Теодор Драйзер
Титан (32)

Глава XXXII
ВЕЧЕРЯТА

Откакто Каупъруд започна малко или повече да забравя за Ейлийн, най-постоянни във вниманието си към нея бяха Тейлър Лорд и Кент Маккибън. И двамата я обичаха в най-общия смисъл на думата, намираха я за привлекателна не само външно, но и по характер, но тъй като бяха задължени на магната за многото услуги, които той им бе правил, бяха изключително предпазливи в отношението си към нея особено през първите години, когато, както знаеха, Каупъруд бе много привързан към жена си. По-късно престанаха да са толкова внимателни.

Именно през тези по-късни години Ейлийн постепенно се включи е тяхна помощ в, да го наречем, полусветския живот, който не й се стори чак толкова скучен. Във всеки голям град съществуват кръгове, където хората на изкуството се срещат с по-дръзките и жадни за усещания представители на висшето общество, за да си обменят нещо повече от светски обноски и любезности. Това е старият и прастар свят на бохемите. От него идват онези ексцентрични личности, без които и сцената, и галериите, и всички художествени школи нямаше да са интересни и открояващи се. Такива малки групи хора можеха да бъдат видени из доста ателиета в Чикаго — на Лейн Крос и Рийс Грайър например. Рийс Грайър, да речем, един чисто салонен художник, притежаващ надутостта, маниерите и оправността на своите събратя, имаше цял куп поклонници. Тейлър Лорд и Кент Маккибън водеха Ейлийн тук, както и на някои други места, щом получеха съгласието и да я позабавляват в отсъствието на Каупъруд.

По онова време сред приятелите на двамата мъже беше и някой си Полк Линд, интересна личност, чийто баща притежаваше огромни заводи за жътварки и който прекарваше времето си по конни надбягвания, в комар и светски срещи — накратко, с всичко, което му хрумнеше. Висок, мургав, с атлетично телосложение, снажен, мускулест, с черни мустачки, тъмнокафяви очи, черна къдрава коса и прекрасна, почти военна осанка, той се обличаше винаги по последната мода. Бе изкусен донжуан и се гордееше доста, че никога не се хвали с успехите си. Но бе достатъчно да го погледнеш, за да разбереш всичко. Ейлийн го срещна за първи път а ателието на Рийс Грайър. Макар да се запознаха съвсем бегло, тя почувствува ясно, че среща очарователен мъж, и забеляза, че той я наблюдава с топъл алчен поглед. Ейлийн се дръпна от него, тъй като погледът му й са стори твърде дързък, но въпреки това бе възхитена от външността му. Той принадлежеше към онзи изискан свят, който толкова й харесваше и до който сега тя явно нямаше достъп. Стори й се, че най-после е срещнала светския мъж, който й се искаше да я обожава наред с Каупъруд, в определени рамки, разбира се. Ако решеше да е „лоша“, както го определяше тя, щеше да го направи с човек като него. Той сигурно бе обаятелен и мил, но и силен, прям, сладостно груб като нейния Франк. Но притежаваше нещо, което липсваше на Каупъруд, оня светски блясък или надменност, които идваха от безцелния и празен живот, от чувството за социално превъзходство и осигуреност, от пълното равнодушие и презрение към желанията и мислите на останалите хора.

Когато няколко седмици по-късно се срещнаха пак у семейството на Кортни Тейбър, приятели на Лорд, Линд възкликна:

— О, да! За бога! Вие сте мисис Каупъруд, с която се запознах преди няколко седмици в ателието на Рийс Грайър. Не съм ви забравил. Непрекъснато сте пред очите ми. Запозна ни Тейлър Лорд. Знаете ли, вие сте красива!

Той се сведе мило, възхитително, невъобразимо близо до нея.

На Ейлийн й направи впечатление, че за този ранен следобеден час, а пък и пред толкова хора, той се държи прекалено възторжено. Всъщност беше попрекалил с пиенето, тъй като преди това бе ходил и при други хора. Очите му блестяха, лицето му беше почервеняло, той се държеше надменно и невъздържано, не се съобразяваше с нищо. Това я накара да е по-предпазлива, въпреки че й харесваха мургавото му мъжествено лице, красивата уста и буйните като на Юпитер къдри. Комплиментът му й допадна, но тя се опита да го избягва тактично.

— Ела, Полк, една твоя стара приятелка — Сади Баутуел — иска да те види — му каза някакъв човек и го хвана за ръката.

— Няма нужда — възкликна Линд развеселено, но и малко раздразнено, с онова безпричинно раздразнение на леко пийнал човек, когото са прекъснали. — Откога обикалям Чикаго с мисълта за една жена, коя го съм срещал някъде, за да оставя да ме отмъкнат, когато най-после съм я намерил. Първо ще говоря с нея.

Ейлийн се засмя.

— Много мило от ваша страна, но можем да се срещнем отново. Освен това тук е и…

Лорд тактично насочваше вниманието й към някаква жена. Рийс Грайър и Маккибън, които също бяха там, й се притекоха на помощ. Вдигна се врява и засега Ейлийн беше спасена от положението, а Линд — тактично отстранен. Но те се видяха пак, и то не за последен път. След втората им среща Линд обмисли спокойно всичко и реши, че трябва да опита да се сближи повече с Ейлийн. Макар и не така млада като някои други, тя подхождаше напълно на сегашното му настроение. Беше с чудесна външност, толкова чувствена и страстна! Не принадлежеше към неговата среда, но какво от това? Беше жена на известен финансист, навремето светски човек, и бе имала тежко минало. Беше сигурен. Стига да поискаше, можеше да я спечели. Познаваше я, знаеше толкова за нея, тъй че нямаше да е трудно.

Не след дълго Линд се осмели да я покани на театър, а след това на вечеря заедно с Лорд, Маккибън, мистър и мисис Рийс Грайър и една млада и доста хубава приятелка на мисис Грайър, някоя си мис Кристобъл Ланман. Решиха първо да видят един моден фарс в „Хули“, после да вечерят в „Ришельо“, а накрая да се отбият в един от скъпите игрални домове, които но онова време процъфтяваха в Южната страна — в тях се събираха актьори и комарджии и в изключително изискана обстановка се играеше на рулетка, на трант-е-карант, бакара и почтената игра покер, пък да не говорим за другите игри, в които човек можеше да си опита късмета.

Компанията беше весела особено след „Ришельо“, където им поднесоха специалитети с пилешко, омари и шампанско. По-късно, в клуб „Алкот“, както беше известен игралният дом, Линд настоя да научи Ейлийн да играе бакара, покер и всяка друга игра, която й се хареса.

— Вслушвайте се в съветите ми, мисис Каупъруд — каза й весело Линд на вечерята, като домакин я беше сложил между себе си и Маккибън, — и аз ще ви покажа как поне да си върнете парите, които сте загубили. Малцина го могат — добави духовито той и погледна Маккибън, за да му припомни как бяха идвали с приятели тук и той ги бе съветвал непрекъснато, та накрая да се убеди, че съветите му са неуместни.

— И вие ли играете комар, Кент? — попита дяволито Ейлийн своя отдавнашен покровител в обществото и приятел.

— Не, честна дума, не играя — отвърна Маккибън с любезна усмивка. — Може и да съм си въобразявал, че играя, но си признавам, че не ме бива. А що се отнася до Полк, той печели винаги, нали, Полк? Просто правете каквото ви казва.

При тези думи върху лицето на Линд се изписа кисела гримаса, тъй като из някои среди се говореше, че за една-единствена вечер е губил по десет, дори петнадесет хиляди долара. Говореше се също, че веднъж спечелил на бакара двадесет и пет хиляди долара, след като играл цял ден и цяла нощ, а после отново ги изгубил.

Цяла вечер Линд хвърляше към Ейлийн тежки многозначителни погледи. Тя не можеше да ги избегне, а й се струваше, че и не иска. Линд беше толкова чаровен. Почти половината представление й беше говорил, без да се обръща към нея, без дори да я поглежда. Ейлийн знаеше чудесно какви мисли се въртят в главата му. От време на време, също като в дните, когато бе срещнала за първи път Каупъруд, тя чувствуваше как кръвта й кипи. Очите й блестяха. Беше напълно възможно да се влюби в него, макар и да знаеше, че ще й е тежко. Но така щеше да си отмъсти на Каупъруд, задето я бе изоставил. Все пак сянката на мъжа й тегнеше и сега над нея, макар и тя да бе закопняла за любов и пълноценен живот.

В игралния салон се бяха събрали интересни и елегантни хора — актьори, актриси, постоянни посетители, две-три много еманципирани жени от тукашното висше общество и доста изискани младежи, дошли да поиграят комар. Лорд и Маккибън започнаха да съветват дамите на кои числа да заложат като начало, а Линд се наведе нежно над напудрените рамене на Ейлийн.

— Позволете ми да сложа това за вас на „катр премие“ — каза той и хвърли златна монета от двадесет долара.

— Но нека бъде с мои пари — възрази Ейлийн. — Искам да играя с мои пари. В противен случай няма да усетя, че съм спечелила.

— Готово, но сега не можете да го направите. С банкноти не се играе — обясни Линд, тъй като тя вадеше от портмонето си няколко шумолящи банкноти. — След малко ще ги сменя за монети. Можете да ми върнете дълга тогава. Пък и сега ще прекратят залаганията. Ето. Край. Почакайте. Може и да спечелите — той ¦млъкна и започна да следи с поглед малката топка, завъртяла се върху числата на рулетката.

— Чакайте да видя. Колко ще спечеля, ако се падне „катр премие“ — опита се да си припомни Ейлийн как бе играла в чужбина.

— Десет за едно — отвърна Линд, — но не спечелихте. Нека си опитаме късмета още веднъж. Числото излиза доста често — на десет-дванадесет залагания. Печелил съм доста от него още от първия път. Откога не се е падало „катр премие“? — попита той един свой съсед, който се оказа негов познат.

— Струва ми се, че от седем пъти, Полк. Шест или седем. Как си?

— Горе-долу. — Той отново се обърна към Ейлийн. — Ей сега ще излезе. Навик ми е да удвоявам следващото залагане. Все някога ще си върнеш всичко, което си изгубил.

Линд сложи две монети по двадесет долара.

— Боже господи! — възкликна Ейлийн. — Значи можех да спечеля двеста долара! Всичко съм забравила.

Точно тогава се разнесе гласът на крупието, че залаганията са прекратени, и Ейлийн насочи вниманието си към топката. Тя се въртя и въртя по своя шеметен път, след което изведнъж падна в гнездото.

— Отново изгубихме — каза Линд. — А сега ще заложим на осемдесет — и той хвърли четири монети по двадесет долара. — Само за да си опитаме късмета, ща заложим на числата тридесет и шест, тридесет и девет. — И сложи нехайно по сто долара върху всяко число.

На Ейлийн й хареса как играе. Също като Франк, Линд притежаваше хладнокръвието на роден комарджия. Тъй като го познаваше, баща му нареди всяка година да му бъде давана определена голяма сума. Ейлийн съзираше у него, както у Каупъруд, авантюристичния дух, само че намерил друго приложение. Какъвто бе вятърничав, Линд неминуемо щеше да си изпати, но какво от това? Той беше джентълмен. Имаше осигурено положение в живота. Дълбоко в себе си Ейлийн винаги се бе стремила към това. Нейното положение не беше такова и сигурно никога нямаше да бъде.

— О, започвам вече да се обърквам — възкликна тя и по стар детински навик плесна весело с ръце. — Колко ще спечеля, ако ми се усмихне щастието?

Жестът й привлече вниманието, макар че точно тогава топчето спря.

— Боже мой. вие спечелихте — ахна Линд, който наблюдаваше крупието. — Осемстотин, двеста, двеста — броеше наум, — но загубихме на тринадесет. Чудесно, това прави приблизително хиляда долара, след като извадим изгубеното. За начало е доста добре, нали? А сега, ако се вслушате в съвета ми, известно време не залагайте на „катр премие“. Да опитаме двойно на тринадесет — нали изгубихме от него — и да играем по системата на Бейтс. Ще ви покажа.

Понеже се славеше като комарджия, около него започнаха да се трупат зяпачи, а Ейлийн, нали не познаваше тайните на случайността, го наблюдаваше прехласната. В един момент Линд се приведе над нея, видя я, че се усмихва, и й прошепна:

— Колко прелестни са косата и очите ви! Сияете като разцъфнала роза. Излъчвате чудно сияние.

— О, мистър Линд! Не говорете така! Комарът винаги ли ви действа така?

— Действа ми не играта, а вие. И винаги, личи си! — той впери поглед в очите й, вдигнати към него.

Продължи да играе за Ейлийн и удвои залаганията по своята система, като сложи хиляда долара в златни монети. Ейлийн го помоли да играе за себе си, а нея да остави да погледа.

— Само ще сложа малко пари на различни числа, а вие играйте по каквато система искате. Съгласен ли сте?

— Не, ни най-малко — отвърна разпалено той. — Вие сте моето щастие. Ще играя с вас. Сложете златото вместо мен. Ако спечелим, ще ви направя прекрасен подарък. Загубите са за моя сметка.

— Както кажете. Всъщност аз не знам достатъчно правилата, за да играя. Наистина ли ще получа прекрасния подарък, ако спечелите?

— Ще го получите и да спечеля, и да загубя — прошепна Линд. — А сега сложете парите върху числата, които ви кажа. Двадесет долара на седем. Осемдесет на тринадесет. Осемдесет на тридесет. Двадесет на девет. Петдесет на двадесет и четири.

Той играеше по своя система, бялата пълничка ръка на Ейлийн се пресягаше послушно, а зяпачите млъкнаха, разбрали, че те двамата залагат повече от всеки друг. Линд играеше, за да привлече вниманието. Изгуби наведнъж хиляда и петдесет долара.

— О, жалко, парите не бяха малко! — възкликна с престорен ужас Ейлийн, докато крупието ги придърпваше към себе си.

— Нищо, ще си ги върнем — извика Линд и хвърли на касиера две банкноти от хиляда долара. — Сменете ги за злато!

Касиерът му даде две шепи златни монети, които Линд остави между белите ръце на Ейлийн.

— Сто долара на две. Сто на четири. Сто на шест. Сто на осем.

Монетите бяха от пет златни долара, Ейлийн подреди бързо жълтите купчинки и ги сложи на местата, които той й каза. Другите играчи отново спряха и се загледаха в странната двойка. Ейлийн със златисточервената коса, с нейната рокля от коприна, богато украсена с дантели, с румени страни и сияещи очи и до нея Линд, снажен, със снежнобяла риза, с мургаво, почти бронзово лице, черни очи и коса бяха наистина поразяващо хармонична двойка.

— Какво виждам? Какво виждам? — запита Грайър и се приближи до тях. — Кой залага толкова на едро? Вие ли, мисис Каупъруд?

— Не, играем на едро — отвърна равнодушно Линд. — Просто ние с мисис Каупъруд прилагаме една, система. Играем заедно.

Ейлийн се усмихна. Най-сетне беше в стихията си. Започваше да сияе. Привличаше вниманието.

— Сто долара на дванадесет. Сто на осемнадесет. Сто на двадесет и шест.

— Божичко, какво сте намислили, Линд? — възкликна Лорд, след като се отдели от мисис Рийс и дойде при тях. Тя го последва. Започнаха да се събират и непознати. Играта беше в разгара си — беше вече два след полунощ, а залите бяха препълнени.

— Колко интересно! — отбеляза мис Ланман от другия край на масата, спря да играе и се вторачи. Застаналият до нея Маккибън също престана да залага. — Залагат на едро. Погледнете само всичките тези пари! Боже мой, колко е смела, ами той?

Бляскавата ръка на Ейлийн се движеше ловко и предизвикателно.

— Вижте колко банкноти заменя! — Линд тъкмо вадеше дебела пачка нови жълти банкноти, за да ги смени за златни монети. — Нали са смайваща двойка.

Сега масата беше почти изцяло осеяна с малките купчинки злато на Линд. Той играеше по системата Мазрин, с която можеше да спечели пет монети за една и да разори банката. Около масата се събра цяла тълпа от хора с лица, блеснали на изкуственото осветление. Тук-таме някой възкликваше шепнешком: „Какви огромни суми! Какви огромни суми!“ Линд стоеше невъзмутим, спокоен и сериозен. Подвижното му тяло беше изопнато, очите — замислени, между зъбите му имаше незапалена цигара. Ейлийн се вълнуваше като дете, щастлива, че отново е център на вниманието. Лорд я гледаше съчувствено. Харесваше я. Нека се забавлява. От време на време имаше нужда от това, но Линд бе глупак да се перчи така и да рискува толкова много пари.

— Залаганията приключиха — обяви крупието и в същия миг топчицата се завъртя. Всички я следяха с поглед. Тя се въртеше и въртеше — Ейлийн наблюдаваше напрегнато като всички останали. Лицето й пламтеше, очите й блестяха.

— Ако изгубим — каза Линд. — ще играем още веднъж е двойно повече пари, изгубим ли отново, отказваме се. — Вече беше изгубил почти три хиляди долара.

— О, да, разбира се! Но според мен трябва да се откажем още сега. Ако не спечелим сега, ще изгубим цели две хиляди долара. Не смятате ли, че е достатъчно? Не ви донесох много щастие, нали?

— Вие сте моето щастие — прошепна той. — Цялото щастие, което искам. Ще играем още веднъж. Нали ще останете до мен за още едно залагане? Спечелим ли, прекъсвам.

Малката топка спря с леко трополене тъкмо когато Ейлийн кимна, крупието изплати няколко малки печалби и събра бавно останалите пари в отверстието на масата, а наоколо се разнесе разочарован, примесен със съчувствие шепот.

— Колко бяха заложили? — попита учудена мис Ланман Маккибън. — Сигурно доста?

— О, може би две хиляди долара. За тук не са много. Някои хора залагат по цели осем-десет хиляди долара. Зависи. — Маккибън беше в настроение да омаловажава презрително всичко.

— Да, но сигурно не толкова често.

— За бога, Полк — възкликна Рийс Грайър, а после отиде при него и го дръпна за ръкава, — ако смяташ да си хвърляш парите на вятъра, дай ги на мен. Мога да ги прибера, както крупието. Ще наема каруца и ще ги откарам в къщи, където ще ми свършат чудесна работа. Ужасно е да залагате така.

Линд понесе загубите си невъзмутимо.

— А сега да удвоим сумата — каза той, — да си върнем всичко, което изгубихме, или да слезем долу, да хапнем препечен хляб и да пийнем шампанско. Какъв подарък ще ви хареса най-много? Но няма значение. Зная какво най-подхожда за този случай.

Той се усмихна и взе още златни монети. Ейлийн ги подреди бавно, сякаш без желание на купчинки. Не одобряваше съвсем, че играят така, и все пак продължаваше, не можеше да не се възхищава от авантюристичния му дух. След малко парите бяха върху масата — същата комбинация, същите купчинки, само че двойно по-големи — общо четири хиляди долара. Крупието прекрати залаганията, топчето се завъртя и спря. Банката изплати триста долара печалба и прибра останалото.

— А сега да опитаме хапките — възкликна непринудено Линд на Лорд, който стоеше зад него и се усмихваше. — Да ти се намира кибрит? Нямахме късмет, това е.

Линд бе малко ядосан, защото смяташе, ако спечели, с част от парите да купи на Ейлийн колие или някакво друго украшение. Сега трябваше да го плаща от джоба си. И все пак бе донякъде доволен, че е направил впечатление на спокоен и безразличен играч независимо от голямата загуба. Той подаде ръка на Ейлийн,.

— Е, миледи — каза й, — загубихме, но все пак се надявам, че се позабавлявахме. Ако се беше паднала комбинацията, щяхме да спечелим луди пари. Дано следващия път имаме повече късмет.

Той весело се усмихна.

— Да, но трябваше да ви донеса щастие, а не ви донесох — отвърна Ейлийн.

— Вие сте цялото щастие, което искам, стига да нямате нищо против. Елате утре да обядваме в „Ришельо“, ще дойдете ли?

— Чакайте да си помисля — отговори Ейлийн, обзета от известно съмнение при вида на разпалената му. — Не мога — каза накрая тя, — имам други ангажименти.

— Тогава във вторник?

Ейлийн разбра внезапно, че приема твърде надълбоко едно положение, към което трябваше да се отнася нехайно, и отвърна с готовност:

— Чудесно, във вторник! Само че ми се обадете преди това по телефона. Може да променя решението си или часа — след което му се усмихна добродушно.

После Линд не можа да поговори насаме с Ейлийн, но когато й каза лека нощ, се осмели да й стисне многозначително ръката. По тялото на Ейлийн премина нервна тръпка, но изпълнена с любопитство, тя отсъди, че всичко това се дължи на жаждата й за живот и отмъщение и че трябва да се реши. Искаше ли наистина да продължат тези отношения? Това бе най-важният въпрос и тя почувствува, че трябва да го реши. Но както в повечето подобни случаи, обстоятелствата щяха да й помогнат и без съмнение частица от тази истина се въртеше в главата й, когато Тейлър Лорд я изпрати учтиво до вратата й.