Теодор Драйзер
Титан (33)

Глава XXXIII
МИСТЪР ЛИНД СЕ ПРИТИЧВА НА ПОМОЩ

Странната поява на човек като Полк Линд точно сега в живота на Ейлийн бе до известна степен една непредвидена и произволна прищявка на съдбата, свързана с онова подсъзнателно състояние, за което още не знаем нищо. Ейлийн мислеше за съдбата си, претегляше грешките си, а ето че се появи Полк Линд, забавен, напорист чикагски донжуан, който, ако не се броеше Каупъруд, сега сигурно подхождаше най-много на нейното настроение и вкусове.

В много отношения Линд беше очарователен. Сравнително млад — не по-възрастен от Ейлийн, израсъл, да не кажем, получил образование в един от най-добрите американски колежи, той се обличаше с вкус, подбираше с вкус приятелите и нещата, с които се обграждаше, но дълбоко в душата си бе женкар. От млад си падаше по комара. Казано накратко, обичаше да си пийва, без това да влияе на желязното му здраве, което можеше да поема в неограничени количества алкохол с минимално отрицателен ефект. Притежаваше страстта към жените, която Гибон е нарекъл „най-сладкия от всички пороци“, и се интересуваше от хладнокръвието, търпението и почти жестокостта на баща си, помогнали му да изгради огромното си предприятие за жътварки, което Полк би трябвало да наследи, точно толкова, колкото от тайнствата или свещените права на халдейците. Разбираше обаче, че предприемачеството само по себе си е нещо прекрасно. Понякога обичаше да си мисли за ширналите се огромни халета, за еднообразни сгради от червени тухли, високите комини, пронизителните фабрични сирени, но нямаше никакво желание да е съпричастен към доста скучната процедура на тяхното управление.

При тези обстоятелства най-големият проблем за Ейлийн бяха, разбира се, прекалената й суетност и егоизъм. Едва ли някога е имало по-суетна и по-объркана в любовта жена. Защо, питаше се тя, трябва ден след ден да стои сама, да мисли за Каупъруд, да се ядосва, докато той прехвърча от цвят на цвят и събира навсякъде нектара на живота? Защо не потърси утеха и не предложи своята все още неувяхнала хубост на други мъже, които могат да я оценят и да й се насладят? Защо да не отмъсти така на Каупъруд, нямаше ли да е справедливо? И все пак дори сега Каупъруд й беше толкова скъп и й се струваше толкова прекрасен, че тя и наум не можеше да му изневери! Колко чудесен бе, когато се държеше мило с нея, направо великолепно. Когато Линд й припомни обещанието й да обядват заедно, тя най-напред отказа. И ако обстоятелствата бяха малко по-други, всичко щеше да свърши. Случи се обаче така, че точно тогава Ейлийн почти всеки ден се измъчваше от поредните доказателства и напомняния за това, че Каупъруд не й е верен.

Един ден например тя отиде на гости у семейство Хейгънин, тъй като съвсем искрено искаше поне привидно да продължи приятелството си с тях, докато не разберат истината, и й казаха, че мисис Хейгънин „не си е в къщи“. Малко след това „Прес“, който винаги бе благосклонен към Каупъруд и затова Ейлийн четеше редовно добронамерените му статии, неочаквано промени позицията си и започна да го напада. Отначало вестникът намекваше тържествено, че неговата политика и планове може би противоречат на интересите на града. Малко по-късно Хейгънин започна да помества уводни статии, в които говореше за Каупъруд като за „грабител“, „филаделфийски авантюрист“, „безсъвестен гешефтар“ и така нататък. Ейлийн моментално се досети за причината, но беше твърде обезпокоена от собственото си положение, за да казва нещо. Чувствуваше се безпомощна пред заплахите на завистливия свят, възправил се срещу Каупъруд, и не виждаше начин да се измъкне от ужасните си затруднения.

Един ден, както преглеждаше „Сатърди ревю“, неуморен летопис на светския живот в Чикаго, тя се натъкна на съобщение, нанесло й окончателен удар. „От известно време във висшите кръгове — гласеше съобщението — се носят слухове за любовните похождения на един човек, притежаващ огромни богатства и съмнителна репутация и опитал се навремето да проникне в чикагското общество. Не е необходимо да споменаваме името на този човек, тъй като всички, които са запознати с последните събития в Чикаго, знаят за кого става дума. Най-новата мълва, засягаща вече опетнената му репутация, е свързана с две жени — едната дъщеря, а другата съпруга на известни и високопоставени в обществото хора. В тези случаи е повече от вероятно той да е настроил срещу себе си не само светските, но и финансовите среди, тъй като съпругът на едната жена и бащата на другата имат голяма тежест и влияние. Неведнъж се е говорело, че Чикаго не трябва да търпи повече неговите разбойнически методи във финансовите и обществените въпроси, досега обаче не са взети никакви конкретни мерки той да бъде изгонен от града. Най-странното е, че съпругата му, която е дошла от източните щати и която — поне така се говори, е пожертвувала доста скандално доброто си име, а също така е разбила сърцето и домашното огнище на друга жена, само и само да си спечели правото да живее с този човек, продължава да е до него.“

Ейлийн разбра прекрасно за кого ставаше дума. „Бащата“ на „една от дамите“ явно беше Хейгънин или Кокрейн, но по-вероятно Хейгънин. „Съпругът на другата“ — кой ли беше съпругът на другата? Не беше чувала за скандал със съпругата на когото и да било. Изключено е да са Рита Солбърг и съпругът й — беше станало твърде отдавна. Трябва да е някаква нова история, за която тя нямаше и най-малката представа, затова седна и се замисли. Най-сетне си каза, че ако Линд пак я покани, непременно ще приеме.

Само след няколко дни Ейлийн и Линд се срещнаха в позлатената зала на „Ришельо“. Колкото и да е странно за човек, решил да е безразличен, Ейлийн отдели доста време за тоалета си. Тъй като февруарският ден беше мразовит и земята искреше от сняг, тя се спря на една съвсем нова тъмнозелена рокля от сукно с копчета от лапис лазули, които се кръстосваха на гърдите й въз формата на буквата „У“, висока шапка от тюленова кожа с изумруденозелено перо, жакет също от тюленова кожа с огромни сребърни копчета и обувки в бронзов цвят. За да довърши тоалета си, Ейлийн си сложи малки обици от лапис лазули във формата на цветчета и масивна гладка златна гривна. Линд пристъпи към нея е възхищение, изписано върху красивото му мургаво лице.

— Ще ми разрешите ли да ви кажа колко очарователно изглеждате? — каза той, докато сядаше на стола срещу нея. — С какъв тънък вкус подбирате тоновете! Обиците подхождат чудесно на косите ви.

Макар и малко да се страхуваше от неговата невъздържаност, тя беше покорена от силата на настойчивите му ласкателства — от онази желязна сила, скрита под маската на светския човек. Дългите му загорели ръце — красиви и мускулести, издаваха неоползотворена сила, която можеше да бъде използвана по различни начини. Те отговаряха напълно на зъбите и брадичката му.

— И все пак дойдохте! — продължи той, като я гледаше упорито, а тя посрещна смело погледа му за миг, след което сведе очи.

Той продължи да я разглежда внимателно, взря се в брадичката, устните и чипия и нос. В румените й страни, в здравите ръце и рамене, очертани от добре ушитата рокля, откри онази женска жизненост, за която най-много копнееше. За да я разсее, Линд поръча коктейл с уиски по стара рецепта и я накара да пийне с него. Когато Ейлийн отказа, той извади малка кутия от джоба си.

— Онази вечер, когато играехме заедно, се уговорихме да ви подаря нещо за спомен, нали? — каза й. — Нещо като сувенир. Отгатнете какво има тук.

Ейлийн погледна малко смутено кутийката, защото се досети, че в нея има някаква скъпоценност.

— О, не трябваше да го правите — възпротиви се тя. — Уговорката важеше, в случай че спечелим. Вие изгубихте, тъй че тя вече не е валидна. Аз трябваше да разделя загубата с вас. Да знаете, че още не съм ви го простила.

— Колко негалантно щеше да е от моя страна! — каза усмихнат той, като си играеше с дългата и тънка лъскава кутийка. — Не вярвам да искате да изпадам в такова положение? Постъпете като добър приятел — дръжте се мъжки. Отгатнете какво има вътре и то е ваше.

Ейлийн сви устни при тази пламенна молба.

— О, нямам нищо против да отгатна — каза снизходително тя, — макар че няма да го приема. Може да е карфица, обици или гривна…

Той не каза нищо, само отвори кутийката, в която имаше златно колие във формата на лоза, изящно изработена, с няколко чудесно оформени листа и в средата е черен опал, който искреше привлекателно. Линд знаеше добре, че Ейлийн има много скъпоценности и само някой изящен и скъп накит може да й направи впечатление. Той наблюдаваше внимателно лицето й, докато тя разглеждаше колието.

— Колко добре е направено! — възкликна Ейлийн.— Какъв прекрасен опал, каква странна форма! — Тя разглеждаше всяко листче. — Не биваше да сте толкова неразумен. Не мога да го взема. И без това имам толкова много неща, пък и… — мислеше си какво ще отговори, ако Каупъруд я попита случайно откъде го има. Той щеше да се досети веднага.

— Пък и? — настоя Линд.

— Нищо — отвърна тя, — просто наистина не мога да го приема.

— Защо да не го вземете само за спомен, дори и да… спомнете си нашата уговорка.

— Дори и да? — запита тя.

— Дори и да не последва нищо. Просто за спомен.

Той хвана пръстите й е хладната си силна ръка. Преди година, дори преди шест месеца Ейлийн щеше да отдръпне ръката си с усмивка. Сега се подвоуми. Защо да се церемони с другите мъже, когато Каупъруд бе толкова жесток с нея?

— Кажете ми — поде Линд, забелязал колебанието й, все тъй хванал нежно, но здраво пръстите й, — харесвам ли ви поне малко?

— Да, харесвате ми. Но не само това.

И все пак тя неволно се изчерви.

Линд я гледаше с твърд пламенен поглед. У Ейлийн се събуди чувствено вълнение, което за момент измести напълно Каупъруд от съзнанието й. За нея това бе едно удивително бунтарско усещане. Пламна цялата в отговор, а Линд се усмихна нежно и насърчително.

— Защо не искате да станем приятели, скъпа? Зная, че не сте щастлива — виждам го. И аз не съм щастлив. Проклет и непостоянен съм по характер и това ми навлича какви ли не неприятности. Изпитвам нужда някой да ме обича. Защо не искате? Тъкмо вие сте жената за мен. Чувствам го. Толкова много ли го обичате — той имаше предвид Каупъруд, — че не сте в състояние да обикнете друг?

— О, дали го обичам! — отвърна Ейлийн раздразнително така, сякаш се отричаше от него. — Той вече не ме обича. Няма да има нищо против. Не е заради него.

— Тогава защо? Защо не искате? Не съм ли ви достатъчно интересен? Не ме ли харесвате? Не чувствате ли, че наистина ви подхождам? — Той отново я докосна леко по ръката.

Ейлийн прие ласката.

— Не, не е това — отвърна тя прочувствено, като си представи целия си дълъг живот с Каупъруд, някогашната му обич, страстните му клетви.

Толкова много бе очаквала от живота с него, а ето че сега седеше в ресторант, флиртуваше и търсеше съчувствие от един сравнително непознат човек. Тази мисъл я жегна за миг и я накара да замълчи. Очите й се наляха с парещи неочаквани сълзи. Линд го забеляза. Наистина му домъчня много за нея, макар красотата й да го подтикваше да се възползва от нейното нещастие.

— Защо плачете, скъпа? — попита я нежно той, вгледан в поруменелите й страни и прекрасните очи. — Вие сте красива, младя, обаятелна. Той не е единственият мъж на този свят. Защо да сте му вярна, след като ви изменя? Слухът за Ханд е плъзнал из целия град. Когато срещнете човек, който наистина може да ви обикне, защо да не му отвърнете със същото? Ако съпругът ви не ви желае, има толкова други мъже.

При споменаването на историята с Ханд Ейлийн се сепна.

— Историята с Ханд ли? — запита, изпълнена е любопитство. — Какво се е случило?

— Нима не знаете? — отговори леко учудено той. — Мислех, че всичко ви е известно, иначе нямаше да я споменавам.

— О, зная за какво става дума — отвърна Ейлийн благоразумно, с леко язвителна насмешка. — Досега са ставали толкова такива истории. Предполагам, е случаят, за който споменава „Чикаго ревю“ — съпругата на известния финансист. С мисис Ханд ли е имал нещо общо?

— Нещо такова — каза Линд. — Все пак съжалявам, че отворих дума за това. Нямах намерение да разнасям сплетни.

— Участници в една и съща битка? — присмя му се закачливо Ейлийн.

— Не, не напълно. Моля ви, недейте да ми се присмивате. Аз не съм толкова лош. Просто ми е принцип. Всички ние си имаме своите малки слабости.

— Да, зная — отвърна Ейлийн, но от главата не й излизаше мисис Ханд. Значи тя е последната! — Във всеки случай се възхищавам от вкуса му — каза лукаво тя. — Имал е толкова много други жени. Тя просто е поредната жертва.

Линд се усмихна. И той се възхищаваше от вкуса на Каупъруд. След това промени темата на разговора.

— Да забравим за това — каза Линд. — Моля ви, не се тревожете повече за него. Не можете да го промените. Не се отчайвайте. — Той притисна пръстите й. — Съгласна ли сте? — попита я и вдигна въпросително вежди.

— За какво да съм съгласна? — отвърна замислено Ейлийн.

— О, знаете за какво. Първо за колието. После за мен. — Очите му я милваха, усмихваха се и я умоляваха,

Ейлийн се засмя.

— Лошо момче — каза уклончиво тя. Откритието за мисис Ханд пробуди чувството й за мъст. — Нека си помисля. Не настоявайте да взема още днес колието. Не мога. И без това няма да го нося. Нека се срещнем отново. — Тя махна неопределено със закръглената си ръка и той я погали по китката.

— Ще имате ли нещо против да отидем в ателието на един мой приятел по-нагоре в сградата? — попита я той непринудено. — Има прекрасна колекция от пейзажи. Зная, че се интересувате от живопис. Съпругът ви притежава едни от най-хубавите картини.

Ейлийн разбра мигновено какво искаше да и каже той, разбра го интуитивно. Въпросното ателие сигурно беше ергенско жилище.

— Само не този следобед — отвърна тя доста развълнувана и смутена. — Не днес. Друг път. Сега трябва да си вървя. Но ще се видим пак.

— А това? — попита той и вдигна колието.

— Задръжте го, докато се видим отново — каза Ейлийн. — Тогава може и да го взема.

Ейлийн си поотдъхна, доволна, че се е измъкнала благополучно, настроението й в никакъв случай не бе враждебно, но мислите й бяха объркани като подгонени от вятъра облаци. Имаше нужда от време — от малко време — от нищо повече.