Теодор Драйзер
Титан (54)

Глава LIV
ИСКАТ СЕ КОНЦЕСИИ ЗА ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ

Колкото и доволен да бе в момента, че Беренис посрещна приятелски изповедта му, Каупъруд не бе особено обнадежден. По странно стечение на обстоятелствата младият му съперник Браксмър беше отстранен и Беренис се принуди да види в истинска светлина и Каупъруд и любовта, и грижите му за нея. Но не ги оценяваше като него. Той разбираше повече отвсякога че е попаднал в мрежите на една удивителна жена, която възприема живота сдържано и от своя гледна точка и която нямаше да се подчини на волята му. Точно това повече от всичко — тъй като грацията и красотата на Беренис само го подсилваха — разпали още повече страстта му. Той непрестанно си повтаряше: „Ако се наложи, мога да живея и без нея“, но тази мисъл го пронизваше като с нож в сърцето. Какво в края на краищата бяха животът, богатството и славата, ако не можеш да притежаваш жената, която обичаш — любов, това загадъчно, необяснимо състояние на душата, за което силният копнее повече от слабия? Най-сетне Каупъруд бе осенен като от ослепително видение и осъзна, че крайната цел на славата, могъществото и силата е единствено красотата и че красотата е сплав от добър вкус, чувства, вродена култура, страст и блянове у жена като Беренис Флеминг. Само това и нищо друго. Без Беренис го чакаха немощна старост, мрак и безмълвие.

Междувременно благодарение на подготвителната работа и тактичността на неговите агенти и съветници неделните вестници се надпреварваха да описват чудесата на новата му къща в Ню Йорк — колко струват тя и парцелът, кои са богатите граждани, бъдещи съседи на Каупърудови. Снимките на Ейлийн и Каупъруд заемаха по цели две колони заедно със съобщенията за големите приеми, които семейството щеше да дава. То бе толкова богато, че без съмнение щеше да бъде прието в обществото. Всъщност това бяха само вестникарски клюки и предположения. Докато общата вестникарска хроника проглушаваше ушите на всички с неговото богатство, светската хроника, която се занимаваше само с висшите слоеве на обществото, напълно го пренебрегваше. Вече се усещаше влиянието на някои хора от Чикаго, които разпространяваха сведения за миналото на Каупъруд, върху онези клубове, организации, та дори църкви, членството в които бе нещо като пропуск за рая ако не на небето, то поне на земята. Агентите на Каупъруд не стояха със скръстени ръце, но скоро се убедиха, че няма да постигнат така лесно целта си. Мнозина чакаха с нетърпение пред вратите на рая, и то със светски доспехи, с каквито семейство Каупъруд не можеше да се похвали. След като не беше приет в един-два първокласни клуба, след като молбата му да получи стол в черквата „Сейнт Томас“ не бе удовлетворена, а неколцина мултимилионери, с които имаше делови връзки, отклониха поканите му, той започна да чувствува, че неговият великолепен дом няма да има особена стойност, ако не се брои крайното му предназначение като музей.

В същото време финансовият гений на Каупъруд непрестанно биваше възнаграждаван с нови и нови материални успехи, въплътени най-вече в отбранително-нападателния съюз, който сега той можеше да сключи с банковата къща „Хекелхаймър, Готлеб и К°“. Като видяха желязната хватка, с която Каупъруд бе изтръгнал победата след първото си сериозно поражение в изборите, тези господа промениха отношението си и съобщиха, че с радост ще финансират всяко ново начинание, с което се заеме той. Между многото други финансисти и те бяха чули за триумфа на Каупъруд във връзка с фалита на „Американски кибрит“.

— Този Каупъруд наистина трябва да е много умен — заяви мистър Готлеб на няколко свои съдружници, като потриваше ръце и се усмихваше. — Искам да се запозная с него.

И така Каупъруд попадна в огромния кабинет на банката, където мистър Готлеб му протегна сърдечно ръка. и

— Чувал съм много за Чикаго — обясни той с полунемски-полуеврейски акцент, — но най-вече съм слушал за вас. Ще успеете ли да глътнете всички наземни и надземни трамвайни линии?

Каупъруд се усмихна с най-чистосърдечната си усмивка.

— Защо? Да не би да искате да оставя няколко и за вас?

— Не точно това, но не бих имал нищо против да участвам заедно с вас в някои от тях.

— Както знаете, мистър Готлеб, можете да се присъедините към мен по всяко време. Вратата е винаги широко отворена за вас.

— Трябва да помисля повече. Изглежда ми твърде обещаващо. Радвам се, че се запознах с вас.

Освен на другото финансовите успехи на Каупъруд се, дължаха и на, както той бе предвидил още от самото начало, непрекъснато разрастване на Чикаго. Блатистата кална равнина, осеяна с бараки, с паянтови тротоари и безразборен делови център, която бе заварил, сега се бе превърнала в бляскавата столица на западните щати с над един милион жители, разпростряла се, горда и силна, върху по-голямата част от окръг Кук. На мястото на някогашния окаян финансов център само с шепа солидни търговски сгради, хотели или кантори сега се виждаха дълги прави улици, застроени с петнадесет-, дори с осемнадесететажни търговски сгради, от най-горните етажи на които като от наблюдателници се разкриваха обширни пространства, където кипеше делничният живот. По-далеч се виждаха богатски квартали, паркове, места за забавления, огромни железопътни депа и фабрики. В търговското сърце на този свят Франк Алджърнън Каупъруд наистина се беше превърнал във фигура от огромно значение. Не е ли удивително, че някои хора израстват дотолкова, че стават колоси, а светът остава в краката им, че подобно на индийската смокиня пускат корени от всеки клон и самите те се превръщат в гора — гора от сложна делова дейност, доказателства за която са хилядите материални резултати? Трамвайните линии на Каупъруд се увиваха като гигантски лиани около две трети от целия град и изсмукваха соковете му.

През 1886 година, когато сложи ръка върху линиите, вложеният в тях капитал възлизаше на шест-седем милиона долара (при положение, че всяка възможност за пускането дори на една-единствена Доларова акция върху недвижимото имущество беше изчерпана). Днес под негово ръководство техният капитал се изчисляваше на шестдесет-седемдесет милиона долара. Повечето от издадените и продадените акции се разпределяха така, че двадесет процента от тях контролираха останалите осемдесет процента, а тези двадесет процента се намираха у Каупъруд, който ги използваше за гаранции и получаваше срещу тях заеми. Западночикагската компания пусна акции за повече от тридесет милиона долара и тези акции поради огромната пропускателна способност на градските трамвайни линии и усилващия се вечер и сутрин поток от бедняци, които плащаха с изкараните с труд монети от по пет цента, се котираха толкова високо, че сега реалната стойност на линиите превишаваше три пъти сумата, изразходвана за строежа им. Северночикагската компания, която през 1886 година струваше като цяло малко повече от един милион долара, сега не можеше да бъде построена и за седем милиона, а капиталите й възлизаха на почти петнадесет милиона долара. Сега всяка миля от линиите струваше около сто хиляди долара повече, отколкото бяха изразходвани за нейното изграждане. Горко на бедните труженици, на хората от дъното, които не можеха нито да проумеят, нито да управляват онова, което се създаваше от техните нужди.

Каупъруд притежаваше или в най-лошия случай контролираше тези огромни авоари, от които всяка стодоларова акция носеше от десет до дванадесет процента доход. Той превръщаше в налични пари милиони долари от заеми, които не фигурираха в счетоводните книги на компаниите, купуваше с тях къщи, земи, карети, картини, държавни облигации със стойността на чистото злато и по този начин си осигуряваше добре скрит капитал в пари и ценни книжа. След много тичане и усилия от страна на претоварения му с работа празен отдел Каупъруд успя да обедини всички извънградски трамвайни линии под името Обединена транспортна компания на Илинойс, като всяка линия притежаваше отделни концесии и правото да издава акции, но в резултат на различни сделки и спогодби те заработиха в хармония с всички останали негови предприятия. Сега Каупъруд възнамеряваше да обедини в трета компания — Обединена транспортна, Северната и Западната чикагска компания. Като изкупи старите десет и петнадесетпроцентови акции на Северната и Западната компания и обмени всяка стара акция за две нови шестпроцентови стодоларови акции на Обединената транспортна компания, с което уж щеше да облагодетелства акционерите, той можеше да прибере в джоба си тлъстата печалба от близо осемдесет милиона долара. Подновявайки концесиите си за двадесет, петдесет или сто години, щеше да стовари върху плещите на град Чикаго бремето да изплаща лихви върху тези донякъде фиктивни ценности и щеше да се сдобие с богатство от около сто милиона долара.

Но никак не беше лесно да продължи срока на концесиите си. Трябваше да победи или поне да надхитри хората, които вероломно настройваха общественото мнение срещу него. Причина за това беше прокарването на неговите надземни трамвайни линии. Към двете построени вече линии той прибави сега и трета — Обединената околовръстна линия. Готвеше се да я свърже не само със своите, но и с други извънградски надземни линии, най-важна от които беше линията на мистър Шрайхарт в Южната страна. Тогава щеше да дава на своите врагове правото да пускат трамваи по тези линии срещу заплащане. Щат не щат, те щяха да бъдат принудени да се възползват от тази възможност, защото районът, обхванат от новата околовръстна линия, беше пренаселен — тук на всеки жител му се налагаше да пътува поне един-два пъти в денонощието. Така още от началото Каупъруд щеше да си осигури печалба.

Този план породи небивала злоба в сърцата на враговете му. Кликата на Арнийл, Ханд и Шрайхарт гледаше на него като на дяволско изчадие. Вестниците, ръководени от хора като Хейгънин, Хисъп, Ормън, Рикетс и Труман Леели Макдоналд (чийто баща бе починал и който като редактор на „Инкуайърър“ сега мислеше почти само за това, как да изгони Каупъруд от Чикаго), прибягнаха до последното средство — нададоха вик в защита на демокрацията. Места за сядане за всички пътници (по линиите на Каупъруд, разбира се), каква е тази блъсканица в часовете на най-голям наплив, сутрин и вечер билети от три цента за работниците, безплатно прехвърляне по всички линии на Каупъруд от север на запад и от запад на север, двадесет процента от печалбата от линиите му да бъдат отделяни за града! Народът трябваше да знае своите права и привилегии. Подобна политика, явно насочена в момента срещу интересите му и затова ползваща се със силната подкрепа на повечето от противниците му, все пак разтревожи такъв ултраконсерватор като Хосмър Ханд.

— Не знам, Норман — каза той веднъж на Шрайхарт. — Не знам. Едно е да възбуждаш духовете на хората, а съвсем друго да ги накараш да забравят. Тази страна е неспокойна, социалистическа, а Чикаго е разсадник на опасни идеи. И ако въпреки всичко това ни помогне да го изгоним, нямам нищо против. После вестниците вероятно ще успеят да загладят положението. Не зная, не зная.

Мистър Ханд спадаше към хората, които смятаха социализма за нещо ужасно, внесено от потисканата от монарсите Европа. Защо народът не се задоволи с това, да предостави на силните, умните, богобоязливите да се грижат за него? Не е ли това истинската демокрация? Разбира се, самият той беше от силните, Отнасяше се с недоверие към този радикален брътвеж. Въпреки това трябваше да направят всичко възможно, за да навредят на Каупъруд… всичко.

Скоро Каупъруд разбра, че общественото мнение ще се настрои окончателно против него, ако печатът продължи агитацията си. Макар и срокът на повечето му концесии да изтичаше чак на 1 януари 1903 година, ако нещата продължаваха така, той едва ли щеше да спечели следващите избори — било то със законни и с незаконни средства. Алчни, продажни и ненаситни чиновници и градски съветници сигурно щяха да извършат онова, което Каупъруд ще поиска от тях, стига да им плати достатъчно, но и най-дебелокожият, най-подкупният и корумпиран политик мъчно би затворил очи за изостреното внимание и за яростния гняв на възбуденото обществено мнение. Постепенно с неуморните усилия на вестниците хората бяха настроени до крайност срещу него. Би било прекалено да се яви в съвета точно сега и да поиска концесиите му, които изтичаха след седем години, да бъдат продължени с още двадесет години. Дори подкупените членове на градския съвет едва ли щяха да се решат да му услужат. Има неща, които не са възможни дори за продажните политици.

Още по-лошо беше, че двадесетгодишната концесия всъщност не задоволяваше сегашните му нужди. За да осъществи подготвяното сливане на Северната и Западната линия, във връзка с което смяташе да пусне стодоларови шестпроцентови акции поне за двеста милиона долара вместо сегашните акции по десет и двадесет процента за седемдесет милиона, беше необходимо, ако това изобщо бе възможно, да си осигури по-солиден срок от законодателството на щата.

— Хората не се интересуват особено от тези краткосрочни концесии — отбеляза веднъж мистър Готлеб, когато Каупъруд обсъждаше с него въпроса и настояваше „Хекелхаймър и Ко“ да гарантират цялата емисия. — Те не са много сигурни. Ако, да речем, получите концесия за петдесет, сто или повече години, акциите ви ще вървят като топъл хляб. Зная къде да пласирам само в Германия акции за петдесет милиона.

Готлеб се държеше крайно благо и умолително.

Каупъруд разбираше това по-добре и от него. Изобщо не го задоволяваше да получи някакво просяшко двадесетгодишно продължение за своите грандиозни замисли, когато градове като Филаделфия, Бостън, Ню Йорк и Питсбърг очевидно на драго сърце отпускаха на своите акционерни дружества концесии за деветдесет и девет години, а понякога и за вечни времена. Големите банки в Ню Йорк и Европа, а също Готлеб и дори Адисън тук, в Чикаго, предпочитаха точно такива концесии.

— За нас е много важно тези концесии да бъдат подновени с петдесет години — повтаряше постоянно Адисън на Каупъруд и такава бе суровата и неприятна истина.

Светилата в правния отдел на Каупъруд, които непрекъснато търсеха някакви вратички в закона, много бързо разбраха колко сериозно е положението. Не след дълго находчивият мистър Джоуел Ейвъри се появи с предложение.

— Обърнали ли сте внимание как процедират законодателните органи в Ню Йорк, щом се появят транспортни проблеми? — попита една сутрин този почтен господин Каупъруд, след като бе поканен да влезе и седне пред великия си господар. Между пръстите му стърчеше недопушена пура, а малката кръгла мека шапка над мрачното му, умно и будно лице и очи му придаваше странно лекомислен вид.

— Не, не съм — отвърна Каупъруд, макар и всъщност да беше забелязал и да бе мислил за това, но не искаше да го съобщава. — Забелязах нещо, но не му обърнах особено внимание. За какво става дума?

— Решено е да бъде създадена комисия от четири-пет души сигурно с клонове в Ню Йорк и Бъфало, която да дава всички нови концесии и да продължава старите със съгласието на местните общини. Тази комисия ще определя размерите на компенсациите, които трябва да се изплатят на щата или града, както и цените на билетите. Ще регулира прехвърлянията по различните линии, издаването на акции и други въпроси от този род. Хрумна ми, че ако всеки път трябва да подновяваме концесиите с такива мъки, защо не се обърнем към законодателните органи на щата и да предложим да бъде създадена такава комисия и тук. И другите акционерни дружества ще посрещнат с радост подобно решение. Разбира се, много по-добре ще е други да го поискат. Защо ние да сме първите?

Мистър Ейвъри погледна тежко Каупъруд, който замислено го наблюдаваше.

— Ще помисля — каза той. — Във вашето предложение може да се крие нещо.

Оттогава идеята за създаването на такава комисия не му даваше мира. В нея се криеше решението — възможността за продължаване на срока на концесиите му с петдесет, че дори със сто години.

Но както откри по-късно, подобна комисия щеше да противоречи на конституцията на щат Илинойс. Според нея акционерните дружества, асоциациите или частните лица не можеха да бъдат облагодетелствувани с никакви специални привилегии, права и концесии. Но както вече е казал някой: „Какво значение има за приятели такава дреболия като конституцията?“ Законодателството си има особености и задни вратички, чрез които можем да потулим и забравим някои моменти от закона. Доста от първоначалните идеи на авторите на конституцията са били удобно изопачени или обезсилени от решения, от искове до федералното правителство и управлението на щата, от договори, сключвани от общините, и така нататък — все скалъпени надве-натри ходове, достатъчни обаче да обезсмислят първоначалното намерение. Освен това Каупъруд нямаше високо мнение за умствените способности на избирателите от селата в щата и се съмняваше доколко те могат да отстояват правата си. От своите адвокати и от други хора беше чувал безброй забавни истории за законодателния живот на щата, за окръзите и градовете — за съда, за селските събрания, където се решаваха изборите, за провинциалните хотели, пътища и стопанства. „Един ден се качвах на влака в Петънки“, започваше старият генерал Ван Сикъл, съдията Дикеншийтс или бившият съдия Ейвъри, а после следваше поразителен разказ за безнравствеността и глупостта или за общественото и политическото невежество на селяните. По онова време повече от половината от населението на щата живееше в града и Каупъруд успяваше някак си да държи тези избиратели. Към останалия един милион жители, пръснати из дванадесетте малки града или по селата, той не се отнасяше с особено уважение. Какво значение имаше тази шепа селяндури — тъпи, вятърничави грубияни, които знаеха само да танцуват по празниците?

Огромният щат Илинойс — по територия колкото Англия и плодороден като Египет, граничещ с голямо езеро и пълноводна река, с население, надхвърлящо два милиона свободни по рождение американци — едва ли беше подходящ за машинации и контрол. И въпреки това като че ли нямаше в света общност, която да бе по-подчинена на бизнеса. Каупъруд може да мразеше селяните като хора, но от край време изпитваше респект към това огромно населено пространство, където си беше избрал да живее. Тук бяха идвали Маркет и Жолие, Ласал и Хенепин, мечтаещи да открият път към Тихия океан. Тук се бяха борили помежду си Линкълн и Дъглас, противникът и защитникът на робството, тук се беше издигнал „Джо“ Смит, проповедник на странната американска догма на мормоните. Какъв щат, мислеше си понякога Каупъруд, каква измислица, при това прекрасна! Често беше прекосявал Илинойс на път за Сейнт Луис, Мемфис, Денвър и винаги се бе вълнувал от неговата изключителна простота — от малките нови дървени градчета, въплъщаващи американските традиции, предразсъдъци, сила и илюзии. Белите островърхи черкви, оградените с морави и сенчести дървета селски улички, ширналите се равни открити поля с избуяла в редици царевица, а зиме покрити с пухкав сняг — всичко това му напомняше донякъде за неговите родители, които в много отношения сякаш бяха създадени точно за такъв свят. Въпреки всичко изобщо не се колебаеше да приложи мерките, с които да осигури собственото си бъдеще, да извлече печалби от емисията от акции за двеста милиона долара на Обединената транспортна компания и да си извоюва стабилно място във финансовата олигархия на Щатите и на целия овят.

По това време законодателните органи на щата бяха подчинени на малка група политически интриганти и мошеници, които играеха по свирката на акционерните дружества — те бяха избрани от някой град или окръг на щата и бяха свързани и със своите избиратели, и с господарите и събратята си във и извън законодателното събрание в Спрингфийлд, както са свързани всички, работещи в която и да е област. Но защо ги наричаме мошеници, а след това си затваряме очите за тях? Може би наистина бяха подлеци, но не повече от всеки хитър плъх или друго животинче, което рови и си проправя пътя напред, а защо не и нагоре? Тези хора се ръководеха и подчиняваха най-вече на инстинкта за самосъхранение, най-стария и първичен инстинкт. Представете си например един най-обикновен случай — малко преди закриването на сесията сенаторът Джон X. Саутак разговаря, да речем, със сенатора Джордж Мейсън Уейд от окръг Галътин зад вратата на заседателната зала — сенаторът Саутак примигва и дърдори с пременения си колега, а сенаторът Уейд изгаря от любопитство, откровеничи и чака сърдечен, солиден, опитен, попрегърбен, но добре сложен и много красив.

— Слушай, Джордж, казах ли ти, че ако всичко върви добре с подобренията покрай брега в Куинси, може би ще падне нещо и за нас? Работата е опечена. Вчера в града идва Ед Трусдейл. — При тези думи сенаторът погледна многозначително, сякаш за да каже: „Само без приказки!“ — Ето ти петстотин, преброй ги.

От джоба на жилетката бързо се показват зелени и жълти банкноти, а сенаторът Уейд ги прехвърля и брои. Бърз поглед, изпълнен с разбиране, одобрение, благодарност, възторг, в който се чете: „Това вече е нещо друго.“

— Благодаря ти, Джон. А аз почти бях забравил. Чудесни хора, а? Ако се видиш пак с Ед, поздрави го от мен. А започнат ли споровете за Белвил, обади ми се.

Мистър Уейл беше добър оратор, затова често го молеха да настрои общественото мнение за или против при някоя надвиснала законодателна криза и сега той намекваше с удоволствие точно за такава възможност. О, живот! О, политика! О, необходимост! О, глад! О, ненаситни човешки апетити и желания!

Мистър Саутак беше скромен, любезен, тих човечец — един от онези провинциални шарлатани, които обикновено покровителстват хора с високо положение в деловия свят. И все пак той се справяше добре със своите задачи, бе способен, усърден и изпълнителен агент. Беше добре облечен, на средна възраст — само на четиридесет и пет, самоуверен, смел, приветлив, с набито око за изгодите, без да е студен или отблъскващ, с лека, подвижна и енергична походка и обноски. Притежател на акции, директор на една от местните банки, член на колегията на вестник „Хералд“, мистър Саутак беше важна клечка в своя кръг, много почитана от селските младоци. В нито един законодателен орган на щата не можеше да се намери по-ловък и по-продажен човек от него.

Старият генерал Ван Сикъл потърси Саутак, след като си спомни за него от времето, когато сенаторът бе започнал кариерата си в законодателството. Преговорите проведе Ейвъри. Преди всичко предполагаше се, че във всички начинания в Спрингфийлд сенаторът Саутак защитава интересите на една от най-големите железопътни линии, която пресичаше щата и свързваше Чикаго с южните, западните и източните щати. Компанията притежаваше най-дългите железопътни линии, искаше да продължи своите концесии и в Чикаго, и извън него и участваше активно в политическия живот на щата. По едно странно стечение на обстоятелствата тя беше финансирана главно от нюйоркските банкери „Хекелхаймър, Готлеб и Ко“, макар и връзките на Каупъруд с тях да не бяха още известни. Ейвъри отиде при Саутак, който беше лидер на Републиканската партия в Сената, и му предложи заедно със съдията Дикеншийтс и някой си Джилсън Бикел, адвокат от железопътната компания, да се заеме с обработката на членовете на Сената и Камарата на представителите, та те да подкрепят проекта в управляващата машина на щат Илинойс да бъде въведена обществена комисия като нюйоркската. Ще отбележим, че тази мярка трябваше да бъде допълнена с една малка, но много интересна и важна уговорка, че за петдесет години напред, смятано от деня, в който проектът се превърне в закон, всички компании, притежаващи концесии, ще получат гаранции за правата, привилегиите, и то се знае, за концесиите си. Оправданието беше, че такава радикална промяна като създаването на обществена комисия може да наруши спокойствието и благополучието на акционерните дружества, срокът на чиито концесии изтичаше след години.

Сенаторът Саутак не съзираше нищо кой знае колко лошо в тази идея, макар и естествено да разбираше за какво става дума и кого всъщност ще защитава тя.

— Добре — каза рязко той. — Всичко е ясно, но какво ще получа аз?

— Петдесет хиляди долара, ако мине успешно, десет хиляди, ако не стане нищо, при условие че направите всичко възможно, ако победим, и по две хиляди долара за всеки, когото сметнете за нужно да ви помага. Това достатъчно ли е?

— Напълно! — отвърна сенаторът Саутак.