Теодор Драйзер
Титан (4)

Глава IV
„ПИТЪР ЛОХЛИН И Ко“

Съдружникът, който Каупъруд в края на краищата намери в Питър Лохлин, стар борсов агент от Търговската палата, напълно го удовлетвори. Висок и неприветлив, прекарал по-голямата част от живота си в Чикаго, Лохлин беше дошъл тук от Западен Мисури още като малък. Типичен чикагски борсов агент от Търговската палата, и то от старата школа, с изражение като на Андрю Джаксън^[1] и тяло като на Хенри Клей^[2], Дейвид Крокет^[3] и Джон Уептуърт Дългия^[4].

Още от млад Каупъруд изпитваше някакъв странен интерес към чудаците, а и самият той им беше интересен, те му се „поддаваха“. Стига да пожелаеше да си направи труда, можеше да се приспособи към психиката на всеки, колкото и странен да е той. При предишните си скиталия из Ла Сал стрийт търсеше на борсата умни агенти, а после им възлагаше дребни поръчки, за да ги опознае. Така се натъкна една сутрин на стария Питър Лохлин, посредник при сделки с жито и царевица, чиято кантора се намираше на Ла Сал стрийт близо до Мадисън и който извършваше скромни търговски операции за своя и чужда сметка със зърнени храни и акции от източните железници. Лохлин беше умен и ловък американец, по всяка вероятност от шотландски произход, притежаващ всичките традиционни американски недостатъци като недодяланост, дъвчене на тютюн, невежество и други дребни пороци. Още от пръв поглед Каупъруд разбра, че той знае куп неща за всеки виден чикагски гражданин, а дори само това щеше да му е от полза. Старецът беше и прям, откровен, простодушен и съвсем непретенциозен — качества, които Каупъруд смяташе за безценни.

Един-два пъти през последните три години Лохлин бе понесъл тежки загуби при сделки с „частен монопол“, когато се опита да спекулира с акции и облигации, и сега, общо взето, правеше впечатление на предпазлив или, с други думи, на страхлив. „Най-подходящият човек“, помисли си Каупъруд. И една сутрин навести Лохлин с намерението да си открие малка сметка при него.

— Хенри — чу Каупъруд, когато влезе в просторната, но доста занемарена кантора, как старикът се обръща към млад, изключително сериозен на вид чиновник, напълно подходящ за Питър Лохлин помощник, — вземи ми, моля те, от онез акцийки за Питсбърг — Ери. — Забеляза, че Каупъруд чака, и го попита: — Какво желаете?

Каупъруд се усмихна. „Значи ги нарича «акцийки» — помисли си той. — Добре! Струва ми се, че ще ми хареса.“

Представи се като човек, идващ от Филаделфия, и обясни, че се интересува от различни сделки в Чикаго, че е склонен да вложи капитали в каквито и да е сигурни акции, чийто курс ще се покачва, и че най-вече иска да се включи в акционерно дружество — за предпочитане влагащо средства в някое обществено предприятие, което неминуемо ще се разраства с разширяването на града.

Старият Лохлин, вече шестдесетгодишен, член на Търговската палата, със състояние, което се оценяваше на около двеста хиляди долара, погледна насмешливо Каупъруд.

— Да, да, стига да бяхте дошли преди десетина-петнадесет години, щяхте да се включите в доста начинания — отбеляза той. — Тогава тук се създаваха газови компании, които бяха завладени от Отуей и Апърсън, а също градските трамвайни линии. Та нали тъкмо аз подсказах на Еди Паркинсън колко чудесно ще направи, ако се заеме да организира строежа на линията по Порт стейт стрийт. Обеща ми пакет акции, ако натрупа от това пари, но си остана с обещанието. Макар че не очаквах да го направи — добави той благоразумно и очите му блеснаха. — Не съм от вчера в бизнеса, че да го повярвам. Във всеки случай сега и той няма нищо. Изигра го оная шайка на Майкълс и Кенъли. Да-а, ако бяхте дошли тук преди десетина-петнадесет години, можехте да се включите в нещо. Сега вече няма смисъл. Акциите се продават по близо сто и шестдесет долара.

Каупъруд се усмихна.

— Добре, господин Лохлин — каза той, — явно сте от дълго време на борсата, знаете много от онова, което е ставало в миналото.

— Да, още от 1852 година — отвърна старецът.

Лохлин имаше гъста щръкнала коса, наподобяваща гребен на петел, издадена челюст, с която донейде приличаше на Пънч^[5], леко гърбав нос, високи скули и хлътнали мургави бузи. Погледът му беше ясен и остър като на рис.

— Да ви кажа честно, мистър Лохлин — продължи Каупъруд, — всъщност съм тук, в Чикаго, за да намеря човек, с когото да се сдружа в комисионерството. Сега се занимавам в източните щати с банкерство и посредничество. Във Филаделфия имам кантора и съм член на Нюйоркската и Филаделфийската борса. Притежавам едно-друго и във Фарго. Всяка банкова кантора ще да ви осведоми за мен. Вие сте член на тукашната борса и без съмнение сключвате борсови сделки с Ню Йорк и Филаделфия. Новата кантора, ако се сдружите с мен, може да ги поеме веднага. Тук съм съвсем отскоро. Смятам да се установя за постоянно в Чикаго. Какво ще кажете, ако се сдружим? Мислите ли, че ще се разбираме, ако сме в една кантора?

Когато искаше да се хареса, Каупъруд имаше навика да докосва пръстите на ръцете си, връхчетата им. В същото време се усмихваше — по-скоро сияеше, — очите му блестяха с топла, хипнотизираща, привидно сърдечна светлина.

Стана така, че старият Питър Лохлин беше стигнал до психическо състояние, когато мечтаеше за възможност като тази, от която да се възползва. Живееше сам, не се беше решил да повери нрава си в ръцете на която и да е жена. Всъщност никога не бе разбирал жените, тъй като връзките му с тях се ограничаваха с тъжни безнравствени, най-долни отношения, каквито само парите — давани при това с нежелание — можеха да купят. Живееше в три малки стаи на Уест Харисън стрийт, недалеч от Тръп, където от време на време си готвеше сам. Единственият му другар беше малката болонка, предана и сърдечна, на име Джени, с която спяха заедно. Джени беше послушна и вярна, чакаше го търпеливо през деня в неговата кантора, докато дойдеше време той да се прибере вечер у дома. Лохлин разговаряше с болонката досущ като с човек (дори по-задушевно) и смяташе за отговори погледите, въртенето на опашката и другите движения на кучето. Сутрин ставаше често в четири и половина, че и в четири — спеше малко — и започваше да нахлузва панталоните си (рядко се миеше, освен когато се бръснеше в бръснарницата в центъра на града) и да говори на Джени.

— Хайде, Джени, ставай? — казваше. — Време е. Да направим кафето и да закусим. Виждам, лежиш и се преструваш на заспала. Хайде! Стига си спала. Спала си колкото мен.

Джени го наблюдаваше с обич с крайчеца на едното око, потупваше с опашка по леглото и предеше.

След като той се облечеше, наплискаше лицето и ръцете си, завържеше старата тясна вратовръзка на хлабав и удобен възел и срешеше косите си назад, Джени ставаше и започваше да подскача демонстративно, сякаш, за да каже: „Виж колко съм бърза.“

— Точно така — отбелязваше старият Лохлин. — Винаги си последна. Никога не ставаш първа, нали така, Джени? Винаги оставяш своя стар приятел да те изпревари!

През студените дни, когато колелата на трамваите поскърцваха в снега и ушите и пръстите сякаш щяха да премръзнат всеки момент, старият Лохлин, облечен в тежък износен балтон с демодирана кройка и със солидна шапка, понасяше Джени към центъра на града в зеленикавочерна торба заедно с някои от любимите си „акцийки“, върху които непрекъснато разсъждаваше. Само така можеше да качи Джени на трамвая. В други дни вървяха пеш, защото той обичаше да ходи. Отиваше в кантората в седем и половина-осем макар и работата обикновено да започваше най-рано в девет, и оставаше до четири и половина-пет, като четеше вестници или смяташе, когато нямаше посетители. После взимаше Джени и отиваше на разходка или да посети някой познат бизнесмен. Стаите, в които се бе настанил, вестниците, борсата, кантората и улиците — ето с какво живееше. Не се интересуваше от пиеси, книги, картини, музика — а от жените, само до присъщия му едностранчив, духовно беден начин. Бе толкова ограничен, че за любители на чудаците като Каупъруд бе същинско съкровище, но Каупъруд само използваше такива хора, никога не си губеше времето да вниква в духовния им живот.

Както Каупъруд и предполагаше, което старият Лохлин не знаеше за финансовия живот в Чикаго, за сделките, възможностите и хората, едва ли си заслужаваше да се знае. Търговец само по интуиция, а не организатор или изпълнител, Лохлин не бе съумял да извлече съществена полза от своите познания. Посрещаше печалбите и загубите си с разумно спокойствие, като при загуба непрекъснато възкликваше: „Дявол го взел! Не биваше да го правя“, и щракаше с пръсти. След като спечелеше много или му вървеше, дъвчеше тютюн с ангелска усмивка и от време на време, в разгара на сделката, подвикваше: „Хайде, момчета! Ще падне още пара!“ Не беше лесно човек да го хване натясно в някоя дребна борсова игра, той печелеше или губеше само при свободна и открита борба на пазара или когато прокарваше някой свой малък план.

Въпросът за това съдружие не се уреди веднага, макар че не бе и протакан. Старият Питър Лохлин искаше да претегли всичко, при все че незабавно изпита симпатия към Каупъруд. Всъщност именно той стана жертва и слуга на Каупъруд от самото начало. Срещаха се ден след ден да обсъждат различни подробности и условия, най-сетне, верен на своя нрав, старият Питър поиска да е равноправен участник в сдружението.

— Хайде, не можете да искате толкова много, Лохлин — възрази съвсем любезно Каупъруд.

Те седяха в кабинета на Лохлин, беше между четири и пет часа следобед, Лохлин дъвчеше тютюн с чувството, че има пред себе си чудесна и интересна задача.

— Член съм на Нюйоркската фондова борса — продължи Каупъруд, — а това вече са четиридесет хиляди долара. Мястото ми в борсата на Филаделфия струва повече от вашето тук. Това естествено ще е основният актив на фирмата. Тя ще бъде на ваше име. Въпреки всичко ще съм щедър към вас. Вместо една трета, което би било справедливо, ще ви дам четиридесет и девет процента и ще наречем фирмата „Питър Лохлин и Ко“. Харесвате ми и мисля, че можете да ми бъдете доста полезен. Зная, че ще спечелите много повече пари с мен, отколкото сам. Мога да се сдружа с не един и двама от тукашните господа аристократи, но не желая. По-добре да решите още сега и да се захващате за работа.

Старият Лохлин остана неизмеримо поласкан, че младият Каупъруд е предпочел да се сдружи с него. Напоследък бе започнал да забелязва, че всичките тия млади самодоволни пришълци на борсата го смятат за одъртял и старомоден. А ето че се появи един силен и смел мъж от източните щати, двадесет години по-млад, очевидно предприемчив като него — страхуваше се, че дори и повече, — конто всъщност му предлагаше делово сътрудничество. Освен това със своята младост, сила и нападателност Каупъруд бе като пролетно дихание.

— Не ме е много грижа за името — отвърна Лохлин. — Вие решавайте какво да бъде. Щом получавате петдесет и един процента, значи вие отговаряте за фирмата. Карай. От мен да мине. Смятам, че няма да изпусна и своето.

— Значи се споразумяхме — каза Каупъруд. — Не мислите ли, че ще имаме нужда от нова кантора? Тази е малко мрачна.

— Както кажете, мистър Каупъруд. На мен ми е все едно. Ще се радвам да видя как ще го уредите.

Подробностите бяха уточнени за една седмица и след половин месец в сърцето на финансовия квартал на Чикаго пад вратата на красиво помещение на приземния етаж на ъгъла на Ла Сал и Мадисън се появи фирмата „Питър Лохлин и Ко“, комисионери и търговци на зърнени храни.

— Я го вижте стария Лохлин! — обърна се един борсов посредник към друг, когато минаваха край новата изискана посредническа кантора с блестящи стъкла на прозорците, а като видя и тежките, богато украсени бронзови табелки от двете страни на входа, намиращ се точно на ъгъла, забеляза: — Какво ли е станало? Мислех, че вече е взел-дал. Кой е този негов съдружник?

— Не зная, май че е някакъв човек от източните щати.

— Добре, добре, явно му е потръгнало. Погледни само стъклата!

Ето как започна финансовата кариера на Франк Алджърнън Каупъруд в Чикаго.