Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тhe Тitan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Партиздат, 1989

История

  1. — Добавяне

Глава XXXIX
НОВАТА АДМИНИСТРАЦИЯ

Оливър Марчбанкс, младият хитрец, на когото Стимсън възложи да хване мистър Слъс в някоя незаконна постъпка, успя след доста тичане да скърпи най-сетне една история, която можеше да се окаже безкрайно неприятна за достопочтения Чафи, в случай че той станеше твърде послушно оръдие в ръцете на враговете на Каупъруд. Главна героиня в тази история бе някоя си Клодия Карлщат — авантюристка с шпионски наклонности, ухилена уличница и продажница, която същевременно бе много представителна и обиграна. Излишно е да казваме, че Каупъруд не знаеше нищичко за тези подробности, макар че само с едно сърдечно кимване бе задействувал тази не особено почтена машина.

Клодия Карлщат — оръжието, с което щеше да бъде погубен уважаемият Чафи, — беше стройна, руса, все още свежа, едва двадесет я шест годишна, безмилостна и безскрупулно жестока, каквито могат да бъдат само алчните и безразсъдните хора, безразсъдни в по-широкия, философски смисъл на думата. За да разберем що за човек бе тя, трябва да познаваме бездушния живот на Саут Холстед стрийт, където тя беше родена — един от онези квартали със стари, схлупени и климнали къщи с увиснали на счупените панти кепенци и с опърпани жители, които се олюляват пияно. Като момиче Клодия ходеше за бира в пивницата, продаваше вестници на ъгъла на Холстед и Харисън стрийт и купуваше кокаин от най-близката аптека. Дрехите и бельото и вината бяха от най-евтиния и лош плат — прокъсани и мръсни, през дупките на чорапите й се виждаше бялата кожа на тънките й крака, обувките й бяха износени и скъсани и зиме пропускаха. Мъкнеше се с окаяни хлапетии от съседните улици, с които се научи да псува, опита и разврата, макар че, както често се случва при децата, в душата си не бе напълно покварена. На единадесет години, когато майка й почина, тя избяга от ужасния детски дом, в който я бяха изпратили, после трогна с тъжната си история едно ирландско семейство от Западната страна, което имаше две дъщери, чиновнички в голям магазин и което я приюти. С тяхна помощ Клодия стана касиерка. По-нататъшният й живот бе също тъй необикновен и пъстър, както дотогава. Достатъчно е да кажем, че Клодия бе по рождение много умна. На двадесет години вече бе успяла — чрез връзките си със сина на фабрикант на обувки и с един богат бижутер — да понатрупа малко пари и да събере доста тоалети. Точно тогава едни хубав млад току-що избран конгресмен от западните щати я покани да дойде с него във Вашингтон и я назначи на работа в някакво правителствено учреждение. Това изискваше да знае стенография и машинопис и тя бързо ги научи. По-късно един сенатор от западните щата я въведе в онзи вид поверителна работа, която, макар да не е свързана със законните правителствени: служби, е доста доходна. Използваха я да изтръгва тайни с ласкателства и кокетство там, където не помагаха рушветите. Възложиха й да разкрие тайните финансови връзки на един конгресмен от Илинойс и Клодия трябваше да се върне в Чикаго, където тя се запозна с младия Стимсън. От него научи за политическия и финансов заговор срещу Каупъруд и бе някак странно очарована. Вече знаеше едно-друго за Слъс от свои приятели конгресмени. Стимсън й каза, че ще спечели две-три хиляди долара, без да се броят разходите й, ако успее да компрометира кмета. Така Клодия Карлщат влезе неусетно в бляскавия живот на мистър Слъс.

Задачата й не беше трудна. Чрез уважаемия Джоуел Ейвъри Марчбанкс се сдоби с писмо от един политически приятел на мистър Слъс за някаква млада вдовица — временно изпаднала в затруднение, опитна стенографка и така нататък, — която искала да постъпи на работа в новата администрация. Клод и се яви в кабинета на кмета, въоръжена с писмото и пременена, както подобава за случая, с черна вталена рокля от тежка коприна, с огърлица и пръстени от перли и с изящно подредени по слепоочията руси къдрички. Мистър Слъс беше много зает, но й отдели време за срещата. При второто посещение тя дойде с прикачена върху корсажа жълта и червена кадифена роза. Добре сложена млада жена с големи гърди, Клодия беше овладяла изкуството да се движи, да седи, да стои и да се навежда по всички правила на вашингтонските кокетни. Интересът на мистър Слъс моментално се пробуди, но той се държеше предпазливо и внимателно. Все пак беше кмет на голям град и привличаше всички погледи. Стори му се, че вече е срещал някъде мисис Брандън, както му се представи дамата, и тя му припомни къде. Преди две години в ресторанта „Ришельо“. Той веднага си спомни някои подробности от интересната среща.

— О, да, а след това, както разбирам, сте се омъжили и съпругът ви е починал. Моите съболезнования.

Мистър Слъс си мислеше, че се държи непринудено, но и величаво, както според него прилягаше на човек с такова високо положение като неговото.

Мисис Брандън кимна смирено. Веждите и миглите и бяха старателно гримирани, за да освежат чертите на лицето й, а върху едната буза с оранжев молив тя си беше направила лека трапчинка. Беше самото въплъщение на нежната женственост и затрогващата мъка, но все пак личеше от всичко, че е много обиграна в деловите въпроси.

— Когато се запознахме, май бяхте на държавна служба във Вашингтон.

— Да, заемах скромен пост в Министерство на финансите, но новата администрация ме уволни.

Тя вдигна очи и се приведе в съблазнителна поза. Имаше вид на жена, вършила куп други неща освен задълженията си в Министерството на финансите. Клодия долови, че на мистър Слъс не му убягва и най-малката подробност. Той забеляза новите й велурени обувки с токи, черните й лъскави кожени ръкавици с бели шевове, с копчета от черен гранат, кораловата огърлица, която тя си бе сложила специално за случая, както и жълтата и червена кадифена роза. Да, Клодия явно беше хубава вдовичка, която макар и понесла наскоро такава тежка загуба, му даваше надежда.

— Чакайте да помисля — измърмори мистър Слъс, — къде живеете? Я да си запиша адреса ви. Мистър Бари ми е изпратил много любезно писмо. Ще ми дадете ли няколко дни да си помисля какво бих могъл да направя? Днес е вторник. Елате отново в петък. Ще се опитам да уредя нещо.

Слъс я изпрати до вратата и забеляза, че тя има лека и енергична походка. На раздяла Клодия се обърна и го погледна с такъв нежен поглед, че той начаса реши да й намери някаква работа. Не беше имал по-очарователна просителка.

След това краят на Чафи Тейър Слъс дойде бързо. Мисис Брандън го посети отново, както бе посъветвана. Този път тоалетът й беше освежен от червена фуста с очарователни волани, които се подаваха под лъскавата червена сукнена пола.

— Я виж какви идват тук! — каза някакъв портиер, останал от предишния режим, на друг ветеран. — Новата администрация си показва вкуса, а? Не си поплюва!

Той си придърпа палтото и си оправи яката, за да изглежда по-спретнат, и погледна весело своя приятел, съсухрен като него старец, също прехвърлил шестдесетте.

Другият го плесна по корема.

— Не бързай толкова, Бил. По-кротко. Още не сме се развихрили. Чакай да мине половин година и тогава ела да гледаш.

Мистър Слъс се зарадва, когато видя мисис Брандън. Той вече бе говорил с Джон Бастиенели, новия данъчен инспектор, чиято канцелария беше на същия стаж в другия край на коридора, и Бастиенели, който знаеше, че и той може да опре по-късно до услугите на кмета, на драго сърце се съгласи да се погрижи за дамата.

— Много се радвам, че мога да ви дам това писмо за мистър Бастиенели — каза мистър Слъс и позвъни на стенографката — не само заради моя стар приятел мистър Бари, но и заради самата вас. Познавате ли се добре с мистър Бари? — полюбопитства той.

— Съвсем бегло — призна миене Брандън, почувствувала, че мистър Слъс ще се зарадва, ако разбере, че не е много близка с онези, които я препоръчват. — При него ме изпрати мистър Еймърман. — Тя каза името на несъществуващ човек.

Мистър Слъс въздъхна с облекчение. Когато й подаваше писмото, Клодия отново го погледна благородно, убедително и нежно. От този поглед на него му се завъртя свят, кръвта му се разлудува така, че не остана и следа от добрите му намерения спрямо непознатата жена и от решението да е по-предпазлив.

— Казахте, че живеете в Северната страна? — попита той и се усмихна леко и доста глуповато.

— Да, наех чудесен малък апартамент с изглед към парк „Линкълн“. Не знаех дали ще мога да плащам наема, но сега, след като получих това назначение… Толкова сте мил с мен, мистър Слъс — завърши тя със същия безпомощен израз. — Надявам се, че няма да ме забравите. Де да можех да ви услужа и аз с нещо!

Мистър Слъс не можеше да си намери място при мисълта, че това очарователно създание, доближило се за миг толкова много до него, си отива и може да не се появи повече. Докато вървяха към вратата, той едва намери смелост да й каже:

— Някой ден трябва да намина към вас и да видя как сте се настанили. И аз живея в тази посока.

— О, заповядайте! — възкликна Клодия радушно. — Ще бъде много любезно от ваша страна. Сам-самичка съм на този свят. Може би играете карти. Приготовлявам великолепен пунш. На драго сърце ще ви покажа колко уютно съм се настанила.

При тези думи мистър Слъс се остави изцяло във властта на голямата си слабост и капитулира.

— Ще дойда — каза той, — непременно ще дойда. И може би много по-скоро, отколкото очаквате. Дръжте ме в течение как вървят работите ви.

Слъс я хвана за ръката. Тя взе нежно неговата.

— Държа на вашето обещание — промълви Клодия с дълбок галещ глас.

След няколко дни Слъс я срещна по обед в коридора пред кабинета си, където тя направо си го чакаше, за да поднови поканата. После кметът отиде у нея.

На служителите от старата администрация, конто работеха в канцеларията на кмета, бе възложено да отбелязват като свидетели точното време, когато идват и си отиват мисис Брандън и мистър Слъс. Една бележка, която кметът написа на Клодия, беше пазена като скъпоценно и предостатъчно доказателство за това, че са отсядали в хотели и са ходели в ресторанти, доказателство, способно да унищожи мистър Слъс пред съда. Цялата история продължи около четири месеца, след което мисис Брандън получи неочаквано предложение да се върне във Вашингтон и тя реши да замине. Писмата, които Клодия получи след своето заминаване, също бяха част от данните, които в крайна сметка се натрупаха в канцеларията на мистър Стимсън, за да бъдат използвани срещу мистър Слъс, в случай че той се разгорещи прекалено много в борбата си против Каупъруд.

 

Междувременно действията, които мистър Гилган бе замислил с мистър Тирнан, Кериган и мистър Едстром, се натъкнаха на непредвидени спънки. Те откриха, че градските съветници нямаха намерение да одобряват никакви концесии — заради характера и фарисейството на своите политически покровители те държаха да имат моралното одобрение на хора като Ханд, Слъс и останалите реформатори, нещо повече: отсега нататък парите не играеха.

— Какво ще кажеш, не си поплюват ония проклети мошеници и спекуланти! — обърна се мистър Кериган към мистър Тирнан малко след един разговор с Гилган, на който Тирнан не бе могъл да присъства. — Успяха да пробутат проекта, с който да прокарат в целия град надземни трамвайни линии, само че ние ще си останем с пръст в устата. Слушай, за какви ни взимат?

След като се посъветва с Едстром, мистър Тирнан на свой ред се зае да разбере как стоят нещата и се убеди, че някой си съветник на име Клем — от германски произход, способен и много почтен, живеещ в Северната страна, е определен за водач на републиканците в градския съвет и че заедно с още десетина-двадесет други съветници е решил да се ръководи единствено от моралните принципи и да взима само честни решения. Това наистина беше зашеметяващо!

При тази новина мистър Кериган, който смяташе да „спечели“, когато потрябва гласът му, няколко десетки хиляди долара, се вторачи недоверчиво в него.

— По дяволите — изръмжа той. — Ама че нахалство! На какво прилича това!

— Разговарях вече с този приятел Клем от двадесети избирателен район — отвърна язвително мистър Тирнан. — Слушай, бива си го. Срещнах го в „Тремънт“, говореше с Хвранек. Докато му стисках ръката, изпитвах чувството, че държа мъртва риба. И какво според теб имаше нахалството да ми каже? „Вие не сте ли мистър Тирнан от втори избирателен район?“ Същият, отвърнах му. „Съвсем не изглеждате толкова страшен, колкото си представях“, вика ми. Ха-ха! Идеше ми да му кресна: „Я се разкарай, да не ти цапна една!“ Такъв бих го фраснал по мутрата в някоя тъмна уличка. — Мистър Тирнан почти изстена от мъка. — След това ми се разбърбори, че не виждал защо трябвало да се пречи на новите компании да прокарват трамвайни линии. „Повече от ясно е — каза ми, — че обществеността е против всякакви монополи.“ — Мистър Тирнан изимитира с насмешка гласа и езика на мистър Клем. — Как ли не! — завърши нравоучително той. — Гледан какво ще става, когато го изтърси на Гъмбъл, Пински и Шлумбом, ха-ха-ха!

При мисълта за тези безочливи градски съветници, свикнали да смъкват по десет кожи от гърбовете на хората, за да получават незаконни облаги, мистър Кериган се облегна на стола и прихна.

— Слушай какво ще ти кажа, Майк — рече хитро той и придърпа тесните си, почти по английска мода панталони, — трябва да дадем на тези страхливци от шайката на Гилган добър урок. Гилган го разбра не по-зле от нас. Не на мен тия християнски щуротии. Според мен Каупъруд е прав, като казва, че те са шепа мърморковци и завистници. Ако Каупъруд е готов да хвърли малко пари, за да ги държи извън играта, нека и те си платят, щом толкова искат да останат в нея. Ние не сме благотворително дружество. Трябва да обединим колкото се може повече нови съветници, за да принудим Шрайхарт и Макдоналд да се бръкнат по-дълбоко, ако настояват да получат онова, което искат. От думите на Гилган разбрах, че си има работа със силни хора. Те си платиха за изборите. Да плашат и сега, ако искат да получат изгодна концесия, нали?

— Прав си, да го вземат дяволите — откликна Тирнан. — Ще те поддържам докрай.

Малко след този разговор мистър Труман Леели Макдоналд се зае чрез съветника Клем да преброи гласовете на своите привърженици и за свое удивление откри, че не е толкова силен, колкото предполагаше. Политическата вярност е толкова капризна. Няколко съветници със странни имена — Хорбак, Фограти, Макгрейн, Сумулски — подсказаха, че са подкупени. Той побърза да занесе смущаващата новина на Ханд, Шрайхарт и Арнийл. Те вече си честитяха скорошната победа и смятаха, че ако не друго, тя ще им донесе поне концесия за надземни трамвайни линии, достатъчна да поставят Каупъруд на колене.

Щом получи новината от Макдоналд, Ханд незабавно повика Гилган. Когато го попита, кога може да се очаква концесията на Общочикагската компания, внесена от мистър Клем, да бъде одобрена, Гилган отговори, че за негово голямо съжаление трябвало да признае, че предложението се натъква на сериозна съпротива.

— Какво означава това? — попита доста ядосан Ханд. — Нали се разбрахме по този въпрос? Получихте си парите, които поискахте, нали? Казахте, че можете да осигурите двадесет и шестима градски съветници, които да гласуват така, както се споразумяхме. Надявам се, че не се отказвате от сделката?

— Сделката! Сделката! — възкликна Гилган, раздразнен от нападката. — Съгласих се да осигуря избирането на двадесет и шестима републикански съветници и удържах на думата си. Те обаче не ми принадлежат телом и духом. Най-малкото не съм ги определял аз. Споразумях се с хората от различните избирателни райони за кандидатите, които имаха най-големи изгледи да спечелят и конто избирателите предпочитаха. Не нося отговорност за нечестните сделки, които се сключват зад гърба ми. Какво съм виновен, че някои са непоследователни, щом им е изгодно.

Лицето на мистър Гилган приличаше на обидена въпросителна.

— Но именно вие подбрахте тези хора — настояваше мистър Ханд. — Всеки от тях бе одобрен лично от вас. Вие се споразумяхте с тях. Да не искате да кажете, че се отказват от тържественото си обещание да се борят със зъби и нокти срещу Каупъруд. Те безусловно са наясно защо са спечелили на изборите. Вестниците бяха единодушни, че Каупъруд не бива да получава никакви облаги.

— Всичко това е вярно — отвърна мистър Гилган, — но аз не мога да бъда отговорен за почтеността на всеки от тях. Вярно е, че ги подбрах. Вярно е! Но ги подбрах с помощта на останалите републиканци, както и на някои демократи. Трябваше да направя всичко възможно, за да подбера хората, които да спечелят. Доколкото разбирам, повечето -.и тях са съгласни да не правят нищо, което да е от полза за Каупъруд. Но концесиите за други компании са различно нещо.

Мистър Ханд смръщи високото си чело и огледа подозрително със сините си очи мистър Гилган.

— Кои са все пак тези хора? — попита той. — Бих искал да имам списък с имената им.

Сигурен в своята проницателност, мистър Гилган изброи веднага имената на предполагаемите непокорни. Нека нататък се оправят сами. Мистър Ханд си записа имената, решен да им окаже натиск. Реши също така да държи под око и мистър Гилган. Ако планът им се натъкнеше на спънки, пак щеше да се наложи да уведоми вестниците и да им нареди да вдигнат шум. Съветниците, неоправдали голямото доверие, което им бе оказано, трябваше да бъдат изгонени от съвета, да бъдат изправени пред избирателите и разобличени пред хората, които ги подкрепяха. Вестниците трябваше да опозорят имената им. Обичайните намеци за коварството и мошеничествата на Каупъруд трябваше да бъдат удвоени.

В това време Стимсън, Ейвъри, Маккибън, Ван Сикъл и някои други от лагера на Каупъруд обработваха един по един необвързаните съветници, онези, които нито по възгледи, нито по убеждения споделяха идеите на реформаторите, и ги убеждаваха, че ако през следващите две години не подкрепят мерките против Каупъруд, ще бъдат възнаградени било с две хиляди долара годишно, било с нещо друго: може да се появи някоя неприятна полица или ипотека например, като наред с това могат да са сигурни, че обществеността няма да научи никога нищо. Невинаги предложенията биваха правени от тези хора. Техни приятели, съседи или учтиви непознати почнаха да разнасят тайнствени послания. Така бяха подкупени единадесет съветници освен десетимата демократи, на които благодарение на Маккенти и неговото влияние можеше да се разчита. Макар Шрайхарт, Ханд и Арнийл да не подозираха нищо, техните планове бяха подкопани и колкото и усилия да хвърляха, така желаната концесия им се изплъзна. Сега-засега трябваше да се задоволят с концесия само на една надземна линия в Южната страна на територията на Шрайхарт, както и с разрешението, дадено от Общочикагската компания, за строежа на второстепенна линия, която малко по-късно Каупъруд лесно можеше да изземе, стига да запазеше своето могъщество.