Теодор Драйзер
Титан (20)

Глава XX
ЧОВЕК И СВРЪХЧОВЕК

Тъжно, но факт — всички съюзи освен най-хармоничните, освен онези тъмночервени цветя на романтичната обич, които най-често разцъфтяват, за да завършат трагично, не издържат ужасните бури, които неминуемо ги връхлитат. Жена като Рита Солбърг, уж толкова влюбена в Каупъруд, не беше все пак дотам запленена от него, че този удар по нейната гордост да не й подейства отрезвяващо. Изобличението бе тежко, смазващо, всичките й планове бяха рухнали смехотворно, Рита просто не бе предвидила отнапред всичките възможни катастрофални последици — това вече не можеше да понесе. Беше отчаяна, вбесена от лекотата и наивността, с която се бе хванала в клопката на мисис Каупъруд и беше станала за смях. Какъв звяр, какъв дявол бе тази жена. Това, че се бе оказала физически слаба при тези обстоятелства, не я измъчваше, то бе по-скоро мехлем за по-извисената й душа, но въпреки всичко тя бе понесла жесток побой, хубавото й лице бе заприличало на мутрата на някой скитник и това стигаше. Тази вечер в санаториума Лейк шор, където бе откарана, Рита искаше само едно — да се махне, когато се пооправи, и да даде почивка на уморения си мозък. Не искаше да вижда Солбърг, не искаше да вижда Каупъруд. Изпълнен с подозрения и решимост да се добере до истината, Солбърг пече бе започнал да я разпитва защо Ейлийн й се е нахвърлили толкова ненадейно, коя е причината. Когато съобщила, че е дошъл Каупъруд, Солбърг се поуспокои, тъй като въпреки подозренията той все още нямаше желание да се кара с този човек.

— Много съжалявам за всичко, което се случи — каза Каупъруд, след като влезе енергично и самоуверено. — Не знам жена ми да е получавала някога такива странни пристъпи. За щастие дойдох тъкмо навреме. Моля и двама ви да приемете моите извинения. Искрено се надявам, мисис Солбърг, че не сте пострадали сериозно. Ако има нещо, което бих могъл да направя, всичко, каквото пожелаете — той се обърна, изпълнен със загриженост към Солбърг, — ще го направя с удоволствие. Какво ще кажете, защо не заведете някъде мисис Солбърг малко да си почине? На драго сърце ще поема разноските, свързани с възстановяването й.

Солбърг стоеше мрачен, замислен, свъсен и не отговаряше. Рита, макар и ободрена от присъствието на Каупъруд, все още не се бе успокоила напълно и изчакваше объркана. Страхуваше се, че между тях с Харолд ще избухне ужасен скандал. Каза, че се чувствува по-добре и ще се оправи, че няма нужда да заминава, но че предпочита да е сама.

— Всичко е толкова странно — каза навъсено Солбърг след малко. — Нищо не разбирам! Абсолютно нищо! Защо й трябваше да прави всичко това? Защо й трябваше да казва всичките тези неща? Досега бяхме най-добри приятели. После изведнъж тя напада жена ми и й говори какво ли не.

— Но аз вече ви уверих, драги мистър Солбърг, че жена ми не беше на себе си. И преди е имала подобни пристъпи, но те никога не са били толкова силни, както онази вечер. Вече е в съвсем нормално състояние и не си спомня нищо. Но ако ще разискваме тези неща, по-добре да излезем в коридора. Жена ви има нужда от пълна почивка.

След като излязоха, Каупъруд продължи със смайващо самообладание:

— И така, драги ми Солбърг, какво да ви кажа? Какво искате да направя? Жена ми отправи куп безпочвени обвинения, да не говорим, че се нахвърли толкова жестоко и срамно върху съпругата ви. Както вече ви казах, просто не мога да ви опиша колко съжалявам. Уверявам ви, че мисис Каупъруд дълбоко се заблуждава. Мен ако питате, не можем да направим или кажем абсолютно нищо, остава ни да забравим всичко. Съгласен ли сте?

Ситуацията бе мъчителна и Харолд се видя в чудо. Знаеше, че и неговото положение не е блестящо. Рита неведнъж го беше упреквала, че й изневерява. Той веднага започна да важничи и избухна:

— Много ви е лесно да говорите така, мистър Каупъруд — рече предизвикателно, — но какво да кажа аз? В какво положение съм аз? Още не зная какво да мисля. Всичко е толкова странно. Ами ако това, което казва жена ви, е вярно? Ами ако жена ми е имала нещо с някого? Ето какво искам да разбера. Ами ако е вярно? Ако е така, както си мисля аз, просто не знам… не знам какво да правя. Доста избухлив съм.

Каупъруд едва не се усмихна, макар че не искаше случаят да се раздува — изобщо не се страхуваше от Солбърг.

— Вижте какво — възкликна внезапно той, вторачен в музиканта и решил да хване бика за рогата, — ако се позамислите, ще видите, че и вие сте в същото деликатно положение, в което съм аз. Ако тази случка се разчуе, ще си изпатим не само ние с мисис Каупъруд, но и вие и вашата съпруга, а ако не се лъжа, положението ви далеч не е безупречно. Не можете да очерните жена си, без да очерните и себе си — неизбежно е. Никой не е съвършен. Колкото до мен, ще съм принуден да докажа, че жена ми е луда, няма да ми е никак трудно. Ако в миналото ви има нещо, което не е съвсем наред, то бързо ще излезе наяве. Ако сте съгласни да забравим всичко, аз ще се отблагодаря щедро и на двама ви, ако пък предпочитате да вдигате шум и да огласявате случилото се, няма да се спра пред нищо, за да се защитя и да покажа всичко в най-благоприятна за мен светлина.

— Какво! — възкликна Солбърг. — И ме заплашвате? Опитвате се да ми вземете страха, след като собствената ви съпруга ви обвинява, че ходите с жена ми? Говорите за миналото ми? И таз хубава! Бре! Ще видим тая работа. И какво зинете за мен?

— Ще ви кажа мистър Солбьрг — отвърна спокойно Каупъруд. — Знам например, че жена ви не ви обича от дълго време, че живеете от нейните средства, че през тези години сте ходили с шест или седем жени. Месеци наред вече съм неин финансов съветник и през това време с помощта на частни детективи научих за Ана Стелмак, Джеси Ласка, Върта Рийс, Джорджия Дго Койн — необходимо ли е да изреждам повече имена? Всъщност притежавам и някои ваши писма.

— Значи такава била работата! — възкликна Солбърг, докато Каупъруд го наблюдаваше вторачено. — Значи ходите с жена ми? Значи е истина? Чудесно! И сега идвате и ме заплашвате, притискате ме до стената? Ха! Няма да се оставя така. Ще видя какво ще направя. Чакайте, първо ще се посъветвам с адвокат. После ще видим.

Каупъруд го погледна студено и сърдито. „Какъв глупак!“ — помисли си той.

— Чакайте — каза му и за да останат сами, накара Солбърг да слязат в долния коридор, а после да отидат на улицата пред санаториума, където в мрака и вятъра мъждукаха едва-едва два газови фенера. — Разбирам много добре, че сте склонен да направите скандал. Не ви стига, че ви уверих — няма абсолютно нищо, и че ви дадох честна дума. Държите да раздуете тая история. Много добре тогава. Да допуснем колкото за спора, че мисис Каупъруд не е изпадала в умопомрачение, че всяка изречена от нея дума отговаря на истината, че съм имал връзка с жена ви. И какво от това? Какво ще направите вие?

Каупъруд погледна Солбърг спокойно и присмехулно, а той избухна:

— Как! — извика мелодраматично. — Ще ви убия, ето какво ще направя. Ще убия и нея. Ще вдигна ужасен скандал. Само ми кажете, че е истина, и ще видите тогава.

— Точно така — отвърна мрачно Каупъруд. — Така си и мислех. Вярвам ви. Затова се подготвих да съм на ваше разположение точно както желаехте. — Той бръкна в палтото си и извади два малки пистолета, които предвидливо бе взел от едно чекмедже в къщи. Те блеснаха в мрака. — Виждате ли? — продължи Каупъруд. — Смятам да ви спестя неприятностите да се опитвате да разберете нещо повече, мистър Солбърг. Всяка дума, която каза онази вечер мисис Каупъруд, е истина и аз ви го заявявам с пълното съзнание какво означава това за вас и за мен. Ейлийн е точно толкова умопомрачена, колкото аз. Вашата жена живее от месеци с мен в един апартамент в Северната страна, макар и вие да не можете да го докажете. Тя обича мен, а не вас. А сега, ако искате да ме убиете, ето ви пистолет. — Той протегна ръка. — Възползвайте се от възможността. Ако ми е писано да умра, и вие ще умрете заедно с мен.

Той го каза толкова студено, толкова твърдо, че Солбърг, който си беше страхливец, пребледня — живееше му се точно толкова, колкото на всяко здраво животно. Видът на студената стомана му дойде твърде много. Ръката, която пъхна пистолета в неговата, беше уверена и решителна. Той го взе, но пръстите му трепереха. Суровият метален глас, прокънтял в ушите му, помете малкото смелост, която му бе останала. Каупъруд му се струваше все по-опасен, приличаше му на демон. Солбърг се обърна, обзет от смъртна уплаха.

— Господи! — възкликна той, разтреперан като лист. — Вие искате да ме убиете, нали? Не желая да имам нищо общо с вас! Не желая да разговарям с вас! Ще се срещна с моя адвокат. Първо ще говоря с жена си,

— О, не, няма да говорите с никого — възрази Каупъруд, после, когато той се обърна да си върви, му пресече пътя и го хвана здраво за ръката. — Няма да ви позволя подобно нещо. Няма да ви убия, след като и вие няма да ме убиете, но ще ви накарам веднъж за винаги да се вслушате в гласа на разума. Чуйте какво още имам да ви казвам и свършвам. Настроен съм приятелски към вас. Искам да ви направя една голяма услуга, въпреки че вие не ме интересувате. Преди всичко в обвиненията на жена ми няма капчица истина. Казах ви одеве тези неща чисто и просто, за да разбера дали сте сериозен в намеренията си. Вие не обичате жена си. Не ви обича и тя. Изобщо не й трябвате. Тъй че искам да ви направя едно приятелско предложение. Ако напуснете Чикаго и не се връщате три или повече години, ще се погрижа да ви плащат на всеки първи януари по пет хиляди долара — ще ви ги плащат брой — пет хиляди долара! Чувате ли? А можете да си останете тук, в Чикаго, и ако си държите езика зад зъбите, ще ви давам само три хиляди — ще ви ги плащам месечно или годишно, както пожелаете. Но искам добре да запомните — ако не се махнете от града или не си мълчите, ако предприемете и една-единствена необмислена стъпка срещу мен, ще ви убия в мига, в който ви видя. А сега се махайте оттук и се дръжте както подобава. Оставете жена си на мира. Елате при мен след ден-два — парите са на ваше разположение по всяко време.

Той замълча, а Солбърг го гледаше втренчено с изцъклени очи. Никога през живота не му се беше случвало такова нещо. Този човек беше дявол или ангел, или и двете заедно. „Боже господи — помисли си той. — Каупъруд ще направи и това. Наистина ще ме убие.“ После се сети за смайващото предложение — пет хиляди долара годишно! Е, защо пък не? Неговото мълчание бе равнозначно на съгласие.

— На ваше място тази вечер няма да се качвам повече горе — продължи сурово Каупъруд. — Не безпокойте Рита. Тя има нужда от почивка. Приберете се в града и елате утре при мен, но ако се върнете при нея, и аз ще дойда с вас. Искам да кажа на мисис Солбърг онова, което казах и на вас. Но недейте да забравяте какво съм ви казал!

— Да, благодаря — отвърна вяло Солбърг, — връщам се в града. Лека нощ.

И той се отдалечи бързо.

„Съжалявам — каза Каупъруд на себе си, сякаш се оправдаваше. — Крайно неприятно е, но нямах друг изход.“