Теодор Драйзер
Титан (41)

Глава XLI
ДЪЩЕРЯТА НА МИСИС ФЛЕМИНГ

По времето, когато Каупъруд се запозна с майка й, Беренис Флеминг учеше в пансиона за благородни девици на госпожици Брустър на Ривърсайд драйв в Ню Йорк, едно от най-недостъпните учебни заведения в Щатите. Общественият престиж и връзките на семейства Хедън, Флеминг и Картър бяха достатъчни момичето да бъде прието, макар че положението на майка й в обществото все повече се влошаваше. Високо, нежно момиче, както си я представяше Каупъруд, с червеникавозлатиста коса, напомняща донякъде косата на Ейлийн, тя не приличаше на никоя от жените, която той беше срещал дотогава. Дори на седемнадесет години се открояваше с необяснимото си превъзходство, което привличаше трескавото прекомерно внимание на по-обикновените момичета, даващи израз на първичните си чувства, като се прехласваха пред своя кумир.

Дума да няма, необикновено момиче! Дори на тази възраст, когато, както можем да предположим, не бе нищо повече от едно пораснало дете, тя осъзнаваше дълбоко в себе си, че е изключителна жена, че ще привлича вниманието, че някой ден ще се издигне в обществото. Със светло лице с лунички, покриващо се понякога със силна руменина, със загадъчни, дълбоки, тъмносини като на котка очи, с тънък нос, доста приятна уста, съвършени зъби и наистина красива брадичка, тя стъпваше с някаква котешка грация — небрежно, високомерно, плавно, с движения в съвършена ритмична хармония с линиите на тялото й. Едно от любимите й забавления в трапезарията, когато ги нямаше възпитателните, беше да слага върху главата си като азиатка или африканка шест чинии и кана с вода и да пристъпва, грациозно полюшвайки бедра, без да мърда раменете, врата и главата си. Момичетата седмици наред я молеха да повтаря този „номер“, както го наричаха те. Друг път тя слагаше ръце на гърба си и устремена напред, имитираше „Крилатата богиня на победата“, копие на статуята, украсяваща залата на библиотеката.

— Знаеш ли — уверяваше я една малка червенобузеста нейна почитателка, — тя сигурно е била като теб. Главата й сигурно е била като твоята. Прекрасна си, когато я имитираш.

Вместо отговор дълбоките, почти мастилени очи на Беренис се обръщаха към нейната обожателка сериозно и равнодушно. Тя мълчеше и с това винаги внушаваше благоговение.

Пансионът с всичките благородни дами, които го ръководеха — важни, невежествени конвенционалистки, наподобяващи стари кукумявки, които държаха и на най-малките дреболии от установения ред, — беше като шега за Беренис. Тя съзнаваше колко тежи той в обществото, но още петнадесет-шестнадесетгодишна го беше надраснала. Чувствуваше превъзходството си над своите възпитателки и особено над своите съученички — всички уж с високо обществено положение, — които се трупаха около нея да слушат как говори, как пее, как декламира или имитира някого. Беренис бе дълбоко, пламенно, възторжено убедена в цената си като човек, но не защото е наследила общественото си положение, а защото притежаваше вътрешна стойност, артистично и съвършено тяло. Едно от най-големите й удоволствия беше да се разхожда сама в стаята си — понякога нощем, на угасена лампа, на слаба лунна светлина, да застава в различни пози и да разглежда тялото си, да танцува наивно, грациозно и леко като древните гъркини, уж, без да влага някаква чувственост. Но дали беше така? Под дрехата с цвят на слонова кост, която обикновено носеше, тя чувствуваше добре тялото си — всяка негова фибра. Веднъж записа в дневника си, който водеше тайно — още един артистичен порив или, ако искате, прищявка: „Кожата ми е прекрасна. Прелива от богат живот. Обичам я, обичам и силните си мускули под нея. Обичам ръцете, косата и очите си. Ръцете ми са дълги, тънки и нежни, очите ми са тъмни, мастиленосини, косата ми е кестенява, ръждивочервена, гъста и мека. Дългите ми, здрави и неуморни нозе могат да танцуват цяла нощ. О, обичам живота! Обичам живота!“

Не бихте нарекли Беренис Флеминг чувствена — макар и да беше, защото тя умееше да се владее. Очите й лъжеха. Лъжеха целия свят. Те ви оглеждаха внимателно със спокойна savoir faire^[1], с подигравателно предизвикателство и само леката насмешка в ъглите на устните подсказваше какво говори този поглед: „Не можете да ме разгадаете, не можете да ме разгадаете.“ Беренис накланяше глава на една страна, усмихваше се, лъжеше (но не с думи) и се преструваше, че е съвсем невинна. И наистина засега бе. Имаше обаче нещо друго — съкровените и убеждения, които усърдно се опитваше да прикрива. Хората ли! Те никога нямаше да разберат що за човек е тя! Никога!

Каупъруд за първи път видя тази Цирцея, дъщеря на толкова злочеста майка, при едно пътуване до Ню Йорк втората пролет, след като си бе запознал с мисис Картър в Луисвил. Беренис щеше да участвува в тържеството по случай края на учебната година в пансиона на Брустър и мисис Картър реши да замине за Ню Йорк, придружена от Каупъруд. Каупъруд отседна в хотел „Нидерландия“, а мисис Картър — в много по-скромния „Гренобъл“, но отидоха заедно да посетят това въплъщение на съвършенството, чиято фотография вече месеци наред стоеше в жилището му в Чикаго. Въведоха ги в донякъде мрачната приемна на пансиона и след малко Беренис се появи безшумно: висока и стройна, възхитително грациозна. Каупъруд забеляза от пръв поглед, че тя оправдава всички обещания от снимката, и бе във възторг. Усмивката й му се стори странна, лукава, умна и все пак детинска и дружелюбна. Без дори да погледне, тя пристъпи, протегна ръце неподражаемо артистично и възкликна донейде превзето, но все пак непринудено:

— Мамо, скъпа! Най-после си тук! Знаеш ли, цяла сутрин си мисля за теб. Не бях сигурна дали ще дойдеш днес, ти така често променяш решенията си. Нощес дори май те сънувах.

Тя все още носеше дрехи, стигащи до обувките и, сега беше с модна пола от шумоляща коприна. Беше си позволила и да си сложи някакъв лек парфюм.

Каупъруд виждаше, че мисис Картър се гордее много с дъщеря си, макар и да бе малко нервна заради превъзходство на момичето и неговото присъствие. Разбра бързо и че Беренис го мери с крайчеца на окото — единственият поглед, който тя благоволи да му отправи под дългите си мигли, беше достатъчен, та да определи съвсем точно възрастта на Каупъруд, силата, чара, богатството и светската му обиграност. Беренис безпогрешно го причисли към хората, които имат тежест в някаква област, вероятно във финансите, към многобройните кадърни мъже, които майка й, изглежда, познаваше. Винаги се беше удивявала на майка си. Неговите големи сиви очи, които я проучваха бързо и проницателно, й харесаха, те бяха ласкави и умни. Макар и млада, Беренис разбра веднага, че той обича жените и явно я смята за очарователна, но според нея не бе редно да му отделя повече внимание. Предпочиташе да се посвети най-вече на любимата си майка.

— Беренис — каза небрежно мисис Картър, — запознай се с мистър Каупъруд.

Момичето се обърна и за миг го погледна прямо и все пак снизходително с очи, които се сториха на Каупъруд два дълбоки мастиленосини кладенеца.

— Майка ви ми е говорила от време на време за вас — каза любезно той.

Тя отдръпна хладната си, тънка и мека като восък ръка и се обърна отново към майка си, без да пророни и дума, без следа от смущение. Каупъруд, изглежда, не й правеше никакво впечатление.

— Какво ще кажеш, мила — продължи мисис Картър, след като си размениха набързо няколко банални думи, — ако прекарам следващата зима в Ню Йорк?

— Ще бъде прекрасно да живея у дома. Този глупав пансион ми е дошъл до гуша.

— Така ли, Беренис? Мислех, че ти харесва.

— Мразя го, толкова е отегчителен. А и момичетата са ужасно глупави.

Мисис Картър вдигна вежди, сякаш за да рече на своя спътник: „Какво ще кажете?“ Каупъруд стоеше мълчаливо край тях. В момента не беше уместно да казва каквото и да е. Виждаше, че по някаква причина, вероятно заради объркания си живот, мисис Картър се преструва пред дъщеря си, тя винаги създаваше около себе си някаква възвишена и романтична атмосфера. А Беренис бе непринудена, всичко у нея — и суетността, и самочувствието, и чувството й за превъзходство, бяха естествени.

— Имате прекрасна градина — отбеляза той, като дръпна завесата и погледна цъфналите цветя.

— Да, цветята са красиви — отвърна Беренис. — Почакайте, ще ви набера букет. Забранено е, но не могат да ми направят нищо, освен да ме изключат, а аз искам точно това.

— Беренис! Върни се! — извика мисис Картър.

Но дъщеря й изчезна леко и грациозно.

— Е, как я намирате? — обърна се мисис Картър към своя приятел.

— Млада, самобитна, енергична — и каква ли още не. Не съзирам нито нередно.

— Дано й помогна да не се провали с нейните възможности.

Беренис се върна — почти съвършен модел за рисуване. Носеше голям букет от благовонни секирчета и рози, които беше набрала доста безмилостно.

— Колко си своенравна! — смъмри я снизходително майка й. — Сега трябва да отида при учителките и да им се извиня. Какво да я правя, мистър Каупъруд?

— Оковете я във вериги от маргарити и я пратете на остров Китера — отвърна Каупъруд, който беше ходил на този романтичен остров и знаеше легендата за него.

Беренис спря.

— Какви красиви думи! — възкликна момичето. — За тях ми се иска да ви възнаградя с цвете. И ще го направя. — Тя му подаде една роза.

Какво момиче, помисли си Каупъруд, влезе плахо и. тихо, а настроението й явно се промени. Само родените актриси можеха да го правят. Гледаше Беренис Флеминг и чувствуваше, че е точно такава — родена актриса, подвижна, изтънчена, умна, безразлична, надменна, възприемаща света такъв, какъвто е, очакваща той да й се подчини — да се изправи на задни лапи като любимо кученце и да я моли. Какъв прекрасен характер! Колко жалко, че той няма да цъфти на воля в градината на нейното въображение! Колко жалко наистина!