Теодор Драйзер
Титан (38)

Глава XXXVIII
ЧАСЪТ НА ПОРАЖЕНИЕТО

Улисан от врявата и възбудата около есенната предизборна кампания, стоикът Каупъруд се почувствува много по-засегнат, когато научи за измяната на Ейлийн, отколкото от това, че е настроил цялото общество на Чикаго против себе си. Не можеше да забрави онези омайни първи дни, когато Ейлийн беше млада и живееше само с любовта и надеждите. Този спомен пронизваше като едва загатнат полутон всичките му действия и мисли. Макар да бе много деен, той, общо взето, се самоанализираше и не му бяха чужди изкуството, трагизмът, патосът на разбитите чувства. Не изпитваше злоба към Ейлийн, а само мъка от неизбежните последици на необузданото му непостоянство, на желанието да е свободен. Промяна! Неминуемата преходност на всичко! Кой се разделя със съвършеното, дори то да е някоя безразсъдна любов, без малко самосъжаление?

Но дойдоха бързо шести ноември, шумните и лишени от смисъл избори, завършили със зашеметяващо поражение. От тридесет и двамата кандидати за градски съветници, издигнати от Демократическата партия, бяха избрани едва десетина и опозицията спечели две трети от местата, тоест мнозинството, а господата Тирнан и Кериган запазиха естествено постовете си. С тях на власт дойде кмет републиканец, а заедно с него и всички негови поддръжници от Републиканската партия, от които сега се очакваше да докажат на дело своята почтеност и непорочност. Каупъруд знаеше какво означава това и незабавно се приготви да направи сонда в лагера на неприятеля. От Маккенти и останалите постепенно научи цялата истина за предателството на Тирнан и Кериган, но не се разсърди. Такъв е животът. Занапред трябваше да ги държи под око или пък да ги хване в капан и да ги унищожи. Ако се вярваше на думите им, те, разбира се, едвам били набрали нужните гласове.

— Вижте! Спечелих само с триста гласа — повтаряше лукаво Кериган при всеки удобен случай. — Ей богу, насмалко да изгубя в собствения си район!

И мистър Тирнан изтъкваше същото.

— Полицията не ми помогна — заявяваше твърдо той. — Остави другите да победят моите хора. Едва събрах шест хиляди гласа, а трябваше да имам девет хиляди.

Никой обаче не му вярваше.

Докато Маккенти обмисляше как за две години да си възвърне положението, а Каупъруд смяташе, че най-добрата политика е примирието, Шрайхарт, Ханд и Арнийл, съюзени с младия Макдоналд, се чудеха как да се възползват от временната си победа, за да вържат ръцете на Каупъруд и веднъж завинаги да му отнемат възможността да си възвърне мощта. Последва дълга и заплетена борба, в резултат на която (преди Каупъруд да е намерил общ език с новите градски съветници) съветът разгледа повторно и одобри отдавна оспорваната концесия на Общочикагската електрическа трамвайна компания, говореше се, че ще даде права и привилегии на разни малки компании за предградията, и последното и най-лошото, за което Каупъруд не се беше досетил, тъй като го смяташе за невъзможно, съветниците обсъждаха дали да разрешат на една компания от Южната част да построи надземна трамвайна линия. Това беше най-жестокият удар, който Каупъруд бе получавал някога, тъй като положението в трамвайното движение на Чикаго, което въпреки всички дотогавашни трудности беше сравнително просто, сега се усложняваше значително.

За да изясним въпроса, ще кажем, че преди осемнадесет-двадесет години в Ню Йорк бяха изобретени и построени няколко надземни трамвайни линии, които да облекчат претовареното движение в долната част на дългия тесен остров, и линиите имаха особен успех. Каупъруд от самото начало се заинтересува от тях, както и от всичко, свързано с трамвайния транспорт. При многократните си посещения в Ню Йорк ги бе проучил внимателно. Знаеше всичко за тях — кой ги финансира, какви са разходите, печалбите и така нататък. Лично той смяташе, че те решават идеално въпроса за транспорта в такъв пренаселен остров като Ню Йорк. Тук, в Чикаго, където населението все още беше сравнително малобройно и достигаше около един милион, но бе пръснато върху голяма територия, надземните трамвайни линии нямаше според него да са доходни и дори той да ги построеше, щеше само да поеме пътниците от обикновените трамваи, да удвои разходите и да намали наполовина печалбата си. От време на време си мислеше дали надземните линии не могат да бъдат построени от други хора — ако те си осигурят, разбира се, концесия, което преди последните избори изглеждаше малко вероятно и затова сподели веднъж с Адисън:

— Нека си хвърлят сега парите, а един ден, когато населението се увеличи достатъчно и линиите почнат да носят печалба, тези хора ще са принудени да банкрутират. Просто ще вкарат плячката в капана и аз ще купя линиите на безценица.

Адисън се съгласи. Но след този разговор обстоятелствата се промениха и строежът на надземните трамвайни линии стана недотам проблематичен.

На първо място интересът на хората към надземните трамвайни линии ставаше все по-голям. Тая новост бе събитие в живота на Ню Йорк, а всеки среден жител на Чикаго завиждаше на това огромно космополитно средище на Щатите. Тези настроения, колкото и наивни и смехотворни, все пак стигаха, та всяка надземна трамвайна линия в Чикаго да е популярна. Второ, стана така, че малко преди изборите именно заради нарасналия местен патриотизъм и възраждането на Запада Чикаго беше накрая предпочетен за домакин на голямото международно изложение — най-голямото досега в Америка. Хора като Ханд, Шрайхарт, Мерил и Арнийл, а да не говорим за притежателите и редакторите на вестниците, подкрепяха ентусиазирано тази идея, нещо, в което Каупъруд беше единодушен с тях. Но веднага след като Чикаго получи домакинството, враговете на Каупъруд се постараха да използват положението срещу него.

Най-напред с помощта на новия, враждебен на Каупъруд градски съвет бе решено изложението да е в Южната страна, при последната спирка на трамвайната линия на Шрайхарт, и така целият град бе принуден да „работи“ за тази компания. Същевременно на групата на Шрайхарт внезапно й хрумна, че ще направи голям удар, ако точно сега въведе в града нюйоркските надземни трамвайни линии, и то не толкова, за да получи незабавно печалби, а за да накара омразния магнат да проумее, че има опитен конкурент, който е в състояние да завладее монополизирания от него район, да намали доходите му и да го принуди да разпродаде на безценица акциите си и да се махне от града. Посветените на тая идея разговори между мистър Шрайхарт и мистър Ханд и между мистър Ханд и мистър Арнийл бяха приятни и интересни. Първоначалният им план беше да построят надземна трамвайна линия в Южната страна — южно от мястото, предвидено за изложението, и след като линията си спечели популярност и те си осигурят концесии за Западната, Южната и Северната страна, да прокарат в удобно за тях време останалите линии и така да прогонят с усмивка Каупъруд.

Каупъруд изчакваше месец след изборите да се събере новият градски съвет, но не смяташе да стои със скръстени ръце и да позволи на враговете си да го атакуват внезапно. Той повика познатите си помощници, адвокатите на компанията, осведоми се накратко за новата идея за надземна трамвайна линия и тя му подейства като гръм от ясно небе. Очевидно Ханд и Шрайхарт не дремеха. Каупъруд издиктува веднага писмо до мистър Гилган, с което го молеше да дойде в кантората му. Същевременно настоя съветниците му да направят всичко възможно, за да разберат как биха могли да повлияят на новия кмет, уважаемия Чафи Тейър Слъс, и да го накарат да сложи вето върху исканите концесии, в случай че те му бъдат представени — с други думи, да го накарат да промени отношението си.

Уважаемият Чафи Тейър Слъс, чието становище щеше да е решаващо, беше висок, строен, малко надут и гледаше на себе си и на обществената си и предприемаческа дейност възможно най-сериозно и възвишено. Сигурно сте срещали мъже, жени, израснали в атмосфера на сравнителна осигуреност и социално лицемерие, които не притежават достатъчно сиво вещество, за да видят живота с неговите превратности и непостоянство, нямат житейски опит и не знаят що е лишения, та затова смятат, че самото провидение бди и над тях, и над онова, което вършат. Достопочтеният Чафи Тейър Слъс се гордееше с прекрасното си потекло и се смяташе за честен по рождение. Баща му бе натрупал малко състояние от търговията на едро със сарашки изделия. Момичето, за което се бе оженил на двадесет и осем години — хубаво, но доста безлично, — беше дъщеря на дребен фабрикант, чиито стоки се търсеха на пазара и чиито деца се смятаха за „добри партии“ в средата, от която произхождаше и уважаемият Чафи Слъс. Сватбата бе много скромна, младоженците прекараха медения си месец в Градината на боговете^[1] и Големия каньон. След това спретнатият Чафи, обожаван и от двете семейства поради твърдата му непоколебимост да се издигне в живота, се зае отново с търговията на хартия и с голямо усърдие да трупа пари.

Трябва да признаем, че уважаемият Чафи нямаше особени недостатъци, ако не се броят самодоволството и прекомерната загриженост за своето бъдеще и възможности. Имаше обаче една слабост, която му причиняваше големи тревоги поради строгите и донякъде пуритански схващания на жена му, както и заради набожността на баща му и тъст му. Падаше си по хубавите жени и най-вече по закръглените и светлооките блондинки. Макар и да имаше прекрасна жена и две чудесни деца, от време на време хвърляше замислени погледи към някоя от онези жени със съблазнителни форми, които се изпречват на всеки мъж и макар и не съвсем открито, се опитват да го отклонят от правия път.

Но мистър Слъс се опита да се вживее поне малко в ролята на веселия Лотарио едва няколко години, след като се ожени и вече минаваше за високонравствен. Един-два флирта с недотам покварени улични момичета, кратка любовна връзка с млада служителка от кантората, която беше наясно с прелъстителството и доста го насърчаваше, и пред него паднаха всички бариери. В началото допусна голяма глупост да се преструва на влюбен, но някои от по-схватливите момичета не му вярваха особено. Те посрещаха забавленията и повишенията, които не предлагаше, като предостатъчна награда. Но едно момиче, което той наистина прелъсти, поиска да бъде обезщетено с пет хиляди долара и страховете, и душевните терзания (образите на жена му, на нейното и неговото семейство се мяркаха застрашително в съзнанието му) би трябвало да го излекуват от увлеченията му по стенографки и чиновнички. Оттогава мистър Слъс дълго се ограничаваше само с жените, с конто се запознаваше чрез посредниците, комисионерите и търговците, работещи с него и канещи го от време на време на разгулни пиршества.

С времето той стана по-мъдър, но за беда и по-похотлив. Срещаше се с търговци и някои висши политици в избирателния район, в който живееше, бе от най-важните и затова започна да държи речи и да долавя смътно значимостта на логиката, според която животът е една езическа наслада, а религията и нравствените норми са само форма, която човекът ту приема, ту отхвърля през вековете в зависимост от прищевките, настроенията и приумиците си. Но Чафи Тейър Слъс не схващаше истинското значение на всичко това. Не бе достатъчно умен. Хората водеха двойствен живот, така е, съмнение няма, но беше лошо, много лошо, че и той бе тъй покварен. В неделя, когато ходеше с жена си на черква, мистър Слъс изпитваше чувството, че религията е нещо съществено и пречистващо. Като търговец често се сблъскваше с какви ли не дребни пукнатини в логиката, когато печелеше пари не съвсем честно или сключваше фиктивни сделки, но при всички положения за него бог бе над всичко, моралът си бе морал, а църквата — изключително важна. Лошо е да се поддаваш на страстите, макар и те да се струваха очарователни на мистър Слъс. Трябва да сме по-добри от ближните си или попе да се правим на по-добри.

Какво може да искаш от такъв лицемер, отстояващ добродетелите само на думи? Въпреки всичките му похождения и породените от тях тревоги и страхове, че ще бъде разкрит, търговията му процъфтяваше и той започна да печели влияние в своето обкръжение. Беше станал по-разпуснат и проявяваше по-голяма сърдечност и търпимост, та и хората го приемаха по-добре. Беше предан републиканец, верен последовател на Нори Симс и младия Труман Леели Макдоналд. Тъст му беше и богат, и сравнително влиятелен. След като по време на предизборната кампания се зае да държи речи и да върши работа на партията, той се оказа много подходящ. Благодарение на качествата си — способност, нагаждачество и репутация на почтен човек — мистър Слъс беше включен в листата на Републиканската партия като кандидат за кмет и по-късно спечели изборите.

От изказванията на Слъс през последната предизборна кампания Каупъруд беше наясно, че той се отнася зле към него. Дори вече го бе обсъдил в разговор с уважаемия Джоуел Ейвъри (бивш сенатор), който сега работеше за него. Напоследък Ейвъри бе работил в различни компании и бе наясно с всичките тънкости на закона — познаваше адвокатите, съдиите, политиците. Беше много нисък — към метър и петдесет, — с широко чело, червеникавожълти вежди и коса, с хитри кафяви очи и голяма долна устна, която щом той се замислеше, покриваше горната. Мистър Ейвъри се беше научил да се усмихва много късно, затова усмивката му беше странна, чудновата. Почти непрекъснато гледаше втренчено, притиснал горната си устна е долната, после изричаше бавно убедителните си изводи. В този критичен момент именно мистър Ейвъри успя да даде съвет на Каупъруд.

— Струва ми се, че можем да направим само едно — каза му той в един много поверителен разговор, — да се поровим… в сърдечните работи на достопочтения Чафи Тейър Слъс — котешките му очи заблестяха язвително. — Съдя само от поведението му, но ако не се заблуждавам дълбоко, той явно има връзки с жени, пък и да няма, лесно ще бъде склонен да започне някой компрометиращ флирт и за да го прикрие, ще трябва да направи значителни жертви. Всички сме хора и сме уязвими — долната устна на мистър Ейвъри закри горната, после отново се отпусна, — затова не ни приляга да сме особено строги към слабостите на другите и да се правим на фарисеи. Мистър Слъс е изпълнен с добри намерения, но според мен е малко сантиментален.

Когато мистър Ейвъри млъкна, Каупъруд просто се вгледа в него, развеселен не толкова от външния му вид, колкото от предложението му.

— Идеята не е лоша — каза той, — макар че не обичам да смесвам любовните връзки с политиката.

— Да — отвърни проникновено Ейвъри, — но от това може да излезе нещо. Не съм сигурен. Знае ли човек…

След този разговор на мистър Въртън Стимсън, сега вече доста известен адвокат, беше възложено да проучи навиците, вкусовете и предпочитанията на мистър Слъс, а мистър Стимсън възложи на свой ред задачата на своя помощник, някой си мистър Марчбанкс. Положението бе донякъде странно, но онези, които са поне малко запознати с лабиринтите на политиката, на финансовия и политическия контрол в онези честити дни, няма ни най-малко да се учудят от бездънното коварство, мръсотията и блатата от нещастия, които криеха те.

Патрик Гилган от вражеския лагер побърза да се отзове на поканата на Каупъруд. Каквито и да бяха политическите му връзки и предпочитания, той не искаше да пренебрегва толкова силен човек като него.

— С какво мога да съм ви полезен днес, мистър Каупъруд? — попита Гилган, когато дойде любезен и бодър, облечен безупречно след победата си.

— Слушайте, мистър Гилган — каза без заобикалки Каупъруд, като се взря в местния водач на Републиканската партия и завъртя палци, — наистина ли ще позволите на градския съвет да одобри концесията на Общочикагската компания за надземна трамвайна линия в Южната страна, без да ми дадете възможност да кажа дори една дума или да предприема нещо?

Каупъруд знаеше, че мистър Гилган е само един от новата четворка, започнала да управлява града, но се престори, че за него той е човекът, на когото принадлежи последната дума и цялата власт в града, нещо като Маккенти.

— Скъпи мистър Каупъруд — поде лукаво Гилган, — ласкаете ме. Градският съвет не ми е в джоба. Вярно, бях ръководител на избирателния район и помогнах на някои от тези хора да победят, но те не са ми собственост. Защо да не приемат проекта на Общочикагската компания? Доколкото зная, молбата е напълно законна. Всички вестници я подкрепят. А колкото до концесията за надземна трамвайна линия, нямам нищо общо с нея. Не съм в течение. С този въпрос се занимават младият Макдоналд и мистър Шрайхарт.

Всъщност всичко, което казваше мистър Гилган, отговаряше на истината. На един от съветниците — Клем, маша в ръцете на младия Макдоналд, който започваше да се учи да играе на политика, бе възложена ролята на фелдмаршал, а Макдоналд — не Гилган, Тирнан, Кериган или Едстром — трябваше да събере непокорните съветници и да им обясни как да изпълняват дълга си. Четворката на Гилган още не бе пуснала на пълен ход своята машина, макар и да правеше всичко възможно.

— Е, да, помогнах на всеки от тези хора да бъдат избрани, но това съвсем не означава, че ги водя за носа — каза в заключение Гилган. — Поне засега.

Каупъруд се усмихна при думата „засега“.

— И все пак, мистър Гилган — продължи спокойно той, — в момента вие всъщност оглавявате моите противници и аз трябва да се съобразявам с вас. Сега вие държите почти изцяло в ръцете си републиканците и можете да направите всичко, което пожелаете. Сигурен съм, че стига да поискате, можете да убедите съветниците да протакат много повече от обикновено обсъждането на концесиите. Не съм в течение дали сте наясно, мистър Гилган, макар и да допускам, че знаете, но цялата тази борба против мен е кампания, целяща да се махна от Чикаго. Вие сте разумен човек, имате голям опит като предприемач и искам да ви попитам дали го смятате за почтено. Дойдох преди шестнадесет-седемнадесет години и се заех с газовите предприятия, тогава всеки имаше възможност да прокара газ до предградията на Северната, Южната и Западната страна. Въпреки това, още щом се възползвах от тази възможност, старите компании се нахвърлиха върху мен, макар че по онова време не навлизах в тяхна територия.

— Спомням си много добре — каза Гилган. — Бях от хората, които ви помогнаха да получите концесия за Хайд Парк. Ако не бях аз, никога нямаше да я получите. А онзи приятел Маккибън — добави Гилган с усмивка — е голям шмекер. Вода ненапита. Сигурно е още при вас?

— Да, тук някъде е — потвърди високомерно Каупъруд. — Но да се върнем на въпроса, повечето хора — Блакман, Джулс, Бейкър, Шрайхарт, подкрепящи концесията на Общочикагската компания и надземната трамвайна линия, са от старите газови компании и ми се сърдят, защото навлязох в тяхната територия, сега са още по-сърдити, тъй като в края на краищата бяха принудени да изкупят всичките ми акции. Сърдят се, защото преустроих остарелите трамвайни компании в Чикаго и ги изправих на крака. Мерил е сърдит, защото не прокарах трамвайното колело при магазина му, а останалите — просто защото успях да построя това колело. Всички са бесни, защото успях да се вмъкна между тях и да направя онова, което те отдавна трябваше да са направили. Дойдох тук, това накратко е цялата история. Бях принуден да привлека на своя страна градския съвет, за да постигна все пак нещо, и понеже успях, те се нахвърлиха върху мен и по политическа линия. Добре съзнавам, мистър Гилган — каза накрая Каупъруд, — кой ви подкрепяше в тази борба. През цялото време знаех откъде идват парите. Вие спечелихте, спечелихте чудесно и не ви завиждам ни най-малко за победата, но сега искам да узная дали ще им помогнете да продължат тази борба срещу мен? Ще ми дадете ли възможност да се отбранявам? След две години пак ще има избори. Политиката не е пухено легло, на което ще лежите вечно, щом веднъж сте се пъхнали в него. Приятелчетата, с които сте се сдушили, са каймакът на тукашното общество. Те не изпитват добри чувства към вас и към такива като вас. Сега ви правят мили очи, но само докато измъкнат нещо от вас и ме унищожат. А колко още ще ви търпят след това — колко?

— Може би не особено дълго — отвърна Гилган просто и замислено, — но такъв е светът и ние трябва да се съобразяваме с него.

— Точно така — съгласи се спокойно Каупъруд, — но Чикаго си е Чикаго и аз ще стоя тук толкова, колкото и те, нито ще ме изгонят, нито ще ме уязвят кой знае колко по този начин — като строят надземни линии, за да ми отнемат част от печалбата, и като дават концесии на конкуриращи ме компании. Ще остана тук, а политическото положение няма вечно да е такова, както сега. Вие сте амбициозен, виждам. Не се занимавате с политика само за да минава времето. Кажете ми към какво точно се стремите и дали мога да ви го осигуря бързо, по-бързо от онези приятели? Какво мога да направя за вас, за да се уверите, че и с мен си струва да си имате работа. Играя честно в Чикаго. Изграждам отличен трамваен транспорт. Не искам час по час да си имам главоболия с конкурентни компании. Какво да сторя, за да изгладя всичко? Няма ли начин да се споразумеем с вас и да не се опълчваме на всяка крачка един срещу друг? Може би ще предложите някакъв план, от който да се ръководим и който да улесни нещата?

Каупъруд млъкна, а Гилган мисли дълго. Каупъруд беше прав, че той не се занимава с политика само за да му минава времето. Положението сега не благоприятстваше кой знае колко бляскавата програма, която бе предначертал навремето за Себе си. Тирнан, Кериган и Едстром сега-засега се държаха приятелски, но вече бяха започнали да предявяват чудовищни искания, а реформаторите — онези, които бяха подведени от вестниците да повярват, че Каупъруд е мошеник и всички негови дела са безчестни, — настояваха съветът да се придържа към строги морални принципи, да не подписва договори и да не сключва каквито и да е сделки без знанието на вестниците и обществеността. Още след първото заседание подир изборите Гилган бе усетил, че е между чука и наковалнята, но опипваше внимателно почвата под краката си и не искаше да бърза.

— Правите ми доста откровено предложение — каза тихо той след малко, — искате да зарежа приятелите си в момент, когато спечелих благодарение на тях. Не съм свикнал с такава политика. В онова, което казахте, сигурно има голяма доза истина. И все пак не мога да се мятам така от една страна на друга като котка в чувал. Понякога се налага и да сме верни. — Мистър Гилган млъкна, доста затруднен от положението, в което бе изпаднал.

— Какво пък — каза съчувствено Каупъруд. — Обмислете моето предложение. Политиката не е лесна работа. Ако се занимавам с нея единствено по принуда. Ако виждате възможност да сме си взаимно полезни, уведомете ме. Междувременно не гледайте откъм лошата страна на онова, което ви казах. Аз съм в положението на човек, притиснат до стената. Боря се за живота си. Естествено, че ще се боря и занапред. По ние с вас не бива да си разваляме заради това отношенията. Можем дори да станем и първи приятели.

— Ясно, ясно — каза Гилган, — и аз искам да станем първи приятели. Но дори да се разбера със съветниците, което все още не Мога да постигна сам, съществува и кметът. Познавам го само колкото да му кимвам при среща, но както усещам, той е настроен много срещу вас. Почти съм сигурен, че ще хукне да вдига шум във вестниците. Човек като него може да ви докара големи бели на главата.

— Може би ще успея да се споразумея с него — отговори Каупъруд. — И да му повлияя, току виж не е чак толкова срещу мен, колкото ви се струва. Знае ли човек!