Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тhe Тitan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Партиздат, 1989

История

  1. — Добавяне

Глава XI
ПЛОДОВЕТЕ НА ДЪРЗОСТТА

На следващата сутрин, по време на закуската у Нори Симс, както и в други къщи всички обсъждаха усилията на семейство Каупъруд да влязат в обществото, както и въпроса, дали то ще ги приеме някой ден или не.

— Лошото при мисис Каупъруд — отбеляза мисис Симс — е, че не знае как да се държи. Всичко беше прекалено показно. Що за хрумване да окачат портрета й в единия край на галерията, а опази картина от Жером в другия! А после и съобщението в „Прес“ от тази сутрин! Човек ще си помисли, че вече са от висшето общество.

Мисис Симс вече малко се ядосваше, че, както сега си мислеше, се е оставила Тейлър Лорд и Кент Маккибън, и двамата нейни приятели, да я използват.

— Какво ще кажеш за гостите? — запита Нори, докато мажеше една кифла с масло.

— О, иска ли питане! Изобщо не бяха представителни. Ние бяхме най-високопоставените и сега съжалявам, че отидохме. Кои са Изриалтайтис и Хьоксемас? Каква ужасна жена! — Тя имаше предвид мисис Хьоксемас. — Никога в живота си не съм чувала по-отегчителни забележки от нейните.

— Вчера следобед говорих с Хейгънин от „Прес“ — каза Нори. — Твърди, че преди да дойде тук, Каупъруд бил фалирал във Филаделфия и че е бил изправен пред съда с доста обвинения. Чула ли си нещо?

— Не. Но мисис Каупъруд разправя, че познавала семейство Дрейк и Уокър. Смятам да попитам Нели. Често съм се чудела защо му е трябвало на мистър Каупъруд да напуска Филаделфия, след като е преуспявал толкова. Хората обикновено не го правят.

Симс вече завиждаше на Каупъруд заради успехите му във финансовия свят на Чикаго. Освен това обноските на Каупъруд издаваха изключителен ум и смелост, което винаги поражда възмущение у всички освен у онези, които се надяват да получат нещо, и у преуспелите в другите сфери на живота. Най-сетне Симс наистина поиска да научи нещо повече за Каупъруд, нещо по-определено.

 

Преди обаче социалното положение на Каупърудови да получи оценката — добра или лоша — на хората, възникна въпрос, който се оказа много по-съществен, макар Ейлийн явно да не го осъзнаваше. Отношенията между новите и старите газови компании ставаха все по-напрегнати; акционерите на старите дружества почнаха да нервничат. Те даваха мило и Драго да разберат кой стои зад новите газови компании, заплашващи да навлязат в тяхна територия. В края на краищата един от адвокатите, наети от Северночикагската газова компания да се бори против машинациите на де Сото Сипънс и на стария генерал ван Сикъл, откри, че съветът на Лейк Вю най-сетне е дал концесия на Н0Вата компания и че апелативният съд смята да я одобри, и тогава му хрумна мисълта да отправи обвинение срещу компанията, че се е споразумяла със съветниците и ги е подкупила до един. Натрупаха се доста доказателства, че Дъниуей, Джейкъб Герехт и други от Северната страна са получили пари, а един съдебен процес мажеше да забави окончателното одобрение на концесията и да даде време на старата компания да помисли какво още да предприеме. Адвокатът на Северната страна, който се казваше Парсънс, проследи всяка стъпка на Сипънс и на стария генерал ван Сикъл и в края на краищата стигна до заключението, че те са просто подставени лица и че истинският виновник за всички тези вълнения е Каупъруд или други хора, които той представлява. Парсънс посети един ден кантората на Каупъруд, за да поговори с него, но като не получи желаната среща, се зае да проучи неговото минало и връзки. Тези проучвания и контрадействие се увенчаха с дело, заведено в Окръжния съд на Съединените щати късно през ноември срещу Франк Алджърнън Каупъруд, Хенри де Сото Сипънс, Джъдсън П. ван Сикъл и други, обвинени в заговор, делото почти веднага беше последвано от други дела, заведени от компаниите на Западната и на Южната страна, които повдигаха същите обвинения. И в трите дела името на Каупъруд се споменаваше като скритата движеща сила зад новите компании, решили да принудят старите компании да му продадат акциите си. Вестниците разгласиха филаделфийското му минало, но само отчасти — в доста смекчена версия, която той им бе предоставил преди известно време. Може думите заговорничество и подкуп да са грозни, но обвиненията на адвокатите не доказваха нищо. Ала едно затворническо минало, каквито и да са били причините за него, придружено от предишния банкрут, развода и скандала (макар и вестниците да ги споменаваха колкото да не е без хич), изостри общественото внимание и насочи погледите на всички към Каупъруд и неговата жена.

Самият Каупъруд беше повикан на разговор в съда, но той отговори, че е само финансов посредник на трите нови компании и няма акции в тях и че обвиненията — онези, които се отнасяха до него, са скалъпени от адвокатите само за да объркат колкото може повече положението. Заплаши, че ще заведе дело за клевета. Въпреки че в края на краищата тези дела не доведоха до нищо (тъй като Каупъруд се бе погрижил да се разбере всичко на всичко, че е финансов посредник), обвиненията все пак му бяха отправени и той се прославя като хитър и комбинативен предприемач с доста внушително минало.

— Виждам — обърна се една сутрин Ансън Мерил към жена си по време на закуска, — че името на този Каупъруд започва да се мярка по вестниците. „Таймс“ беше на масата пред него и той гледаше заглавие, разположено както едно време на пирамида: „Няколко граждани на Чикаго са обвинени в заговорничество — Франк Алджърнън Каупъруд, Джъдсън П. ван Сикъл, Хенри де Сото Сипънс и други фигурират в жалбата, подадена до Окръжния съд.“ По-нататък се привеждаха и други факти. — А аз си мислех, че е само един борсов посредник.

— Знам малко за тях — отвърна жена му, — само онова, което ми каза Бела Симс. Какво пишат?

Той й подаде вестника.

— Винаги съм си мислела, че са обикновени парвенюта — продължи мисис Мерил. — От онова, което чувам, тя е невъзможна. Никога не съм я виждала.

— Започва добре като филаделфиец — усмихна се Мерил, — Виждал съм го в „Калюмет“. Изглежда ми много обигран; Във всеки случай е доста оправен в работата си.

По същия начин и мистър Норман Шрайхарт, който досега не се беше замислял за Каупъруд, макар и да бе забелязал появата му в залите на „Калюмет“ и „Юниън лийг“, се запита сериозно кой всъщност е той. Шрайхарт, много висок и едър, с голяма духовна сила, як като бик, съвсем различен от Ансън Мерил, го срещна в „Калюмет“ малко след като се бе вдигнал шум във вестниците. Той потъна до Мерил в огромния кожен диван и попита:

— Адисън, кой е този Каупъруд, чието име се появява тези дни из вестниците? Ти познаваш всички тези хора. Не ме ли запозна веднъж с него?

— Разбира се, че те запознах — отвърна весело Адисън, който въпреки нападките срещу Каупъруд беше по-скоро доволен, отколкото обезпокоен. От вълненията на конкурентите, въвлечени в цялата тази битка, беше съвсем ясно, че Каупъруд дърпа доста ловко конците и, което беше най-хубавото, държи имената на своите поддръжници в сянка. — Роден е във Филаделфия. Дойде тук преди няколко години и се залови със сделки със зърно и с посредничество. Сега е банкер. Бих казал, че е доста умен. Има много пари.

— Вярно ли е, както пишат вестниците, че през 1871 година е фалирал във Филаделфия и е задлъжнял с цял милион?

— Доколкото зная, да.

— А лежал ли е там в затвора?

— Май, че да. Но все пак, мен ако питаш, не за престъпление. От онова, което чувам, изглежда, не се е спогодил с политиците и финансистите.

— И както твърдят вестниците, е само на четиридесет години?

— Горе-долу на толкова, струва ми се. Защо?

— О, защото с този свой план да прати по дяволите тукашните газови компании цели надалече. Допускаш ли, че ще успее?

— Не зная. Виждам само онова, което пишат вестниците — отвърна предпазливо Адисън.

Всъщност не искаше да говори за тези работи. Точно тогава Каупъруд правеше всичко възможно да постигне чрез един посредник компромис и да обедини всички заинтересовани. Нещата не вървяха много добре.

— Хм! — изсумтя Шрайхарт.

Той се чудеше как така хора като него, като Мерил, Арнийл и останалите не са се сетили досега да се заемат с това и да изкупят акциите на старите компании. Тръгна си много заинтригуван и след ден-два — дори още на следващата сутрин — разработи план. Подобно на Каупъруд и той беше умен, твърд и пресметлив. Вярваше безрезервно в Чикаго и във всичко, свързано с неговото бъдеще. Сега, когато Каупъруд се бе: заел с газовите предприятия, той разбра как стоят нещата. Все още не беше невъзможно да се намеси още някой и с изкусни спекулации да си осигури така желаната награда. Знае ли човек, може би Шрайхарт щеше да успее да привлече и Каупъруд на своя страна?

Много властен, мистър Шрайхарт не вярваше в сътрудничеството и капиталовложенията на дребно. Ако се впуснеше в начинание като това, предпочиташе той да дърпа конците. Реши да покани Каупъруд в кантората си и да обсъдят заедно въпросите. И затова възложи на секретарката си да му напише бележка, в която с доста високомерни изрази да покани Каупъруд да го навести „по работа“.

Случи се така, че точно по това време Каупъруд бе доста сигурен в мястото, което заемаше във финансовия свят в Чикаго, макар и все още да го болеше и да му горчеше от клеветите, разпространявани по негов адрес от кого ли не. Но бе с такъв характер, че в подобни случаи проявяваше грубо презрение към цялото човечество — и към богатите, и към бедните. Даваше си сметка, че макар и да ги бяха запознавали с Шрайхарт, той никога не си беше прасил труда да го забележи.

„Мистър Каупъруд ме помоли да ви уверя — написа мис Антоанет Новак под негова диктовка, — че в момента е много зает, но ще се радва да посрещне мистър Шрайхарт в кантората си по всяко време.“

Това подразни малко властния и самонадеян Шрайхарт, но той все пак беше убеден, че в този случай една среща няма да навреди и всъщност беше за препоръчване. И така една сряда следобед Шрайхарт се отправи към кантората на Каупъруд, където бе приет повече от радушно.

— Как сте, мистър Шрайхарт? — попита сърдечно Каупъруд и протегна ръка. — Радвам се да ви видя отново, Струва ми се, че сме се срещали веднъж преди няколко години.

— И аз мисля така — отвърна мистър Шрайхарт, широкоплещест, с квадратно лице, черни очи и къси черпи мустачки, украсяващи решителната му горна устна. Очите му биха студени, тъмни и пронизващи. — Научих от вестниците, ако въобще може да им се вярва — каза той и пристъпи без заобикалки към въпроса, — че проявявате интерес към тукашния светилен газ. Така ли е.?

— Опасявам се, че в повечето случаи човек не може да разчита на вестниците — отвърна доста любезно Каупъруд. — Но може би ще бъдете така добър да ми кажете защо ви интересува това?

— Добре, ще ви кажа истината — отвърна Шрайхарт и се взря в очите на финансиста. — И аз проявявам интерес към тукашните газови предприятия. Те са доста изгодни за капиталовложения и няколко членове от управителните съвети на старите компании ме посетиха наскоро с молба да им помогна да се обединят. — Това изобщо не беше вярно. — Интересно как преценявате шансовете си да успеете по пътя, по който сте тръгнали.

Каупъруд се усмихна.

— Бих искал да обсъждам този въпрос — каза той — само ако зная малко повече отсега за вашите подбуди и връзки. Добре ли разбрах, наистина ли акционери от старите компании са ви помолили да се намесите и да им помогнете да уредят този въпрос?

— Точно така — каза Шрайхарт.

— И вие смятате, че ще ги склоните да се обединят? И при какви условия?

— О, според мен ще е доста лесно всеки от тях да получи по две-три акции от една нова компания срещу една акция на старите. После можем да подберем общи чиновници, да открием обща кантора, да преустановим всичките тези дела и тогава всички ще бъдат доволни.

Той го каза е лекота, наставнически, като че Каупъруд не бе го обмислил още преди години. Каупъруд бе доста учуден да види как собственият му план е изложен толкова наставнически, и то не от друг, а от този доста влиятелен тук човек, който дотогава беше предпочитал да не му обръща никакво внимание.

— При какви условия — запита предпазливо Каупъруд — смятате да привлечете новите компании?

— При същите, както и старите, стига да не са вложили твърде много капитали. Още не съм: обмислил всички подробности. Две или три акции за една в зависимост от вложенията. Естествено трябва да се вземат предвид претенциите на старите компании.

Каупъруд се замисли. Струва ли си, или не си струва да обсъжда предложението? Отдаваше му се възможност да спечели бързо пари, като продаде акциите си на старите компании. Само че Шрайхарт, а не той, щеше да намаже най-много от тази ловко измислена сделка. А ако почакаше — дори Шрайхарт да успее да слее трите стари компании в една, — той може би щеше да наложи по-изгодни условия. Но не беше сигурен. Накрая попита:

— Колко акции от новата компания ще останат в ръцете ви или в ръцете на учредителите, след като се разплатите с всички стари и нови компании?

— О, вероятно тридесет и пет или четиридесет на сто от всички акции — отвърна предразполагащо Шрайхарт. — Щом се трудиш, трябва да си получиш възнаграждението.

— Точно така — каза Каупъруд с усмивка, — но като се има предвид, че човекът, който разклати дървото, за да паднат плодовете, съм аз, струва ми се, че доста голяма част от тях ми се полагат по право, нали?

— Какво точно имате предвид?

— Точно това, което казах. Лично аз създадох новите компании, благодарение на които сега е възможно въпросното сливане. Планът, който изложихте, изобщо не се отличава от онова, което от известно време предлагам. Служителите и директорите на старите компании ми се сърдят просто защото според тях съм нахлул в територии, които им принадлежат. И ако заради това те предпочитат да действат чрез вас, а не чрез мен, ми се струва, че трябва да получа много по-голям дял от учредителските печалби. Личните ми капиталовложения в новите компании не са много големи. Аз съм най-вече финансов посредник. (Това не беше вярно, но Каупъруд предпочиташе неговият гост да мисли така.)

Шрайхарт се усмихна.

— Но, драги господине — поде той, — вие забравяте, че аз ще осигуря почти целия капитал за това сливане.

— Вие пък забравяте — възрази Каупъруд, — че аз не съм новак. Гарантирам ви, че ще осигуря целия капитал и ще ви дам добро възнаграждение за вашите услуги, ако го предпочитате. Плановете и концесиите на старите и новите компании все струват нещо. Забравяте, че Чикаго расте.

— Знам — отвърна уклончиво Шрайхарт, — но знам също така, че ви предстои дълга борба, по която ще хвърлите доста пари. При сегашното положение на нещата не можете да очаквате, че ще склоните сам старите компании да се споразумеят. Доколкото разбрах, те отказват да работят с вас. Иска се външен човек като мен — човек с влияние или може би по-точно един стар жител на Чикаго, човек, който познава тези хора, — за да осъществи сливането. Нима смятате, че има друг човек, който да се справи по-добре от мен?

— Защо пък да е невъзможно да намеря и друг? — отвърна съвсем спокойно Каупъруд.

— Аз не мисля така, най-малкото при сегашното положение на нещата. Старите компании не са склонни да работят с вас, те предпочитат мен. Не е ли по-добре да приемете моите условия и да ме оставите да продължа нататък и да приключа с цялата тази работа?

— Ни най-малко при тези условия — отвърна доста непринудено Каупъруд. — Навлезли сме дълбоко в неприятелската територия и сме постигнали твърде много. В най-лошия случай три или четири акции за една нова — каквито и условия да предявите към акционерите от старите компании, — а също така трябва да получа половината от онова, което ще остане. Нали трябва да деля и с други. (И това не беше вярно.)

— Не — отговори Шрайхарт уклончиво, като поклати квадратното си лице. — Изключено. Рисковете са твърде големи. Бих могъл да ви дам евентуално една четвърт — все още не мога да кажа точно.

— Половината или нищо — отсече Каупъруд.

— Това окончателно ли е? — попита той.

— Да.

— Тогава се боя, че няма да се споразумеем. Съжалявам. Сигурно борбата ще ви се види доста дълга и ще ви струва скъпо.

— Напълно съм го предвидил — отвърна финансистът.