Теодор Драйзер
Титан (49)

Глава XLIX
ПЛАНИНАТА ОЛИМП

Към осем часа, когато трябваше да започне съвещанието, най-големите финансови босове на Чикаго наистина бяха изпаднали в паника. Господата Ханд, Шрайхарт, Мерил и Арнийл бяха лично заинтересовани! А и кой ли на тяхно място нямаше да бъде? Още в седем и половина зачаткаха конски копита и задрънчаха хамути, великолепни открити карети започнаха да спират пред богатски къщи и директори или най-малкото заместник-директори на банки излизаха, повикани от някой от членовете на голямата четворка, и се отправяха към дома на мистър Арнийл. Натам се запътиха такива интересни личности като Самюъл Блакман, бивш председател на някогашната Чикагска газова компания, а сега директор на „Преъри нешънъл“; Хъдсън Бейкър, навремето председател на Западната газова компания на Чикаго, а сега директор на Централната банка на Чикаго; Ормънд Рикетс, собственик на „Кроникъл“ и директор на „Търд нешънъл“; Нори Симс, председател на кредитно дружество „Дъглас“; Уолтър Райзъм Котън, някогашен деен ангросист на кафе, а сега директор на най-различни предприятия. Това бе внушителна процесия от сериозни, важни и дълбокомислени господа, всичките обзети от желанието да изглеждат както подобава и да правят добро впечатление. Защото трябва да знаете, че никой не се гордее и не се перчи така с дребните прояви на заможността, както онези, конто наскоро са се замогнали; изглежда, за хората, които се смятат за стълбове на обществото и за първи богаташи, е изключително важно поне привидно да се придържат към обноските, които според тях им прилягат. Всеки от гореспоменатите и мнозина други — общо тридесет души — се упътиха важно в горещата суха вечер и скоро бяха пред големия разкошен дом на мистър Тимъти Арнийл.

Тази важна особа, както и господата Шрайхарт Ханд и Мерил все още не излизаха да посрещнат гостите. В такива случаи лъвове като тях явно смятаха за неуместно да посрещат своите подчинени. В уречения час те четиримата все още бяха в канторите си и доуточняваха в усамотение подробностите на плана, за който се бяха споразумели и който щяха да представят малко по-късно уж съвсем непринудено, в изблик на моментно вдъхновение. Сега-засега, докато те, отсъстваха, гостите им трябваше да се забавляват, както могат. Бяха им поднесени различни напитки, които не ги успокоиха кой знае колко. Чудно защо закачалката за сламени шапки не бе използвана, всеки предпочиташе да държи шапката си. На фона на ламперията и покритите с ленени калъфи мебели цялата тази компания бе същинска галерия от образи. Господата Хъл и Стакпоул, двамата смъртници или жертви, около които щеше важно да седи това сериозно събрание, всъщност не бяха в стаята, макар и да се намираха наблизо, в друга част на къщата, откъдето, ако се наложеше, щяха да бъдат повикани, за да дадат съвет или обяснение. Тези привидно блестящи представители на най-тежките и далновидни финансови среди в града бяха сериозни като бухали, притиснати от надвисналата финансова криза. Преди да се появи Арнийл, стаята бръмчеше като кошер — всички си разменяха дребни финансови клюки като:

— Не може да бъде!

— Толкова ли е сериозно?

— Знаех, че работите не са сигурни, но чак до такава степен!

— За късмет нямаме много от тези акции — това бяха думи на един от малкото наистина щастливи банкери.

— Положението е много сериозно, нали?

— Какво говорите!

— Ама че работа!

И нито една лоша дума за Ханд, Шрайхарт, Арнийл или Мерил, макар и да се знаеше добре, че те са в дъното на цялата бъркотия. На тях се гледаше като на благодетели, свикали това съвещание не за да помогнат на себе си, а да спасят останалите от катастрофата. Отвсякъде се чуваха изрази като: „О, мистър Ханд! Прекрасен човек! Прекрасен!“, или „Мистър Шрайхарт, много способен, наистина много способен!“, или пък „Можете да разчитате, че тези хора няма да позволят да се случи нещо сериозно в града.“ Банкерите си шушукаха, че един или друг от четиримата е вложил огромни суми в налични или в ценни книжа. До никого от присъстващите все още не беше стигнал слухът, че Каупъруд или неговите приятели се възползват от създалото се положение или имат пръст в него.

Точно в осем и половина най-напред се появи доста непринудено Арнийл, а малко след това един по един влязоха Ханд, Шрайхарт и Мерил. Като потриваха ръце и попиваха потта по лицата си с носни кърпи, те се огледаха и се опитваха да изглеждат колкото се може по-весели и безгрижни при тези трудни обстоятелства. Трябваше да поздравят много стари познати и приятели, да ги попитат как са жените и децата им. В жълтеникав ленен костюм, в бяла копринена риза на светлолилави райета, с ветрило от палмово листо мистър Арнийл изглеждаше много свеж, едрият врат и гръден кош му придаваха бащински, дори патриархален вид. Върху кръглото му лъскаво теме блестяха капки пот. Мистър Шрайхарт, обратното, въпреки горещината изглеждаше съвсем солиден и внушителен, сякаш беше издялан от тъмно дърво. Мистър Ханд, който по телосложение напомняше много на мистър Арнийл, само че беше по-едър и очевидно много по-енергичен, носеше за случая сако от сив шевиот и панталони на почти крещящи ярки райета, на червендалестото му и сбръчкано лице, едновременно бодро и сериозно, сякаш се четеше: „Мили ми чада, много е неприятно, но ще направим всичко, което е по силите ни.“ Мистър Мерил бе надменен, наконтен и отегчен, но само колкото може да си позволи един голям търговец. Удостои един-двама души със студено ръкостискане, като кимаше и почти през цялото време мълчаливо се усмихваше. На мистър Арнийл като на най-изтъкнат и богат гражданин на Чикаго (всички бяха единодушни в това) се падна задължението да заеме председателското място — в случая едно извънредно голямо кресло в началото на масата.

Настана леко вълнение, когато накрая мистър Арнийл, приканен от Шрайхарт, отиде и седна. Останалите видни граждани също насядаха.

— И така, господа — започна сухо мистър Арнийл (имаше нисък и дрезгав глас), — ще бъда колкото се може по-кратък. Събрал ни е един твърде необикновен случай. Предполагам, всички знаете какво е положението на мистър Хъл и мистър Стакпоул. „Американски кибрит“ е застрашен от крах, ако още тази вечер не вземем някои много радикални мерки. Това съвещание бе свикано по предложение на някои хора и банки.

Мистър Арнийл говореше съвсем непринудено, сякаш беше седнал в шезлонг и разговаряше с един-единствен човек.

— Ако се стигне до фалит — продължи твърдо той — което се надявам да не стане, той ще причини големи неприятности на редица банки и частни лица, а, убеден съм, всички желаем да го избегнем. Главни кредитори на „Американски кибрит“ са нашите местни банки, както и някои частни лица, вложили нари в тези акции. Разполагам със списъка им и с размерите на дадените от тях суми. Те възлизат приблизително на десет милиона долара.

С несъзнателното безочие на богат и властен човек мистър Арнийл не си направи труда да обясни как се е сдобил с този списък, нито пък прояви и най-слабите признаци на смущение. Просто бръкна важно в джоба си, извади списъка и го разгъна върху масата пред себе си. Присъстващите се запитаха чии ли са имената, какви са размерите на сумите и дали Арнийл има намерение да ги съобщи.

— А сега — продължи сериозно той — искам да подчертая, че мистър Стакпоул, мистър Мерил, мистър Ханд и аз сме до известна степен инвеститори на това предприятие и до днес следобед смятахме за свой дълг не толкова към самите нас, колкото към различните банки, приели тези акции като гаранция, и към града да поддържаме доколкото е възможно техния курс. Вярвахме в мистър Хъл и мистър Стакпоул. Бихме отишли и по-нататък, ако съществуваше някаква надежда, че и останалите притежатели на акции ще ги задържат, без да понесат сериозни загуби, но от последните събития се убедихме, че това е невъзможно. От известно време мистър Хъл, мистър Стакпоул и различните банкови чиновници имат основание да смятат, че някой подкопава почвата под краката им, и сега окончателно са убедени в това. Поради това, както и защото само с обединени усилия банките и частните лица са в състояние да спасят финансовата чест на града, е свикано съвещанието. На пазара ще продължат да се появяват акции. Възможно е Хъл и Стакпоул да прибегнат до частично ликвидиране на своето предприятие. Едно е сигурно: ако до утре сутринта не бъде събрана голяма сума, с която да бъдат покрити задълженията им, те ще фалират. Тази неприятност естествено се дължи косвено на агитацията в полза на среброто, но сме убедени, че в много по-голяма степен се обяснява с непочтените сделки тук, за които току-що научихме и които всъщност са в дъното на трудното положение, в което се намираме тази вечер. Ще говоря съвсем открито. Това е работа на един човек, на мистър Каупъруд. „Американски кибрит“ можеше да се справи със своите затруднения и градът нямаше да бъде изправен пред опасността, която го заплашва днес, ако мистър Хъл и мистър Стакпоул не бяха допуснали грешката да се обърнат към този човек.

Мистър Арнийл млъкна, а мистър Нори Симс, много по-избухлив от останалите, възкликна горчиво:

— Мошеник!

И другите бяха заинтригувани и зашушукаха неодобрително.

— В момента, в който е сложил ръка върху тези акции — продължи тежко Арнийл, — той е започнал най-спокойно да ги разпродава въпреки уговорката да не пуска нито една акция на пазара. Точно това прави вчера и днес. На пазара са пуснати пад петнадесет хиляди акции, за които не можем да кажем, че са дошли от външни източници, затова имаме основания да вярваме, че всички те идват от едно и също място. Резултатът е, че „Американски кибрит“, мистър Хъл и мистър Стакпоул са на ръба на фалита.

— Мошеник! — повтори горчиво мистър Нори Симс и почти се изправи на крака. Кредитното дружество „Дъглас“ се беше ангажирало много с „Американски кибрит“.

— Какво безочие! — отбеляза мистър Лорънс от „Преъри нешънъл“, който щеше да изгуби най-малко триста хиляди долара от падането на курса само на заложените акции. На тази банка Каупъруд дължеше поне триста хиляди долара, получени при условие, че ги върне веднага щом му ги поискат.

— Обзалагам се, че този дявол има пръст в цялата история — каза Джордан Джулс, който непрекъснато се проваляше в борбата си с Каупъруд в градския съвет във връзка с развитието на Общочикагската компания. Чикагската централна банка, на която сега беше директор, бе сред банките, от които Каупъруд беше получил значителен заем.

— Жалко, че му разрешаваме да разстройва така града — отбеляза мистър Съндърланд След на своя съсед мистър Дуейн Кингсланд, директор на една ръководена от мистър Ханд банка.

Кингсланд, както и Шрайхарт забелязаха със задоволство впечатлението, което направиха на присъстващите думите на мистър Арнийл.

Той пак бръкна усърдно в джоба си, извади втори лист и го разтвори пред себе си.

— Сега трябва да сме единствено откровени — продължи той тържествено, — ако искаме да постигнем нещо, а аз се надявам, че не всичко е изгубено. Разполагам с още един списък на заемите, отпуснати от местните банки на мистър Каупъруд, които той все още не е изплатил. Интересува ме дали има и други заеми, за които някои от вас може би знаят и за които сега ще съобщят. — И огледа победоносно всички.

Мистър Котън и мистър Осгуд начаса съобщиха за няколко заема, за които никой не беше чувал. Всички вече разбираха в общи линии накъде духа вятърът.

— И така, господа — продължи мистър Арнийл, — преди да започне срещата ни, се посъветвах с неколцина делови хора. Всички се съгласиха с мен, че след като толкова много банки се нуждаят от налични пари, за да се справят с положението, и не са се обвързали да защитават интересите на мистър Каупъруд, ще бъде напълно оправдано да поискат той да изплати заемите си, които са доста значителни, и парите да бъдат използвани за подпомагане на банките и хората, подкрепящи мистър Хъл и мистър Стакпоул. Лично аз нямам зъб на мистър Каупъруд, искам да кажа, че той не ми е направил нищо лошо, но от само себе си се разбира, че не мога да одобря избрания от него начин на действие. И така, ако не намерим отнякъде свободни пари, с които да се справите с положението, ще последват и други фалити. Поне половин дузина банки ще трябва незабавно да изплатят своите задължения. В положение като това най-важно е времето, а ние не разполагаме с никакво време.

Мистър Арнийл млъкна и се огледа. Чу се шушукане, най-често горчиво, подлагащо на унищожителна критика Каупъруд.

— Справедливостта го изисква той да бъде накаран да плати за всичко това — обърна се мистър Блакман към мистър След. — Достатъчно дълго го оставяхме да си разиграва коня. Време е вече да му пресечем пътя.

— Струва ми се, че ще стане още тази нощ — отвърна След.

— Междувременно мистър Шрайхарт отново се изправи.

— Ако няма възражения — започна той, — нека мистър Арнийл прикани всички тук да изкажат своето становище, за да може събранието да вземе някакво решение.

Тогава стана мистър Кингсланд, висок, с бакенбарди, и попита как е станало така, че Каупъруд е успял да сложи ръка върху тези акции, и дали присъстващите са напълно сигурни, че именно Каупъруд и неговите приятели, а не някой друг хвърля акциите на пазара.

— Не ми се иска да постъпваме несправедливо към никого — каза в заключение той.

В отговор на това мистър Шрайхарт изпрати да повикат мистър Стакпоул, за да подкрепи твърдението му. Някои от акциите бяха разпознати със сигурност. Стакпоул разказа цялата история, която сякаш наелектризира помещението — толкова силно беше възмущението от Каупъруд.

— Просто е удивително, че на някои хора им е позволено да вършат подобни работи и въпреки това държат главите си гордо вдигнати — обърна се към съседа си мистър Васто, председател на „Търд нешънъл“.

— Струва ми се, че в този случай нищо не ни пречи да сме задружни — каза мистър Лорънс, председател на „Преъри нешънъл“, който беше много задължен на Ханд за минали и сегашни услуги.

— Това е случай — вмъкна Шрайхарт, който просто изчакваше удобен момент, за да продължи обясненията си, — при който едно неочаквано политическо положение поражда непредвидена криза и този човек я използва за користни цели в ущърб на останалите финансисти. Благополучието на града е нищо за него. Изобщо не го интересува стабилността на банките, от които получава заеми. Той е парий и ако не се възползваме от случая да му кажем какво мислим за него и за методите му, няма да изпълним дълга си към града и към самите себе си.

— Господа — каза най-сетне мистър Арнийл, когато различните заеми на Каупъруд бяха внимателно пресметнати, — не смятате ли за разумно да повикаме мистър Каупъруд и да му съобщим лично решението, което взехме, и причините за него? Предполагам, всички сме на мнение, че той трябва да бъде уведомен.

— Мисля, че трябва да бъде уведомен — каза мистър Мерил, който забеляза как зад тези доброжелателни думи се свива железен юмрук.

Ханд и Шрайхарт се спогледаха, после отместиха погледи към Арнийл, докато чакаха учтиво и някой друг да вземе думата. След като никой не се реши да го направи, Ханд, който се надяваше, че това ще бъде съкрушителен удар върху Каупъруд, изрече злорадо:

— Може да бъде уведомен, стига да го намерим. Според мен е достатъчно да му го съобщим писмено. Нека разбере, че това е съгласувано действие на водещите финансови сили на града.

— Точно така — добави мистър Шрайхарт. — Време е според мен той да разбере какво мислят състоятелните хора за него и за нечестивите му дела.

В стаята се разнесе одобрителен шепот.

— Чудесно каза мистър Арнийл. — Ансън, вие го познавате най-добре от всички. Може би трябва да му се обадите по телефона и да го помолите да дойде. Кажете му, че сме се събрали на извънредно заседание.

— Мисля, Тимъти, че той ще погледне по-сериозно на въпроса, ако вие разговаряте с него — отвърна Мерил.

Винаги деен, Арнийл стана, излезе от стаята и се отправи към телефона в малък кабинет на същия етаж, откъдето можеше да разговаря без страх, че го подслушват.

 

Същата вечер Каупъруд седеше в библиотеката си, разглеждаше внимателно пет-шест каталога с произведения на изкуството, пристигнали през седмицата, и разбираше напълно ясно, че до следващата сутрин „Американски кибрит“ по всяка вероятност ще фалира. От борсовите си посредници и агенти знаеше, че сега у мистър Арнийл има съвещание. През деня се беше видял няколко пъти с банкери и посредници, разтревожени от възможното падане на курса на акциите, които бяха приели под залог, а тази вечер камериерът го бе викал шест пъти на телефона, за да разговаря с Адисън, с Кафрат, с един борсов посредник на име Просър, заместил Лохлин в дейния контрол над неговите сделки, а също и с няколко банки, чиито директори сега участваха в съвещанието. Шефовете на тези институции може да мразеха Каупъруд, да не му вярваха и да се страхуваха от него, затова пък отношенията им с неговите подчинени бяха съвсем различни и някои от тях се надяваха някой ден да извлекат от него материални блага. Той си мислеше сега с приятно задоволство колко ловко и лесно беше парирал враговете си. Докато те си блъскаха главите как да се справят с очакващите ги на следващия ден тежки удари, на него не му оставаше нищо друго, освен да се поздрави с печалбите си. След приключване на всичките сделки щеше да сложи в джоба си близо един милион долара. Нямаше чувството, че е бил много несправедлив към господата Хъл и Стакпоул. Те и без това се бяха оплели напълно. Ако той не се беше възползвал от случая да подбие цената, щяха да го направят Шрайхарт и Арнийл.

 

Наред с предстоящата финансова победа си мислеше и за Беренис Флеминг. Дори и в мозъците на титаните могат да се загнездят какви ли не приумици. Каупъруд си мислеше ден и нощ за Беренис, дори я сънуваше. От време на време се присмиваше над самия себе си — да се остави да бъде заплетен в мрежите, в къдрите на червеникавите коси на някакво си момиче, но докато вършеше работата си в Чикаго, мислеше непрекъснато за нея — какво прави, на кого ще отиде на гости, колко блажени ще са, ако са заедно, обвързани от щастлив брак!

За нещастие се случи така, че точно това лято, по време на престоя си в Нарънгасет, между другите развлечения Беренис започна да проявява известен интерес към един лейтенант от военноморския флот — Лорънс Браксмър, който си почиваше, а инак беше на служба във военноморската база в Портсмут. Каупъруд отиде там за няколко дни, за да зърне отново своя кумир, и се разтревожи не на шега от Браксмър и от онова, което можеше да означава неговото присъствие. Дотогава не се беше замислял много за по-младите мъже, които се навъртаха край Беренис. Завладян напълно от нея, не допускаше, че нещо може да попречи на мечтите му да се сбъднат. Беренис трябваше да бъде негова. Това слънчево, тъй прелестно създание трябваше да озарява и да радва само неговата душа. Но Беренис беше толкова млада, с такова променливо настроение, че Каупъруд понякога изпадаше в замисленост. Как да се доближи до нея? Какво да й каже? Беренис изобщо не изглеждаше зашеметена нито от богатството, нито от славата му. Беше свикнала (без да подозира до каква степен го дължи на неговата любезност) е един свят, много по-бляскав и по-сигурен от неговия. Когато за пръв път срещна Браксмър, Каупъруд се вгледа в него, хареса лицето му, прецени, че е умен и способен, но веднага се запита как ли да се отърве от него. Докато наблюдаваше как Беренис и лейтенантът се разхождат по огряната от слънцето веранда на морския бряг, той изведнъж се почувствува самотен и от гърдите му се отрони въздишка. Тези перипетии в неговата любов ставаха от време на време много мъчителни. Как му се искаше отново да е млад и свободен!

И тази вечер го преследваше същата мрачна мисъл, когато в единадесет и половина часа телефонът отново иззвъня и той чу нисък и спокоен глас:

— Мистър Каупъруд ли е? Тук е Арнийл.

— Да.

— Тази вечер в моя дом са се събрали някои от най-видните финансисти на града. Обсъждаме въпроса, как да предотвратим паниката, която може да настъпи утре. Както вероятно ви е известно, Хъл и Стакпоул са в тежко положение. Ако още тази нощ не направим нещо за тях, утре те сто на сто ще фалират и ще задлъжнеят с двадесет милиона долара. Обезпокоени сме не толкова от техния фалит, колкото от това, как ще се отрази той върху акциите изобщо и върху банките. Както разбирам, опираме и до някои получени от вас заеми. Господата, които са се събрали, предложиха да ви се обадя и да ви помоля, ако обичате, да дойдете при нас и да ни помогнете да решим какво следва да направим. До утре трябва да предприемем някои много решителни мерки.

Докато той говореше, мозъкът на Каупъруд работеше като добре смазана машина.

— Моите заеми ли? — попита учтиво той. — Какво общо имат те със създалото се положение? Аз не дължа нищо на Хъл и Стакпоул.

— Точно така. Но доста банки притежават заложени от вас ценни книжа. Съществува мнение, че част от вашите заеми — по-голямата част — трябва да бъде погасена, освен ако тази вечер не бъде намерено някое друго средство. Решихме, че сигурно ще пожелаете да дойдете тук и да обсъдим въпроса, а може би да предложите друг изход.

— Разбирам — отвърна хапливо Каупъруд. — Хрумнало ви е да пожертвате мен, за да спасите Хъл и Стакпоул. Така ли?

Очите му изпускаха гневни искри, сякаш Арнийл стоеше пред него.

— Не е точно така — отговори сдържано Арнийл, — но все трябва да направим нещо. Не смятате ли, че е по-добре да дойдете?

— Добре. Ще дойда — отвърна бодро Каупъруд. — Все пак това не е въпрос, който можем да обсъждаме по телефона.

Той окачи слушалката и заповяда да докарат колата. По пътя се радваше на своята предвидливост, благодарение на която в очакване на подобна атака бе прибрал в сигурните хранилища на Чикагското кредитно дружество няколко милиона държавни облигации с нисък лихвен процент. Сега, ако се случеше най-лошото, можеше да ги изтегли и заложи. Тези хора трябваше най-сетне да разберат колко е силен и че не го е страх от нищо.

Влезе в дома на Арнийл — една наистина интересна и представителна личност. В лек кремавосив летен костюм, със сламена шапка, украсена със синьобяла панделка, и обуща от изключително мека жълта кожа, той беше истинско олицетворение на добрия вкус и самочувствието. Когато го въведоха в библиотеката, се огледа с неустрашим лъвски поглед.

— Прекрасна вечер за съвещание, господа — каза и се отправи към посочения му от Арнийл стол. — Трябва да отбележа, че никога преди не съм виждал на погребение толкова много сламени шапки. Разбирам, че в случая обсъждате моето погребение. С какво мо1а да помогна?

Излъчваше сърдечност и доволство, които у всеки друг биха предизвикали усмивки по лицата на околните. У Каупъруд обаче те издаваха вътрешна сила, която тайно вбесяваше почти всички в стаята. Те само се раздвижиха неспокойно и враждебно. Няколко души, които го познаваха, му кимнаха — Мерил, Лорънс, Симс, но и те го гледаха доста злобно.

— Е, господа? — попита Каупъруд, нарушавайки възцарилото се от известно време зловещо мълчание, и видя как Ханд извърна лице, а очите на Шрайхарт зашариха по тавана.

— Мистър Каупъруд — започна спокойно мистър Арнийл, без ни най-малко да се смущава от самоуверения вид на Каупъруд, — както ви казах по телефона, това съвещание е свикано, за да предотвратим, ако е възможно, сериозната паника, която може би ще настъпи утре сутринта. Хъл и Стакпоул са пред фалит. Непогасените им заеми са значителни — около седем-осем милиона само тук, в Чикаго. От друга страна, те притежават актив във вид на акции от „Американски кибрит“ и друго имущество, достатъчни да им помогнат да се задържат за известно време, стига банките да не си поискат парите. Както знаете, всички сме застрашени от спадането на курса на акциите, а банките не разполагат с налични средства. Трябва да направим нещо. Обсъдихме тази вечер положението възможно най-задълбочено и всички стигнахме до заключението, че получените от вас заеми са сред актива, който банките могат най-бързо да реализират. Ние с мистър Шрайхарт, мистър Мерил, мистър Ханд направихме всичко по силите си, за да избегнем бедствието, но разбрахме, че някой, при когото Хъл и Стакпоул са заложили акции, ги изнася непрекъснато на пазара, за да предизвика паника. Занапред ще знаем как да избягваме подобни ситуации (той погледна сурово Каупъруд), но сега са ни необходими незабавно налични средства, а получените от вас заеми са сред най-значителните и най-лесните за погасяване. Смятате ли, че можете да намерите средствата и да ги изплатите до утре сутринта?

Арнийл примигна важно с пронизващите си сини очи, докато останалите подобно на глутница добронамерени, но гладни вълци седяха по местата си и оглеждаха тази все още жива, но вече осъдена на смърт жертва. Каупъруд долавяше ясно настроението на всички присъстващи, затова се огледа спокойно и смело. Беше опрял сламената си шапка със синьобялата панделка на коляното си. Гъстите му мустаци стърчаха наперено и дръзко.

— Аз мога да изплатя заемите си — отвърна спокойно той, — но не съветвам пито вас, пито който и да е от присъстващите тук да иска това. — Въпреки лекотата, с която говореше, в гласа му звучеше нещо застрашително.

— А защо не? — запита намусено и тежко Ханд, като се извърна и го погледна. — По всичко личи, че не сте се отнесли особено любезно с Хъл и Стакпоул. — Лицето му беше зачервено и навъсено.

— Тъй като — отвърна усмихнато Каупъруд, без да обръща внимание на намека за своята измама — зная защо е свикано това съвещание. Известно ми е, че господата, които седят тук и не смеят да отронят и дума, са просто пионки във вашите ръце и в ръцете на мистър Шрайхарт, мистър Арнийл и мистър Мерил. Известно ми е как вие четиримата спекулирате с акциите на „Американски кибрит“, какви ще бъдат вероятните ви загуби и че сте решили да ме жертвате, за да се спасите от нови загуби. А сега искам да ви заявя още тук — Каупъруд се изправи и внушителната му фигура се извиси над всички останали, — че не можете да го направите. Не можете да ме превърнете в маша, която да ви вади горещите кестени от огъня, и никакво съвещание на безгласни пионки не може да доведе до успешен завършек подобен опит. Ако искате да знаете какво трябва да направите, ще ви кажа следното: затворете утре чикагската борса и не я отваряйте известно време. Оставете Хъл и Стакпоул да фалират, освен ако вие четиримата не намерите пари, за да ги подкрепите. Ако не сте в състояние, нека го сторят вашите банки. Но ако утре поискате да погася дори един-единствен от моите заеми, преди да съм готов да го направя, ще разоря всички банки в Чикаго. Щом искате да има паника, ще я имате. Лека нощ, господа.

Той извади часовника си, погледна го и се отправи бързо към вратата, като пътьом си сложи шапката. Докато слизаше пъргаво по широките стълби, предвождан от прислужник, който му отвори входната врата, в залата, която току-що беше напуснал, се надигна неодобрителен ропот.

— Мошеник! — извика пак гневно Нори Симс, поразен от предизвикателството му.

— Подлец! — каза мистър Блакман. — Откъде е намерил толкова пари, за да разговаря така с нас?

— Господа — обърна се към присъстващите мистър Арнийл, потресен до дъното на душата си от тази смайваща наглост, но вече по-предпазлив след гневното избухване на Каупъруд, — безполезно е да обсъждаме въпроса, много сме развълнувани. Мистър Каупъруд очевидно има предвид някои отпуснати от него заеми, които могат да бъдат изтеглени по негово указание и за които аз не знам нищо. Не виждам какво може да направим, докато не разберем всичко. Може би някой от вас е в състояние да ни каже какви са тези заеми?

Никой не можеше да го направи и след като прецениха отново положението, решиха да действат предпазливо. Не беше поискано Франк Алджърнън Каупъруд да погаси получените от него заеми.