Теодор Драйзер
Титан (46)

Глава XLVI
ДЪЛБИНИ И ВЪРХОВЕ

Усложненията след всичките му любовни похождения поставяха понякога Каупъруд в затруднено положение и той се питаше дали в края на краищата извън брака има спокойствие и удовлетворение. Макар в разгара на скандала мисис Ханд да беше заминала за Европа, тя се върна и започна отново да го търси. Сесили Хейгънин му пишеше с повод и без повод и го уверяваше в своите непомръкващи чувства. Флорънс Кокрейн бе все тъй упорита в опитите си да го види дори след като интересът му към нея започна да отслабва. На всичкото отгоре заради трудностите и разочарованията си Ейлийн бе започнала да пие. След неуспеха си с Линд — макар и да бе отстъпила пред домогванията му, тя никога не бе изпитвала нежни чувства към него — и след пренебрежението, с което Каупъруд бе посрещнал изневярата й, Ейлийн изпадна в онова потиснато състояние, когато човешкото същество се подлага на горчив самоанализ — при по-чувствителните и неустойчивите той води до безпътство, дори до смърт. Горко на оногова, който се оставя на илюзиите — тази единствена реалност, но горко и на тези, които не го правят. Първите са обречени на разочарование и мъка, а другите — на съжаление.

След като Ейлийн отказа да последва Линд и той замина за Европа, тя завъртя любов с един скулптор, Уотсън Скийт, много незначителен човек. За разлика от повечето хора на изкуството той беше единственият наследник на директора на огромна компания за мебели, към която не проявяваше никакъв интерес. Бе учил в чужбина, но се бе завърнал в Чикаго с намерението да популяризира изкуството в западните щати. Едър, рус, пълен, той излъчваше старовремска естественост и непринуденост, които допаднаха на Ейлийн. Бяха се запознали у Рийс Грайър. Тъй като след заминаването и а Линд се чувствуваше изоставена и се страхуваше най-много от самотата, Ейлийн се сближи със Скийт, без това да й доставя голямо душевно задоволство. Но тази вътрешна движеща сила, този непрестанно преследващ я идеал, който я караше да сравнява всичко с Каупъруд, продължаваха да господстват у нея. Кой не е изпитвал смразяващия спомен за по-добри дни? Той се промъква в сегашните ни мечти. Присъства като призрак на пир и неговите безплътни очи се взират тъжно и умислено в лъжли вия празник. Бляновете й за живота с Каупъруд я преследваха навсякъде. Преди бе пушила само от време на време, а сега почти постоянно беше с цигара в уста. По-рано само бе отпивала от виното, коктейлите и брендито със сода, сега се пристрасти към брендито или по-скоро към една нова смесица от уиски и сода, която пиеше с увлечение, издаващо, че тя просто не забелязва вкуса му. Всъщност пиенето в края на краищата е душевно състояние, а не влечение към вкуса. Ейлийн бе забелязала след разправия с Линд или когато се чувствуваше потисната, че от тези питиета я завладяват някаква приятна топлина и безразличие. Тя преставаше да изпитва тъга. Можеше и да се разплаче, но това бяха сладки, облекчаващи душата сълзи. Мъката й започваше да наподобява някакво странно примамливо видение. То се движеше, обикаляше я, без всъщност да е свързано с нея, и тя можеше да го наблюдава отстрани. Понякога и тези образи, и тя заедно с тях (тъй като виждаше и себе си като в мираж или в някакво изкривено видение) приличаха на същества от друг свят, смущаващи, но не и горчиво болезнени. Старото изпитано лекарство срещу всяка болка — алкохолът — я завладя. След няколко случайни опита, при които Ейлийн разбра, че алкохолът й действува успокояващо и притъпява мъката, уискито със сода се превърна за нея в извор на утеха. Защо да не пие, след като пиенето й носеше истинско облекчение от физическите и духовните мъки? Тя не забелязваше никакви лоши последици. Разреждаше уискито толкова много, че то заприличваше на вода. Останеше ли сама в къщи, отиваше в килера, където икономът държеше напитките, и си правеше питие или пък нареждаше да й донесат в стаята табла с шише уиски и сифон със сода. Каупъруд забеляза, че тази табла непрекъснато е в стаята на Ейлийн и че тя пие много по време на ядене, и й направи забележка.

— Не прекаляваш ли с пиенето, Ейлийн? — попита я една вечер, докато я наблюдаваше как пие чаша уиски с вода и гледа замислено бродерията на покривката върху масата.

— Разбира се, че не — изпелтечи тя раздразнено и малко ядосано. — Защо питаш?

И тя самата се опасяваше, че с времето пиенето ще се отрази зле върху тена й. Нейната красота беше единственото, на което още държеше.

— През цялото време виждам тази бутилка в стаята ти. Питам се дали забелязваш колко често посягаш към нея.

Опитваше се да говори внимателно, тъй като Ейлийн беше много чувствителна.

— Дори да е така, какво от това! — тросна се. — Има ли значение, че го правя? Мога да пия и да правя и нещата, които вършат някои други.

Доставяше й удоволствие да го дразни. Въпросът му доказваше, че той все още се интересува от нея. Значи тя не му бе напълно безразлична.

— Не говори така, Ейлийн — отговори Каупъруд. — Нямам нищо против да пиеш от време на време. Всъщност сигурно ти е все едно дали имам нещо против. Но ти си много хубава и здрава, за да се пропиваш. За какво ти е. Та това е най-късият път към ада! Не ти се е случило кой знае какво. Боже мой! Малко ли жени са изпадали в твоето положение! Няма да те напусна, докато ти не го пожелаеш. Казвал съм ти го хиляди пъти. Жалко, но хората се променят — всички ние се променяме. Сигурно съм се променил и аз, но това не може да е причина да се погубваш. Не искам да се отчайваш. Може пък всичко да се уреди много по-добре, отколкото смяташ.

Говореше само за да я утеши.

— О! О! О! — изведнъж Ейлийн започна да се клати и да плаче глупаво и пиянски, сякаш сърцето й щеше да се пръсне, и Каупъруд се изправи. Беше ужасен.

— Не се приближавай! — възкликна внезапно Ейлийн, изтрезняла почти по същия странен начин. — Зная защо го правиш. Зная колко ме обичаш и колко те е грижа за красотата ми. Не се тревожи, че пия. Ако ми се пие, ще пия, ще върша каквото реша. Щом това ми помага да превъзмогвам трудностите, значи си е чисто моя работа.

И най-предизвикателно Ейлийн си наля нова чаша и я изпи. Каупъруд я погледна сериозно и разтрои жено и поклати глава.

— Не бива така, Ейлийн — каза той. — Просто се чудя какво да те правя. Не бива да продължаваш така. Уискито няма да те доведе доникъде. Просто ще съсипе красотата ти, а отгоре на всичко ще изпаднеш в безизходица.

— По дяволите красотата ми — изсъска тя. — Не съм видяла добро от нея.

Ядосана и натъжена, Ейлийн стана и напусна масата. След малко Каупъруд я последва и я завари да си пудри очите и носа. На тоалетната масичка пред нея имаше полупълна чаша уиски с вода. От това той изпита някакво странно чувство на отговорност и безпомощност.

Към тревогите за Ейлийн се прибавиха и мислите му за ту разгарящите се, ту угасващи надежди за Беренис. Тя бе чудесно момиче, изграждащо се като силна личност. Съвсем наскоро я бе виждал няколко пъти и за негова радост Беренис доста се поотпусна и започна да му говори приятелски, дори свойски — не беше превзета, бе мислещо и разумно същество с дълбоко интелектуални или по-скоро с изключителни артистични заложби. Беше безгрижна, сякаш живееше в някакъв възвишен и уединен свит, понякога потъваше във ведри мисли, друг път се интересуваше живо от обществото, към което принадлежеше и на което обръщаше точно толкова внимание, колкото и то на нея.

Към края на юни, една неделна утрин в Поконоу, където Каупъруд бе дошъл да си почине за няколко дни и където всичко беше тихо и ведро на хълма, на който беше вилата на Картър, Беренис излезе на верандата, където той седеше, четеше финансовия отчет на една своя компания и мислеше за сделките си. Вече се бяха сближили и Беренис се държеше непринудено и весело в негово присъствие. Той й се харесваше. Каза му го с неописуема усмивка, от която носът и кожата около очите й се сбръчкваха, а ъгълчетата на устата й потръпваха.

— Сега ще си хвана птица.

— Какво? — попита Каупъруд, след като вдигна поглед и се престори, че не е чул.

Следеше жадно всяко нейно движение. Беренис беше със сутрешен тоалет на волани, много подходящ за света, в който живееше.

— Птица — повтори тя и отметна безгрижно глава. — Юни е и врабчетата учат малките си да летят.

Погълнат от финансовите въпроси, Каупъруд в миг се пренесе като с вълшебна пръчица в някакъв друг свят, в който птиците, тревата и ветрецът бяха по-важни от тухлите, камъните, акциите и облигациите. Стана и тръгна подир леките й стъпки през тревата към няколко елши, където Беренис беше видяла как едно врабче учи малкото си да лети. От стаята си на горния етаж беше наблюдавала тази сценка от живота в природата. Изведнъж Каупъруд беше обладан от непреодолимата мисъл колко маловажни са неговите проблеми сред великия поток на живота, когато около него кипи тази мощна воля за съществуване, доловена от Беренис. Той видя как тя разперва надолу ръце и се втурва леко и грациозно, как се навежда ту тук, ту там, а пред нея подскача врабче — накрая момичето се гмурна в тревата, обърна пламналото си лице и извика:

— Вижте, улових го! А то се дърпа. О, миличкото!

Тя държеше птичето в шепата си, притиснала главичката му между палеца и показалеца, галеше го с показалеца на свободната си ръка, смееше се и го целуваше. Вълнуваше я не толкова любовта към птиците, колкото красотата на живота и собствената й хубост. Чу, че на едно клонче до нея майката цвърчи като обезумяла, обърна се и извика:

— Не вдигай такъв шум! Скоро ще го пусна.

Каупъруд, спретнат на утринното слънце, се засмя.

— Не можете да я обвинявате — каза той.

— Тя знае много добре, че няма да му направя нищо — отвърна Беренис така разпалено, сякаш думите й не будеха никакво съмнение.

— Знае ли? — попита Каупъруд. — Защо мислите така?

— Защото е така. Не смятате ли, че птиците усещат кога децата им наистина са в опасност?

— Откъде ще знаят? — настояваше Каупъруд, очарован и заинтригуван от сложната й логика. Тя си оставаше пълна загадка за него. Никога не беше сигурен в мислите й. Беренис само впери за миг студените си сини очи в него.

— Убеден ли сте, че има само пет сетива? — попита тя много чаровно, без всякакъв укор. — Разбира се, че го знаят. Тази птица го знае. — Беренис се обърна и махна грациозно към дървото, където сега цареше спокойствие. Птицата вече не цвъртеше. — Тя знае, че аз не съм котка.

И отново пленителната, закачлива усмивка, от която носът, ъгълчетата на очите и устата й се сбръчкваха. Думата „котка“ прозвуча в устата й ясно и мило. Сякаш момичето я бе изрекло отсечено, силно и весело. Каупъруд я гледаше така, все едно че виждаше най-способния човек, когото познава. Разбираше ясно, че това е жената, която може да го вдъхнови за успехи във всяко начинание. Имаше нужда от това, стига да я накараше да прояви интерес към него. Очите й бяха и загадъчни, и прями, и приятелски, толкова студени и проницателни. Те сякаш казваха: „За да ме заинтересуваш, трябва да си наистина интересен“, и въпреки всичко съвсем не бяха враждебни и по-скоро изразяваха сърдечно приятелство. Също тъй красноречива бе усмивката, която сбръчкваше носа й. Пред него не стоеше Стефани Плейтоу, още по-малко Рита Солбърг. Той не би могъл да я спечели като Ела Хъби, Флорънс Кокрейн или Сесил Хейгънин. Това беше жена е железен характер и душа, открита за романтичното, за изкуството, философията и живота. Каупъруд не можеше да я завладее, както беше завладял другите. И въпреки всичко Беренис наистина бе започнала да мисли малко повече за Каупъруд. Явно беше необикновен човек, така поне твърдеше майка й, а вестниците постоянно споменаваха името му и отразяваха всяка негова стъпка.

Малко по-късно се срещнаха отново в Саутхамптън, където Беренис бе дошла с майка си. Каупъруд отиде с нея и с едни младеж — Грийнъл, да се окъпе в морето. Следобедът беше прекрасен. На изток, юг и запад морето се разстилаше като някакъв надиплен син килим, а обърнеха ли се наляво, виждаха красиво врязания във водата бряг със златист пясък. Каупъруд наблюдаваше Беренис, облечена в син копринен бански костюм и обувки, и бе поразен от чудото на отминаващия живот — младостта настъпва с цялата си свежест, а старостта си отива. Ето го него — с години на борби и житейски опит зад гърба си, а тази двадесетгодишна девойка със своя остър ум и изтънчен вкус очевидно не му отстъпваше във въпросите от общочовешко значение. За каквото и да говореха, той не намираше никакви пукнатини в нейната броня. Тя имаше големи познания, доводите й бяха зрели, макар че момичето проявяваше склонност малко да позира, на което имаше пълното право. Грийнъл бе започнал да я отегчава и тя го отпрати — сега се забавляваше, като разговаряше с Каупъруд, който я пленяваше със силния си характер.

— Знаете ли — призна му тя, — понякога младите мъже ме отегчават много. Държат се глупаво. Винаги съм казвала, че не са нищо повече от обуща, вратовръзки и бастуни, свързани по някакъв невъобразим начин. Вон Грийнъл е същински ходещ манекен. Английски костюм с бастунче.

— Я гледай какво обвинение! — възкликна Каупъруд.

— Така е — отвърна тя. — Не го бива за нищо друго, освен да играе поло, да плува най-новия стил, да разкаже кой къде е и за кого ще се жени. Да си умреш от скука.

Тя отметна назад глава и издиша въздуха от гърдите си така, сякаш искаше да ги пречисти от скуката и глупостта.

— Казвали ли сте му го? — попита заинтригуван Каупъруд.

— Разбира се.

— Тогава не се учудвам, че изглежда толкова сериозен — каза Каупъруд и се обърна да погледне Грийнъл и мисис Картър — те седяха един до друг на шезлонги, младежът ровеше в пясъка с пръстите на краката си. — Странно момиче сте, Беренис — продължи той свойски. — Понякога сте толкова пряма и решителна.

— Не повече от вас, ако съдя по онова, което се говори — отговори тя и впери в него проницателния си поглед. — А и защо да ми досажда? Толкова е скучен. Постоянно ходи по петите ми, а съвсем не ми е нужен.

Беренис отметна глава и се затича по плажа към местата, където се къпеха все по-малко и по-малко хора, като от време на време поглеждаше назад към Каупъруд, сякаш искаше да му каже: „Защо не тръгваш след мен?“ Той даде воля на обзелото го въодушевление, втурна се бързо след нея и я настигна при една плитчина, където имаше пясъчен нанос и водата беше прозрачна и недълбока.

— О, вижте! — възкликна Беренис, когато той наближи. — Вижте, риби! Ах!

Тя се втурна във водата, където на няколко крачки от брега плуваше малък пасаж бодливки, блеснали като сребърни на слънцето. Беренис се впусна след тях както оня път след птичката, като се мъчеше да ги подгони към едно образувало се в пясъка вирче малко по-нагоре по брега. Развеселен като десетгодишен хлапак, Каупъруд се включи в преследването. Затича се бързо след рибките, изпусна единия пасаж, но успя да подгони към брега друг и извика Беренис.

— О! — възкликна по едно време тя. — Ето ги. Елате бързо! Подгонете ги насам!

Косите й се бяха разпуснали, лицето — поруменяло, сините й очи искряха. Тя се приведе ниско над водата, Каупъруд също, и протегнаха ръце — няколкото рибки се мятаха тревожно пред тях и се мъчеха да избягат. Двамата ги подгониха към пясъка, пъхнаха едновременно ръце във водата и Беренис успя да хване една рибка. Каупъруд я изтърва, но я подгони към ръцете й и тя я улови.

— О! — възкликна момичето и бързо се изправи. — Прекрасна е! Жива! Аз я улових.

Заподскача, а Каупъруд, който стоеше пред нея, я гледаше като омагьосан. Изпита силно желание да й каже за любовта си, да й признае колко му е скъпа.

— Вие, вие сте единственото прекрасно нещо тук — изрече той бавно, за да подчертае смисъла на думите.

Беренис го погледна за миг, без да изпуска рибата от протегнатите си ръце, очите й говореха, че разбира положението и че й е приятно. Каупъруд видя обаче, че за секунда тя се подвоуми как да възприеме думите му. Много мъже я бяха обграждали с внимание. Беше свикнала с комплиментите. Но сега имаше нещо друго. Беренис не каза нищо, само продължи да го гледа с поглед, който говореше недвусмислено: „Май е по-добре да не казвате нищо повече.“ После, щом видя, че той я е разбрал, че е смутен и объркан, тя сбръчка весело носле и добави:

— Също като в приказките. Имам чувството, че съм я хванала от някакъв друг свят.

Каупъруд я разбра. С нея не можеше да се действа направо и въпреки всичко се появи нещо ново, едно приятелство, една симпатия, която почувствуваха и двамата. Девическият пансион, условностите, необходимостта да си създаде положение в обществото, консервативните й приятели и техните възгледи — всичко това си казваше думата. Само да не беше женен, мислеше си Беренис, тя щеше да го изслуша на драго сърце, тъй като топ беше обаятелен. Но при това положение… А той от своя страна стигна до заключението, че Беренис е единствената жена, за която с радост би се оженил, стига тя да го пожелае.