Теодор Драйзер
Титан (59)

Глава LIX
КАПИТАЛЪТ И ПРАВАТА НА НАРОДА

Колко приказки, заговорничене, интригантство и писаници във вестниците имаше между 5 юни 1897 година, когато беше одобрен законопроектът на Миърс, наречен така в чест на сърцатия представител, който го бе внесъл и за това бе получил малко състояние, и декември същата година, когато законопроектът бе внесен в градския съвет на Чикаго. Въпреки силната опозиция срещу Каупъруд в обществения живот тук действаха търговци и по-спокойни хора, които не го възприемаха в чак такава неблагоприятна светлина. Нали и те бяха в бизнеса. Трамвайните линии на Каупъруд минаваха пред вратите им и ги обслужваха. Те не разбираха по какво неговите трамваи се отличават? чак толкова от тези на другите. Това бяха практични хора, които в предизвикателствата на Каупъруд виждаха оправдание на собствената си предприемчивост и не се страхуваха да го признаят. Но срещу тях се надигаха моралистите и бедните глупаци без собствено мнение, за които меродавни бяха само слуховете. Надигнаха глас и анархистите, социалистите, поддръжниците на еднаквия за всички данък и защитниците на обществената собственост. Тук бяха и бедняците, които смятаха, че с богатството си, с фантастичната си къща в Ню Йорк и с художествената си колекция Каупъруд безмилостно ги експлоатира. По това време из Щатите се ширеше чувството, че назряват големи политически и икономически промени, че тиранията на всесилните господари на върха трябва да бъде заменена с един по-богат, по-свободен и по-щастлив живот за обикновения човек. Чуваха се гласове за осемчасов работен ден и за национализация на концесиите. А ето че се възправяше една мощна трамвайна компания, която обслужваше милион и половина души с линии, опасващи улиците на целия град, град, създаден от самия народ, и която смъкваше годишно от гърба на обикновените хора шестнадесет—осемнадесет милиона долара и им даваше в замяна, както твърдяха вестниците, лошо обслужване, разнебитени вагони, принуждаваше ги да стоят прави в часовете на най-оживеното движение, да плащат за всяко прехвърляне (всъщност имаше триста шестдесет и две спирки с прехвърляне), а градът не получаваше данъка, отговарящ на огромните печалби. Работникът, който четеше всичко това на газовата лампа в кухнята или във всекидневната на окаяното си градско жилище или селска къща и който от другите колони на своя вестник научаваше за свободния, безгрижен и бляскав живот на богаташите, изпитваше чувството, че му е отнета част от онова, което му принадлежи по право. И всичко се свеждаше до това, Франк А. Каупъруд да бъде принуден да изпълни своя дълг към Чикаго. Не биваше да му се позволява отново да подкупва градските съветници, да получи концесия за още петдесет години, съгласието за която вече бе успял да купи от законодателите, покварявайки почтени хора. Трябваше да го принудят да се подчини на закона и реда. Някои твърдяха, и то с основание, за което едва ли си даваха ясна сметка, че законопроектът на Миърс е бил прокаран през Камарата и Сената с помощта на суха пара, от която бе намазал дори губернаторът. Нямаше доказателства, но Каупъруд бе прословут като голям майстор на подкупите. Вестниците публикуваха карикатури, където той бе изобразен като главатар на пирати, който заповядва на своите хора да потопят един кораб — кораба на „Правата на народа“. Каупъруд бе рисуван като крадец с черна маска на лицето, който се опитва да прелъсти прекрасната девойка Чикаго и да й задигне чантата. Тази битка се разчу из целия свят. В Монреал, Кейптаун, Буенос Айрес, Мелбърн, Лондон и Париж хората четяха за необикновената схватка. Най-сетне, и напълно основателно, Каупъруд стана известен не само в Щатите, но и далеч извън техните предели. Първоначалната му мечта, макар и променена от обстоятелствата, все пак се сбъдна.

Трябва междувременно да признаем, че местните финансови кръгове, станали причина за тази ужасна яростна атака срещу Каупъруд, се разтревожиха не на шега, когато видяха какви могат да са плодовете на техните усилия. Най-сетне общественото мнение беше настроено против Каупъруд, но от другата страна бяха самите те, притежателите на огромни богатства, стремящи се към същите придобивки, които очакваше и Каупъруд, съзнателно заели се със задачата да убият кокошката, която снася златни яйца. Хора като Хекелхаймър, Готлеб, Фишъл, могъщи капиталисти от източните щати начело на огромни трансконтинентални компании, международни банки и така нататък, останаха смаяни, че вестниците и всички противници на Каупъруд в Чикаго са отишли толкова далеч. Нима не уважаваха капитала? Не знаеха ли, че дългогодишните концесии всъщност са в основата на съвременното капиталистическо преуспяване? Ако не им се попречеше, теориите, които бяха проповядвани сега в Чикаго, щяха да се разпространят и в други градове. Тогава Съединените щати лесно можеха да станат антикапиталистически, социалистически. Обществената собственост можеше да се превърне в приложима на практика теория и какво щеше да стане тогава?

— Онези в Чикаго са ужасно глупави — каза веднъж мистър Хекелхаймър на мистър Фишъл от „Фишъл, Стоун и Саймънс“. — Не смятам, че мистър Каупъруд се различава от другите днешни предприемачи. Струва ми се, че е напълно платежоспособен и енергичен. Всичките му компании са печеливши. Няма по-изгодни капиталовложения от Северната и Западната трамвайна компания в Чикаго. Според мен най-целесъобразно ще е всички трамвайни линии в Чикаго да се слеят и да бъдат ръководени от него. Той ще донесе пари на акционерите. Явно е наясно как да управлява трамвайния транспорт.

— Знаете ли — отвърна мистър Фишъл, също така самодоволен и беловлас като мистър Хекелхаймър и споделящ напълно неговото гледище, — и аз си мислех същото. На цялата тази кавга трябва да се сложи край. Тя много пречи на деловата ни работа… много. Започне ли да се шири тази безсмислица за обществената собственост, върви, че я спирай. И сега работата отиде твърде далеч.

Мистър Фишъл беше набит и закръглен като Хекелхаймър, но много по-дребен. Сякаш не беше човек, а ходеща математическа формула. Главата му съдържаше финансови теореми и силогизми само от втора, трета и четвърта степен.

И ето, че настъпи съвършено нов обрат. Мистър Тимъти Арнийл заболя от пневмония, почина и остави всичките си акции в Чикаго на най-големия си син Едуард Арнийл. Мистър Фишъл и мистър Хекелхаймър, отначало чрез свои доверени лица, а после и лично се обърнаха към мистър Мерил от името на мистър Каупъруд. Говориха надълго л нашироко за приходи — за това колко по-доходни са градските трамваи на Каупъруд в сравнение с линиите на мистър Шрайхарт. Мистър Фишъл настоя да бъдат успокоени социалистическите вълнения. Такова беше сега желанието и на мистър Мерил. Веднага след това мистър Хекелхаймър се обърна към мистър Едуард Арнийл, който все още не беше така силен като своя баща, макар и да се стремеше към това. Колкото и странно да е, той беше започнал да се възхищава от Каупъруд и не виждаше никаква полза от една политика, която можеше само да превърне местните трамвайни линии в собственост на съвета. Мистър Мерил разговаря е мистър Ханд от името и на мистър Фишъл.

— Не, не и не! — отсече Ханд.

Тогава с мистър Ханд се срещна и мистър Хекелхаймър.

— Не, не и не! Да върви по дяволите този Каупъруд!

Но като последен пратеник на Хекелхаймър и Фишъл на сцената се появи ми едър Морган Франкхаузър, съдружник на мистър Ханд в трамвайно предприятие в Минеаполис и Сейнт. Пол, с капитал от седем милиона долара. Защо мистър Ханд упорства толкова? Защо не се отказва от плана ей за отмъщение, който само настройва масите да прилагат политическата идея за обществената собственост и вреди на капитала? Защо не продаде своите ценни книжа на него, Франкхаузър, срещу питсбъргските, градски трамвайни линии и акции — акции срещу акции, — след което да се сражава както си иска е Каупъруд?

Озадачен и объркан, мистър Ханд се почеса по кръглата глава, после удари тежко с юмрук по масата.

— Никога — възкликна той. — Никога, докато съм жив и съм в Чикаго!..

Но после отстъпи. Животът, ни поднася изненади, се принуди да признае той, много смутен. Просто не можеше да повярва.

— Шрайхарт — заяви Ханд на Франкхаузър — никога няма да се съгласи. По-скоро ще умре. Бедният стар Тимъти., ако беше жив… нямаше да склони за нищо на света..

— За бога, оставете Шрайхарт на мира — помоли мистър Франкхаузър, добросърдечен американец от германски произход. — И без това си има предостатъчно неприятности.

И мистър Шрайхарт избухна. Никога! Никога! Никога! Най-напред ще продаде всичко — но е в малцинство, а мистър Франкхаузър на драго сърце ще закупи всичките му ценни книжа за сметка на Фишъл или Хекелхаймър.

И ето, че през есента на 1897 година всички конкурентни трамвайни линии в Чикаго бяха поднесени на тепсия на Каупъруд — на тепсия от чисто злато.

— Уредихме го — заяви поверително мистър Готлеб на мистър Каупъруд след превъзходната вечеря в едно от неприкосновените сепарета на клуб „Метрополитън“ в Ню Йорк — осем и тридесет вечерта, виното — искрящо, бургундско. — Току-що получих телеграма от Франкхаузър. Чудесен човек. Трябва да се запознаете с него. Ханд продава акциите си на Франкхаузър. Мерил и Едуард Арнийл работят с нас. Чрез-тях държим всичко. Мистър Фишъл ще накара приятелите си да закупят по възможност всички местни акции и с тях тримата ще контролираме всичко. Шрайхарт се изключва. Казал, че иска да си подаде оставката. Много добре. Вярвам, че няма да леете сълзи. Сега всичко, зависи от това, дали ще успеете да получите от градския съвет петдесетгодишната концесия. Хекелхаймър казва, че предпочита вас пред всички останали. Оставя всичко във ваши ръце. Франкхаузър казва същото. А каже ли нещо Хекелхаймър, думата, му на две не става. Това е. Сега работата е във ваши ръце. Желая ви успех. Не е лесно да накарате вестниците да млъкнат, а Ханд и Шрайхарт са все още против вас. Мистър Хекелхаймър ме помоли да ви предам поздравите му и да ви попитам дали ще вечеряте с него следващата седмица или той с вас — както ви е по-удобно.

По това време на кметското кресло седеше един човек на име Уолдън X.Лукас. Тридесет и осем годишен, той имаше големи политически амбиции. Притежаваше всичките качества, за да се прослави — умението или късмета да привлича вниманието. Беше хубав, умен, ловък, трезв, непосредствен, с практичен ум и дар слово, пращеше от здраве, не му липсваше самочувствие и тайно се надяваше да си спечели щедри политически почести, като играе честно, служи за пример на честност, без обаче да е прекален враг на мошениците. Накратко, един млад и надежден Макиавели от западните щати — човек, който, ако пожелаеше, можеше да служи наистина добре в борбата против Каупъруд.

Разтревожен, Каупъруд посети кмета в кабинета му.

— Мистър Лукас, какви са намеренията ви? Мога ли да направя нещо за вас? В политиката ли искате да се издигате?

— Мистър Каупъруд, нищо не можете да направите за мен. Вие не ме разбирате, а и аз също. Не можете да ме разберете, защото съм честен човек.

— Господи! — възкликна Каупъруд. — Вие безспорно сте човек с много високо мнение за себе си и с дълбоки познания. Всичко хубаво.

Скоро след това кметът беше посетен от някой си мистър Каркър, хитър, невъзмутим, но все пак много популярен — лидерът на Демократическата партия в щата Ню Йорк. Каркър каза:

— Вижте, мистър Лукас, големите финансови къщи от източните щати проявяват интерес към водещата се тук, в Чикаго, борба. Например „Хекелхаймър, Готлеб и К°“ смятат, че всички наши градски трамвайни линии трябва да бъдат обединени, за да станат привлекателни за хората и те да внасят в тях своите пари, без да бъдат накърнявани интересите на града. Един двадесетгодишен договор им се струва твърде кратък. Петдесет години са срок, върху който биха могли да помислят, но все пак предпочитат срок от сто години. А и този срок не е оправдан за такива огромни разходи. Политиката, която се води тук, може да се увенчае единствено с това, собствеността на обществените предприятия да бъде национализирана, което Демократическата партия няма да подкрепи. Богатите от единия до другия край на страната ще бъдат настроени враждебно. Всеки, чиито политически разбирания се покриват с това движение, няма изгледи да успее нито в щат-, ските, нито в националните избори. Никога няма да бъде избран. Надявам се, че ясно се изразявам, нали?

— Да.

— Не е трудно да бъде отстранен някой от поста кмет на Чикаго и губернатор в Спрингфийлд — продължи мистър Каркър. — Лично мистър Хекелхаймър и мистър Фишъл ме помолиха да поговоря с вас. Ако смятате да бъдете още две години кмет на Чикаго или пък догодина губернатор, докато дойде време да бъде издигната кандидатурата ви в президентските избори, всичко зависи от вас, но мен ако питате, ще е неразумно да се обвързвате и занапред с идеята за национализирането. В борбата си против Каупъруд вестниците повдигнаха един въпрос, който не биваше да бъде засяган.

След мистър Каркър кметът беше посетен от Едуард Арнийл, който се ползваше с известно уважение в обществото, а после и от мистър Джейкъб Бетал, лидер на демократите в Сан Франциско, и двамата му направиха предложения, с които, ако той ги вземеше предвид, щеше да си осигури подкрепата им. Освен това пристигнаха делегации на влиятелни републиканци от Минеаполис и Филаделфия. Дори председателите на „Лейк сити“ и на „Преъри нешънъл“ — доскорошни врагове на Каупъруд — дойдоха, за да повторят онова, което кметът вече бе чул. Посещенията не спираха. Лукас се обърка много. Политическата кариера явно създаваше и доста трудности. Струваше ли си и занапред да слага пръти в колелата на Каупъруд? Докъде щеше да го доведе твърдата политика в защита на неговите избиратели? Щяха ли те да му бъдат благодарни? Нямаше ли да забравят всичко? Ами ако вестниците променят сегашното си отношение, както беше намекнал мистър Каркър? Каква каша беше политиката!

— Е, Беси — каза той една вечер на своята красива, умна, русокоса жена, — как би постъпила на мое място?

Тя беше сивоока, весела, практична, честолюбива, особено привързана към своето семейство, горда с положението и бъдещето на съпруга си. Той имаше навика да обсъжда затрудненията си с нея.

— Ще ти кажа, Уоли — отвърна тя. — Трябва все пак да се придържаш към нещо определено. Този път ми се струва, че трябва да спечели народът. Не виждам как вестниците ще се изметнат след всичко, което направиха. Не е необходимо да се застъпваш чак толкова за национализацията или за друго, което е в ущърб на богатите, но аз все пак смятам, че концесия за петдесет години вече е прекалена. Трябва да ги накараш да платят нещо на града и да си получат концесията, без да си служат с подкупи. Поне това могат да направят. Мисля, че трябва да следваш пътя, по който си тръгнал. Без подкрепата на народа не можеш да направиш нищо, Уоли. Просто трябва да си с него. Ако изгубиш неговото доверие, нито политиците, нито който и да е друг ще ти помогне.

Беше ясно, че е настъпило време, когато народът не бива да се подценява. Да, не бива.