Теодор Драйзер
Титан (13)

Глава XIII
ЖРЕБИЯТ Е ХВЪРЛЕН

Не след дълго пролича колко важно е било това посещение. На върха на деловия живот хората са свързани почти с необясними преплетени нишки. Сега, когато вниманието на мистър Маккенти беше привлечено към газовите предприятия, той прояви интерес да проучи въпроса от всички страни — дали няма да е по-изгодно да подкрепи Шрайхарт и така нататък. Но в края на краищата стигна до заключението, че планът на Каупъруд, така както той му го бе изложил, е по-приемлив от политически съображения главно защото групата на Шрайхарт, на която засега не й беше нужно да иска каквото и да било от градския съвет, бе толкова недалновидна, че пропусна да „уважи“ разбойниците в градския съвет.

Когато Каупъруд отново отиде у Маккенти, той го посрещна много добре.

— Още проучвам как се развиват нещата — каза след няколко сърдечни думи на гостоприемство. — Вашето предложение е напълно приемливо. Създайте компанията и осъществявайте плана си, както сте намислили. След това подайте молбата и ще видим какво може да се направи.

Те обсъждаха дълго и сърдечно как ще бъде поделен бъдещият основен капитал, който решиха да депозират в банката, предпочитана от мистър Маккенти, докато не стане евентуалното сливане със старите компании, и условията, поставени от Маккенти, не бъдат изпълнени, и други подробности от този род. Всичко това не бе лесно за уреждане и не задоволяваше напълно Каупъруд, по той бе доволен, че така ще може да победи. Генерал ван Сикъл, Хенри де Сото Сипънс, Кент Бароус Маккибън и съветникът Даулинг трябваше да обединят усилията си за известно време. Накрая всичко бе готово за решителния удар.

И така един понеделник, вечерта след четвъртъка, когато, както бе прието в градския съвет, молбата бе внесена, планът бе обсъден открито, но набързо, и бе приет от съветниците. Всъщност време за обсъждане нямаше. Точно това естествено целяха Каупъруд и Маккенти. В деня след въпросния четвъртък, когато съветът обсъди молбата и реши да я разгледа и одобри, Шрайхарт прати своите адвокати и директорите на старите газови компании в редакциите на вестниците да разобличат цялата работа като пладнешки обир, но вече не можеха да направят нищо. Нямаше почти никакво време да вдигнат тревога. Вярно, вестниците, подчиняващи се на по-силното финансово влияние, започнаха да тръбят за „честна игра със старите компании“ и че било безсмислено в един и същ окръг да съществуват две конкуриращи се компании, когато и едната от тях щяла да върши работа. Въпреки това обществеността, убеждавана как ли не от агентите на Маккенти в противното, не беше готова да им повярва. Старите компании не бяха кой знае колко почтени с хората, та те да протестират сега в тяхна полза.

В понеделник вечерта, когато концесията бе отпусната, мистър Самюъл Блакман, директор на Южната газова компания, дребен и слаб, с четинести бакенбарди, стоеше пред вратата на градския съвет, където заяви недвусмислено:

— Това е чисто мошеничество! Ако кметът подпише концесията, той ще бъде изправен пред съд. Тази вечер няма нито един глас, който да не е купен — нито един. Нима що, в Чикаго се ширят разбойнически методи, тъй де, хората, работили години наред, за да създадат нещо, не могат да разчитат на никаква сигурност!

— Тъй си е, абсолютно прав сте — оплака се мистър Джордан Джулс, директор на Северната компания, нисък, набит, с глава като поставено по дължина яйце, почти оплешивял, със студени сипи очи. Той беше с мистър Хъдсън Бейкър, високия и чевръст директор на Западночикагската компания. И тримата бяха дошли да изразят своето възмущение.

— Това е онзи негодник от Филаделфия. Той е в дъното на всичките ни неприятности. Крайно време е честните предприемачи от Чикаго да разберат с какъв човек си имат работа. Той трябва да бъде изгонен оттук. Вижте филаделфийското му минало. Там са го тикнали в затвора, тук трябва да сторят същото.

Мистър Бейкър, срещнал се току-що е Шрайхарт, на когото бе привърженик, също бе възмутен.

— Този човек е шарлатанин — оплака се той на Блакман. — Не е честен. Явно е, че не принадлежи към порядъчното общество.

И все пак въпреки възмущението предложението за предоставяне на концесията беше прието. Това бе горчив урок за мистър Норман Шрайхарт, мистър Нори Симс и всички, които за нещастие бяха замесени. Пратеници и на трите стари компании посетиха кмета, но той, маша в ръцете на Маккенти, предоставил на неприятеля да решава бъдещето му, все едно подписа документа. Каупъруд получи концесията и колкото и да се вайкаха противниците му, те, щат не щат, трябваше, както се казваше в ония дни, „да му се поклонят“. Единствен Шрайхарт чувстваше дълбоко в себе си, че сметките му с Каупъруд все още не са разчистени. Той тепърва щеше да се срещне с него при други условия. Следващия път щеше да се опита да стовари неговите камъни но неговата глава. Засега обаче, нали си беше хитър, той бе готов на отстъпки.

Оттогава, като прикриваше колкото се може повече огорчението си, той търсеше случай да се срещне с Каупъруд в двата клуба, в които членуваше. Каупъруд обаче изчакваше възбудата да премине и избягваше да ходи там, така че Мохамед бе принуден да отиде сам при планината. В едни сънлив юнски следобед мистър Шрайхарт се отби в кантората на Каупъруд. Беше с чудесен нов стоманеносив костюм и със сламена шапка. Както бе модерно тогава, от джобчето му се подаваше чиста копринена кърпа със сини краища и той бе обут с лъснати до блясък нови обуща с връзки.

— След няколко дни заминавам за Европа, мистър Каупъруд — отбеляза любезно той, — и реших да намина и да разбера дали ние с вас можем да се споразумеем за газовите предприятия. Управителите на старите компании не искат естествено да имат конкурент, пък и вие според мен нямате интерес да водите една безсмислена война около таксите, от която няма да спечели никой. Доколкото си спомням, преди бяхте склонен да се споразумеем, при условие че си поделим контролния пакет по равно, та се питам дали все още сте на същото мнение.

— Заповядайте, седнете, мистър Шрайхарт — покани го весело Каупъруд и му посочи стол. — Радвам се да ви видя отново. Не, не, и аз като вас бих предпочел да не водим война за таксите. Всъщност надявам се да я избегна, но, както разбирате, нещата се поизмениха, откакто се видяхме за последен път. Господата, които учредиха новата градска газова компания и вложиха капитал в нея, искат, всъщност изгарят от желание да не спират дотук и да основат законно предприятие. Те са повече от сигурни, че това е по силите им, и аз съм съгласен с тях. Старите и новите компании могат да се споразумеят, но не при условията, които преди известно време бях склонен да приема. Беше създадена нова компания, бяха пуснати акции и изхарчени много пари. — Това не беше вярно. — Този основен капитал трябва да фигурира във всички нови споразумения. Мисля, че е желателно всички компании да се обединят, но това трябва да стане при положение, че за всяка нова акция получим една, две, три, четири стари по номиналната им стойност.

Лицето на мистър Шрайхарт се изопна.

— Не е ли множко? — попита мрачно той.

— Ни най-малко, ни най-малко — отвърна Каупъруд. — Знаете, че не направихме доброволно тези. допълнителни разходи.

Иронията в тези думи не убягна на мистър Шрайхарт, но той не каза нищо.

— Съгласен съм, но не мислите ли, че след като в момента вашите акции не струват нищо, трябва да сте доволен, ако те бъдат приети по номиналната им стойност?

— Не виждам защо — възрази Каупъруд. — Имаме великолепни изгледи за бъдещето. Всичко трябва да се уреди справедливо, иначе не съм съгласен. Интересува ме колко акции от новото дружество смятате да задържите в касата, след като задоволите исканията на всички стари акционери?

— Както смятах и преди, от тридесет до четиридесет на сто от цялата емисия — отвърна Шрайхарт, който още се надяваше да се споразумее изгодно. — Мисля, че можем да се разберем при тези условия.

— И кой ще получи акциите?

— Как кой, учредителят — каза уклончиво Шрайхарт. — Вие, а може и аз.

— И как ще ги разпределите? Наполовина, както преди ли?

— Мисля, че така е най-справедливо.

— Това не е достатъчно — отвърна язвително Каупъруд. — От последния път, когато разговарях с вас, бях принуден да поема някои задължения и да сключа сделки, които не бях предвидил. Най-малкото, на което ще се съглася сега, е три четвърти от акциите.

Шрайхарт се изправи решително и обидено. Това е възмутително, помисли си той, немислимо! Що за нахалство!

— Това няма никога да стане, мистър Каупъруд — отсече той. — Вие се опитвате да отървете компанията от твърде многото акции без стойност. Както ви е известно, акциите на старите компании сега вървят по сто и петдесет — двеста и десет долара едната. Вашите акции и не струват нищо. А вие искате да получите по две-три акции за една и три четвърти от останалия налични капитал, тъй че окончателно се отказвам от тази сделка. Вие ще ръководите компанията, при това капиталът ще остане без покритие. Искате да получите нещо срещу нищо. Най-доброто, което мога да предложа на акционерите от старите компании, е да се съгласят да поделят оставащите акции наполовина. И ще ви кажа откровено, макар и да е възможно да не ми повярвате, че старите компании няма да се съгласят, ако вие контролирате бъдещото предприятие. Те са твърде раздразнени. И много разгорещени. Това е равнозначно на дълга и скъпо струваща битка и те никога няма да се съгласят на компромис. Тъй че, ако имате да ми предложите нещо наистина разумно, ще се радвам да го чуя. В противен случай се страхувам, че тези преговори няма да доведат до нищо.

— Всичките акции по номиналната стойност и три четвърти от онова, което остане — повтори мрачно Каупъруд. — Не искам да ръководя нищо. Ако старите компании смятат да съберат парите и да изкупят моите акции при тези условия, съм готов да им ги продам. Искам да получа прилична печалба от капитала, който съм вложил, и ще го постигна. Не мога да говоря от името на онези, които са зад мен, но докато съм техен представител, няма да ги подведа.

Мистър Шрайхарт си отиде ядосан. Беше направо бесен. Предложението, което току-що му бе направил Каупъруд, беше грабителско. Шрайхарт реши, ако се наложи, да се оттегли от старите компании, да разпродаде акциите си и да ги остави да се оправят както знаят с Каупъруд. Но докато той бе свързан с газовите предприятия, Каупъруд нямаше никога да ги оглави. Може би трябваше да действува според неговото предложение, да си осигури средствата и да изкупи акциите му, пък било то и по прекалено висока цена. Тогава старите газови компании ще могат да продължат работата си както досега, без някой да им пречи. Пират! Парвеню! Как хитро, бързо и решително беше действал! Това дразнеше извънредно много мистър Шрайхарт.

В края на краищата се стигна до компромис — Каупъруд получи половината акции от новата учредителска емисия и по две акции срещу всяка една на създадените от него нови компании, като в същото време продаде всичките си акции на старите компании и разчисти напълно сметките си. Сделката бе изключително изгодна и благодарение на нея той можа да се отплати щедро не само на мистър Маккенти и Адисън, но и на всички, свързани с него. Ударът бе великолепен, както го уверяваха Маккенти и Адисън. След като постигна толкова много, Каупъруд започна да се оглежда и да търси нови територии за завладяване.

По тази победа в едно направление доведе до съответно поражение в друго: сега бъдещето на Каупъруд и Ейлийн в светското общество беше изложено на сериозна опасност. Шрайхарт, който имаше доста голямо влияние в обществото и бе претърпял поражение от Каупъруд, сега му бе непримирим враг. Нори Симс естествено застана на страната на старите си съдружници. Но най-тежкият удар беше нанесен от мисис Ансън Мерил. Малко след тържеството в новата къща, когато „газовата“ война бе в разгара си и Каупъруд бе обвинен в съзаклятничество, тя отиде в Ню Йорк и срещна случайно старата си позната мисис Мартин Уокър от Филаделфия, от ония кръгове, в конто някога Каупъруд така напразно се бе домогвал да проникне. Мисис Мерил знаеше, че семейство Каупъруд са събудили у мисис Симс и някои други любопитство, и се зарадва на отдалата й се възможност да научи нещо по-конкретно.

— Да си чувала във Филаделфия за някой си Франк Алджърнън Каупъруд или за неговата жена? — попита тя мисис Уокър.

— Но как, мила Нели — отвърна нейната приятелка, смутена от това, че една толкова интелигентна жена като мисис Мерил може изобщо да говори за тях, — да не би те да са се установили в Чикаго? Около неговата кариера във Филаделфия се вдигна, да не казвам голяма дума, доста шум. Свързал се беше с един градски ковчежник, който открадна петстотин хиляди долара, след което и двамата отидоха в затвора. Но това но е най-страшното! Въртеше любов с едно младо момиче — някоя си мис Бътлър, сестра на Оуен Бътлър, който сега е голяма клечка във Филаделфия, и… — тя вдигна леко очи. — Докато Каупъруд лежеше в затвора, Баща й умря и семейството се разпадна. Дори чух някакви слухове, че старият джентълмен се самоубил — имаше предвид Едуард Мълая Бътлър, бащата на Ейлийн. — След като излезе от затвора, Каупъруд изчезна и дочух от някого, че заминал на Запад, развел се и отново се оженил. Първата му жена и сега живее във Филаделфия с двете му деца.

Мисис Мерил доста се изненада, но не го показа.

— Много интересна история, нали? — отбеляза сдържано тя, като си мислеше колко лесно ще бъде да подложи динена кора на семейство Каупъруд и колко добре е направила, че не им е обърнала никакво внимание. — Виждала ли си я… новата, му съпруга?

— Мисля, че да, само не си спомням къде. Струва ми се, обичаше много да язди и да се разхожда с двуколка из Филаделфия.

— Червенокоса ли е?

— Да. Ярка блондинка.

— Предполагам, че е същата. Напоследък имената им се появяват във вестниците в Чикаго. Исках да съм сигурна.

Мисис Мерил обмисляше тънките забележки, които щеше да направи в бъдеще.

— Сигурно сега се опитват да влязат в чикагското общество? — усмихна се мисис Уокър снизходително, с презрение както към чикагското общество, така и към семейство Каупъруд.

— Възможно е да се опитат да влязат и в обществото на източните щати и да успеят, не съм сигурна — отвърна хапливо мисис Мерил, засегната от обидата, — но в Чикаго едно е да се опитваш, друго е да бъдеш наистина приет.

Отговорът беше достатъчен. Той сложи край на разговора. Когато следващия път мисис Симс прояви неблагоразумието да спомене името на Каупърудови или по-точно шумотевицата около Каупъруд, мисис Мерил й подсказа какво трябва да бъде веднъж завинаги отношението към тях.

— Ако ме послушате — отбеляза накрая мисис Мерил, — колкото по-малко работа си имате с тези ваши приятели, толкова по-добре. Зная всичко за тях. От пръв поглед биеше на очи. Те няма никога да бъдат приети в обществото.

Мисис Мерил не си направи труда да обясни защо., но мисис Симс скоро научи цялата истина чрез мъжа си и с право се възмути, дори се ужаси. Кой всъщност трябваше да бъде винен за всичко, мислеше си тя. Кой ги бе запознал? Семейство Адисънови, разбира се. Но Адисънови бяха неуязвими, макар и не всесилни в обществото, така че те не биваше да бъдат обвинявани. Каупърудови можеха веднага да бъдат зачеркнати от списъка на нейните приятели, което мисис Симс незабавно направи. Престижът на семейство Каупъруд започна да пада, макар и не толкова бързо, и това за момента ги поогорчи.

Ейлийн долови първия признак на промяната, когато обичайните визитни картички, покани за приеми и други подобни, които напоследък бяха получавали в изобилие, започнаха рязко да намаляват и в сряда следобед, ден, който малко прибързано бе определила за приемен, почнаха да я посещават само шепа незначителни гости. В началото не го разбираше, тъй като не искаше да повярва, че тъй скоро след несъмнения й успех като домакиня престижът й в града е спаднал толкова рязко. Само три седмици след тържеството за новата къща от седемдесет и петимата души, които ги посещаваха или оставяха визитните си картички, се отзоваха едва двадесет. Седмица по-късно те вече бяха десетина, а след около два месеца се говореше, че в къщата им кажи-речи не влизал никой. Е, да, неколцина от второстепенните гости — онези, които очакваха от нея да засили собственото им влияние, както и хора като Тейлър Лорд и Кент Маккибън, които не се нуждаеха от подкрепа, но бяха задължени на Каупъруд — продължаваха да са верни, но те всъщност само засилваха впечатлението. Ейлийн не можеше да си намери място от разочарование, възмущение, мъка и срам. Има много хора със слонски кожи и волски нерви, които могат да понесат почти всяка обида с надеждата, че все някой ден ще победят, и които са твърде нечувствителни, за да страдат, но тя не беше от тях. Колкото и дръзко да пренебрегваше общественото мнение и правата на бившата мисис Каупъруд, сега тя трепереше за своето бъдеще и как миналото й ще се отрази върху него. Вярно, нейните предишни постъпки можеха да се обяснят и с младежкото й чувство, и със силната мъжка привлекателност на Каупъруд. При по-щастливи обстоятелства тя можеше да се омъжи без толкова шум и последвалия скандал. При сегашното положение нейното бъдеще в чикагското светско общество трябваше да с неопетнено, за да се оправдае тя не само пред себе си, но и, както й се струваше, пред Каупъруд.

— Прибери сандвичите в хладилника — нареди Ейлийн на иконома Луис след едни от първите й провалени неофициални приеми, като посочи множеството украсени с розови и сини панделки хапки, недокоснати в прекрасния севърски порцелан. — Прати цветята в болницата. Прислугата може да изпие болето и лимонадата. Запази някои от сладкишите за вечеря.

Икономът кимна.

— Да, мадам — каза той. После наля масло в огъня при това според него неприятно положение, като добави: — Я какво е времето! Мен ако питате, затова не дойдоха.

Ейлийн пламна за миг. Едва не изкрещя: „Я се пръждосвай оттук!“, но се сдържа.

— Да, сигурно затова! — отвърна тя, докато се изкачваше по стълбите към своята стая.

След като един-единствен непосетен неофициален прием се обсъждаше от прислугата, значи търпяха провал. Тя изчака до следващата седмица, за да разбере дали е заради времето, или защото отношението на хората наистина се бе променило. Този път дойдоха още по-малко гости отпреди. Певците, които бе наела, бяха отпратени, без да са изпълнили онова, за което биха дошли. Кент Маккибън и Тейлър Лорд, конто знаеха много добре за плъзналите слухове, наминаха, но се държаха някак сдържано и притеснено. Ейлийн също го забеляза. Освен тях дойдоха само мисис Изриалтайтис и мисис Хъдълстоун, а това за огорчение на Ейлийн показваше, че нещо не е в ред. Тя бе принудена да каже, че не е добре, и да се извини. На третата седмица, оборена от страх, че поражението ще е по-голямо и отпреди, се престори на болна. Искаше да разбере колко визитни картички ще получи. Бяха само три. Това беше краят. Тя осъзна, че нейният „неофициален“ прием е претърпял пълен провал.

През това време и на Каупъруд не бяха спестени все по-голямото недоверие и враждебност на хората.

Той забеляза първия признак за истинското състояние на нещата на една вечеря, на която бяха поканени отдавна и на която за нещастие отидоха, тъй като Ейлийн все още не беше сигурна, че се е провалила с приемите си. Вечерта се устройваше от семейството на Съндърланд След, което не се ползваше с особено уважение в обществото и все още не бе дочуло за плъзналите клюки или поне за промененото отношение на хората към Каупърудови. По това време почти всички — семейства Симс, Канда, Котън и Кингсланд — бяха разбрали, че са направили голяма грешка и че семейство Каупъруд не е достойно да бъде допуснато в обществото.

На въпросната вечеря бяха поканени доста хора, които тези семейства познаваха. За нещастие, когато те научиха или си спомниха, че ще отиде и семейство Каупъруд, в последния момент изпратиха извинения: „Съжаляваме, но не можем да дойдем.“ Освен Следови дойде само още едно семейство — на Стаинслау Хьоксемас, на което Каупърудови не отдаваха особено значение. Вечерта мина скучно. Ейлийн се оплака, че я боли глава, и те двамата с Каупъруд си тръгнаха.

Много скоро след това, на едно гости у съседите им Хаатстед, на което Каупърудови бяха поканени отдавна, те усетиха очевидната студенина към тях, каквато не бяха забелязвали дотогава, макар и домакините да се държаха доста дружелюбно. До този момент, когато на подобни приеми присъстваха непознати известни личности, те на драго сърце се запознаваха със семейство Каупъруд, което винаги биеше на очи заради красотата на Ейлийн. Този ден, кой знае защо (въпреки че Ейлийн и Каупъруд подозираха нещо), почти всички гледаха да стоят по-надалечко от тях. Имаше и неколцина техни познати, с конто те размениха по няколко думи, по повечето гости ги отбягваха. Каупъруд го долови моментално.

— Май ще е по-добре да си тръгнем рано — каза след малко той. Не е много интересно.

Прибраха се и за да избегне разговорите, Каупъруд отиде в града. Все още не му се искаше да споделя какво мисли за всичко това.

Първият удар му беше нанесен малко преди едно тържество в клуба „Юниън“, и то не пряко. Както си говореше една сутрин с него в Лейк нешънъл банк, Адисън му довери нещо, което му дойде като гръм от ясно небе:

— Искам да ви кажа нещо, Каупъруд. Знаете вече доста неща за чикагското общество. Знаете и как се отнасям към онова, което споделихте за миналото си още когато се запознахме. Та сега се шушука доста за всичко това, а двата клуба, в които членуваме с вас, гъмжат от двулични и нечестни лицемери, надигнали вой заради тайния ви сговор, за който пишеха вестниците. Има и четирима-петима акционери от старите компании, които сега се домогват да ви изключат от клубовете. Докопали са се до историята, която ми разказахте, и говорят наляво и надясно, че ще подадат жалби до управителните съвети и на двата клуба. Сега няма да постигнат нищо — самите те ми го казаха, но вие знаете какво да правите на предстоящото тържество. Те не могат да не ви изпратят покана, но ще е само за очи. — Каупъруд го разбра. — Според мен цялата тази работа ще отшуми, вай-малкото аз ще направя всичко възможно, но сега-засега… — Той погледна приятелски Каупъруд.

Каупъруд се усмихна.

— Откровено казано, очаквах нещо такова, Джуда — отвърна непринудено той. — Очаквах го през цялото време. Не се безпокойте за мене. Всичко ми е ясно. Разбрах откъде духа вятърът и как ще обърна платната си.

Адисън се пресегна и го хвана за ръката.

— Само не се предавайте, каквото и да сте решили — каза внимателно той. — Така ще се признаете за слаб, а те не го очакват. И аз не го искам. Дръжте на своето. Всичко ще отшуми. Мен ако питате, ви завиждат.

— Не ми е минавало и през ум да го правя — отвърна Каупъруд. — Нямат право да ме изключат. Зная, че всичко ще отшуми, стига да имам достатъчно време.

Все пак бе огорчен от мисълта, че му се е случило да води такъв разговор, пък било то и с Адисън.

Така нареченото общество беше напълно способно да им наложи своето мнение и заключения и по други начини.

Каупъруд се ядоса от постъпката на Нори Симс към Ейлийн, за която научи много по-късно. Ейлийн се отбила у нея, но още на вратата й казали, че мисис Симс не си е у дома, макар че на улицата били каретите на други гости. Няколко дни по-късно за голямо огорчение и изненада на Каупъруд, който не знаеше още нищо, Ейлийн наистина се разболя.

Ако в края на краищата Каупъруд не бе победил блестящо всичките си противници, ако не бе повалил врага в борбата за газовите предприятия, положението наистина щеше да е тежко. И все пак Ейлийн страдаше дълбоко и чувствуваше, че презрението е насочено преди всичко към нея и няма да утихне скоро. В крайна сметка, сами в своя дом, те с Каупъруд се видяха принудени да си признаят, че тяхната картонена къща, колкото и блестяща и здрава да е на вид, се е сгромолясала. Такива признания между толкова близки хора са наистина най-непоносими. Човешките души постоянно се стремят да се намерят, но рядко успяват.

— Знаеш ли — каза й накрая Каупъруд, когато веднъж се прибра неочаквано и я намери на легло, с просълзени очи — тя бе освободила камериерката този ден. — Разбирам защо е всичко това. Откровено казано, Ейлийн, дори го очаквах. Ние с теб напредваме твърде бързо. Избързахме, хайде, мила, не искам да възприемаш нещата така. Битката не е изгубена. Смятах те за по-смела. Нека ти кажа нещо, което, изглежда, си забравила. Все някога парите ще решат всички проблеми. В момента печеля тази битка, ще спечеля и други. Те са ми в краката. Хайде, мила, не бива да се отчайваш. Ти си твърде млада. Аз никога не се отчайвам. Тепърва ще жънеш успехи. Ще им покажем на тия тук в Чикаго кои сме, пък и ще си разчистим сметките с този-онзи. Богати сме и ще станем още по-богати. Това ще уреди всичко. А сега се усмихни и бъди щастлива в този свят, освен обществото съществуват толкова други неща, заради които си заслужава да се живее. Стани, облечи се, ще отидем да се разходим и да вечеряме в града. Ти все още притежаваш мен. Това не е ли все пак нещо?

— О, да — въздъхна тежко Ейлийн, но отново се отпусна. Обви ръце около врата му, заплака и от радост, че я утешава, и от понесената загуба. — Прекалено много ни дойде и на двамата — въздъхна тя.

— Зная — успокои я той, — но сега не се тревожи за нищо. Ще се оправиш. И двамата ще се оправим. Хайде, стани.

Въпреки всичко съжаляваше, че я вижда така отдадена на слабостта. Това не му харесваше. Реши, че един ден обществото скъпо ще му плати. Междувременно Ейлийн си възвръщаше доброто настроение. Срамуваше се от слабостта си, когато видя колко твърдо по-, срещна Франк всичко това.

— О, Франк — възкликна накрая, — винаги си бил чудесен. Толкова си мил!

— Нищо, нищо — отвърна весело той. — И да не спечелим играта тук, в Чикаго, ще я спечелим другаде.

Той си мислеше за блестящия начин, по който си бе уредил сметките със старите газови компании и с мистър Шрайхарт, и колко старателно щеше да се заеме и с други въпроси, когато му дойде времето.