Теодор Драйзер
Титан (48)

Глава XLVIII
ПАНИКА

На 4 август 1896 година Чикаго, пък и целият финансов свят бяха смаяни и стъписани от краха на „Американски кибрит“, чиито акции се смятаха за най-сигурните на пазара, и от последвалия фалит на привидните собственици на фирмата господата Хъл и Стакпоул — техният дефицит възлизаше на двадесет милиона долара. Още предния ден в единадесет часа сутринта светът на банкерите и борсовите посредници в Чикаго, търгуващи с акции, разбра ясно, че става нето. Изкуствено поддържаният висок курс на акциите на „Американски кибрит“ и необходимостта от налични пари караха акционерите от всички краища на страната да хвърлят цели пакети акции на пазара с надеждата да ги реализират, преди да са се разорили окончателно. Около борсата, която се издигаше неприветливо като сива крепост в началото на Ла Сал стрийт, цареше голямо оживление — сякаш безмилостно беше разровен огромен мравуняк. Чиновници и куриери тичаха объркани насам-натам явно безцелно. Борсовите посредници, изглежда, разпродали запасите си от „Американски кибрит“ още предния ден, развеселени, се появиха рано на борсата и с първия удар на гонга започнаха да предлагат акции на големи партиди от по двеста и петстотин броя. Агентите на Хъл и Стакпоул също бяха, разбира се, на борсата и сред крещящата, блъскаща се тълпа купуваха всяка появила се акция на цената, която се надяваха да поддържат. Двамата учредители на компанията постоянно поддържаха телефонна и телеграфна връзка не само с различните клечки, които бяха въвлекли в тази борсова спекулация, но и със своите чиновници и борсови посредници. При създалото се положение и двамата естествено бяха разстроени. Играта вече не се водеше е широкия и лек замах, характерен за най-благоприятните моменти във висшата финансова политика. За съжаление, както при всички разбунени потоци в живота, когато огромни реки са притиснати в тесни и криволичещи корита, и сега двамата мъже бяха погълнати главно от моментните дребни, но въпреки това мъчителни грижи. Откъде да намерят петдесет хиляди долара, за да заплатят този или онзи пакет акции, които непрекъснато се стоварваха върху тях? Сякаш се опитваха сами, с голи ръце да запушат все по-широка пукнатина в бент, зад който бушуваше огромно разрушително море.

В единадесет часа мистър Файниъс Хъл стана от стола пред тежкото му махагоново писалище и отиде при своя съдружник.

— Слушай, Бен — каза той, — страхувам се, че няма да се справим. Ипотекирахме толкова много от акциите в града, че сега е невъзможно да разберем кой го върши. Обзалагам се, че някой, не мога да кажа точно кой, ги разпродава. Не смяташ ли, че може да е Каупъруд или някой от онези хора, при които той ни изпрати?

Измъчен от тревогите през последните няколко седмици, Стакпоул бе доста избухлив.

— Откъде да знам, Файниъс? — попита намръщено той, налегнат от мрачни мисли. — Едва ли. Не съм забелязвал по нищо да се интересуват от борсови спекулации. Но при всички положения трябваше да намерим отнякъде парите. Всеки момент някой от тази сган може да се уплаши и да хвърли всички акции на пазара. Ясно е, че са ни хванали натясно.

За стотен път той подръпна твърде стегнатата си яка и запретна ръкавите на ризата си, заради задухата беше свалил сакото и жилетката си. Точно тогава иззвъня телефонът на мистър Хъл, онзи, който беше свързан с канцеларията на фирмата в борсата, Хъл скочи и грабна слушалката.

— Да — обади се раздразнено той.

— Две хиляди акции от „Американски кибрит“ се продават по двеста и двадесет. Да ги купя ли?

Чиновникът, който се обаждаше по телефона, не изпускаше от очи друг чиновник, застанал до перилата на балкона за борсовите посредници, от който се виждаше цялата „арена“, тоест централната зала на борсата, и той от своя страна предаваше всеки получен знак на трети агент, застанал долу. Така че отговорът „да“ или „не“ на мистър Хъл почти мигновено се превръщаше в борсова сделка.

— Какво ще кажеш? — попита Хъл Стакпоул, като закри слушалката с ръка, а десният му клепач увисна още повече. — Още две хиляди. Откъде смяташ, че идват? Хм!

— Да, положението е безнадеждно — отвърна тежко и гърлено Стакпоул. — Не можем да надскочим себе си. Но ето какво ще ти кажа: ще поддържаме курса на двеста и двадесет до три часа. Тогава ще изчислим какво сме постигнали и какво дължим. Междувременно ще видя какво мога да направя. Ако банките не ни помогнат, а Арнийл и цялата тази паплач ни изоставят, ще банкрутираме и толкоз, но първо ще опитам още веднъж, да го вземат дяволите! Може би няма да ни помогнат, но…

Всъщност мистър Стакпоул не виждаше какво могат да направят, ако господата Ханд, Шрайхарт, Мерил и Арнийл откажат да рискуват с големи суми, но се натъжаваше и ядосваше при мисълта, че те ще ги оставят с Хъл да пропаднат, без да си помръднат и пръста. Беше опитал при Кафрат, Видера и Бейли, но те бяха непреклонни. Потънал в тези мисли, Стакпоул нахлузи широкополата си сламена шапка и излезе. На сянка беше почти деветдесет и шест градуса по Фаренхайт. Асфалтът и гранитът на улиците в деловата част на града излъчваха горещина, суха като в турска баня. Нямаше никакъв вятър. Небето пламтеше млечносиньо, а слънцето жестоко напичаше горния край на стените на високите сгради.

На седмия етаж на Рукъри билдинг, където се намираха канторите му, мистър Ханд също изнемогваше, но не толкова от горещината, колкото от тежките си мисли. Без да е скъперник и стиснат, той все пак изживяваше най-тежко финансовите несполуки. Колко често беше виждал как случайността или лошата сметка изхвърлят като ненужна смет на боклука здрави и сърцати мъже. След като заради Каупъруд жена му охладня към него, той се интересуваше на този свят може би единствено от големите си финансови сделки, които включваха доходни капиталовложения в петдесет компании. Но всички те трябваше да носят, да носят, да носят високи печалби и мисълта, че някоя може да фалира и това да се отрази зле на състоянието му, беше достатъчна, та финансистът почти физически да усеща неудовлетворение и тревога, някаква душевна и умствена погнуса, която не го напускаше дни наред или докато той не преодолееше затруднението. В сърцето на мистър Ханд нямаше място за провали.

Всъщност положението на „Американски кибрит“ ставаше толкова тежко, че можеше да отчая всеки. Освен петнадесетте хиляди акции, които господата Хъл и Стакпоул си бяха запазили от самото начало, Ханд, Арнийл, Шрайхарт и Мерил бяха закупили всеки пет хиляди акции по четиридесет долара едната, после, за да поддържат курса, се видяха принудени да купят още по толкова, но вече по сто и двадесет до двеста и двадесет долара за акция, като повечето акции бяха купени по двеста и двадесет долара. Ханд беше хвърлил около един милион и петстотин хиляди долара и сега светът му беше черен. На петдесет и седем години мъжете, свикнали само с успешни финансови сделки и със славата, че са безпогрешни в преценките си, започват да се страхуват, че ще се превърнат в играчки на случайността или съдбата. И че ще плъзне мълва за това, че вече не са толкова жизнени и далновидни. И така този душен августовски следобед мистър Ханд седеше, потънал в огромното си махагоново кресло с резба в най-отдалеченото ъгълче на кантората, и размишляваше. Още сутринта, изправен пред заплахата курсът да падне, той реши да продаде акциите си на борсата, но беше спрян по телефона от Арнийл и Шрайхарт, които предложиха да се срещнат и да обсъдят положението, преди да вземат някакви мерки. Каквото ще да става, но той намисли да напусне на другия ден играта, освен ако Стакпоул и Хъл не му предложеха ясен изход и не откриеха начин за поддържането на курса на акциите без негова помощ. Докато мислеше как би могло да стане това, се появи мистър Стакпоул — блед, разстроен и плувнал в пот.

— Е, мистър Ханд — възкликна уморено той. — Направих всичко по силите си. Досега двамата с Хъл поддържахме доста сполучливо курса на акциите. Разбрахте какво се случи тази сутрин на борсата между десет и единадесет часа. Нашата песен е изпята. Дадохме и последния си долар, заложихме и последната си акция. И моето състояние, и състоянието на Хъл се стопиха. Някой от външните акционери или пък всички заедно подкопават почвата под краката ни. Четиринадесет хиляди акции от десет часа тази сутрин! Това обяснява всичко. Сега не може да се направи нищо, нищо, освен ако вие, господа, не направите много по-големи жертви. Ако можехме да направим така, че да вземем още петнадесет хиляди акции…

Мистър Стакпоул млъкна, защото мистър Ханд вдигна дебелия си розов пръст.

— Стига! — изрече тежко той. — Това няма да стане. Няма да рискувам вече и долар. По-скоро ще разпродам всичките си акции и ще взема за тях, каквото успея. Сигурен съм, че и другите са на същото мнение.

За да избегне риска, мистър Ханд беше заложил почти всичките си акции в различни банки, та да освободи парите си за други цели, и знаеше добре, че няма да посмее да изнесе на пазара всичките си ценни книжа, ако не за друго, то защото ще трябва да върне на банките сумата, срещу която те са приели акциите. Но защо да не посплаши мистър Стакпоул.

Той погледна тъпо мистър Ханд.

— Добре тогава — каза му. — Не ми остава нищо друго, освен да се върна и да изнеса обява на външната врата на кантората. Закупихме четиринадесет хиляди акции и задържахме курса, но не разполагаме и с долар, за да ги платим. Ако банките или някой друг не вземат този пакет акции, с нас е свършено… ние банкрутираме.

Мистър Ханд знаеше, че ако Стакпоул го направи, и той ще изгуби един милион и петстотин хиляди долара, и се замисли.

— Обиколихте ли всички банки? — попита го. — Какво каза Лорънс от „Преъри нешънъл“?

— Всички са в същото положение, в което сте и вие — отговори вече съвсем отчаяно Стакпоул. — Взели са, което могат. За всичко е виновна единствено проклетата агитация в полза на среброто. Акциите са напълно сигурни. Те ще се оправят само след няколко месеца. Съмнение няма.

— Сигурен ли сте? — попита кисело мистър Ханд. — Зависи какво ще стане следващия ноември. — Той намекваше за наближаващите президентски избори.

— Да, сигурен съм — въздъхна мистър Стакпоул, убедил се, че опасността е съвсем реална. После внезапно стисна дясната си ръка и възкликна: — Проклето да е това парвеню! — Имаше предвид Апостола на среброто. — Той е в дъното на всичко. Е добре, щом не може да се направи нищо, аз да си тръгвам. Трябва да се опитаме да заложим някъде всички акции, които купихме днес. Пак ще бъде нещо, ако получим дори по сто и двадесет долара.

— Много правилно — отвърна Ханд. — Желая ви успех. Лично аз не мога да пилея повече пари. Защо не отидете да поговорите с Шрайхарт и Арнийл? Разговарях с тях и, изглежда, и те са горе-долу в моето положение, но ако са съгласни да обсъдят въпроса, и аз няма да имам нищо против. Не виждам какво може да се направи, но е възможно всички заедно да уредим нещо и да предотвратим утрешното спадане на акциите. Не зная. Дано спадането не е катастрофално.

Мистър Ханд си мислеше, че господата Хъл и Стакпоул трябва да бъдат принудени да се разделят с всичките си останали ценни книжа срещу петдесет цента или по-малко. Ако банките вземат от тях, от Шрайхарт, от него и от Арнийл тези акции и по-късно те ги продадат изгодно, биха могли да си възвърнат част от загубите. Местните банки може би щяха да се подчинят на тази могъща четворка и да се понапрегнат още малко. Но как да ги накарат? Как?

Когато Стакпоул в края на краищата отиде при Шрайхарт, тъкмо той успя, след като го поразпита и попритисна до стената, да изтръгне истината за посещението му при Каупъруд. Всъщност и Шрайхарт имаше известна вина, тъй като същия ден без знанието на съдружниците си хвърли на борсата две хиляди акции от „Американски кибрит“. И естествено изгаряше от нетърпение да разбере дали Стакпоул или някой друг го подозира, че е замесен. И затова подложи Стакпоул на разпит и той, загрижен за интересите си, разказа всичко от игла до конец. Дълбоко в себе си се оправдаваше с това, че четворката на бърза ръка го е изоставила.

— Защо отидохте при него? — възкликна Шрайхарт, като се престори на безкрайно учуден и ядосан, какъвто донякъде беше. — Мисля, че още в началото се споразумяхме той в никакъв случай да не участвува. По-добре да бяхте потърсили помощ от самия дявол! — В същото време си мислеше: „Какъв късмет!“ Отваряше се възможност не само да покрие хитрите си задкулисни машинации, но и ако четворката реши да изостави Хъл и Стакпоул на злополучната им съдба, щеше да има чудесно извинение.

— Истината е — отговори малко смутено, но все пак дръзко Стакпоул, — че миналия четвъртък имах петнадесет хиляди акции, срещу които трябваше да получа пари. Нито вие, нито останалите не пожелахте да вземете още акции. И банките ми отказаха. Позвъних случайно на Рамбо и той ми подсказа да се обърна към Каупъруд.

Както вече се разбра, Стакпоул отиде направо при Каупъруд, но при тези обстоятелства лъжата изглеждаше необходима.

— Рамбо! — подметна саркастично Шрайхарт. — Човек на Каупъруд като останалите. И да искахте, пак не бихте могли да отидете при по-долни типове. Ето откъде идват акциите, вече няма никакво съмнение. Този мръсник или неговите приятели ни предават. Трябваше да се досетите, че ще го направи. Той ни мрази. Казвате, че сте изчерпали всичките си възможности? И не сте в състояние да измислите нищо друго?

— Нищо — отвърна мрачно Стакпоул.

— Много лошо. Постъпили сте крайно неразумно, като сте отишли при Каупъруд, но ще видим какво може да се направи.

Шрайхарт, както и Ханд бяха намислили да принудят Хъл и Стакпоул да продадат на безценица всичките си акции на банките, а те след известен натиск да държат ценните книжа, заложени от тях с Ханд и другите, докато компанията не започне да носи печалба. В същото време Шрайхарт бе страшно ядосан, че по щастливо Стечение на обстоятелствата Каупъруд отново е успял да измъкне голяма печалба. Явно кризата беше свързана с него. След като Стакпоул си отиде, Шрайхарт побърза да се обади по телефона на Ханд и Арнийл и им предложи да се видят — след час тримата с Мерил се срещнаха в кантората на Арнийл, за да обсъдят новия и крайно интересен развой на събитията. Всъщност този следобед тримата господа бяха все по-разтревожени. Не че не бяха в състояние да посрещнат загубите си, но лошото впечатление от подобен фалит (двадесет милиона долара), да не говорим за отражението му върху тяхната чест и върху града като финансов център, беше крайно неприятно, дори пагубно, а сега и това, че Каупъруд се беше напечелил, ги правеше още по-нещастни. Когато чуха за случилото се, Ханд и Арнийл изръмжаха гневно, а Мерил както обикновено се замисли за огромната хитрост на Каупъруд. Този човек все пак му харесваше.

Повечето членове на една истински преуспяваща общност изпитват някаква гражданска гордост, която често изплува на повърхността при съдбоносни обстоятелства. Четиримата мъже не правеха изключение от това правило. Господата Шрайхарт, Ханд, Арнийл и Мерил бяха загрижени не само за доброто име на Чикаго, но и за собствения си престиж в очите на финансистите от източните щати. За тях бе тежък удар, че единственото голямо предприятие, което бяха създали напоследък и което можеше да се мери с тръстовете, организирани наскоро в Ню Йорк и другаде, ще се разпадне толкова ненавреме. Стига да бе възможно, финансистите на Чикаго трябваше да бъдат избавени от подобен позор. И затова, когато мистър Шрайхарт пристигна ядосан и разтревожен и разказа подробно онова, което току-що беше научил, приятелите му го изслушаха с напрегнато внимание.

Беше пет и нещо следобед, но слънцето продължаваше да нарича, макар че стените отсреща се бяха обагрили в прохладен сив цвят и се бяха изпъстрили с тъмни сенки. Чуваше се пронизителният глас на вестникарче, което продаваше извънредно издание, примесен с шума от стъпки на запътени към къщи пешеходци и от трамваи — трамваите на Каупъруд.

— Ето какво ще ви кажа — рече накрая Шрайхарт. — Струва ми се, че твърде дълго търпяхме тоя просяк да ни се меси. Съгласен съм, че и Хъл, и Стакпоул са нямали право да ходят при него. Те са изложили и себе си, и нас на удар, който не закъсня да се стовари отгоре ни. — Мистър Шрайхарт бе напълно искрено хаплив, студен, безпогрешен и язвителен. — В същото време — продължи той — всеки заможен човек от нашия кръг щеше да бъде така любезен да преговаря и да предостави на нас или поне на банките ни възможността да изкупим тези ценни книжа. Щеше да ни се притече на помощ в името на Чикаго. При сегашното положение Каупъруд нямаше право да продава тези акции. Той знае прекрасно какво ще стане след обезценяването им. Целият град е засегнат, но него не го е грижа. Мистър Стакпоул ме уверява, че Каупъруд или по-скоро хората, които явно са го представяли, му били обещали да не продават нито една акция. Сега с чиста съвест заявявам, че в техните каси няма нито една от тези акции. В известна степен дори ми е мъчно за бедния Стакпоул. Неговото положение наистина е било много тежко. Но за мошеничеството на Каупъруд няма и не може да има никакво извинение. Както знаем всички, той си е направо разбойник. Стига да е възможно, длъжни сме да сложим край на кариерата му тук, в Чикаго.

Мистър Шрайхарт изпъна закръглените си крака, оправи меката си яка и приглади късите си, остри, къдрави и вече прошарени мустаци. В черните му очи блестеше непримирима омраза.

В този момент сякаш без връзка с разговора мистър Арнийл попита:

— Някой от вас случайно да знае какво е сегашното финансово състояние на Каупъруд? Всички естествено знаем за трамвайните му линии по Лейк стрийт и в Северозападната страна. Подочух, че строял къща в Ню Йорк, а за това се искат пари. В течение съм, че е получил заем от четиристотин хиляди долара от Централната банка на Чикаго, но какво ли още дължи?

— Двеста хиляди на „Преъри нешънъл“ — обади се веднага Шрайхарт. — От време на време съм чувал и за други суми, но в момента не си ги спомням.

Хитър, прошарен и издокаран като парижанин, мистър Мерил се беше свил в широкото кресло и оглеждаше останалите проницателно, но и някак примирено. Въпреки че отдавна имаше зъб на Каупъруд, задето бе отказал да прокара трамвайна линия край магазина му, той от край време проявяваше интерес към него — като към някакво рядко явление. Мисълта да организират заговор против Каупъруд наистина не му харесваше. И все пак той се чувствуваше задължен да се включи в подобно съвещание.

— Наскоро мистър Хил, моят финансов агент, му е дал заем от няколкостотин хиляди долара — реши се да каже малко колебливо той. — Предполагам, че има много други неизплатени заеми.

Мистър Ханд нервно се размърда.

— Той дължи толкова, ако не и повече, на „Търд нешънъл“ и на „Лейк сити“ — отбеляза Ханд. — Зная откъде е взел още петстотин хиляди долара, за които тук не стана дума. Полковник Балинджър му е дал двеста хиляди. Сигурно дължи още толкова на Антъни Юър. Дължи и на Търговската банка сто и петдесет хиляди.

Арнийл пресметна наум сумите и установи, че Каупъруд явно е направил дългове за около три милиона долара, ако не и за повече, които е получил, при условие че ги върне веднага щом му ги поискат.

— Не разполагам с всички данни — каза най-сетне бавно и отчетливо той. — Ако можем да поговорим още тази вечер с някои от директорите на нашите банки, сигурно ще открием и други заеми, за които не знаем. Не обичам да съм жесток с никого, но нашето положение е доста тежко. Ако още тази вечер не предприемем нещо, до сутринта „Хъл и Стакпоул“ сто на сто ще фалират. Ние, разбира се, сме задължени за заемите на банките и имаме моралното задължение да направим всичко възможно за тях. В известен смисъл са застрашени доброто име на Чикаго и неговата слава на финансов център. Както вече казах на мистър Стакпоул и мистър Хъл, лично аз не мога да направя нищо повече. Предполагам, че и вие сте в същото положение. Единственото, на което можем да разчитаме при сегашните условия, са банките, а доколкото разбирам, те са претъпкани със заложени акции. Зная, че е така поне в „Лейк сити“ и в кредитното дружество „Дъглас“.

— Така е в почти всички банки — каза Ханд.

Шрайхарт и Мерил кимнаха.

— Доколкото ми е известно, не сме задължени с нищо на мистър Каупъруд — продължи мистър Арнийл след кратка, но многозначителна пауза. — Както спомена днес мистър Шрайхарт, той, изглежда, има склонност да се меси и да пречи непрекъснато. Очевидно е задължен към различните банки със сумите, за които споменахме. Защо банките да не си поискат парите? Това ще им позволи да укрепнат, пък и да ни помогнат да се справим със сегашното положение. Съмнявам се, че Каупъруд е в състояние да погаси задълженията си.

Дълбоко в себе си мистър Арнийл не мразеше, ни най-малко не мразеше Каупъруд. Но Ханд, Мерил и Шрайхарт му бяха приятели. Те виждаха в него ръководителя на чикагските финансови кръгове. Възходът на Каупъруд, неговият наполеоновски вид поставяха под заплаха престижа на Арнийл. Докато говореше, мистър Арнийл не вдигна нито веднъж поглед от бюрото, зад което седеше. Само почукваше с пръсти по писалището. Другите го наблюдаваха напрегнато, доловили съвсем ясно накъде клони той с предложението си.

— Прекрасна идея! Прекрасна! — възкликна Шрайхарт. — Аз съм за всичко, което има за цел отстраняването на този човек. Може би тъкмо благодарение на сегашното положение ще го постигнем. Най-малкото то сигурно ще ни помогне да разрешим нашите затруднения. Тъй че всяко зло — за добро.

— Не виждам защо банките да не си поискат парите — намеси се Ханд. — Така вече съм съгласен да помогна.

— И аз нямам възражения — каза Мерил. — Мисля обаче, че ще е честно да разгласим възможно най-много всяко решение, което вземем — добави той.

— Защо да не повикаме още сега банкерите — предложи Шрайхарт — и да разберем какво точно е положението на Каупъруд и какви суми са необходими, за да подкрепим Хъл и Стакпоул? Тогава можем да уведомим мистър Каупъруд за онова, което смятаме да направим.

Мистър Ханд кимна и погледна големия си тежък златен часовник, изработен грубо и безвкусно.

— Струва ми се — каза той, — че най-сетне намерихме изход от положението. Предлагам да повикаме Кандиш и Крамър от фондовата борса — говореше за председателя и секретаря й, — както и Симънс от „Дъглас“. И бързо ще можем да кажем какво трябва да направим.

Решиха, че е най-подходящо да се срещнат в библиотеката в дома на мистър Арнийл. Зазвъняха телефони, полетяха телеграми, хукнаха куриери, за да призоват сателитите на четирите финансови светила и политическите дейци, натоварени да следят как се изразходват държавните средства — те трябваше да одобрят това тайно решение, тъй като беше ясно, че никой от дребните риби няма да прояви безразсъдството да се противопостави.