Теодор Драйзер
Титан (22)

Глава XXII
НАЙ-ПОСЛЕ ТРАМВАЙНИТЕ ЛИНИИ

Сред директорите на Северночикагската градска компания имаше един човек на име Едуин Л. Кафрат, млад и далновиден, Баща му, един от бившите основни акционери на компанията, бе починал наскоро и бе оставил цялото си имущество и директорския си пост на единствения си син. Младият Кафрат не познаваше трамвайният транспорт, но въпреки това смяташе, че може да напрани много, сина да му предоставят възможност. Притежаваше приблизително осемстотин от общо петте хиляди акции на компанията, но останалите акции бяха разпределени така, че той можеше да упражнява само слабо влияние. И въпреки това още от деня, в който влезе в компанията — месеци преди Каупъруд да се замисли сериозно върху положението в трамвайния транспорт, Кафрат започна да настоява за въвеждането на подобрения — линиите да бъдат продължени, да бъдат получени нови концесии, да бъдат пуснати по-добри вагони, по-добри коне, вагоните през зимата да бъдат отоплявани и така нататък, по тези предложения звучаха за неговите колеги директори просто като израз на необмислено младежко безразсъдство и бяха почти единодушно отхвърляни.

— Какво им е лошото на вагоните? — попита Албърт Торсън, един от по-старите директори, на заседание, на което Кафрат отправяше както винаги протест. — Не виждам нищо лошо. И аз пътувам с тях.

Торсън беше едър, мръсен шестдесет и шест годишен мъж, вечно в тютюн, малко глупав, но сърдечен. Занимаваше се с търговия на бои и винаги носеше много светъл, стоманеносив костюм със силно измачкани отзад панталони и ръкави.

— Може би тъкмо това им е лошото, Албърт — изчурулика Солон Кемпфърт, един от близките му приятели в управителния съвет.

Духовитата забележка предизвика смях.

— О, не зная. Доста често виждам и всички вас в трамваите.

— Ще ви кажа какво им е лошото — намеси се Кафрат. — Мръсни са, нестабилни са, прозорците им дрънчат така, че човек не може да си чуе приказката. Релсите не са добри, а от смрадливата слама, която разхвърляме зимно време в тях, просто можеш да се поболееш. Не поддържаме трамвайните линии. Никак не се учудвам, че хората се оплакват. И аз самият щях да се оплаквам.

— Аз пък не мисля, че работите са чак толкова лоши — подхвърли председателят Онайъс С. Скинър с лице с много къси бакенбарди, ласкаво като на китайско божество. Беше шестдесет и осем годишен. — Е, не са най-добрите трамваи на света, но все пак си ги бива, то, щом компанията щеше да е принудена да изхарчи още години наред. Ще бъда много доволен, ако подновим подвижния парк, но разходите ще бъдат значителни. С тия линии, които продължаваме, и петте цента за такива дълги пътувания ще останем без печалба.

Така наречените „дълги пътувания“ не надвишаваха две-три мили, но пак се виждаха дълги на мистър Скинър.

— Добре, но погледнете Южната компания — настояваше Кафрат. — Нямам представа за какво мислите всички вие. Във Филаделфия вече е прокарана кабелна линия. Има още една в Сан Франциско. Доколкото разбирам, вече е изобретен електрически трамвай, а какви трамваи използваме тук — същински обори, така ги наричам аз е тази слама в тях. Боже господи, крайно време е някои от нас да ни вкара ума в главите!

— А, не съм много сигурен — обади се мистър Скинър. — Струва ми се, че направихме много за Северната страна. Наистина много.

Членовете на управителния съвет Солон Кемпфърт, Албърт Торсън, Айзък Уайт, Антъни Юър, Арнолд С. Бенджамин и Ото Матджес, все солидни джентълмени, просто седяха и гледаха втренчено.

Буйният Кафрат обаче не можеше така лесно да бъде обуздан. Той повтаряше призивите си и при други случаи. Фактът, че от време на време във вестниците се появяваха сериозни оплаквания от обслужването в същата Северна компания, му беше донякъде приятен. Може би именно това щеше да е последната капка, от която чашата ще прелее.

През това време в резултат на споразумението между Каупъруд и Маккенти Северната компания бе изгубила всякакви възможности да получава допълнителни концесии за улиците без трамвай, дори за използването на тунела на Ла Сал стрийт. Кафрат не го знаеше. Не го знаеха и членовете на управителния съвет на компанията, но това беше самата истина. Нещо повече, чрез градските съветници в Северната страна, които бяха изцяло на негово разположение, Маккенти започна да подклажда нови приказки и недоволство, които да злепоставят сегашната управа. В съвета се вдигна голям шум, след като някой предложи Северната компания да бъде принудена да изхвърли старите вагони и да прокара по-добри и по сигурни релси. Странно, но това не се отнасяше толкова много за Западната и Южната компания, които се намираха в същото положение. Обикновените жители на града, които нямаха представа за хитростите, прилагани непрекъснато в политиката за постигането на една или друга цел, се зарадваха много от този така наречен „обществен бунт“. Не допускаха, че са само пионки в играта и колко малко искреност има в първоначалната подбуда.

Един ден Адисън, който се питаше кой ли в Северната компания може да е полезен на Каупъруд и накрая се спря на младия Кафрат като най-подходящ посредник, се запозна съвсем случайно с него в клуба „Юниън лийг“.

— И вас, от Северната компания, и хората от Западната ви очакват огромни разходи — възползва се той да отбележи.

— Как така? — попита Кафрат, изгарящ от любопитство да чуе всичко, свързано с развитието на трамвайния транспорт.

— Ако не се лъжа жестоко, вие всички съвсем скоро ще трябва да хвърлите доста пари, за да обновите трамвайните си линии и както подочух, да въведете като Южната компания новата тяга, кабелната линия.

Адисън искаше да създаде впечатление, че градският съвет, общественото мнение или нещо друго ще принуди Северночикагската компания да се заеме с тези големи и скъпи подобрения.

Кафрат наостри уши. Какво ли щеше да предприеме градският съвет? Искаше му се да научи всичко. Те обсъдиха положението — какво представлява кабелната линия, колко струват станциите, необходимостта от нови релси и по-солидни мостове, както и някои други средства за преминаване над или под реката. Адисън положи големи усилия да наблегне, че Южната, или Чикагската трамвайна компания се намира в много по-изгодно положение от останалите две, защото нейните вагони не трябва да пресичат реката. След това той отново изрази съчувствието си към Северната компания заради твърде тежкото положение, в което се намира.

— Струва ми се, че на вашата компания й предстои много работа — повтори Адисън.

Кафрат остана доста впечатлен и потиснат, тъй като, щом компанията щеше да е принудена да изхарчи луди пари за тунели и други обновления, и неговите осемстотин акции щяха да поевтинеят. И все пак се утешаваше донякъде с мисълта, че с подобренията, които му бе описал Адисън, трамвайните линии щяха да станат в крайна сметка по-доходни. Но дотогава им предстояха тежки времена. Сега вече старите членове на управителния съвет трябва бързо да се размърдат, помисли си той. Щом Южната компания се преустрои, ще се наложи и те да последват нейния пример. Но дали щяха да го направят? Как да ги накара да проумеят, че дори да трябва да ипотекират линиите за няколко години, в края на краищата ще си върнат парите? Беше му втръснало от старите, консервативни и предпазливи методи.

Няколко седмици по-късно Адисън, който продължаваше да работи за Каупъруд, пак поговори на четири очи с Кафрат. Помоли го да пази засега всичко в тайна и му каза, че след първия им разговор е научил никои нови моменти. През това време го били посетили няколко души, свързани отдавна с трамвайния транспорт в други места. Ходели в различни градове, търсели къде най-изгодно да вложат капиталите си и се спрели на Чикаго. Запознали се с чикагските трамвайни линии и решили, че Северночикагската линия е най-подходяща. След това Адисън изложи-изключително внимателно на Кафрат плана, описан му от Каупъруд. Отпърво Кафрат се колебаеше, но накрая беше спечелен. Твърде дълго се бе препъвал о вялото и боязливо отношение на старото ръководство. Не знаеше кои са тези нови хора, Но техният план съвпадаше с неговите идеи. Адисън подчерта, че планът ще струва няколко милиона долара и че той не виждал как тези пари могат да бъдат събрани чужда помощ, ако трамвайните линии бъдат ипотекирани срещу голяма сума. Защо да не включи компанията и тези нови хора, в случай че те решат да купят петдесет и един процента от акциите за деветдесет и девет години и гарантират задоволителен лихвен процент от печалбата за всички акции по сегашния им курс, като осъществяват и една далновидна политика. Пак е за предпочитане пред това, да бъде ипотекирано старото имущество, пък и управата не я бива за нищо. Кафрат не разбираше, че новите акционери ще натрупат състояние от компаниите, които ще осъществят допълнителното строителство и ще доставят съоръженията, и че Каупъруд ще е сред тези акционери, не знаеше и че Каупъруд ще пусне акции, без да увеличава основния капитал, за старите и новите линии и че едва ли ще му се наложи да влага и долар, след като вече си е осигурил първоначалния капитал („капитала за разговори“, както обичаше да го нарича той). Каупъруд и Адисън вече се бяха уговорили, че ако успеят, ще основат чикагско кредитно дружество, разполагащо с милиони за осъществяване на всички техни сделки. Кафрат разбра само, че ще получи по-големи печалби от своите акции и може би ще бъде сред учредителите на новата компания.

— Вече три години разправям същото на онези приятели — възкликна накрая той, поласкан от вниманието на Адисън и изпълнен със страхопочитание към огромното му влияние, — но те не искат и да чуят, престъпление е да се управлява така Северната компания. Дори едно дете ще се справи по-добре от нас. Те пестят от линиите и вагоните, а губят хората. Нужни са ни хората и според мен съществува само един начин да ги спечелим — като им предоставим приличен транспорт. Ще ви кажа честно, никога не сме го правили.

Не след дълго Каупъруд говори накратко с Кафрат и му обеща не само шестстотин долара за всяка негова акция, която притежаваше и смяташе да продаде, но и награда — пакет акции на новата компания, в случай че той застане на негова страна. Кафрат се върна в Северната страна щастлив не само за себе си, но и за своята компания. След като обмисли добре всичко, той реши, че най-добрият начин да помогне на Каупъруд е да се действува по околен път, чрез тънки намеци на привидно незаинтересовани лица. Ето защо подшушна на главния инженер Уилям Джонсън да каже на Албърт Торсън, един от най-податливите директори, че е подочул как на Айзък Уайт, Арнолд С. Бенджамин и Ото Матджес, трима други директори и притежатели на най-много акции, са предложили баснословна сума, за техния пай и че те смятат да го продадат и да оставят другите на сухо.

Торсън побесня.

— Кога го чухте? — попита той.

Джонсън му каза кога, но засега предпочете да запази в тайна източника на информацията. Торсън изтича начаса при своя приятел Солон Кемпфърт, който на свой ред отиде да понаучи нещо от Кафрат.

— Дочух нещо такова — беше единственото, което му каза Кафрат, — но наистина не знам нищо.

Тогава Торсън и Кемпфърт останаха с впечатлението, че Кафрат също участва в заговора и е решил да продаде всичките си акции, а тях да ги изостави с някакви дребни печалби. Лоша работа!

Междувременно по съвета на Кафрат Каупъруд се обърна към Айзък Уайт, Арнолд С. Бенджамин и Ото Матджес така, сякаш искаше да преговаря единствено с тях тримата. Малко по-късно Торсън и Кемпфърт бяха посетени със същата цел и изпълнени с таен страх, се съгласиха да продадат или да отстъпят акциите си при предложените от Каупъруд крайно изгодни условия, стига той да убеди и останалите да направят същото. Така той си осигури силната подкрепа на управителния съвет. Накрая Айзък Уайт заяви на едно от заседанията, че са му направили интересно предложение, което веднага изложи. Заяви, че още се колебае, но че съветът може би ще го обсъди. Торсън и Кемпфърт начаса се убедиха, че всичко, казано от Джонсън, отговаря на истината. Съветът реши да покани Каупъруд, който да обясни своя план, и той го направи с много усмивки в дълъг, приятен разговор. Стана ясно, че всички трамвайни линии трябва да бъдат модернизирани в близко бъдеще и че предложеният план ще им спести много работа, грижи и тревоги. Нещо повече, Каупъруд им осигуряваше веднага по-високи печалби, отколкото те очакваха да получат през следващите двадесет-тридесет години. Ето защо те се съгласиха, че трябва да опитат. Казаха си, че ако Каупъруд не успее да им изплати навреме предложената печалба, собствеността отново ще стане тяхна, че той се нагърбва с всички задължения — данъци, такси за вода, стари искания, няколко пенсии, тъй че си представиха цялата сделка в доста идилична светлина.

— Е, момчета, струва ми се, че днес свършихме много добра работа — отбеляза Антъни Юър и сложи приятелски ръка върху рамото на мистър Албърт Торени. — Убеден съм, че всички единодушно ще пожелаем успех на мистър Каупъруд в неговото трудно начинание.

Напълно обяснима бе радостта на мистър Юър — стойността на неговите седемстотин и петдесет акции, възлизаща на седемдесет и една хиляди и петстотин долара, се бе покачила на четиристотин двадесет и девет хиляди долара.

— Прав сте — отвърна Торсън, който се разделяше с четиристотин и осемдесет акции от общо седемстотин и деветдесет и виждаше как стойността им отскача от двеста на шестстотин долара. — Интересен човек. Дано успее.

Когато се събуди следващата сутрин в стаята на жена си — предната нощ бе закъснял с Маккенти, Адисън, Видера и други, — Каупъруд се обърна, погали по врата още сънената Ейлийн и й каза:

— Е, скъпа, вчера следобед сключих сделката със Северночикагската трамвайна компания. Щом учредя директорския съвет, веднага поемам задълженията си на председател на новата Северна компания. В крайна сметка след година-две наистина ще станем хора с положение в това село.

Надяваше се, че този факт заедно с някои други неща ще смекчи отношението на Ейлийн към него. От дълго време, след ужасния побой, който бе нанесла на Рита, тя се държеше мрачно, отчуждено и отегчено.

— Така ли? — попита Ейлийн с тъжна усмивка, като разтърка още сънените си очи. Беше с пухкава бяло-розова нощница. — Добре е, нали?

Каупъруд се приповдигна на лакът, погледна я и започна да гали закръглените й голи ръце, от които винаги се бе възхищавал. Лъскавата й гъста коса и досега го очароваше.

— Това означава, че след година-две ще мога да направя същото и със Западночикагската трамвайна компания — продължи той, — но се страхувам, че ще се вдигне голям шум, точно сега той е нежелателен. Всичко ще свърши добре. Зная, че Шрайхарт, Мерил и някои от техните хора ще се усетят много скоро. Изплъзнаха им се две от най-големите възможности, които някога е предлагал Чикаго: светилният газ и трамваите.

— О, да, Франк, радвам се за теб — каза доста мрачно Ейлийн, която въпреки огорчението от неговата изневяра все още се радваше на неизменните му успехи. — Ти винаги се оправяш.

— Искам и ти, Ейлийн, да не се чувстваш толкова зле — каза той с обич и укор. — Няма ли да се опиташ да бъдеш щастлива с мен? Всичко това е колкото за мен, толкова и за теб. Ще можеш да си разчистиш някои стари сметки дори по-добре от мен. — Той се усмихна очарователно.

— Да — отвърна Ейлийн укорително, но и нежно и малко тъжно, — притрябвали са ми пари! Исках да имам твоята любов.

— Но ти я имаш — настоя Каупъруд. — Непрекъснато ти го повтарям. Всъщност никога не съм преставал да те обичам. Знаеш, че е така.

— Да, зная — отговори тя, когато той я привлече в обятията си. — Зная как обичаш ти.

Но това не й попречи да му отвърне с топлота, защото зад бурните й упреци се криеха мъка, желанието да притежава цялата му любов, да възвърне онази изначална обич, която някога мислеше, че ще продължава вечно.