Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тhe Тitan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Партиздат, 1989

История

  1. — Добавяне

Глава XIX
„НЕ ЗНАЕ АДЪТ ТОЛКОЗ ЗЛА ФУРИЯ…“

Рита, разбира се, не беше мъртва — само бе цялата в синини и драскотини, полуудушена. Главата й на темето беше пукната. Ейлийн на няколко пъти я беше удряла в пода и това можеше да има сериозни последици, ако Каупъруд не беше влязъл толкова бързо в стаята. Засега — за съвсем малко — Солбърг остана с впечатлението, че Ейлийн наистина е полудяла и че онези безсрамни обвинения, които я бе чул да отправя, са плод на болния й мозък. И все пак онова, което бе казала, не му даваше мира. И той не бе особено добре — почти имаше нужда от лекар. Устните му бяха посинели, страните — бели като платно. Бяха пренесли Рита в една съседна спалня и я бяха сложили да легне, донесоха й студена вода, шише арника, сложиха й мехлеми и когато се появи Каупъруд, тя беше в съзнание и се чувствуваше малко по-добре. Все още обаче беше много слаба и изпитваше болки от раните, душевни и телесни. Когато дойде лекарят, му обясниха, че една дама, гостенка, е паднала по стълбите. Каупъруд влезе точно когато лекарят превързваше раните й.

Веднага щом докторът излезе, Каупъруд нареди на прислужничката, която се грижеше за Рита:

— Донеси малко топла вода!

След като тя се скри зад вратата, той се наведе, целуна Рита по изранените устни и вдигна пръст пред своите, за да я предупреди:

— Рита — попита я нежно, — напълно ли си в съзнание?

Тя кимна едва-едва.

— Тогава слушай — продължи той, наведе се и заговори бавно. — Слушай ме внимателно. Внимавай много какво ще ти кажа. Трябва да разбереш всяка дума и да сториш, каквото ти казвам. Не си наранена сериозно. Ще се оправиш. Всичко ще отшуми. Изпратих да повикат друг лекар, който ще те прегледа във вашето ателие. Мъжът ти отиде да донесе нови дрехи. Ще се върне след малко. Каретата ми ще ви закара у дома, когато се почувстваш малко по-добре. Не се тревожи за нищо. Всичко ще се оправи, само трябва да отричаш всичко, чу ли? Всичко! Както ти е известно, мисис Каупъруд е като луда. Утре ще разговарям с твоя съпруг. Ще ти изпратя, опитна медицинска сестра. През това време внимавай какво говориш и как го казваш. Бъди абсолютно спокойна. Не се тревожи. Тук си в пълна безопасност, както ще бъдеш и в къщи. Мисис Каупъруд няма повече да те безпокои. Аз ще имам грижата. Съжалявам много, че стана така, обичам те. През цялото време ще бъда до теб. Тази случка не бива да променя нищо. Вече никога няма да видиш Ейлийн.

Въпреки всичко Каупъруд знаеше, че промяна ще има.

Успокоен от състоянието на Рита, той се върна в стаята на Ейлийн, за да говори пак с нея и ако може, да и успокои. Завари я да се облича, бе обладана от някаква нова мисъл и решение. След като се бе хвърлила върху леглото и бе започнала да ридае и да стене, настроението и постепенно се промени, полека-лека тя се убеди, че щом вече не притежава никаква власт над Каупъруд и не е успяла да го накара да се разкае чистосърдечно, по-добре ще е да го напусне. Очевидно бе, мислеше си Ейлийн, че той вече не я обича, след като тъй разпалено се бе хвърлил да защитава Рита, бе усмирил нея, Ейлийн, толкова грубо и все пак не й се искаше да повярва, че е така. В миналото се бе държал така прекрасно с нея! Не бе изгубила надежда, че ще победи и него, и всички други жени — твърде силно го обичаше, — но можеше да го постигне единствено ако се разделяха. Това може би щеше да го накара да се опомни. Ейлийн реши да стане, да се облече и да отиде на хотел в града. Той нямаше да я види повече, освен ако не я последваше. Беше доволна, че поне засега е прекъснала връзката му с Рита Солбърг, а що се отнася до Антоанет Новак, с нея щеше да се заеме по-нататък. Главата я болеше, сърцето й се свиваше. Изпълваха я ту гняв, ту мъка и тя вече не можеше дори да плаче. Стоеше пред огледалото и се опитваше с треперещи пръсти да се облече и да закопчае костюма си. Каупъруд бе разтревожен и смутен от тази неочаквана гледка.

— Ейлийн — промълви накрая той и се приближи, — не можем ли да обсъдим сега спокойно всичко? Правиш неща, за които после ще съжаляваш. Не го върши! Извинявай. Нали не вярваш наистина, че съм престанал да те обичам? Знаеш, че не съм. Положението не е толкова тежко, колкото изглежда. Струваше ми се, че ще проявиш малко повече съчувствие към мен след всичко, което преживяхме заедно. Не разполагаш с никакви доказателства, за да правиш толкова бурни сцени.

— Не разполагам ли? — възкликна Ейлийн и се извърна от огледалото, пред което, тъжна и огорчена, приглаждаше златисточервената си коса. Бузите й пламтяха, очите й бяха зачервени. Сега му се стори точно тъй прелестна, както оня първи ден преди години, когато я бе видял — още шестнадесетгодишно момиче, да тича, паметната с червена пелерина, нагоре по стълбите в бащината си къща във Филаделфия. Колко очарователна беше тогава! Това посмекчи отношението му към нея. — Така си мислиш ти, лъжец такъв! — каза твърдо тя. — Аз зная много повече за теб. Ненапразно пращах детективи да те следят седмици наред. Подлец! Подмилкваш се, за да разбереш какво зная. Добре, позволи ми да ти кажа тогава, че зная предостатъчно. Няма да ме мамиш повече с твоята Рита Солбърг и Антоанет Новак, с твоите апартаменти и тайни квартири. Зная що за стока си, негодник такъв! И то след всичките ти клетви в любов! Пу!

Тя се обърна ядосано и се зае отново с тоалета си, докато Каупъруд се бе вторачил в нея, трогнат от изблика на чувствата й, развълнуван от нейната сила. Да, много хубаво, тя не си поплюваше, наистина бе достойна в много отношения за него.

— Ейлийн — промълви тихо той все още с падеж дата да спечели постепенно благоразположението й, — моля те, не се дръж така злобно с мен. Нима не знаеш какъв е животът, нима не можеш да си по-снизходителна към него? Смятах те за по-великодушна, за по-нежна. Не съм толкова лош.

Каупъруд я гледаше замислено, нежно, изпълнен с надеждата да я умилостиви, разчитайки на любовта й към него.

— Снизходителна ли? Снизходителна! — тя се обърна, цялата пламнала. — Ти ще ми говориш за снизхождение! Не бях ли снизходителна, докато беше в затвора във Филаделфия? И спечелих много, нали? Снизходителна! Пу! За да дойдеш тук, в Чикаго, и да хукнеш с разни пачаври, с долнопробни стенографки и жени на музиканти! А ти си много снизходителен към мен, нали? Онази жена, дето лежи в съседната стая, го доказва!

Тя приглади тънката си талия и вдигна рамене, готова да си сложи шапката и горната дреха. Смяташе да излезе така, без да взима нищо, а после да изпрати Фадет да прибере всичките й неща.

— Ейлийн — обърна се Каупъруд умолително към нея, решен да постигне своето, — според мен се държиш много глупаво. Наистина няма никакъв повод на такива сцени, абсолютно никакъв. Крещиш като луда, възмущаваш съседите, биеш се, напускаш къщата. Отвратително. Не го прави. Нали все още ме обичаш? Зинеш, че ме обичаш. Сигурен съм, че не мислиш всичко, което говориш. Невъзможно е да го мислиш. И не вярваш, че съм престанал да те обичам, нали, Ейлийн?

— Обичал ме! — избухна Ейлийн. — Какво знаеш ти за любовта! Кого ли си обичал, грубиян такъв! Знам я аз твоята любов. Някога си въобразявах, че ме обичаш. Пу! Сега разбирам как си ме обичал, така, както си обичал още петдесет други жени, както обичаш тази надута и нищожна Рита Солбърг в съседната стая — тази кокотка, това мръсно долно животно, така, както обичаш Антоанет Новак — тази нищо и никаква стенографка. Пу! Представа нямаш какво е да обичаш.

И въпреки всичко гласът й премина в нещо като ридание, очите й се изпълниха със сълзи, парливи, сърдити, болезнени. Каупъруд ги забеляза и се приближи с надеждата да се възползва от тях. Сега наистина съжаляваше и би дал мило и драго тя отново да изпитва нежност към него.

— Ейлийн — помоли я той, — не бъди тъй жестока. Защо си толкова коравосърдечна? Не съм чак толкова лош. Няма ли да се вразумиш?

Каупъруд протегна ръка да я помилва, но тя се дръпна рязко.

— Не ме пипай, звяр такъв! — извика гневно Ейлийн. — Не ме докосвай и с пръст! Не искам да се доближаваш до мен. Повече няма да живея с теб. Няма да остана под един покрив с теб и с твоите любовници. Върви да живееш с твоята скъпа и прескъпа Рита в Северната страна. Хич не ме е грижа. Предполагам, вече си ходил в съседната стая да я успокояваш! Защо не я убих, о, господи! — тя посегна гневно към шията си, за да закопчае едно копче.

Каупъруд бе направо поразен. За първи път виждаше такъв изблик на чувства. Не бе вярвал, че Ейлийн е способна на подобно нещо. Не можеше да не й се възхищава. Въпреки това се почувствува засегнат от грубите й нападки срещу Рита и срещу самия него, задето е толкова непостоянен в чувствата си, и си го изля в една последна злополучна реплика:

— Ейлийн, на твое място нямаше да съм толкова безпощаден към любовниците — осмели се да каже умолително той. — Според мен собственият ти опит би трябвало…

Но замълча, защото веднага разбра, че е направил голяма грешка. Бе намекнал, че преди и тя е била любовница, и това бе съдбоносно. Ейлийн начаса се изправи и очите й се наляха с огромна мъка.

— Значи така разговаряш с мен? — каза му, — Знаех си! Знаех си! Знаех си, че ще стане така.

Обърна се към висок до гърдите й шкаф, пълен със сребърни тоалетни принадлежности, с кутийки със скъпоценности, четки и гребени, отпусна ръце, положи глава върху тях и заплака. Беше й дошло много, Той я упрекваше за безразсъдната й моминска любов към него, бе я обидил.

— О! — изхлипа тя и се разтърси от трескави отчаяни ридания.

Каупъруд бързо отиде при нея, Чувстваше се объркан и огорчен.

— Нямах предвид това, Ейлийн — обясни й. — Ни най-малко. Ти просто ме принуди да ти го кажа, съвсем не съм влагал упрек. Ти ми беше любовница, но, божичко, никога не съм те обичал по-малко заради това — тъкмо обратното. Знаеш, че е така. Повярвай ми, това е самата истина. Другите неща не са били от значение за мен — наистина…

Каупъруд я погледна безпомощно, когато тя се отдръпна, и го обзеха смут, отчаяние и огромно съжаление; той отиде отново в средата на стаята, а Ейлийн пак даде внезапно воля на чувствата си, свеждащи се само до гняв. Това вече беше прекалено!

— Значи разговаряш така с мен — възкликна тя — след всичко, което направих за теб! Казваш ми го, след като те чаках и плачех по теб, докато лежа близо две години в затвора? Била съм му любовница! Това ли ми е наградата? А?

Тя внезапно забеляза кутийката със скъпоценностите и с омраза към всичките подаръци, които бе получила от Каупъруд във Филаделфия, Париж, Рим и тук, в Чикаго, отвори неочаквано капака, започна да граби каквото имаше вътре с шепи и да го хвърля по него — да го запокитва право в лицето му. Политнаха накити, подарени й от мъжа й с искрена любов: огърлица и гривна от блед ябълковозелен нефрит върху злато със закопчалки от бяла слонова кост, гердан от перли, еднакви по големина и цвят, които блеснаха със седефените си отблясъци във вечерната светлина, цяла шепа пръстени и брошки с диаманти, рубини, опали и аметисти, колие от смарагди и едно брилянтено украшение за коса. Тя ги хвърляше възбудено по мъжа си, разпиляваше ги по земята, удряше го по врата, лицето, ръцете.

— На ти! На ти! На ти! Вземай си ги! Не ми трябва вече нищо от теб. Не искам да имам нищо общо е теб. Не искам нищо твое. Слава богу, разполагам е достатъчно нари, че да преживея! Мразя те, презирам те, не искам да те виждам повече. О…

Опита се да измисли още нещо, но не успя и се спусна стремглаво към коридора, слезе по стълбите, а той остана да стои като вцепенен. Но след миг са втурна след нея.

— Ейлийн — извика, — Ейлийн, върни се! Не си отивай, Ейлийн.

Но тя само ускори крачката, отвори вратата, тръшна я — сега бързаше в мрака с насълзени очи и сърце, което още малко и щеше да се пръсне. Значи свърши младежкият й блян, започнал толкова красиво! Значи тя не беше по стока от останалите — бе само една от неговите любовници. Да я упреква за миналото й, за да защити другите! Да й каже, че не е по-добра от тях! Това беше последната капка, от която чашата преля. Ейлийн вървеше и се задушаваше от риданията, заричаше се никога да не се върне, да не вижда никога вече Каупъруд. Докато си мислеше това, Каупъруд тичаше след нея, решил, че колкото и да не се съобразява с нищо, не може да допусне да скъсат така с Ейлийн. Тя го беше обичала. Бе положила всичките дарове на своя плам и привързаност върху олтара на любовта. Наистина не беше честно. Той трябваше, да я накара да остане. Най-после я настигна в мрака под ноемврийските дървета.

— Ейлийн — каза й, като я хвана и я прегърна през кръста. — Ейлийн, скъпа, та това е чиста лудост! Безумие! Ти не си на себе си. Не си отивай! Не ме напускай! Обичам те! Не го ли знаеш? Наистина ли не го забелязваш? Не бягай от мен и не плачи. Наистина те обичам и ти го знаеш. И винаги ще те обичам, Хайде, върни се! Целуни ме. Ще се оправя. Наистина ще се оправя. Дай ми още една възможност. Почакай и ще видиш. Хайде да си вървим. Хайде, момичето ми, хайде, Ейлийн. Да тръгваме! Моля те!

Ейлийн се дръпна, но той я задържа и започна да я гали по ръцете, врата, лицето.

— Ейлийн! — молеше я.

Тя продължаваше да се дърпа и Каупъруд накрая се принуди да я притисне до себе си. Жена му се чувствуваше сломена от мъка, но отново малко щастлива.

— Не искам — противеше се Ейлийн. — Ти вече не ме обичаш. Пусии ме да си вървя.

Но той продължаваше да я притиска и увещава, докато накрая тя положи както преди глава върху рамото му.

— Не ме принуждавай да се връщам тази вечер. Не искам. Не мога. Нека отида в града. Може би по-късно ще се върна.

— Тогава ще дойда с теб — каза нежно той. — Не е разумно. Трябва да направя още много неща, за да прекратя този скандал, но ще дойда.

И те двамата се отправиха към трамвая.