Теодор Драйзер
Титан (6)

Глава VI
НОВАТА ЦАРИЦА НА ДОМА

Денят, в който Каупъруд и Ейлийн се венчаха — това стана в затънтеното селце Долстън недалеч от Питсбърг, Западна Вирджиния, където спряха да уредят този въпрос, — той й каза:

— Искам да знаеш, мила, че двамата с теб наистина започваме нов живот. Сега успехът ни зависи от това, доколко добре ще играем тази игра. Ако ме послушаш, засега не бива да се стремим към шумен светски живот в Чикаго. Разбира се, трябва да се срещаме с някои хора. Не можем да го избегнем. Мистър и мисис Адисън очакват с нетърпение да се запознаят с тебе, тъй като го отлагах твърде дълго. Но онова, което имам предвид, е, че не е разумно да разширяваме прекалено светските си връзки. Ако постъпим така, хората положително ще започнат да разпитват за нас. Смятам да поизчакаме, а след това да си построим наистина хубава къща, за да не се наложи да я престрояваме. Следващата пролет ще заминем за Европа, стига работите да вървят добре, а там могат да ни хрумнат какви ли не идеи. Ще събера картини за една хубава голяма галерия — заключи той. — Докато пътуваме, ще се поогледаме да видим какви картини можем да намерим.

Ейлийн тръпнеше в очакване.

— О, Франк! — каза му възторжено тя. — Ти си прекрасен! Правиш всичко, каквото си пожелаеш, нали?

— Не съвсем — отвърна пренебрежително той. — Но не защото не искам. Случайността също може да се намеси в тези работи, Ейлийн.

Тя стоеше пред него, както често го правеше, с отпуснати върху раменете му закръглени, отрупани с пръстени ръце, загледана в спокойните му, бистри като езера очи. Друг мъж, не толкова силен, но с гъвкавата мисъл на Каупъруд, може би нямаше да издържи на този поглед, но младият финансист посрещаше въпросите и съмненията на света с привидна откровеност, обезоръжаваща както при дете. Истината беше, че вярваше само и единствено на себе си. Оттук идваше смелостта му да мисли, каквото си иска. Ейлийн му се чудеше, но не можеше да намери отговора.

— О, ти си страхотен! — каза тя. — Огромен и страшен! Ужас!

Той я щипна по бузата и се усмихна.

„Бедната Ейлийн!“ — помисли си. Какво знаеше тя за Каупъруд — неразгадаема загадка, недостъпна дори за него, най-вече за него.

Веднага след сватбата си Каупъруд и Ейлийн отидоха направо в Чикаго и засега наеха най-добрите стаи, които предлагаше хотел „Тръмонт“. Малко по-късно научиха за една сравнително малка мебелирана къща на Двадесет и трета улица и Мичиган авеню, която се даваше под наем заедно с конете и каретите за един-два сезона. Наеха я незабавно, назначиха иконом, слуги и цялата прислуга, необходима за един „приличен“ дом. И понеже му се струваше, че го изисква любезността, а не защото е необходимо или разумно точно по това време да атакува обществото, Каупъруд покани тук семейство Адисън и още един-двама, за които беше сигурен, че Ще дойдат — Александър Рамбо, президент на Чикагската и Северозападната железопътна компания, с жена му и Тейлър Лорд, архитект, към когото се бе обърнал неотдавна за съвет и когото смяташе за светски човек. Подобно на семейство Адисънови Лорд се движеше сред обществото, но само като по-дребна риба.

Иска Ли питане, Каупъруд се погрижи сам всичко да е както подобава. Къщата, която бяха наели, беше очарователна и малка, от сив камък, с елегантно гранитно стълбище с перила, което водеше към широка сводеста врата с умело съчетани цветни стъкла, придаващи на интериора някаква изискана смекчена атмосфера. За щастие къщата беше мебелирана с вкус. За вечерята Каупъруд възложи менюто и сервирането на един ресторант. На Ейлийн не й оставаше друго, освен да се облече, да чака и да изглежда възможно най-добре.

— Не е необходимо да ти казвам, скъпа — обърна се Каупъруд към нея сутринта, преди да излезе, — че тази вечер искам да изглеждаш красива. Иска ми се Адисънови и мистър Рамбо да те харесат.

Намек, който беше предостатъчен за Ейлийн, макар и всъщност да бе излишен. Още с пристигането си в Чикаго тя потърси и намери една камериерка французойка. Въпреки че бе донесла много дрехи от Филаделфия, си бе поръчала още зимни тоалети при най-добрата и най-скъпата шивачка в Чикаго — Тереза Докопан. Само преди ден бе получила златистожълта копринена рокля с тежки зелени дантели отгоре, която хармонираше необикновено със златисточервените й коси, с белите рамене и врат. В будоара й малко преди вечерята беше същински хаос от коприни, атлази, дантели, бельо, гребени, парфюми, накити — всичко, което можеше да влезе в работа в изкуството на жените да са хубави. Веднъж впуснала се да се облича, Ейлийн ставаше неуморима и дейна, почти не я свърташе на едно място, а нейната камериерка Фадет също бе принудена да е чевръста. Ейлийн — същинска Венера с гладко като слонова кост тяло, се окъпа, облече си набързо коприненото бельо, обу чорапите и обувките и се зае с косата си. Фадет й предложи нещо ново. Нали мадам няма нищо против тя да опита да й направи една нова прическа, която беше виждала преди? Мадам съгласна. Те двете се заеха да прехвърлят буйните, красиви лъскави коси. Но не се получаваше нищо. След това се опитаха да ги сплетат, но моментално се отказаха, най-сетне пуснаха, без да ги сплитат, две букли ниско над челото и ги прихванаха отзад с тъмнозелени панделки, кръстосани над средата на челото и закопчани с диамантено украшение във вид на слънце с лъчи. Ейлийн стоеше в прозрачния си дантелен пеньоар от розова коприна и се оглеждаше в голямото огледало,

— Добре — каза, като въртеше глава.

След това дойде ред на шумолящата и хладна рокля, измайсторена от Донован. Ейлийн я облече, изпълнена със съмнения, докато Фадет оправяше една по една малките, но важни подробности по гърба, ръкавите в колената.

— О, мадам! — възкликна тя. — O, charmant!^[1] Косата подхожда чудесно на роклята. Толкова пищна, толкова прекрасна — тя посочи ханша, където дантелата образуваше плътен волан. — О, много красиво, много красиво!

Ейлийн сияеше, но се усмихна едва-едва. Беше обезпокоена. Не толкова от тоалета, който трябваше да бъде възможно най-хубавият, а от този мистър Адисън, тъй богат и известен в обществото, и от много могъщия мистър Рамбо, нали Франк каза, че тя трябва да им хареса. Всъщност смущаваше я това, че трябва да се покаже откъм най-добра светлина. Може би трябваше да заинтересува тези мъже и с ума си, както с външността си, със светските си обноски, което не беше никак лесно. Въпреки всичките й пари и удобства във Филаделфия тя никога не се беше движила сред истинското общество, никога не беше посрещала действително важни гости. Франк беше най-важната личност, изпречвала се някога на пътя й. Мистър Рамбо без съмнение имаше строга и старомодна съпруга. Как да разговаря с нея? А мисис Адисън? Тя знае и вижда всичко. Докато се обличаше, Ейлийн почти си заговори на глас, за да се успокои, толкова бе погълната от мислите си, но продължи да нанася последните щрихи на своята привлекателност.

Когато най-сетне слезе долу, за да види как изглеждат трапезарията и гостната, а Фадет се зае да разтребва разхвърляните дрехи, Ейлийн бе едно лъчезарно видение с великолепна зеленозлатиста фигура, с разкошна коса, добре сложени и гладки като слонова кост ръце, прекрасен врат и гърди със заоблени форми. Чувствуваше се красива, но въпреки това бе наистина малко притеснена. И Франк щеше да бъде взискателен. Тя почна да се разхожда, да разглежда трапезарията, която изкусните специалисти от ресторанта бяха превърнали в същинска кутийка за скъпоценности, блеснала от цветя, сребро, злато, оцветено стъкло и снежнобели ленени покривки. Всичко това й приличаше на опал, проблясващ с безчет меки светлинни. Ейлийн влезе в гостната с розовозлатист роля, върху който, решила да прикове вниманието с единственото нещо, което умееше — да свири, бе подредила песните и музикалните пиеси, които изпълняваше най-добре. Всъщност Ейлийн не беше кой знае каква изпълнителка. За първи път в живота си се почувства съпруга — сякаш вече не беше момиче, а зряла жена със сериозни задължения, но въпреки всичко все още не напълно годна за тази роля. В действителност мислите й винаги бяха насочени към изисканата, светската, показната страна на живота, но за нещастие представите й бяха мъгляви и това не й позволяваше да се съсредоточи върху нещо ясно и конкретно. Тя можеше да бъде единствено необуздано и пламенно пристрастна. Точно в този миг ключът на Франк щракна в ключалката на вратата — наближаваше шест часът — и той влезе, усмихнат и наперен, излъчващ пълна самоувереност.

— Добре! — отбеляза той, като я оглеждаше на меката светлина на умело подредените по стените свещи в гостната, — Какво е това видение, което витае тук? Човек да го е страх да те докосне. Върху ръцете ти много пудра ли има?

Той я привлече в прегръдката си и тя повдигна устни с чувство на облекчение. Очевидно я намираше за прелестна.

— Сигурно съм прекалила с пудрата. Но ще трябва да се примириш. И без това ще идеш да се преоблечеш.

Тя обгърна врата му с гладките си, закръглени ръце, той бе доволен. Ето такава жена трябва да има човек — красавица! Шията й блестеше от наниза тюркоази, по пръстите й имаше прекалено много тежки пръстени, но въпреки всичко тя беше красива. Ухаеше леко на зюмбюл или лавандула. Хареса му косата й, но най-вече пищната жълта коприна на роклята, която проблясваше през гъстата зелена плетеница на дантелата.

— Очарователно, мъничката ми. Надминала си себе си. За първи път виждам тази рокля. Откъде е?

— Оттук, от Чикаго.

Той я хвана за топлите пръсти, огледа шлейфа й и я завъртя.

— Не се нуждаеш от никакви съвети. Би могла да откриеш школа. Диктуваш модата.

— Добре ли съм? — запита тя кокетливо, но и обладана за миг от неувереност, и то заради него.

— Съвършена си. Не би могла да бъдеш по-красива. Великолепно!

Тя се ободри.

— Дано и приятелите ти са на същото мнение. Хайде, побързай.

Той се качи горе и Ейлийн те последва, но преди това огледа отново трапезарията. Поне тук всичко беше наред. Франк наистина беше голям домакин.

В седем часа се чу тропот на конски копита и след миг икономът Луис отвори вратата. Ейлийн слезе долу малко притеснена, малко скована, като се опитваше да мисли за много приятни неща и се питаше дали ще успее наистина да бъде забавна. Каупъруд я придружи, напълно самоуверен, в съвсем различно настроение. Нито за миг не се съмняваше в бъдещето си, както и в бъдещето на Ейлийн. Мъчителното изкачване по стръмните стъпала на обществената стълбица, което смущаваше Ейлийн, не го тревожеше изобщо.

Вечерята, както всички обикновени неща, бе успешна от гледна точка на онова, което може да се нарече организация и изящество. С разнообразните си вкусове и интереси Каупъруд бе в състояние да обсъжда съвсем конкретно и задълбочено изграждането на железопътните линии с мистър Рамбо, да говори за архитектура с мистър Лорд така, както например един многообещаващ студент разговаря със своя преподавател, а с жена като мисис Адисън или мисис Рамбо можеше да подхване или да поддържа разговор на всички интересуващи ги теми. За нещастие Ейлийн не се чувствуваше толкова сигурна не защото по характер и настроение бе повърхностна, а по-скоро защото имаше само смътна представа за живота. Толкова много неща бяха за нея неясни и мъгляви, затворена книга, просто далечни мъждиви проблясъци. Тя не познаваше литературата, ако не се броят някои автори, които наистина за културния човек са безинтересни. А колкото до изкуството, за нея то се свеждаше до хаоса от имена, които бе чула от Каупъруд. Но всичко това се изкупваше с хубостта й — тя бе един лъчезарен и трептящ object d’art^[2]. Човек като Рамбо, затворен, сдържан и практичен, схвана моментално мястото на жена като Ейлийн в живота на Каупъруд. Тя беше от жените, които и той би оценил както подобава.

Силните мъже обикновено проявяват до края на живота си интерес към нежния пол. Те добре знаят, че човек може да се увлича отново и отново, но в името на какво? Много от тях си навличат така доста големи неприятности. Въпреки това Ейлийн бе толкова блестяща, че тази вечер у Рамбо се събудиха позабравени копнежи. Гледаше я почти с тъга. Някога и той е бил много по-млад. Но уви, никога не бе привличал пламенното внимание на жена като нея. Докато сега я разглеждаше, му се прииска и на него да му е вървяло така.

До Ейлийн, ярка като орхидея, толкова пищна, обикновената синя копринена рокля на мисис Рамбо с яка, която й стигаше почти до ушите, изглеждаше неуместна — почти укоряваща, — но изтънчената любезност и благородство на мисис Рамбо заличаваха това впечатление. Тя произхождаше от интелектуална Нова Англия, бе израсла с философията на Емерсън, Торо, Чанинг Филипс и бе много търпелива. Всъщност хареса Ейлийн с нейната ориенталска пищност.

— Колко е хубава къщата ви — каза усмихната. — Често сме я заглеждали. Не живеем много далеч от вас и може да се каже, че сме съседи.

В очите на Ейлийн блесна признателност. Макар и да не можеше да оцени напълно мисис Рамбо, тя донякъде я разбираше и харесваше. Мисис Рамбо приличаше малко на майка й, която обаче не бе толкова образована. Докато влизаха в гостната, икономът съобщи, че е дошъл Тейлър Лорд. Каупъруд го хвана под ръка и го представи на останалите.

— Мисис Каупъруд — каза с възхищение Лорд, висок, свъсен и замислен, — позволете ми да се присъединя към хората, които ви посрещат с „добре дошла“ в Чикаго. След Филаделфия ще установите в началото, че в този град все още има какво да се желае, но в края на краищата всички го обикваме.

— О, сигурна съм, че и аз ще го обикна — усмихна се Ейлийн.

— Преди години съм живял във Филаделфия, но за кратко — добави Лорд. — Напуснах го, за да дойда тук.

От тази забележка Ейлийн се постъписа за миг, но леко го преодоля. Трябваше да е готова за такива случайни подмятания, можеше да се наложи да се оправя и с много по-тежки положения.

— Чикаго ми харесва — отвърна живо. — Тук всичко е както трябва. В него има повече живот, отколкото във Филаделфия.

— Радвам се да го чуя. Аз много го харесвам. Може би, защото тук мога да върша толкова интересни неща.

Той се възхищаваше от великолепните й ръце и коса. И за какво им е на красивите жени да са умни, мислеше си Лорд, усетил, че на Ейлийн може би всъщност й липсва истинска култура.

Икономът пак съобщи, че са дошли гости, и този път влязоха мистър и мисис Адисън. Адисън ни най-малко не се безпокоеше от гостуването си в този дом — дори му беше приятно, положението на семейството му в Чикаго беше непоклатимо.

— Как сте, Каупъруд? — засия той и сложи ръка върху рамото му. — Много любезно от ваша страна, че ни поканихте тази вечер. Мисис Каупъруд, почти от година убеждавам съпруга ви да ви доведе тук. Казвал ли ви е? — Адисън все още не беше посветил жена си в истинската история на Каупъруд и Ейлийн.

— Да, разбира се — отвърна весело Ейлийн, почувствувала, че Адисън е очарован от красотата й. — И на мен ми се искаше да дойда. Той е виновен, че не пристигнах по-рано.

Докато разглеждаше внимателно Ейлийн, Адисън си каза, че тя, дума да няма, е зашеметяваща жена. Значи тя е причината за развода му с първата му съпруга. Нищо чудно. Какво великолепно създание! Сравни я с мисис Адисън, и то не в нейна полза. Жена му никога не е била толкова поразителна, толкова ефектна, както Ейлийн, макар и явно да бе по-разумна от нея. Дявол да го вземе! Де да можеше сега да си намери жена като Ейлийн! Животът щеше да придобие нов блясък. И въпреки всичко той имаше връзки с жени — много предпазливи, много потайни. Но ги имаше.

— Приятно ми е да се запознаем — обърна се към Ейлийн мисис Адисън, пълна, цялата в скъпоценности. — Съпрузите ни очевидно са станали първи приятели. И ние трябва да се виждаме по-често.

Тя бърбореше със светска високопарност и Ейлийн почувствува, че ще се справи бързо с положението. Икономът донесе голям поднос с мезета и напитки и го остави безшумно върху една маса по-встрани. Когато поднесоха вечерята, разговорът потръгна гладко, разискваха разрастването на града, новата черква, която Лорд строеше на десет преки от тях. Рамбо им разказа няколко забавни истории за мошеничества с недвижими имоти. Стана доста весело. В това време Ейлийн правеше всичко възможно да спечели мисис Рамбо и мисис Адисън. Мисис Адисън й харесваше някак си повече, просто защото разговорът с нея вървеше малко по-леко. Ейлийн усети, че мисис Рамбо е по-умна и великодушна, но тя малко я плашеше. Не след дълго домакинята прибягна до помощта на мистър Лорд. Той се отзова вежливо и започна да разговаря за всичко, което му идваше на ум. Всички мъже освен Каупъруд си мислеха колко красива е Ейлийн, колко са бели ръцете й, колко заоблени — деколтето и раменете, колко пищна — косата й.