Теодор Драйзер
Титан (43)

Глава XLIII
ПЛАНЕТАТА МАРС

Враждебното отношение на банките, принудило в началото Каупъруд да замине за Кентъки и за други щати, достигна връхната си точка, когато той се опита да. си осигури средства за построяването на надземните трамвайни линии. Удари часът да бъде въведена тази нова удобна форма на транспорт. Обществото я искаше. Каупъруд видя, че започна строежът на надземна трамвайна линия в Южната страна на града и на друга — в Западната страна, която, както знаеше, се изграждаше главно за да бъде популяризирана идеята и той да бъде затруднен в борбата си срещу една обща концесия. Разбираше добре, че ако той не реши да построи тези линии, ще го направят други. Пък и електричеството най-сетне се бе превърнало в предпочитана сила и всичките му линии в най-скоро време трябваше да бъдат преустроени, освен това щеше да му струва хиляди и хиляди долари, за да устои на политическия натиск. Като похлупак сега трябваше да се впусне в тази нова сфера и да получи концесии с най-грубо и лукаво политическо подкупничество. Най-сериозна беше не политическата, а по-скоро финансовата страна на въпроса. Надземните линии в Чикаго бяха доста рисковано начинание, тъй като обширни райони в града бяха слабо населени. Дори само желязото, концесиите, подвижният състав и електростанциите струваха луди пари. Каупъруд обикновено избягваше да влага личните си капитали там, където можеше да използва акционери, на които да продава акции, като си запазва управлението и контрола, но сега се чудеше откъде да осигури милионния кредит за стомана и машини, за заплатите на инженерите и работниците, и то преди да е получил и долар от трамвайните билети. Тъй като наближаваше Световното изложение, линията в Южната страна, концесията за която, за да има мир и сговор, той накрая отстъпи, носеше добри доходи. Въпреки всичко тя не възвръщаше капиталовложенията така, както линиите в Ню Йорк. Новите трамвайни линии, които подготвяше Каупъруд, щяха да пресичат дори по-ненаселени райони на града и по всяка вероятност щяха да са още по-нерентабилни. Трябваше да си осигури пари — някъде около дванадесет-петнадесет милиона долара, — и то за акции и облигации на една корпорация, която съществуваше само на книга и която едва ли щеше да носи дивиденти още години наред. Адисън установи, че Чикагското кредитно дружество е отпуснало вече много заеми, и посети няколко малки, но процъфтяващи местни банки, за да ги убеди да вземат от новите акции. Остана учуден и оскърбен, когато всички единодушно му отказаха.

— Ще ти обясня как стоят нещата, Джуда — сподели много тайнствено с него един от банковите директори. — Тимъти Арнийл е внесъл тук попе триста хиляди долара, за които му плащаме едва три процента лихва. Условието е, че може да ги изтегли, когато поиска. Пък и опрем ли до бързи сделки, нашият главен поддръжник е банката „Лейк нешънъл“, а Арнийл има капитали и в нея. От някои приятели научих, че той не е в добри отношения с Каупъруд, и пие не можем да си позволим да го оскърбяваме. Дори да исках, пак не бих могъл да ти помогна, поне засега.

— Я остави тази работа, Симънс — отвърна Адисън, — тези приятелчета заради бълхата изгарят юргана. Нашите акции и облигации са чудесни капиталовложения и ти го знаеш най-добре. Шумът и врявата, която вестниците вдигат против Каупъруд, са празни приказки. Той е напълно платежоспособен. Чикаго расте. Неговите трамвайни линии от година на година стават все по-доходоносни.

— Зная — отвърна Симънс. — Но какво ще кажеш за всички тези приказки за конкуренцията между надземните трамвайни линии? И ако той се включи сега в тези сделки, дали това няма да му навреди?

— Доколкото познавам Каупъруд — отвърна просто Адисън, — няма да има никаква конкуренция за надземните трамвайни линии. Вярно, конкурентите му принудиха градския съвет да им даде концесия за една линия в Южната страна, но тя е извън района на Каупъруд, а втората, на Чикагската градска компания, не струва и пукнат грош. Ще минат години, докато тя започне да носи и долар печалба, а когато му дойде времето, Каупъруд, стига само да пожелае, сигурно ще сложи ръка и върху нея. След две години ще има нови избори и тогава градската управа може да е по-сговорчива. Ето че не успяха да му навредят чрез съвета колкото им се искаше.

— Така е, но Каупъруд изгуби изборите.

— Е, да, но това съвсем не означава, че ще губи всички избори.

— И все пак, доколкото разбирам — отвърна много тайнствено Симънс, — те са се обединили, за да го изхвърлят оттук. Шрайхарт, Хайд, Мерил, Арнийл — това са тук първенците. Подочух — Ханд казал, че ще поднови концесиите на Каупъруд само при условия, които ще направят трамвайните му линии недоходоносни. Ако е истина, тези дни Каупъруд ще претърпи страхотен фалит. — Мистър Симънс си придаде много важен и сериозен вид.

— Не вярвай на такива приказки — отвърна с презрение Адисън. — Ханд, нито пък Шрайхарт или Арнийл са Чикаго. Каупъруд е умен човек. Няма да се остави толкова лесно да му подлеят вода. Знаеш ли коя е истинската причина за цялата тази бъркотия?

— Да, чух — отговори Симънс.

— И вярваш ли, че е така?

— Не зная. Но все пак ми се струва, че да. Въпреки всичко не мисля, че двете неща са свързани. Завиждат му заради парите, и то всички. Този Ханд е много силен.

Малко след това Каупъруд се отби при директора на Чикагското кредитно дружество и попита:

— Е, Джуда, какво става с облигациите на северозападните трамвайни линии?

— Каквото си и мислех, Франк — отвърна тихо Адисън. — Налага се да потърсим тези пари извън Чикаго. Ханд, Арнийл и останалите от шайката са решили да се обедният против нас. Ясно е като бял ден. Искат да те разорят на всяка цена. Предполагам, че и оставката ми е допринесла за това. При всички положения банките, с които те са свързани по някакъв начин, до една ми отказаха. За да се убедя, че е така, се обадих дори на старата малка „Търд нешънъл“ в Лейк Вю, както и на „Дроувърс и трепдърс“ от Четиридесет и седма улица. Това е банката на Чарли Уолин. Когато бях в „Лейк нешънъл“, той непрекъснато се навърташе и ме крънкаше за нещо. Сега ми заявява, че неговите директори му наредили да не участвува в нищо, което му предлагаме. И така е навсякъде — страх ги е. Попитах Уолин знае ли защо директорите са против Чикагското дружество и против теб, но в началото той каза, че нямал представа защо. После ми предложи да намине някой ден и да обядваме заедно. Това са най-глупавите стари щрауси, които някога съм срещал. Сякаш като отказват да ни отпуснат заем тук, ще ни принудят да се откажем. Щом им харесва, нека си правят каквото искат със своите стари никакви банки. Ако се наложи, ще замина за Ню Йорк и само за ден и половина ще намеря двадесет милиона долара.

Адисън се бе поразгорещил. Преживяването беше ново за него. Каупъруд само засука мустаци и язвително се усмихна.

— Добре, не се вълнувай — каза той. — Ти ли ще заминеш за Ню Йорк, или да отида аз?

Обсъдиха проблема и решиха да замине Адисън. Когато пристигна в Ню Йорк, той бе изненадан, че враговете на Каупъруд от Чикаго, кой знае как, са започнали да пускат корени и в източните щати.

— Ще ни кажа как стоят работите — отбеляза Джоузеф Хекелхаймър, дребен, самодоволен и хитър човек, оглавяващ международната банкерска къща „Хекелхаймър, Готлеб и К°“, към когото се обърна Адисън. — От Чикаго дочуваме странни слухове за мистър Каупъруд. Някои твърдят, че е платежоспособен, други — точно обратното. Той притежава няколко много добри концесии, обхващащи голяма част от града, но те са със срок само двадесет години и изтичат най-късно през 1903 година. Както разбирам, настроил е срещу себе си всички в Чикаго, включително и някой много влиятелни хора, и положително ще му е доста трудно да поднови концесиите си. Аз наистина не живея в Чикаго. Не съм достатъчно осведомен, но нашият представител в западните щати ми каза, че е така. Доколкото схващам, мистър Каупъруд е много способен, но щом всички тези влиятелни хора са настроени против него, те могат да му причинят големи неприятности. Обществеността се настройва много лесно.

— Постъпвате крайно несправедливо спрямо този много способен човек — отговори Адисън. — Почти всеки, който се заема с нещо, който преуспява и го върши умно, поражда голяма завист. Влиятелните лица, за които споменахте, изглежда, искат да се разпореждат в Чикаго както у дома си. Те наистина смятат, че градът е техен. Всъщност не те са създали града, а градът е създал тях.

Мистър Хекелхаймър вдигна вежди. Сложи добре гледаните си бели възпълни ръце върху долните копчета на издутата си жилетка.

— Общественото мнение е мощен фактор във всички тези начинания — каза той почти с въздишка. — Както знаете, успехът на човека донякъде зависи от способността му да не си създава врагове. Възможно е мистър Каупъруд да е достатъчно силен, за да преодолее всичко това. Не зная. Не го познавам. Съдя единствено от онова, което чувам.

Сдържаното отношение на мистър Хекелхаймър издаваше, че тук са задухали други ветрове. Този човек беше неописуемо богат. Фирмата „Хекелхаймър, Готлеб и Ко“ контролираше главните железопътни компании и банки в Щатите. Тяхното благоразположение не бе за подценяване.

Беше ясно, че ако в най-скоро време в Чикаго не настъпят благоприятни за Каупъруд събития, слуховете за него, плъзнали в Ню Йорк, можеха да накарат банките, поне най-крупните, да се откажат по-късно от неговите акции. Те можеха да затворят вратите дори на по-малките банки и да разтревожат частните вложители.

Когато Адисън разказа всичко това на Каупъруд, той се ядоса. Дори побесня. Съзнаваше, че пръст имат Шрайхарт, Ханд и останалите, които правеха всичко възможно, за да го злепоставят.

— Нека си говорят — каза сърдито той. — Градските трамваи са мои. Тези типове няма да ме изгонят оттук. Ако се наложи, мога да продавам акции и облигации на всички. Много хора ще се радват да вложат парите си в тези предприятия.

Точно в този напрегнат момент сякаш се намеси самата съдба и се появиха планетата Марс и университетът. След като години наред университетът бе най-обикновен долнопробен баптистки колеж, един мултимилионер от „Стандард ойл“ най-неочаквано си развърза кесията и благодарение на него той се разрасна в голям университетски център, който започна да привлича погледите на учените от цял свят. Сега университетът бе една от забележителностите на града. В него постоянно се влагаха милиони долари, почти всеки месец се строяха нови красиви сгради. За ректор беше поканен един блестящ и енергичен учен от източните щати. И въпреки всичко не достигаха още много неща — общежития, различни лаборатории, голяма библиотека и накрая, но не на последно място — огромен, изключително чувствителен телескоп, с който да бъде обследвано небето и който да изтръгва от него тапии, смятани дотогава за недостъпни и за очите, и за разума.

Каупъруд винаги беше проявявал интерес към небето и към количествените математически и физически ме юди за потното изследвано. Така се случи, че точно по това време планетата на войната, зловеща и кървавочервена, се виждаше на западния небосклон и хората, които толкова си падаха по необичайното, бяха поразени до дън душа от приказките и предположенията за прословутите канали по светилото. Самата мисъл за телескоп, който да е много по-голям от всички дотогавашни и който да хвърли допълнителна светлина върху тази неразрешима загадка, вълнуваше не само жителите на Чикаго, но и цял свят. Веднъж късно следобед Каупъруд се загледа към обширните поля пред новата му електростанция на Уест Медисън стрийт и видя увисналата ниско над хоризонта планета, блеснала върху сребристия фон на вечерното небе с топла искряща оранжева светлина. Той започна да я наблюдава. Дали е вярно, че е прорязана от канали и населена от хора? Животът наистина е нещо странно.

Наскоро след това Алекзандър Рамбо му се обади по телефона и подхвърли шеговито:

— Слушай, Каупъруд, току-що ти скроих един мръсен номер. Преди малко тук беше доктор Хупър от университета, помоли ме да съм сред десетимата, шито да покрият разходите за обектив за телескопа, смята, че бил крайно необходим за неговото университетче. Казах му, че сигурно и ти ще проявиш интерес. Намислил е да намери някой, който да му даде четиридесет хиляди долара, или осемдесет души, всеки от които да отпусне по четири-пет хиляди долара. Сетих се за теб, понеже съм те чувал да говориш за астрономия.

— Прати го — отвърна Каупъруд, който не искаше да изостава от другите по щедрост, особено когато това щеше да бъде оценено във влиятелните кръгове.

Не след дълго се появи и самият ректор — нисък, закръглен, червендалест мъж, чиито кръгли, подвижни и проницателни очи гледаха зад ясните дебели стъкла в златни рамки. Доктор Хупър излъчваше жизнерадост и увереност, личеше, че е запален и възторжен. Двамата мъже се вгледаха един в друг — първият с обичайния си скептицизъм, за когото дори университетите са безполезни в този безкрайно променлив свят, вторият — с онази вяра в тържеството на истината, която кара дори такива всесилни личности като финансовите магнати да служат на една велика цел.

— Няма да ви отнема много време, мистър Каупъруд — започна доктор Хупър. — Сега нашата дейност в областта на астрономията е възпрепятствувана от едно просто обстоятелство — не притежаваме обектив, телескоп, който да заслужава името си. Иска ми се нашият университет да се заеме с изследвания и те да са на съответната висота. Мен ако питате, ако изобщо правим нещо, трябва да го правим най-добре от всички. Не сте ли съгласен с мен? — Доктор Хупър се усмихна и разкри равните си, блестящо бели зъби.

И Каупъруд се усмихна вежливо.

— А обективът, който струва четиридесет хиляди долара, наистина ли е най-добрият от всички, съществуващи сега? — поинтересува се той.

— Да, стига да бъде изработен от братя Апълман от Дорчъстър — отвърна ректорът. — Цялата работа се състои в следното, мистър Каупъруд. Тези хора са специалисти в изработването на обективи. За голям обектив е най-важно да се намери подходящ кристал. Както вероятно ви е известно, големите и чисти кристали не се срещат толкова често. Наскоро е бил намерен подобен кристал и той сега е притежание на мистър Апълман. За изглаждането и полирането му са необходими четири-пет години. Може би знаете, полирането се извършва главно на ръка — с палец и показалец. Изискват се време, знания и опит. За съжаление това в днешно време не е никак евтино. Във всеки случай, струва ми се, работата си заслужава възнаграждението, а четиридесет хиляди не са кой знае колко. — Той махна с бялата си пълна и мека ръка. — Ще бъде голяма чест за университета да притежава най-големия, най-надежден и съвършен обектив в света. И доколкото разбирам, хората, които ще ни помогнат да се сдобием с него, ще си извоюват голяма почит.

Каупъруд хареса този човек заради артистизма и ерудицията му, личеше, че той е кадърен, умел, чувствителен и увлечен по науката. Всеки сериозен човек, който работеше истински било за себе си, било за другите, го изпълваше с възхищение.

— И ще стигнат ли четиридесет хиляди долара? — попита тон.

— Да, сър. С четиридесет хиляди долара ще си осигурим най-малкото обектива.

— А как стоят нещата със земята, сградите, телескопната тръба? Подготвили ли сте всичко?

— Още не, но след като за шлайфане на лещата ще са необходими поне четири години, имаме достатъчно време да се погрижим за останалото. Все пак пече сме избрали място на брега на езеро Джинива, но нима да се откажем нито от земя, нито от апаратура, стига да знаем откъде да ги получим.

И отново равните блестящи зъби и пронизващите очи зад очилата.

Каупъруд разбра, че му се открива чудесна възможност. Попита колко ще струва цялото начинание. Доктор Хупър предположи, че триста хиляди долара ще стигнат за всичко — за леща, телескоп, земя, апаратура, сграда, с една дума, за цялото величествено съоръжение.

— II какви средства сте набавили за обектива?

— Засега едва шестнадесет хиляди.

— А кога ще ги получите?

— На части — по десет хиляди годишно за четири години. Само колкото да възложим направата на лещата.

Каупъруд се замисли. Сумата от десет хиляди годишно в продължение на четири години представляваше най-обикновена заплата, а той беше сигурен, че до края на този срок ще бъде в състояние да осигури много лесно и остатъка от парите. Тогава ще бъде много по-богат, плановете му ще бъдат много по-зрели. Прославеше ли се (пали с лека ръка щеше да даде веднага триста хиляди долара за телескоп, който след време щеше да бъде наречен на негово име), той без съмнение би могъл да намери пари за начинанията си в Чикаго и в Лондон, и в Ню Йорк, и навсякъде другаде. Само за един ден щеше да се прослави в цял свят. Каупъруд замълча, в загадъчните му очи изобщо не личеше великолепното видение, изпъкнало пред него. Най-сетне! Най-сетне!

— Какво ще кажете, мистър Хупър — поде любезно той, — ако вместо, както сте намислили, десет души ви дадат по четири хиляди, се намери един-единствен човек, който да ви даде четиридесет хиляди долара на годишни вноски от по десет хиляди? Така става ли?

— Скъпи мистър Каупъруд — възкликна разпалено докторът с блеснали очи, — да разбирам ли, че лично вие бихте искали да дадете тези пари за лещата?

— Да. Но при едно условие, мистър Хупър.

— И какво е то?

— Правото да покрия разходите за земята и сградата, всъщност за целия телескоп. Надявам се, че докато не се споразумеем напълно, този разговор ще си остане между нас? — добави предпазливо и дипломатично той.

Новият ректор на университета скочи и го изгледа с огромна благодарност и одобрение. Беше зает и претоварен от работа човек. Имаше твърде много задачи. Така че всеки товар, паднал от раменете му, го облекчаваше извънредно.

— Ако имах правото, мистър Каупъруд, още сега щях да приема с благодарност от името на университета вашето предложение. За да спазя формалностите, съм длъжен да докладвам въпроса пред университетското настоятелство, но не се съмнявам в резултата. Не очаквам нищо друго освен изпълнено с благодарност одобрение. Позволете ми още веднъж да ви благодаря.

Те си стиснаха сърдечно ръцете и солидният университетски служител се втурна навън. Каупъруд се отпусна бавно на стола. Притисна върховете на пръстите си и си позволи за миг да помечтае. После извика стенографката и започна да й диктува. Не се осмеляваше — да признае дори пред себе си колко полезно можеше да се окаже всичко това за него.

В резултат на тази среща само след няколко седмици настоятелството на университета прие предложението на Каупъруд и с негово съгласие то бе публикувано. Покрай вече описаните непредвидени обстоятелства тази новина направи сензация. И в други части на света бяха изработени и се използваха гигантски рефлектори и рефрактори, но нито един от тях не беше толкова голям и хубав. Дарението беше достатъчно, та Каупъруд да се прослави като благодетел на обществото и покровител на науката. Не само в Чикаго, но и в Лондон, Париж, Ню Йорк и всички големи столици — средища на интелектуалци и учени, внушителното дарение на този, изглежда, баснословно богат американец се превърна в предмет на оживени разисквания. Наред с другите банкерите също го забелязаха и когато по късно пратениците на Каупъруд се явиха при тях за пари, с които да гарантират акциите за надземните линии, и им заявиха, че съвсем наскоро Каупъруд ще получи концесии за тях за петдесет години, те любезно приеха предложението. Човек, конто можеше ла подари триста хиляди долара за телескоп в момент на най-големи затруднения, сигурно бе в доста добро финансово положение. Явно притежаваше огромен резервен капитал. След известна подготовка, през която Каупъруд посети набързо Треднидъл стрийт в Лондон и Уолстрийт в Ню Йорк, той постигна съгласие с една англо-американска банка и тя взе повечето акции на проектираната надземна трамвайна линия, за да ги продава в Европа и в други места на света, а Каупъруд получи достатъчно средства, за да започне работа. Всички акции за неговите надземни трамвайни линии моментално се покачиха с няколко пункта, а на онези, които искаха да провалят Каупъруд, не им остана нищо друго освен да скърцат със зъби от злоба. Дори „Хекелхаймър и Ко“ проявиха интерес.

Ансън Мерил, който само преди няколко седмици беше предоставил голям парцел за университетски стадион, направи кисела физиономия, когато узна, че славата му внезапно е била засенчена. Хосмър Ханд, подарил химическа лаборатория, и Шрайхарт, отпуснал средства за общежитие, си мислеха потиснати как едно много по-скромно от техните дарение е успяло да вдигне такъв шум само защото заложената в него идея е оригинална. Това бе просто още едно доказателство за нечувания късмет на този човек, за неговата щастлива звезда, която осуетяваше плановете на враговете му.