Теодор Драйзер
Титан (27)

Глава XXVII
ОМАЯНИЯТ ФИНАНСИСТ

Интересно е да се отбележи, че колкото и да беше способен и погълнат от голямото си начинание в трамвайния транспорт, засегнало вече хиляди, хиляди души, Каупъруд намираше пълен покой и удовлетворение в компанията и в постъпките на Стефани Плейтоу. Няма да е пресилено да кажем, че у нея той може би откриваше съживени духът и личността на Рита Солбърг. Рита обаче му беше вярна — никога не й бе минавало през ум да изневери на Каупъруд, докато той я обича, дълго време тя беше вярна и на Харолд Солбърг въпреки любовните му истории. Стефани, обратното, колкото и да е странно, смяташе, че любовта не означава непременно и физическа вярност, че тя може да е влюбена в Каупъруд и пак да му изневерява, нещо, породено от това, че тя не изпитваше засега истински възторг от него. Хем го обичаше, хем не го обичаше. Отношението й не можеше да се отъждествява изцяло с нейната силна, животинска чувственост, то по-скоро се обясняваше с някаква неясна, добродушна щедрост, заради която й се струваше, че е жестоко да скъса с Гарднър Ноулс и Лейн Крос, след като те са се държали така мило с нея. Гарднър Ноулс я превъзнасяше непрекъснато с надеждата, че славата й ще се разнесе сред професионалните трупи, посещаващи града, и те ще я вземат и ще я направят знаменита актриса. Лейн Крос беше лудо, безумно влюбен в Стефани и на нея й беше трудно да скъса с него, но въпреки това беше сигурна, че все някога ще го направи. Имаше и още един мъж — млад драматург и поет на име Форбс Гърни — висок, рус, емоционален, появил се наскоро в театъра, който я ухажваше или по-точно беше ухажван от нея през свободното й време, а тя разполагаше изцяло с времето си. Нехайно, както подобава на актриса, тя отказа да ходи на колеж като сестра си в безделничеше и както се изразяваше, развиваше своите артистични способности.

Каупъруд естествено научи много за живота й в театъра. От началото приемаше донякъде иронично бърборенето й, разказите на това според него пламенно момиче, увлечено от лекомислената романтика на театралния свят. Но полека-лека почна да му става интересно от свободата на постъпките й, от лекотата, с която тя се местеше от място на място — в ателието на Лейн Крос, в ергенския апартамент на Блис Бридж, където той приемаше приятелите си от „Трупата Гарик“, в дома на мистър Гарднър Ноулс в близката част на Северната страна, където след представленията той често посрещаше гости. На Каупъруд му се струваше, да не кажем нещо повече, че Стефани живее доста свободно и безпорядъчно, но този живот отразяваше точно душата и. Той обаче започна да се съмнява.

— Къде беше вчера, Стефани? — питаше я, когато се срещаха да обядват или рано привечер, или когато тя се отбиваше понякога в новата кантора в Северната страна, за да се поразходят пеша или с карета.

— О, вчера сутринта ходих в ателието на Лейн Крос и пробвах някои от неговите индуски шалове и наметала. Той има много в най-прекрасните оранжеви й сини тонове. Ако можеше да ме видиш с тях! Как ми се иска да ме видиш.

— Сама ли ходи?

— Да, за малко. Мислех, че там ще бъдат Етел Тъкърман и Блис Бридж, но те закъсняха. Лейн Крос е много симпатичен. От време на време се държи глуповато, но ми харесва. Портретите му са толкова оригинални.

И тя се впусна да описва неговото претенциозно, но слабо изкуство.

Каупъруд се удивяваше не на изкуството на Лейн Крос, нито на неговите шалове, а на света, в който се движеше Стефани. Не я разбираше напълно. Не успя да я накара да му обясни разумно първата си и единствена засега връзка с Гарднър Ноулс, която според нея приключила съвсем внезапно. Оттогава Каупъруд изпитваше съмнение, тъй като си бе недоверчив по природа, но у това момиче имаше нещо толкова мило, толкова детско и непоследователно, напомнящо му полъха на вятъра или красиво цвете с бледи тонове, че той не знаеше какво да мисли. Почитателите на изкуството не са склонни да спорят с прекрасните цветя. Стефани му се струваше божествена, ако влезеше, както правеше понякога, когато той бе сам, със замъглен поглед и му се отдаваше с пламенен възторг. Все му разказваше много артистично нещо за бурите, ветровете, прахта, облаците, формата на дима, очертанията на сградите, езерата, театъра. Сгушена в обятията му, рецитираше дълги откъси от „Ромео и Жулиета“, „Паоло и Франческа“, „В навечерието на Света Агнеса“ от Кийтс. Каупъруд не обичаше да се кара с нея, защото тя беше като дива роза или като оживяло произведение на изкуството. Скицникът й винаги беше изпълнен с нови рисунки. В маншона или в лекия си копринен шал, който носеше през лятото, понякога криеше направена от нея фигурка, която тя изваждаше като смутено дете и ако той й я поискаше, ако я харесаше, веднага му я подаряваше. Каупъруд много мислеше за Стефани. За него тя бе загадка.

Постоянната атмосфера на подозрения и съмнения, в която бе принуден да живее, постепенно започна да го дразни и ядосва. Докато беше с Каупъруд, Стефани бе много всеотдайна, но личеше, че и далеч от него бе щастлива и се радваше на воля. За разлика от многото дотогавашни връзки той скоро се усети, че я пита дали го обича, вместо тя да му задава този въпрос.

Смяташе, че със своите възможности, положение и перспективи може да подчини на себе си почти всяка жена, но Стефани беше твърде млада и твърде поетично настроена, за да се влияе от богатството и славата, а и все още не беше достатъчно влюбена. Обичаше го по своему, но проявяваше интерес и към новия си приятел Форбс Гърни. Този висок меланхоличен младеж с кафяви очи и светлокестенява коса беше много беден. Бе дошъл от Южна Минесота и увлечен в журналистиката, поезията и драматургията, не знаеше всъщност на какво да се посвети. Сега беше касиер в една мебелна компания и от три часа следобед обикновено бе свободен. Опитваше се, по-точно мечтаеше да се утвърди в журналистическия свят на Чикаго и беше откритие на Гарднър Ноулс.

Стефани го срещна в помещенията на „Трупа Гарик“. Тя се вгледа в издълженото му лице с ореол от мека, начупена коса, в хубавата му широка уста, дълбоки очи и правилен нос и бе трогната от замечтания му израз или пека да го наречем жажда за живот. Веднъж Гарднър Ноулс донесе едно стихотворение на Форбс, което беше взел от него, и го прочете пред цялата компания — пред Стефани, Етел Тъкърман, Лейн Крос и Ирма Отли.

— Чуйте! — възкликна той и извади стихотворението от джоба си.

В стихотворението се говореше за огряна от лунната светлина градина, изпълнена с уханието на бели цветове, за тайнствено езеро, за древни фигури и тиха музика.

Стефани Плейтоу седеше безмълвна, завладяна от стиха, толкова близък на душата й. Помоли да види стихотворението и го прочете в мълчанието.

— Според мен е прекрасно! — каза тя.

Оттогава се навърташе около Форбс Гърни. Едва ли можеше да каже защо го нрави. Не беше от кокетство. Търсеше просто близостта му, говореше му за работата си в театъра, за пиесите, в които играеше, за амбициите си. Скицираше го, както бе рисувала Каупъруд и други приятели, и един ден, Каупъруд намери в скицника й три рисунки на Форбс Гърни, направени романтично и идилично.

— Кой е този? — попита той.

— О, един млад поет, който идва в трупата — Форбс Гърни. Много е очарователен — блед и замечтан.

Каупъруд заразглежда скиците с любопитство. Погледът му се помрачи.

— Още един поклонник на Стефани — отбеляза той на шега. — Присъединил съм се към дълга процесия. Гарднър Ноулс, Лейн Крос, Блис Бридж, Форбс Гърни.

Стефани се нацупи капризно.

— Защо говориш така? Блис Бридж, Гарднър Ноулс! Признавам, харесват ми, но това е всичко. Просто са мили и симпатични. Самият ти ще харесаш Лейн Крос, той е голям глупчо. Л колкото до Форбс Гърни, той просто се мярка и трупата като много други зрители. Почти не го познавам.

— Разбира се — каза мрачно Каупъруд, — но го рисуваш.

По една или друга причина този път Каупъруд не повярва на Стефани. Дълбоко в себе си изобщо не й вярваше. И все пак я обичаше лудо, още по-силно можа би тъкмо защото не й вярваше.

— Кажи ми честно, Стефани — попита я настойчиво, но все пак тактично. — Не се интересувам ни най-малко от твоето минало. Ние двамата вече сме достатъчно близки, за да се разбираме. Ти не ми каза цялата истина за себе си и за Ноулс, нали? Кажи ми я сега. Няма да ти се сърдя. Разбирам добре как е могло да се случи. Всъщност това за мен е без значение.

Този път както никога Стефани не бе нащрек, не бе настроена да се съпротивлява. От време на време я обземаше безпокойство от различните й връзки и й се приискваше да е откровена с Каупъруд или с всеки, когото наистина харесваше. До Каупъруд с неговата кариера Крос и Ноулс бяха съвсем обикновени хора, но въпреки това Ноулс й харесваше. До Каупъруд младият Форбс Гърни беше окаян просяк и все пак той притежаваше нещо, което Каупъруд нямаше — тъжното поетично очарование. Беше й мъчно за него, Колко е самотен! А Каупъруд беше толкова силен, бляскав, привлекателен.

Може би от желание да е наясно с моралното си положение тя каза накрая:

— Да, не ти казах цялата истина. Малко се срамувах.

В края на признанието, в което Стефани спомена само Ноулс, и то не всичко за него, Каупъруд пламна от гневно възмущение. Защо да се мъкне с тази покварена лъжкиня? Съвсем ясно му беше, че тя, макар и само на двайсет и една години, сменя любовниците си, без да се замисля. И въпреки всичко у това момиче имаше нещо необикновено, нещо магнетично, то беше толкова красиво, че за нищо на света той не искаше да се раздели с нея. Напомняше му за самия него.

— Странна си, Стефани — поде той, надмогнал желанието да я наскърби, да я обиди и Да се раздели завинаги с нея. — Защо не ми го каза по-рано? Колко пъти вече те питам. Още ли твърдиш, че ме обичаш?

— Как можеш да питаш подобно нещо! — възкликна тя с упрек, усетила, че е сглупила, като си е признала. Може би щеше да го изгуби, а не й се искаше. Тъй като в очите му блестеше сурова ревност, изведнъж се разплака. — О, защо ти разказах всичко това! Всъщност няма какво да ти казвам. Изобщо не исках.

Каупъруд се обърка. Познаваше доста добре хората, в това число и жените, здравият разум му подсказвани, че не бива да вярва на това момиче, но пак нещо го теглеше към нея. А може би не го лъжеше и сълзите й бяха искрени?

— И ме убеждаваш, че наистина това е всичко, че преди и след това не е имало друг?

Стефани избърса сълзите си. Бяха в тайния апартамент на Каупъруд на Рандолф стрийт, който той бе наел за любовните си похождения.

— Изобщо не ти вярвам, че ме обичаш — каза тя тъжно и укорително — Не ти вярвам, че ме разбиращ. Нито пък смятам, че ми вярваш. Когато ти обяснявам

как стоят нещата, ти схващаш нищо. Аз не лъжа.

Не съм способна на това. Щом се съмняваш, може би ще е по-добре да не се виждаме повече. Искам да съм откровена с теб, но след като не ми даваш тази възможност…

Тя млъкна натъжена, потисната, много наскърбена и Каупъруд я гледаше с копнеж. Колко безразсъдно го привличаше! Той не вярваше и дума на онова, което му бе казала, и въпреки това не намираше сили да я изостави.

— Ох, не зная какво да мисля — каза навъсено. — Наистина нямам желание да се карам с теб, Стефани, за това, че ми каза истината. Моля те, недей да ме мамиш. Ти си чудесно момиче. Мога да направя много за теб, ако ми дадеш тази възможност. Длъжна си да го разбереш.

— Но аз не те мамя — повтори уморено тя. — Толкова ли не го разбираш.

— Вярвам ти — продължи Каупъруд, като се опитваше да се самозалъже, макар да знаеше, че не бърка. — Но ти живееш толкова свободно, против всякакви норми.

„Ах — помисли си Стефани, — сигурно попрекалих в приказките.“

— Много съм привързан към теб. Привличаш ме толкова силно. Обичам те, повярвай. Недей да ме лъжеш. Престани да се влачиш с тези смешни глупаци, не са достойни за теб. Скоро ще успея да получа развод и тогава ще се радвам да се оженя за теб.

— Но аз не се влача с тях в смисъла, който влагаш ти. Просто ми е забавно с тях. О, разбира се, че ми харесват, Лейн Крос е по своему мил, Гарднър Ноулс също. Всички са мили с мен.

Каупъруд кипна, когато тя нарече Лейн Крос мил. Това го засегна, но той успя да се овладее.

— Дай ми дума, че между теб и който и да е от тези мъже никога няма да има нищо, докато си с мен — почти я замоли той, съвсем необичайна роля за него. — Не желая да те деля с никого. И няма да го допусна. Не ме интересува какво си вършила преди, но занапред не искам да ми изневеряваш.

— Какво говориш! Разбира се, че няма да ти изневерявам. Но, мили, ако не ми вярваш…

Стефани въздъхна мъчително и лицето на Каупъруд се помрачи от гневно, макар и добре прикрито подозрение и ревност.

— Добре, вече ти казах, Стефани, сега ти вярвам. Приемам всяка казана от теб дума. Но ако наистина ми изневериш и аз науча, още същия ден ще се разделим. Не искам да те деля с никого. Не разбирам как, след като твърдиш, че ме обичаш, можеш да се интересуваш толкова от всички тези неща? Явно не от преданост към театъра, нали?

— О, още ли ще се караш с мен? — запита невинно Стефани. — Кога най-после ще повярваш, че те обичам? Може би… — Но тук й се притекоха на помощ нейните артистични способности и тя се разрида неудържимо.

Каупъруд я прегърна.

— Недей да плачеш — започна да я утешава той. — Вярвам ти. Вярвам, че ме обичаш. Иска ми се само да не си толкова лекомислена, Стефани.

Така тази рана беше излекувана засега.