Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тhe Тitan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Партиздат, 1989

История

  1. — Добавяне

Глава XIV
ПОДВОДНИ ТЕЧЕНИЯ

Първата година, след като обществото ги отхвърли, както и следващите години Каупъруд си представи ясно какво би означавало да прекара остатъка от живота си, изолиран от обществото или най-малкото ограничен в развлеченията си в един кръг или среда, които щяха да му напомнят постоянно, че не е приравнен към най-добрите или поне към хората с най-голяма тежест, колкото и ограничени да бяха те. Когато се опита за първи път да въведе Ейлийн в обществото, той си представяше, че колкото и безинтересно да им се стори то в началото, веднъж допуснати в него, те ще могат да го превърнат в нещо твърде увлекателно и дори блестящо. Откакто обаче обществото ги отхвърли, се видяха принудени, ако искаха изобщо да имат някакви развлечения, да търсят компанията на разни дребни „риби“, с които можеха да завържат случайни запознанства — пътуващи актьори и актриси, на които от време на време даваха вечери, художници и певци, които канеха у дома си веднага след като се запознаваха с тях, и, разбира се, доста хора, които нямаха тежест в обществото, като семейства Хаадстед, Хьоксемас, Видера, Бейли и други, които продължаваха да се държат приятелски и не отказваха да ги посещават. На Каупъруд му бе интересно да капи понякога на обед или вечеря някой приятел от деловите среди, някой любител на картини или млад художник и тогава винаги присъстваше и Ейлийн. И семейство Адисън им идваше на гости или ги канеше. Беше им обаче скучно, нещо повече, така проличаваше още повече пълното им поражение.

Това поражение, мислеше си Каупъруд, всъщност ги бе сполетяло не по негова вина. Лично той напредваше доста добре. Само Ейлийн да беше малко по-друга! И все пак нямаше никакво намерение да я изоставя или упреква. Тя му остана вярна през бурните му дни в затвора. Беше го насърчавала, когато имаше нужда от това. Щеше да бъде до нея и да види какво може да направи малко по-късно, но понасяше много тежко отлъчването им от обществото. И не само това, самият той, изглежда, печелеше все повече симпатиите и на мъжете, и на жените. Бе запазил всичките си приятели: Адисън, Бейли, Видера, Маккибън, Рамбо и други. В обществото имаше и жени, и то немалко, които съжаляваха, че вече не виждат него, но не и Ейлийн. Понякога се опитваха да го канят без жена му. В началото винаги отказваше, после започна да ходи сам от време на време на вечери, без да споменава нищо на Ейлийн.

Точно през това междуцарствие Каупъруд за първи път започна да осъзнава ясно, че между него и Ейлийн има подчертана разлика както в интелектуално, така и в духовно отношение, макар и да бяха близки с нея в много отношения — емоционално, физически, — съществуваха все пак доста неща, които той можеше да върши сам и на които тя не бе способна — висини, достъпни за него, до които тя бе безсилна да се издигне. Каупъруд не се съобразяваше с чикагското общество, но сега започна да сравнява Ейлийн с най-хубавите жени на Стария свят: след като бе изгонен от обществото в Чикаго и бе удържал финансова победа, той реши отново да замине за чужбина. В японското и в бразилското посолство в Рим (където бе канен заради богатството си), както и в новия италиански двор Каупъруд се запозна с интересни светски дами със значително влияние италиански графини, високопоставени англичанки, талантливи американки с подчертани артистични и обществени качества. Те всичките откриваха бързо неговото обаяние, проницателния му, остър ум и оценяваха необикновената му личност, в същото време обаче той забелязваше, че Ейлийн не е посрещана по същия начин. До жените край нея тя биеше прекалено много на очи, бе твърде екстравагантна. Цветущото й здраве и красота сякаш обиждаха другите жени, повечето от които бяха непривлекателни, по-бледи и свити.

— Не мислите ли, че е типична американка? — чу Каупъруд някаква жена на един от онези големи многолюдни тържества в двореца, на които можеше да отиде едва ли не всеки и на които Ейлийн държеше да присъства. Каупъруд бе застанал отстрани и разговаряше с един свой нов познат — банкер от Гърция, който знаеше английски и бе отседнал в „Гранд хотел“, докато Ейлийн се разхождаше със съпругата му. Беше го казала някаква англичанка. — Толкова безвкусно облечена, толкова самодоволна и наивна.

Каупъруд се обърна. Жената говореше за Ейлийн. Несъмнено беше добре възпитана, сериозна и красива. Бе принуден да признае, че голяма част от думите й са верни, но как човек да преценява жена като Ейлийн? Тя не можеше да бъде укорявана за каквото и да е — беше чистокръвно животинче, преливащо от жажда за живот. Привличаше го. Наистина жалко, че хора с явно по-закостенели възгледи се отнасят така враждебно към нея. Защо не виждат онова, което виждаше той — детинския й стремеж към разкошното и екстравагантното, вероятно поради това, че като млада не е могла да се радва на възможностите на светския живот, от който е имала нужда и за който е копнеела. Домъчня му за нея. В същото време беше склонен да си мисли, че може би сега жена с друг характер ще е по-подходяща за неговото обществено положение. Ако имаше по-улегнала съпруга, с по-голям вкус и със склонност да проявява повече усет и такт, колко щеше да преуспее! Каупъруд се върна в Щатите с една картина от Перуджино, с прекрасни платна от Луини и Превитали, с един портрет на Цезар Борджия от Пинтурикио, който бе купил в Италия, а да не говорим за двете огромни червени африкански вази, които бе намерил в Кайро, за високата позлатена дървена подставка в стил „Луи XV“ с резба, която бе открил в Рим, за двата богато украсени стенни свещника от Венеция и двата италиански декоративни лампиона от Неапол, с които смяташе да украси ъглите на библиотеката си. Така неговата колекция от произведения на изкуството постепенно се обогатяваше.

Трябва да кажем, че в това време съжденията и възгледите му за жените и половия въпрос започнаха да се променят из корен. Когато срещна Ейлийн за първи път, той притежаваше остро чувство за живота и нежния пол и най-вече твърдото убеждение, че има право да постъпва както пожелае. Откакто излезе от затвора и започна отново да се изкачва нагоре по обществената стълбица, мнозина отправяха крадешком погледи към него, жените често му даваха ясно да разбере, че го намират за привлекателен. Макар и да му бе законна съпруга съвсем отскоро, Ейлийн му беше любовница вече години наред и времето на първото, доста силно увлечение бе отминало. Каупъруд я обичаше не само заради красотата й, а и за верността й, възторга й, но сега и други жени събуждаха за миг у него интерес и дори страст, които той не се опитваше да проумее, обясни или оправдае морално. Такъв е животът, такъв беше и той. Не искаше да наскърбява чувствата на Ейлийн, като й даде да разбере, че инстинктивно го влече към други жени, но си беше точно така.

Малко след като се върна от Европа, Каупъруд се отби веднъж следобед в един скъп магазин на Стейт стрийт, за да си купи вратовръзка. Тъкмо влизаше и някаква жена пред него мина по пътеката от единия щанд на другия — беше от жените, по които напоследък той се заглеждаше, макар и само отдалеч — те сякаш се движеха в друг свят. Тя привличаше вниманието — елегантна и изискана, стройна, с тъмна коса и очи, с матова кожа, малка уста и тънък нос — изобщо нещо ново за Чикаго от онова време. Освен това в очите й се четеше никакво благоразумие, тя излъчваше предизвикателна дързост, която събуди у Каупъруд чувството за господство и желанието да властва. На предизвикателния и кокетлив поглед, който жената му отправи за миг, той отвърна с пронизващ властен поглед, плиснал я като студена вода. Каупъруд всъщност я погледна не строго, а по-скоро настойчиво и многозначително. Тя беше своенравна съпруга на преуспяващ адвокат, погълнат от работата и от себе си. Отначало жената се престори за миг на безразлична, но все пак се спря малко встрани, сякаш за да разгледа някакви дантели. Каупъруд не сваляше очи от нея с надеждата да получи втори бегъл пленителен поглед. Отиваше на важни срещи, които не искаше да изпусне, затова извади бележника си, написа върху листче хартия името на един хотел, а под него: „Салонът на втория етаж, вторник, 1 часа следобед.“ Докато минаваше край жената, пъхна листчето в ръката й с ръкавица, отпусната до тялото й. Пръстите й се свиха машинално. Тя го беше забелязала какво прави. И дойде в посочения ден и час, макар че той не бе написал никакво име. Колкото и прекрасна да бе тази връзка, тя не продължи дълго. Дамата бе интересна, но твърде вятърничава.

По същия начин Каупъруд срещна у Хенри Хъдълстоун, един от хората, които им бяха съседи още докато живееха в първата си къща на Мичиган авеню, момиче на двадесет и три години, което поне за момента силно привлече вниманието му. Името й — Ела Ф. Хъби, което той накрая научи, не беше привлекателно, но самото момиче бе доста приятно. Най-чаровни бяха засменият й, дързък израз и закачливите очи. Беше дъщеря на заможен комисионер от Саут уотър стрийт. Щом Каупъруд прояви интерес към нея, тя естествено му отвърна със същото. Младо, неразумно, впечатлително, момичето лесно се влияеше от блясъка и славата, а мисис Хъдълстоун превъзнасяше Каупъруд и неговата жена и непрекъснато говореше, че го чака голямо бъдеще. Когато Ела го видя и се убеди, че той все още изглежда млад, че й се любува и изобщо не е страшен и строг — поне с нея, тя остана очарована — веднага щом Ейлийн се извърнеше, погледът й се устремяваше към него — усмихнат, изпълнен с приятелство и възхищение. Когато отидоха в гостната, Каупъруд я покани най-непринудено да се отбие в кантората му, ако някой ден се случи наблизо. Погледна я с дълбоко разбиране и в отговор получи също такъв поглед, сърдечен и пламенен. Тя дойде и между тях се започна връзка, която не продължи дълго. Не че Ела не беше интересна, но й липсваше блясък. Не притежаваше достатъчно темперамент, за да го задържи, след като той задоволи доста празното си любопитство.

След Ела се появи за кратко още една жена, някоя си мисис Джоузефин Ледуел, хубава вдовица, която бе решила да се включи в борсовите операции и помоли Каупъруд за съвет, но която веднага видя колко очарователен ще е един флирт с него. Приличаше донякъде на Ейлийн, бе малко по-стара, не толкова красива и нали бе търговка, бе по-пресметлива и сдържана. Успя донякъде да събуди интереса на Каупъруд, понеже беше елегантна, независима и предпазлива. Джоузефин Ледуел направи всичко възможно да го съблазни и накрая успя — те започнаха да се срещат в апартамента й в Северната страна. Тази връзка продължи около месец и половина. Каупъруд бе много доволен, че Джоузефин не му харесва особено. Всяка жена, която се свързваше с него, трябваше да се мери с привлекателната Ейлийн, както и с първата му жена с нейния вроден чар. А това не беше никак лесно.

Точно по това време, което донякъде напомняше началните години с първата му съпруга, когато също не бяха ходили никъде, Каупъруд срещна най-сетне една жена, на която й бе съдено да остави трайни следи в неговия живот. Той дълго не можа да я забрави. Казваше се Рита Солбърг. Беше съпруга на Харолд Солбърг, много млад датчанин цигулар, който тогава живееше в Чикаго, тя обаче не беше датчанка, а мъжът й не беше кой знае какъв музикант, макар и да притежаваше безспорен музикален темперамент.

Сигурно сте срещали тия бъдещи знаменитости, тия устремени към славата хора — те са доста интересни и са се отдали с налудничав ентусиазъм на онова, което искат да постигнат. Такива хора притежават по един или друг начин и външността, и традиционните особености, на своята професия, но въпреки това си остават безгласни инструменти или само вдигат ненужен шум. Бе достатъчно да познавате поне малко Харолд Солбърг, за да разберете, че той принадлежи точно към този род хора на изкуството. Бе с див, съвсем ката ноември поглед, с буйна рошава тъмнокестенява коса, която решеше нагоре, с перчем, който падаше над очите му като на Наполеон, с румени като на пеленаче страни, е твърде пълни и червени чувствени устни, с изящен, голям и дълъг, но леко гърбав нос, с вежди и мустаци, които сякаш пламтяха като неговата блуждаеща и безразсъдна душа. Бил принуден да напусне Дания (Копенхаген), защото до двадесет и петата си година не бил постигнал нищо и постоянно се влюбвал в жени, които не искали да имат нищо общо с него. Тук, в Чикаго, той получаваше от майка си скромната сума от четиридесет долара месечно и си бе намерил няколко ученици — харчеше парите си „пестеливо“, тоест обличаше се добре, но бе вечно гладен, постепенно си стъпи на краката и сега дори минаваше за интересен човек. Беше само на двадесет и осем години, когато срещна Рита Грийнъф от Уичита, щата Канзас, а когато се запознаха с Каупъруд, Харолд беше вече на тридесет и четири, а тя на двадесет и седем.

Рита беше учила в Чикагската художествена академия и се бе срещала с Харолд по студентските забави, когато й се струвало, че той свири божествено и че животът не е нищо друго освен романтика и изкуство. Пролетта, слънцето, което блещукаше в езерото, белите платна на лодките, разходките и разговорите в тъжните следобеди, когато градът плуваше в златиста омара, довършиха всичко. Една събота следобед те се венчаха най-неочаквано, ходиха за един ден до Милуоки, върнаха се в ателието, което сега трябваше да бъде обзаведено за двама, и после целувки, целувки, целувки, докато жаждата за любов не беше утолена.

Животът обаче не може да се крепи само с подобна храна и трудностите полека-лека започнаха да се появяват. За щастие те не бяха свързани с безпаричие. Рита не беше бедна. Баща й държеше малък, но доходен силоз за зърнени храни в Уичита и след неочакваната венчавка на дъщеря си реши да продължи да й изпраща пари, макар че цялото това отдаване на изкуството и музиката му се виждаше странно, далечно и несигурно. Слаб, добросъвестен и благ човечец, погълнат от дребните възможности, които му даваше търговията, и пригоден напълно към доста скучния живот в Уичита, той намираше Харолд за много чудат и предпочиташе да се отнася внимателно към него. Постепенно обаче, тъй като и на простодушните не са им чужди човешките слабости, започна да се чувствува много горд от всичко това — перчеше се в Уичита с Рита и нейния съпруг музикант, канеше ги през лятото, за да учудва съседите, а есен водеше жена си, която си беше почти фермерка, на гости в града, да се порадва на пътуването, да поразгледа едно-друго и да участвува във вечеринките в ателието. Всичко беше забавно, типично американско, наивно и почти невероятно от много гледни точки.

Рита Солбърг беше доста флегматична — с меки закръглени форми, които издаваха, че към четиридесетте ще напълнее, но които сега бяха много привлекателни. Тя беше с меки копринени пепеляворуси коси, с влажни сивосинкави очи, светла кожа и равни, бели зъби и ясно съзнаваше своя чар. Преструваше се обаятелно като дете, че не забелязва трепета, който събужда у мнозина влюбчиви мъже, макар и доста ясно да съзнаваше какво върши и как го върши; всичко това й харесваше. Даваше си сметка колко чудно хубави са гладките й, меки ръце и врат, колко заоблено и съблазнително е тялото й, колко елегантни и съвършени — тоалетите й, които във всеки случай бяха белязани от индивидуалността на вкуса й. Тя можеше да вземе някоя стара сламена шапка, панделка, перо или роза и с вроденото си чувство за изисканост да я превърне в изящно произведение на изкуството, което й вървеше чудесно. Подбираше прости съчетания от бяло и синьо или розови, кафяви и светложълти тонове, които сякаш разкриваха душата й, носеше около кръста широки колани от лъскавокафяви (дори червени) панделки, а на главата си слагаше огромни шапки с леки периферии, които създаваха необикновен ореол около лицето й. Танцуваше грациозно, пееше, свиреше прочувствено — понякога блестящо — и рисуваше. Изкуството й обаче, не беше убедително, защото й липсваше творческа жилка. Най-интересни у нея бяха настроенията и мислите — непостоянни, неочаквани, объркани. От гледна точка на общоприетия морал Рита Солбърг беше опасна жена, макар и самата тя да се смяташе тогава просто за мечтателна и мила.

Нейното душевно състояние се обясняваше отчасти с това, че Солбърг бе започнал да я разочарова — и то горчиво. Честно казано, той страдаше от най-страшната болест — от неуравновесеност и от неспособността да намери себе си. Имаше моменти, в които не беше сигурен дали е създаден за велик цигулар или за велик композитор, или просто за велик учител, какъвто той не искаше за нищо на света да бъде. „Аз съм творец — обичаше да казва. — О, как се измъчвам от темперамента си. — После добавяше: — Подлеци! Крави! Свине!“

Казваше го за другите. Свиреше изключително неравно, макар и понякога да постигаше известно проникновение, нежност, усет и обаяние, с които бе привлякъл вниманието на мнозина. По принцип обаче неговите изпълнения отразяваха хаоса в ума му. Свиреше страстно, трескаво, с необуздани поривисти движения, които го лишаваха от възможността да контролира техниката си.

— О, Харолд! — възкликваше отначало Рита възторжено.

По-късно не беше толкова сигурна във възхитата си.

Човек трябва да постигне с живота и характера си нещо, та другите да му се възхищават, но Харолд всъщност нямаше намерение да постига нищо. Той даваше уроци, буйстваше, мечтаеше, хленчеше, но както забеляза Рита, ядеше редовно три пъти на ден, а от време на време проявяваше подчертан интерес и към други жени. Рита се смяташе за достойна да бъде всичко в живота на едни мъж, на по-малко не бе съгласна и така след няколко години, когато Харолд започна да й изневерява първо в помислите и поривите, после и в делата си, на нея й кипна. Тя ги броеше — едно момиче, на което Харолд преподаваше музика, после една студентка по живопис, след това жената на един банкер, в чийто дом той свиреше. После тя започна да изпада в странно мрачно настроение и да си ходи при майка си и баща си, а Харолд се унижаваше да се разкайва, да плаче, след което те се помиряваха с бурни страстни сцени и всичко започваше отново. Какво да се прави?

Рита вече не ревнуваше Харолд, бе изгубила вяра и в музикалните му способности. Бе разочарована обаче най-много от това, че нейният чар бе недостатъчен, за да го направи сляп за всички други жени. Ето кое я тормозеше най-вече. Той подминаваше красотата й, а тя все още беше красива. Имаше приятно закръглено тяло, не беше толкова висока и едра както Ейлийн, но бе по-загладена и по-женствена, по-нежна и по-съблазнителна. Не беше добре сложена, не излъчваше сила, но очите, устните и нейният вечно неспокоен ум бяха изпълнени с необикновено очарование. Духовно беше много по-будна от Ейлийн, с много по-точни познания за изкуството, музиката, литературата и за онова, което ставаше около нея, а в любовта бе доста по-загадъчна и съблазнителна. Знаеше много за цветята, скъпоценните камъни, насекомите, птиците, героите от литературата и изобщо за прозата и поезията.

По времето, когато Каупърудови се запознаха със семейство Солбърг, те все още държаха ателието в Ню артс билдинг и живееха безоблачно като майска утрин, само дето работите на Харолд не вървяха добре. Беше се оставил на произвола на съдбата. Запознаха се у семейство Хаатстед, с което Каупърудови все още поддържаха приятелски отношения и където Харолд свири. Ейлийн, която беше отишла сама, съзря възможността да пооживи живота си и покани семейство Солбърг, сторило й се по-издигнато, на музикална вечер у дома си. Солбъргови приеха поканата.

 

Каупъруд погледна Солбърг и го охарактеризира много точно: „Непостоянен и емоционален темперамент — помисли си той. — Явно не може да си намери мястото, тъй като му липсват последователност и прилежание.“ Но, общо взето, го хареса. Солбърг беше интересен като характер, като типаж — като фигурка по японските гравюри. Финансистът го посрещна любезно.

— И мисис Солбърг, предполагам — отбеляза той затрогващо, доловил веднага спокойствието, чувството за мярка и наивния й вкус. Тя беше облечена скромно, в бяла рокля със синьо — с малки сини панделки, пришити върху дантелените волани на полата. Голите й ръце и шия бяха възхитително нежни. Очите й бяха живи, но въпреки това мили като на глезено дете.

— Знаете ли — каза му тя с красиви, капризно свити устни, нещо типично за нея, когато говореше, — мислех си, че никога няма да стигнем дотук. Имаше пожар — тя произнесе „поожар“ — на Дванадесета улица — „дванадесета“ прозвуча като „дваанадесета“ — и всички пожарни се бяха струпали там. О, какви искри, колко пушек! И пламъците се подаваха от прозорците. Бяха наситеночервени — почти оранжеви и черни. Когато са такива, са красиви, не намирате ли?

Каупъруд беше очарован.

— Да, наистина — отвърна сърдечно той с онази снизходителност и добродушие, до които понякога прибягваше с лекота.

Имаше чувството, че прекрасната мисис Солбърг може да му бъде дъщеря — беше толкова гальовна и свенлива, но и, дума да няма, решителна и своенравна. Ръцете и лицето й са красиви, каза си той. Мисис Солбърг видя пред себе си елегантен, сдържан и студен човек — способен, и то много, предположи тя — с блестящи проницателни очи. Колко по-различен бе Харолд, който никога нямаше да постигне нищо, дори да се прослави.

— Толкова се радвам, че носите и цигулката си — каза Ейлийн на Харолд, застанал в друг ъгъл. — Очаквах с нетърпение да дойдете и да ни посвирите.

— Много мило от ваша страна — отвърна Солбърг с приятно провлечен говор. — Какъв хубав дом имате, какви хубави книги, нефрит и кристали.

Той се държеше спокойно, бе мил в обноските си, които се сториха очарователни на Ейлийн. Явно имаше нужда от силна и богата жена, която да се грижи за него. Приличаше на палаво, непослушно момче.

След като бяха поднесени закуските, Солбърг започна да свири. Стоеше прав и се видя интересен на Каупъруд, който гледаше очите, косата му, но проявяваше много по-голямо любопитство към мисис Солбърг, погледът му непрекъснато се плъзгаше към нея. Той наблюдаваше пръстите й върху клавишите, ръцете, трапчинките на лактите. Възхищаваше се от прекрасната й уста, от светлата й пухкава коса, но най-важното, във всичко това се долавяха индивидуалността, душевността й, пораждащи у Каупъруд симпатия и дори страстно влечение към нея. Тя беше от жените, които му харесваха. Напомняше донякъде на Ейлийн от преди шест години (сега Ейлийн бе на тридесет и три, а мисис Солбърг на двадесет и седем), само че Ейлийн винаги е била по-снажна, енергична и не толкова тайнствена.. Мисис Солбърг (най-сетне той намери с какво да я сравни) напомняше многобагрената вътрешност на раковина от южните морета — топла, пъстра, изящна. Но у нея имаше и някаква твърдост. Никъде в обществото Каупъруд не беше срещал жена като нея. Мисис Солбърг беше задълбочена, пламенна и красива. Не свали очи от нея, докато тя не го усети: обърна глава към него и му се усмихна, като сви строго устни. Каупъруд беше покорен. Може ли да се надява? — не му излизаше от главата. Дали тази едва доловима усмивка е нещо повече от обикновена светска вежливост? Едва ли, но нима той не може да пробуди чувства в такъв богат и жизнен характер? Когато мисис Солбърг спря да свири, Каупъруд се възползва от възможността да й каже:

— Не искате ли да се поразходите до художествената галерия? Обичате ли живописта? — Той й подаде ръка.

— Знаете ли — каза мисис Солбърг малко странно, но и много мило според Каупъруд, тъй като беше толкова красива, — по едно време си мислех, че ще стана велика художничка. Смешно, нали? Изпратих на баща си една от моите рисунки с посвещението: „На човека, комуто дължа всичко!“ Трябваше да видите рисунката, за да разберете колко беше смешно всичко това.

Тя тихо се засмя.

Каупъруд реагира със съживен интерес към живота. Смехът й му подейства освежително като летен ветрец.

— Вижте — каза любезно той, когато влязоха в галерията, осветена цялата от меката светлина на газовите лампи, — това е Луини, купих го миналата зима. — Картината се наричаше „Тайнствената сватба на света Катерина“. Каупъруд спря, докато мисис Солбърг разглеждаше пречистените от всичко земно тънки черти на светицата. — А това — продължи той — е най-ценната ми придобивка засега.

Стояха пред лукавия Цезар Борджия, нарисуван от Пинтурикио.

— Какво странно лице! — отбеляза мисис Солбърг простодушие — Не знаех, че някой го е рисувал. Прилича малко на художник, пали?

Не беше чела за заплетения и почти сатанински живот на този човек, а само беше чувала за неговите престъпления и интриги.

— В известен смисъл е бил художник — усмихна се Каупъруд, който притежаваше кратко описание на живота на Цезар Борджия и на баща му, папа Александър VI, което му дадоха при покупката на картината. Тъй че интересът му към Цезар Борджия се бе появил отскоро. Мисис Солбърг едва ли долови иронията в забележката му.

— О, да, а това е мисис Каупъруд! — ахна тя и се обърна към портрета, нарисуван от ван Беерс. — Много е ефектен! — каза мисис Солбърг надменно, но и невинно, което му хареса. Той обичаше жени, които са дръзки и донякъде самонадеяни. — Какви ярки цветове! Хубаво е хрумването за градината и облаците.

Тя отстъпи малко назад и Каупъруд, които се интересуваше единствено от нея, се вгледа в очертанията на гърба и в профила на лицето й. Каква хармония на линии и цветове! „Където всяко движение трепти и псе“ искаше му се да възкликне. Вместо това каза:

— Рисуван е в Брюксел. Облаците, както вазата в стената, са рисувани по късно.

— Картината е чудесна — отбеляза мисис Солбърг и продължи нататък.

— А харесва ли ви това платно на Израелс? — попита той.

Платното се наричаше „Скромна трапеза“.

— Харесва ми — отговори тя, — както и „Ковачницата“ от Бастиен-Льопаж. Струва ми се обаче, че картините ви от стари майстори са по-интересни. Ако купите нови, трябва да ги сложите в отделно помещение. Съгласен ли сте? Картината от Жером не ми харесва особено. — Тя провличаше думите, което се струваше на Каупъруд безкрайно привлекателно.

— Защо? — попита я той.

— О, в нея има нещо неестествено, не смятате ли? Харесвам тоналността, но според мен женските тела са прекалено съвършени. И все пак е много хубава.

Каупъруд нямаше особена вяра в способностите на жените, на които гледаше като на произведения на изкуството, и все пак от време на време, както сега, те проявяваха проницателност, която изостряше и неговата. Той си помисли, че Ейлийн не е способна на такива разсъждения. В този смисъл тя не можеше да се мери по хубост с тази жена, която бе така очарователно естествена, доверчива, изискана, умна. Мисис Солбърг, продължи да разсъждава проницателно Каупъруд, имаше за съпруг един кръгъл глупак. Дали тя ще прояви интерес към него, към Франк Каупъруд? Дали жена като нея няма да му се отдаде само при условие, че той се разведе и ожени за нея. А през това време мисис Солбърг си мислеше колко силен е Каупъруд и колко близо е стоял до нея. Тя почувствува интереса, конто бе породила у него, тъй като често забелязваше тези признаци и у други мъже и знаеше какво означат;, те. Съзнаваше колко привлекателно красива е и макар да кокетничеше много изкусно, не прекрачваше определени граници и се държеше непристъпно, тъй като чувстваше, че все още не е срещнала човека, за когото си заслужава да бъде друга. Според нея Каупъруд имаше, наистина имаше нужда от жена, която да е по-одухотворена от Ейлийн.