Теодор Драйзер
Титан (60)

Глава LX
КЛОПКАТА

Бурята, която в началото на 1897 година се разрази във връзка с машинациите на Каупъруд в Спрингфийлд и която не утихна Чак до следващата есен, привлече до такава степен вниманието, че вестниците в източните щати непрекъснато пишеха за нея. „Ф. А. Каупъруд против щата Илинойс“ — така окачестви положението един нюйоркски всекидневник. Притегателната сила на славата е огромна. Кой може да устои докрай на ореола, който обкръжава някои личности и ги кара да блестят с особен блясък? Това пролича дори от случая с Беренис. Един чикагски вестник, който Каупъруд бе забравил на масата и тя намери, бе поместил обширна уводна статия, която привлече силно вниманието й. В началото бяха описани злодеянията му, особено в сегашното законодателство на щата, после се казваше: „Този човек изпитва вродена, хроническа и. неизлечима омраза към обикновените хора. Те за него са: само роби и безправни същества, обречени да теглят колесницата :на неговото величие. Нито веднъж, в своят живот той не е сметнал за необходимо да се обърне направо към народа. Така например във Филаделфия решил да заграби обществените концесии, той тайно се е стремял да си уреди чрез мошеничество работите и е подкупил градския ковчежник. И в Чикаго се опита да използва с подкупи за свои цели прекрасните привилегии, които предлага този град и които трябва всъщност да служат на всички. Франк Алджърнън Каупъруд не вярва на народа, не възлага на него никакви надежди. За него народът не е друго освен нива, която трябва да се засее, за да може после той да прибере жътвата. За него народът, това са тружениците с ¦превити гърбове, на колене, с наведени към калта лица, а той крачи отгоре им, устремен към своето господство. В дълбините на душата си Каупъруд не вярва на никого освен на себе си. Той страни от масите, та да не би гледката на тяхната немотия и бедност да смути и помрачи егоистичното му блаженство. Франк Алджърнън Каупъруд не вярва в народа.“

Този боен вик, отекнал в уводната статия точно когато в Спрингфийлд се водеше решителната битка, беше подет от чикагския печат и от другите вестници и заинтригува силно Беренис. Тя си мислеше за него — как води тази ужасна борба, как кръстосва между Ню Йорк и Чикаго, как строи своя великолепен дворец, събира картини, кара се с Ейлийн, и постепенно той започваше да се превръща за нея в свръхчовек, в полубог или чудовище. Как можеше тогава да се очаква, че Каупъруд ще се ръководи от установените в живота правила или ще върви по отъпкани пътеки? Беше невъзможно и нямаше да стане никога. А ето че същият този човек я ухажваше, пиеше я с поглед, изпитваше благодарност за всяка нейна усмивка, готов беше да изпълнява покорно всяко нейно желание или прищявка.

Мислете си каквото искате, но жените носят в сърцата си мечтата, че техните любими ще са герои. Някои си създават идол от дърво или камък и му се кланят, други се нуждаят от строгата реалност на величието, но и в двата случая е запазена. Илюзията за езическия идеал.

Беренис още не беше готова да смята Каупъруд за свой любим, но все пак беше поласкана, че греховната му преданост е нещо като дан на човек, способен да прикове погледите на целия свят. Нещо повече, тъй като нюйоркският печат се бе запалил от голямата битка в Средния запад и бе започнал да го обвинява в рушветчийство, вероломство и опит да погази волята на народа, Каупъруд реши да се помъчи да обясни точно своето положение на Беренис и да се оправдае пред нея. Докато гостуваше у семейство Картър, през антрактите в операта или в театъра той й разказа малко по малко цялата си история. Описа й характерите на Ханд, Шрайхарт и Арнийл, ревността и отмъщението, под влияние на които го бяха нападнали в Чикаго.

— Още не се е родил човекът, който да получи нещо от градския съвет на Чикаго и да не плати за него — каза й той. — Въпросът е кой ще даде парите. — Описа й как Труман Леели Макдоналд се е опитвал веднъж „да му бутне“ петдесет хиляди долара и как вестниците са открили възможността да печелят пари и да увеличават тиража си, като му се нахвърлят. Призна си откровено, че е отлъчен от висшето общество отчасти заради недостатъците на Ейлийн и отчасти заради отношението си — като същински Прометей презира това общество, което досега не е познавало поражения.

— Ще ги сразя напълно — заяви един ден Каупъруд най-сериозно на Беренис, след като обядваха в „Плаза“ и салонът на ресторанта вече беше полупразен. Сивите му очи отразяваха неговата необятна и загадъчна душа. — Губернаторът не е подписал законопроекта за петдесетгодишната концесия (това ставаше но времето, когато борбата в Спрингфийлд не беше завършена), но ще го направи. Предстои ми още една битка. Ще обединя всички чикагски трамвайни линии. Аз съм в състояние да го постигна много по-успешно от всеки друг. По-късно, ако е чак толкова нужно да ги притежава градът, нека ги купи от мен.

— А след това? — попита мило Беренис, поласкана от неговото доверие.

— О, не зная. Предполагам, че ще отида да живея в чужбина. Май не проявяват кой знае какъв интерес към мен. Ще попълня художествената си колекция…

— Но ако загубите?

— И през ума не ми е минавало — отбеляза студено Каупъруд. — Каквото и да се случи, имам предостатъчно средства, за да живея. Вече съм малко уморен от борбата.

Той се усмихна, но Беренис разбра, че мисълта за възможното поражение го е огорчила. Душата му жадуваше за победа, за победа и за нищо друго.

Тези разговори правеха силно впечатление на Беренис, тъй като по това време името на Каупъруд привличаше всеобщото внимание. Същевременно в негова полза работеха и други, донякъде зловещи сили. Малко по малко Беренис и майка й започнаха да осъзнават, че най-назадничавите представители на обществото вече отказват да ги приемат. Беренис се бе прочула доста, за да бъде пренебрегвана така. Пет месеца след случая с Бийлс Чадси, на официален обед, даван от семейство Харис Хогърти, един гост от Синсинати обърна внимание на мисис Хогърти, че за Беренис се носят най-различни слухове. Мисис Хогърти написа писмо на свои приятели в Луисвил и получи исканите сведения. Наскоро след това, кой знае защо, Беренис не бе поканена за тържеството по случай влизането в обществото на Джералдин Борга, с чиято сестра беше съученичка. Това й направи силно впечатление. После семейство Хогърти не я включи сред многобройните поканени за лятото гости, нещо, което не бяха правили преди това. Техният пример беше последван от семейство Ланман Зайглър и Лукас Демиг. Не я отбягваха открито, просто не я канеха. И така една сутрин тя прочете в „Трибюн“, че мисис Корскейдън Батджър е заминала с параход за Италия. И то без да й каже и дума. А се смяташе за една от най-добрите й приятелки. Някои хора търсят откритото обяснение, за други е предостатъчен един-единствен намек. Беренис знаеше много добре накъде духа вятърът.

Е, да, намериха се и такива хора — сред най-еманципираните, — които не се присъединиха към общия хор, като например мисис Патрик Джилхенин:

— Не, не! Какво говорите? Такъв срам! Е, добре, обичам Беви и винаги ще я обичам! Тя е умна и може да идва колкото си иска у дома. Вината не е нейна. Тя е родена дама и винаги ще си остане такава. Животът е толкова жесток!

Или мисис Огъстъс Табрийз:

— Нима е истина? Не мога да повярвам. Все едно, тя е толкова очарователна, за да се откаже човек от нейната компания. Що се отнася до мен, няма да обръщам внимание на тези слухове, докато е възможно. Може да идва у дома, дори и всички други врати да са затворени за нея.

Или мисис Пенингтън Дрюъри;

— Как, Беви Флеминг? Кой го е измислил? Не вярвам. Въпреки всичко я обичам. Що за прищявка на семейство Хогърти да не я приема — глупаци такива! Милото момиче може да ми идва на гости, когато пожелае. Нима е виновна за постъпките на майка си!

И все пак в света на богатите глупаци — на онези, които дължаха положението си на своето богатство, приспособенчество, престорена добронамереност и невежество, Беви Флеминг беше станала персона нон грата. Как го прие тя ли? Със съзнанието за своето превъзходство, което не може да бъде разколебано от никакви житейски несгоди. Истинските личности знаят своята цена още от детските си години и рядко или никога не се съмняват в нея. Животът може да им погажда различни нечестни номера, да връхлита отгоре им на унищожителни приливи и отливи, но те остават спокойни, тихи и непоколебими като скали. Беви Флеминг се чувствуваше толкова над всички наоколо, че си позволяваше дори и сега да се държи високо изправена.

И все пак, за да си уреди положението, тя започна да се оглежда и да търси човек за евентуален приемлив брак. Браксмър си беше отишъл завинаги. Беше някъде на Изток, май в Китай, а увлечението му по нея явно беше угаснало. И Калмър Дюелма си беше отишъл — направо бе грабнат от едно от семействата, които сега отказваха да я приемат. И все пак в светските салони, които Беренис продължаваше да посещава — а какво бяха те, ако не пазарища за брачни сделки? — й се откри възможност: двама младежи, издънка на потомци на богати родове, се опитаха плахо да се сближат с нея. Но им бе съдено да си останат с празни ръце. Първият — Петро Рисер Маркадо, бразилец, получил образованието си в Оксфорд, обещаваше искреност и силни чувства, докато не научи, че Беренис е бедна… и какво? Някой му беше подшушнал нещо. Другият беше някой си Уилям Дрейк Баудън, издънка от стар прочут род, който живееше на северната страна на Вашингтон скуеър. След един бал, сутрешна музикална забава и още една среща Баудън заведе Беренис при майка си и сестра си, които останаха очаровани.

— О, ангел мой небесен! — възкликна той възторжено един ден. — Съгласна ли сте да се омъжите за мен?

Беви го погледна учудено.

— Да почакаме малко, скъпи приятелю — посъветва го тя. — Искам да се убедите, че наистина ме обичате.

Наскоро след това Баудън срещна в клуба свой съученик, който го поздрави и му каза:

— Слушай, Баудън. Ти си ми приятел. Виждам те с мис Флеминг. Не зная докъде са стигнали отношенията ви и нямам намерение да се меся, но наясно ли си с всичко за нея?

— Какво искаш да кажеш? — попита Баудън. — Говори направо.

— Извинявай, приятелю. Не искам да те обиждам. Познаваш ме добре. Колежът… и всичко останало. Едно нещо ще ти кажа, преди да си отишъл по-далече. Поразпитай. Може да чуеш нещо. Ако се окаже истина, трябва да го знаеш. В противен случай приказките трябва да престанат. Ако греша, можеш да поискаш да ти се извиня. Чувам да се говори, затова ти го казвам. Имам най-добри намерения, приятелю. Уверявам те.

Баудън започна да проучва. Езиците на ревността и завистта се развързаха. Мистър Баудън щеше да наследи три милиона долара. После младежът замина спешно някъде, а Беренис се вгледа в образа си в огледалото. Какво е това? Какво говорят хората? Колко странно! Е, тя е млада и красива. Ще се намерят и други. Все пак може би щеше да обикне Баудън. Беше толкова весел и непринудено артистичен. Наистина тя имаше по-добро мнение за него.

Но Беренис не се отчая съвсем. Държеше се загадъчно, надменно, понякога бе натъжена, друг път необуздано весела и смела, но от време на време зад веселието долавяше, че всичко е някак нереално. Животът беше пълен с превратности. И най-нежните цветя умират, лишени от светлина и въздух. Сега прегрешението на майка й не й се струваше толкова необяснимо. Та нали в края на краищата тя тъкмо с тази постъпка бе запазила известно обществено положение и за себе си, и за своето семейство? Красотата е като сънищата, отлита бързо. Човешката личност — съкровената й същност и бляскавите мечти — не е важна, по-важни са името, богатството, сплетните, случайността. Беренис се нацупи.. Животът трябва да се живее. На този свят човек трябва да се научи да се преструва и да лъже. Младостта е изпълнена с оптимизъм, а Беренис със своя остър ум беше толкова млада. Тя гледаше на живота като на добър шанс, на игра, която можеше да бъде изиграна по различни начини. Възгледите на Каупъруд започваха да й допадат. Човек трябва сам да се издигне, сам да проправя пътя си, ако не иска да живее унило и безрадостно и да се влачи след другите. Щом обществото е толкова дребнаво, а мъжете — толкова глупави, й оставаше само едно. Трябваше да покори живота, да го покори и парите щяха да й помогнат да го постигне.

Освен това Каупъруд все повече й харесваше, наистина й харесваше. Беше много по-привлекателен от толкова други, много по-силен. Беренис беше неестествено весела, сякаш искаше да каже: „Все пак победата ще бъде моя!“