Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тhe Тitan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Партиздат, 1989

История

  1. — Добавяне

Глава XXIII
МОГЪЩЕСТВОТО НА ПЕЧАТА

Въпреки усилията на Каупъруд и на неговите приятели да запазят в тайна сделката, не след дълго сутрешните вестници се изпълниха с мълви за някаква промяна и Северночикагската компания. Франк Алджърнън Каупъруд, който досега не бе споменаван във връзка с трамвайния транспорт в Чикаго, бе сочен като вероятния приемник на Онайъс С. Скинър, а Едуин Л. Кафрат, един от дотогавашните директори, като бъдещ заместник-председател. За хората, които стояха зад сделката, се говореше като за „по всяка вероятност притежатели на капитали в източните щати“. Докато седеше в стаята на Ейлийн и преглеждаше сутрешните вестници, Каупъруд разора, че още същия ден ще го потърсят, за да каже мнението си и да даде някои допълнителни подробности. Смяташе да помоли журналистите да изчакат няколко дни, докато не поговори със собствениците на вестниците и не спечели доверието им, а след това да оповести плановете си, които щели да се харесат на града, особено на жителите от Северната страна. В същото време нямаше намерение да обещава нищо, което не може да изпълни лесно и с изгода за себе си. Мечтаеше за чест и слава, но още повече за пари, всъщност смяташе да се сдобие и с трите.

За човек, работил дълго в по-незначителните финансови сфери, поне така преценяваше Каупъруд досегашната си дейност, тази неочаквана стъпка нагоре към големите финанси и финансов контрол го изпълваше с неописуемо вдъхновение. Дотогава се беше движил в нисшите кръгове и беше проправял пътя си с безкрайни часове на усилно мислене, с разговори и идеи и сега, когато наистина бе постигнал целта си, просто не можеше да повярва, че всичко е истина. Чикаго беше прекрасен град! Разрастваше се толкова бързо. Предоставяше чудесни възможности. Тези хора, конто така безразсъдно се бяха лишили за неопределен срок от своите акции, всъщност не осъзнаваха какво правят. Веднъж да завладее трамвайните линии в Чикаго, и те ще му донесат огромни печалби! Можеше да ги обедини, да притежава по-големи капитали. Много допълнителни линии, които Маккенти щеше да му осигури почти без пари, щяха да струват в бъдеще милиони и щяха да бъдат само негови: вече нямаше да е задължен да плаща лихвени проценти на директорите на старата Северночикагска компания. Постепенно, с годините, докато градът се разраства, трамвайните линии, които все още бяха управлявани от старата компания, но фактически бяха негови, щяха да се превърнат в нещо дребно, в ядро на много по-голяма система от нови линии, които той щеше да изгради около него. Тогава Западната страна, дори кварталите в Южната страна… но защо да мечтае? Бързо можеше да стане единственият господар на трамвайния транспорт в Чикаго. Бързо можеше да стане най-големият финансист в града — един от малкото финансови магнати на страната.

Каупъруд знаеше, че във всяко начинание, зависещо от гласоподавателите или от правата върху тяхната собственост, трябва да се съобразяваш с вестниците. Тъй като и сега хвърляше алчни погледи към двата тунела — единият трябваше да бъде държан под око, защото можеше да му потрябва, ако Каупъруд се сдобиеше със Западночикагската компания, а другият, за да бъде предаден на Северната, която бе създал, бе необходимо той да се сприятели със собствениците на вестниците. Но как?

Напоследък поради огромния наплив от американци и емигранти (хиляди и хиляди какви ли не хора идваха да търсят работа, която разрастващият се град като че предлагаше) и разпространяваните от радикално настроените чужденци бунтарски, анархистични, социалистически, комунистически и други идеи проблемът за гражданските права крайно се изостри. Същия май, когато Каупъруд се бе опитвал да уреди нещата с трамвайния транспорт в своя полза, се случи нещо, което разбуни духовете — на голям площад в Западната страна, известен като Хеймаркет, на поредното работническо събрание, определено като анархистично заради принципите на някои от ораторите, един възбуден фанатик хвърли бомба, която избухна и осакати и уби няколко полицаи, и нарани леко много други хора. Това събитие излезе на преден план и като светкавица освети проблема за класовата борба, придавайки му значение, немислимо дотогава поради веселия, оптимистичен и доста непоследователен характер на американците. То като вулкан промени облика на деловия пейзаж. Хората се замислиха по-дълбоко за националните и обществените проблеми. Що е анархизъм? Що е социализъм? Какин права притежава обикновеният човек в икономическото и политическото развитие? Интересни въпроси, конто след бомбата въздействаха като хвърлен във водата огромен камък — те, тези вълни на мисълта, продължаваха да се разпространяват, да се разширяват, да стигат все по-надалеч, докато не обхванаха такива уж далечни и непристъпни области като редакциите, банките и финансовите учреждения, та дори и свърталищата на политическите величия и техните служби.

Каупъруд обаче не се стъписа от всичко това. Не вярваше мито в силата на масите, нито в основните им права, макар и да се отнасяше със съчувствие към положението на отделния човек и да бе убеден, че хора като него са изпратени на света, за да усъвършенстват механизмите и начина на живот. Сега, през тези дни на подготовка, той се вглеждаше в големите тълпи мъже с коне, събрани във и край многобройните конюшни на компанията, и си мислеше за тяхното положение. Много от тях изглеждаха съсипани. Приличаха по-скоро на животни — търпеливи, лишени от усет към красивото, отчаяни. Мислеше си за бедняшките им домове, за безкрайните работни часове, за мизерните им заплати, след което стигаше до заключението, че единственото, което можеше да направи за тях, бе да им дава сносни заплати, та да преживяват, което и смяташе да направи — и толкоз. Не можеше да очаква да разберат неговите мечти и планове или пък да споделят разкоша и общественото влияние, за които копнееше. Накрая реши, че за него ще е най-добре да посети собствениците на вестници и да обсъди всичко с тях. Когато сподели това си намерение с Адисън, той изрази известно съмнение. Нямаше голяма вяра на вестниците. Беше ги виждал да си играят на дребна политика, да се поддават на вражди и лични караници, а понякога дори да се продават за смехотворни суми.

— Ще ви обясня, Франк — отбеляза веднъж Адисън. — В действителност ще трябва да вършите тайно цялата тази работа. Знаете, че онази шайка от старите газови компании още ви има зъб, въпреки че сте един от най-големите им акционери. Шрайхарт изобщо не е настроен приятелски, а всъщност той е собственикът на „Кроникъл“. Рикетс ще каже онова, което пожелае Шрайхарт. Хисъп от „Мейл“ „Транскрипт“ е независим, той обаче е презвитерианец и е студен, убеден в правотата си моралист. „Глоуб“, вестникът на Бракстън, фактически принадлежи на Мерил, но Бракстъи все пак е добър човек. Старият генерал Макдоналд от „Инкуайърър“ си е старият генерал Макдоналд. Всичко зависи от това, с кой крак е станал. Ако случайно му харесате, може да ви поддържа до края на света, стига да не нарушите с нещо някой негов принцип. Чудесен стар морж. Много ми харесва. Нито Шрайхарт, нито Мерил, нито който и да е друг може да получи нещо от него, ако той не поиска да му го даде. Но едва ли му остава да живее дълго, а нямам никаква вяра на сина му. Хейгънин от „Прес“ е свестен човек и доколкото разбирам, е приятелски настроен към вас. Сигурно ще ви подкрепи във всичко, което смята за честно и разумно. Е, това са всичките. Спечелете ги, ако можете. Недейте да настоявате още сега за тунела на Ла Сал стрийт. Това хрумване трябва да ви дойде по-късно, уж породено от острите нужди на населението. Главното е да избегнете другите компании да започнат против вас истинска битка. Бъдете сигурен, че отсега нататък Шрайхарт ще има да си блъска главата над всичко това. А що се отнася до Мерил — стига да успеете да му докажете, че ще извлече някаква полза за универсалния си магазин, ще застане, вярвам, зад вас.

 

Един от прекрасните, макар и зловещи чарове на живота е в това, че е невъзможно да проследим докрай онези ветрове, които влияят върху нашите платноходки — полъха на съдбата, който издува платната или ги оставя да висят. Непрекъснато правим планове, но кой само с мислене е добавил и сантиметър към своя ръст? Кой е успял да победи или да помогне на провидението, което кове съдбите ни, колкото и грубо да се мъчим да го променим. Сега Каупъруд започваше голяма обществена кариера и издателите и видните личности го наблюдаваха с интерес. Най-голям интерес проявяваше Огъстъс М. Хейгънин, който беше независим със своя орган „Прес“, но все пак и не толкова свободен, тъй като и над него тегнеше необходимостта да продаде своя вестник. Макар и да му липсваше властната привлекателност на човек като Макдоналд, той беше честен, добронамерен, разумен и внимателен. Още след сделката на Каупъруд с газовите компании Хейгънин проявяваше изключителен интерес към кариерата на финансиста. Струваше му се, че Каупъруд вероятно е предопределен да стане забележителна личност. Грубата, бляскава сила, макар и съчетана с вроден жесток макиавелизъм — ако беше само макиавелизъм, — изглежда, привлича силно. Предпазливият гражданин със средни възможности, който гледа на всичко през призмата на свои скучен свят от привидни факти, често прощава пръв или приема отблъскващата жестокост, с която се издига силният. Докато наблюдаваше Каупъруд, Хейгънин го възприемаше като несправедливо обвиняван в какви ли не грехове човек, който е верен на приятелите си, като човек, на когото можеш да разчиташ в тежки минути. Стана така, че семейства Хейгънин и Каупъруд бяха съседи и след времето, когато Каупъруд безуспешно се бе опитал да влезе в чикагското висше общество, Хейгънииови продължаваха да ги приемат като онези, конто продължиха да се отнасят приятелски с тях.

И така, когато Каупъруд се появи в един бурен зимен ден — точно преди коледните празници, в редакцията на „Прес“, Хейгънин се зарадва от срещата.

— Истинска зима, нали? — отбеляза весело той. — Как вървят работите на Северночикагската трамвайна компания?

Месеци наред той и останалите собственици на вестници знаеха, че в цялата Северна страна ще бъде прокарана кабелна линия, че ще бъдат построени станции и ще бъдат пуснати красиви вагони, вече дори се говореше, че ще бъдат направени някакви по-големи подобрения за превозването на пътниците до центъра на града.

— Мистър Хейгънин — каза усмихнат Каупъруд — беше облечен в тежко кожено палто с яка от бобър и големи ръкавици от чортова кожа, — по въпроса за трамвайния транспорт в Северната страна стигнахме до момент, когато се нуждаем от помощта на вестниците или поне от приятелската им подкрепа. Сега основното ни затруднение е, че всички наши линии, след като стигнат центъра на града, спират на Ла Сал — на отсамната страна на мостовете. Това означава, че пътниците трябва да вървят пеша дълго до улиците по на юг, както вероятно ви е известно, вече има много оплаквания. Пък и според мен движението по реката от година на година се превръща във все по-непоносима пречка. Всички страдаме от него. Не се прави нищо за неговото регулираме и тъй като то е много натоварено, аз се съмнявам, че може да бъде организирано по задоволителен начин. В крайна сметка най-добрият изход е тунел под реката, но това начинание ще струва толкова скъпо, че при сегашното положение не сме в състояние да се заемем с него. Транспортът в Северната страна не го осигурява финансово. При нашите доходи нямаме средства дори да ремонтираме трите моста, които използваме сега на Стейт, Диърборн и Кларк стрийт, все пак, ако въведем кабелната линия, което смятаме да направим, тези мостове трябва задължително да бъдат ремонтирани. Разбирам, че това е начинание, в което обществеността е заинтересована почти колкото нас, и според мен ще е справедливо градът да ни помогне да покрием разходите за реконструкцията. Така рязко ще се повиши стойността на цялата земя около тези линии, както и на имотите на нея. Ще нараснат и доходите на градския съвет от данъците. Разговарях с няколко финансисти от Чикаго и те са съгласни с мен, но както обикновено в подобни случаи, разбирам, че се срещат политици, които са против мен. Откакто поех ръководството на Северночикагската компания, отношението на някои вестници не е никак дружелюбно. (В „Кроникъл“, ръководен от Шрайхарт, вече се бяха появили няколко съобщения, че сега, откакто Каупъруд и неговите приятели са поели управлението, ще се повтори тактиката на рязко увеличение на цените, приложена от газовите компании в Лейк Вю, Хайд Парк и другаде. „Глоуб“ на Бракстън, собственост на Мерил, който беше полунеутрален, само подметна, че се надява тук да не се повторят същите методи.) Може би знаете — продължи Каупъруд, — че сме замислили амбициозна програма за подобрения, стига да привлечем общественото внимание и да получим помощ.

Тук Каупъруд бръкна в един от джобовете си и извади карти и проекти, умело начертани специално за случая. На тях бяха нанесени главните кабелни линии по Порт Кларк, Ла Сал и Уелс стрийт. Тези линии стигаха до центъра на града и се сливаха на Северната страна при Илинойс и Ла Сал стрийт и макар Каупъруд да не отвори дума за тях, те бяха отбелязани върху картата с червено и минаваха над или под реката при улица Ла Сал, където нямаше мост, после описваха кръг от Ла Сал до Мънро, Диърборн и Рандолф стрийт, след което отново минаваха по тунела. Каупъруд остави Хейгънин да оцени колко интересен е този маршрут на трамвайния транспорт, преди да продължи:

— Мистър Хейгънин, изложил съм върху картата един план, които, ако си извоюваме съгласието на градския съвет, ще премахне всички спорове за големите разходи по реконструкцията на мостовете и ще позволи да бъде използвана една собственост, която в момента не притежава никаква стойност за града, но която може да се превърне в нещо твърде удобно за хората. Имам предвид, както разбирате — той сложи показалец върху картата, която мистър Хейгънин държеше, — стария тунел на Ла Сал стрийт, който сега е закован и изобщо не се използва. Очевидно е строен, без да е взет под внимание наклонът, който може да преодолее едни средно натоварен вагон. Когато се разбрало, че тунелът няма да носи печалби, той бил продаден на градския съвет и бил затворен. Ако някога сте минавали през него, сигурно знаете в какво състояние е. Моите инженери казват, че от стените му капе вода и че съществува голяма опасност той да се срути, ако не бъде поправен много бързо. Докладваха ми също така, че за да стане годен за употреба, са необходими около четиристотин хиляди долара. Аз съм на мнение, че след като Северночикагската трамвайна компания иска да покрие тези разходи, за да реши проблема със задръстването при мостовете и да предостави на жителите от Северната страна удобна и пряка връзка с деловия център, градският съвет трябва да прояви желание да й подари засега този тунел или поне да й го предостави за дългосрочно ползване срещу минимален наем.

Каупъруд млъкна, за да види какво ще каже Хейгънин. Той се взираше сериозно в картата и се питаше дали е честно Каупъруд да поставя подобно искане, питаше се дали градският съвет трябва да му предостави безвъзмездно тунела, питаше се дали движението по моста е толкова затруднено, колкото го изкарва събеседникът му, питаше се дали наистина този ход не е някаква тънка хитрост, с която Каупъруд иска да получи от нищо нещо.

— А това какво е? — попита той и посочи споменатия вече кръг.

— Това — отвърна Каупъруд — е единственият според нас начин да свържем деловия център и Северната страна и да премахнем затрудненията с моста. Ако, както се надявам, се сдобием с тунела, всички трамваи от северните линии ще излизат тук — той посочи Ла Сал и Рандолф стрийт — и ще описват кръг, тоест, ще го правят, ако градският съвет ни предостави правото да минаваме оттам. Аз естествено смятам, че не може да има основателни възражения. Няма причина жителите на Северната страна да не получат удобна връзка с деловия център, каквато имат хората от Западната и Южната.

— Няма абсолютно никаква причина — бе принуден да признае мистър Хейгънин. — Убеден ли сте обаче, че съветът и гражданите ще одобрят безвъзмездното изграждане на такова колело?

— Не виждам причини да не го одобрят — отвърна някак обидено Каупъруд. — Досега не е поставян въпросът за компенсации, когато се е касаело за благоустройството на града. На Южната компания й беше разрешено да прокара колело около Стейт и Уобаш стрийт. Чикагската градска пътническа линия има колело на Адамс и Уошингтън стрийт.

— Точно така — каза неопределено Хейгънин. — Вярно е. Но този тунел… смятате ли, че и той спада към същата категория на безвъзмездно предоставяните привилегии?

И все пак, докато разглеждаше предложеното колело върху картата, той неволно си помисли, че новата кабелна линия е вагоните с ремаркета ще придаде на деловия център на Чикаго наистина столичен вид и ще предостави чудесна връзка със Северната страна. Въпросните улици бяха великолепни търговски артерии, по които дори тогава имаше сгради на по пет, шест, седем, та дори осем етажа и по които кипеше живот — млад, свеж, изпълнен с оптимизъм. Деловият живот сякаш се бе съсредоточил върху тази педя земя и затова къщите и самите улици се ценяха изключително много — може би най много в целия град. Хейгънин забеляза също така, че ако след колелото трамваите се връщат точно оттук, по Диърборн стрийт, те ще минават пред самата врата на редакцията на „Прес“ и така ще повишат цената на сградата, чийто собственик беше той.

— Разбира се, че смятам, мистър Хейгънин — отвърна натъртено Каупъруд на въпроса. — Лично аз мисли, че Чикаго на драго сърце трябва да възнагради онзи, който се нагърби да оправи трамвайния транспорт, особено пък, ако това е компания с такава невзискателна и скромна програма като нашата. Тя ще покачи с милиони цената на недвижимите имоти в Северната страна. Тя, ако пръстенът бъде построен, както предлагам, ще донесе милиони ма деловия център.

Той постави твърдо пръст върху картата, която бе донесъл, и Хейгънин се съгласи, че планът без съмнение е сериозно делово предложение.

— Лично аз ще бъда последният, който ще е против — добави той, — тъй като линията минава пред моята врата. В същото време тунелът, доколкото разбирам, струва от осемстотин хиляди до един милион долара. Въпросът е много деликатен. Бих искал да разбера какво мислят другите редактори и какво е мнението на градския съвет.

Каупъруд кимна.

— Разбира се, разбира се — каза той. — С удоволствие. Изобщо нямаше да идвам, ако не смятах, че правя напълно законно предложение, което печатът в града ще подкрепи единодушно. Когато една компания като нашата е изправена пред огромни разходи, които трябва да бъдат покрити с външен капитал, напълно естествено е да искаме да смекчим предварително безполезната и неоснователна съпротива. Надявам се, че можем да разчитаме на вашата подкрепа.

— И аз се надявам — усмихна се Хейгънин.

Разделиха се като първи приятели.

Останалите издатели, пазители на привилегиите в града, не посрещнаха доброжелателно като Хейгънин предложението на Каупъруд. Те се съгласиха, че тунелът и някои от най-важните централни улици са от съществено значение за осъществяването на плана му в Северната страна, но защо той да ги получава даром! Всъщност Шрайхарт, Мерил и другите вече бяха разговаряли с издателите и собствениците на вестници, за да разберат какво е мнението им за тази нова авантюра на Каупъруд и дали те ще го подкрепят. Шрайхарт, все още не излекувал раните, които бе получил във войната за газовите компании, гледаше на новото начинание на Каупъруд с подозрение и завист. За него много повече, отколкото за всеки друг той бе един нов опасен противник в сферата на трамвайния транспорт, макар че трамваите интересуваха всички именити граждани на Чикаго.

— Предполагам — каза една вечер той на уважаемия Уолтър Малвил Хисъп, редактор и собственик на „Транскрипт“ и „Ивнинг мейл“, когото срещна в „Юниън лийг“, — че този приятел Каупъруд ще се опита да нанесе решителен удар в трамвайния транспорт. От него може да се очаква, няма да е лошо журналистите да поразучат политическите му връзки.

Вече бяха плъзнали слухове, че Маккенти има нещо общо с новата компания.

Хисъп, елегантен, среден на ръст, с умерени възгледи, не беше толкова сигурен.

— Без съмнение скоро ще узнаем какви са предложенията на мистър Каупъруд — отбеляза той. — Доколкото разбирам, Каупъруд е много деен и способен.

Шрайхарт беше приятел от години с Хисъп, както и с Мерил.

След посещението му при мистър Хейгънин вроденото чувство на Каупъруд за хората и за самозащита го отведе в редакцията на „Инкуайърър“, вестника на стария генерал Макдоналд, където той научи, че заради ревматизма си и студеното, влажно време в Чикаго старият генерал е отплавал преди няколко дни за Италия. Заместваха го неговият син, деен тридесет и две годишен младеж със склонност към търгашество, и отговорният секретар Дю Боа. В лицето на генералския син Труман Леели Макдоналд — спокоен и далновиден младеж, Каупъруд се сблъска с човек, който като него гледаше на живота като на нещо, от което може да извлече големи облаги за себе си. Какво щеше той, Труман Лесли Макдоналд, да спечели от така създалото се положение и как да направи така, че „Инкуайърър“ да носи повече доходи, отколкото при баща му? Нямаше намерение да се осланя на известността на баща си, която му се струваше донейде раздута. В същото време искаше да стане много богат. Деен представител на младата аристокрация, която се разрастваше в Северната страна, той яздеше и пътуваше с карети, прояви голяма активност в организирането на един извънградски клуб за богаташи и се отнасяше с презрение към Обикновените хора, които според него бяха непригодни за изискания живот, към който се стремеше. Отговорният секретар Клифърд Дю Боа, хладнокръвен четиридесетгодишен негодник, прикриващ се зад маската на светски човек, използваше много ловко „Инкуайърър“, за да постигне целите си и то под носа на стария генерал. Беше кокалест, със сламеноруса коса, сини очи, дълъг тънък нос и масивна долна челюст. Внимаваше лявата му ръка никога да не узнае какво върши дясната.

Именно тази велемьдра двойка прие Каупъруд в отсъствието на стария генерал първо в стаята на мистър Дю Боа, а после в кабинета на мистър Макдоналд. Той вече беше слушал доста за начинанията на Каупъруд. Някои хора, свързани с войната за старите газови компании — Джордан Джулс например, председател на Северночикагската газова компания, и Хъдсън Бейкър, председател на Западночикагската компания, — отдавна го бяха изобличили като пират, лишил ги от толкова удобните синекурни длъжности. Ето че сега Каупъруд бе нахлул в сферата на трамвайния транспорт в северната част на Чикаго и предлагаше със сензационни планове реконструкция на деловия център. Защо градът да не получи нещо в замяна или още по-добре, защо не го получат онези, които влияят върху формирането на общественото мнение, толкова важно за успеха на плановете на Каупъруд? Труман Лесли Макдоналд, както вече бе изтъкнато, не гледаше на живота с очите на своя баща. Смяташе да сключи изгодна сделка с Каупъруд, докато го няма стария господин. Генералът никога нямаше да го разбере.

— Разбирам вашето становище, мистър Каупъруд — отбеляза надменно той, — но къде е мястото на града? Виждам много ясно колко важно е всичко за хората от Северната страна, дори за търговците и собствениците на недвижимо имущество в центъра, но това чисто и просто означава, че за вас то е десеторно по-важно. Без съмнение то е от полза за града, но градът и бездруго расте, което е от ваша полза. Отдавна твърдя, че концесиите, които дава съветът, сега струват много повече, отколкото преди. Засега като че никой не го осъзнава много ясно, но такава е истината. Сега тунелът струва повече, отколкото навремето, когато беше построен. Дори градският съвет да не го използва, може да го използва някой друг.

Той намекваше за конкурентна трамвайна линия.

Каупъруд настръхна вътрешно.

— Всичко това е така — каза той, като запази външно спокойствие, — но защо градският съвет за едни да е майка, а за други мащеха? Южната компания притежава колело, за което не е платила и долар. Същото важи и за Градската пътническа компания. Северната компания предвижда подобрения, много по-големи от всички подобрения досега. Мисля, че не е справедливо да бъде повдиган въпросът за компенсации и такса за концесиите точно сега и единствено по отношение на тази компания.

— Хм… може би е вярно за другите компании, но тези улици са предоставени отдавна на Южната компания. Сега тя просто ги свързва. Но тунелът… е друго нещо, нали? Градът го е купил и го е платил.

— Напълно вярно… и то, за да отърве от него някои хора, когато те са разбрали, че той няма да им донесе и долар — отвърна саркастично Каупъруд. — Но и сега тунелът изобщо не е нужен на града. Ако не бъде ремонтиран, ще се срути много скоро. Но само съгласието на притежателите на имоти около колелото ще донесе значителна сума. Струва ми се, че вместо да спъва такова голямо начинание, обществеността трябва да направи всичко по силите си, за да го подпомогне. Топа означава централната част на града да получи нов, столичен вид. Време е Чикаго да свали пелените си.

Мистър Макдоналд-младши поклати глава. Разбираше много добре колко важно е всичко, за което му говореше Каупъруд, но му завиждаше за успеха. Концесията за колелото и безвъзмездно предоставеният тунел щяха да донесат на някого милиони. Защо нещичко от тях да не влезе в неговия джоб? Той повика мистър Дю Боа и обсъди с него предложението. Дю Боа схвана без усилие накъде клонят нещата.

— Отлично предложение — каза той. — Не виждам обаче защо градският съвет няма да получи нищо. Точно сега общественото мнение е против безвъзмездните дарения, които получават корпорациите.

Каупъруд долови какво се върти в главата на младия мистър Макдоналд.

— Добре, каква според вас трябва да е компенсацията, която ще получи градският съвет? — попита той внимателно, като се чудеше дали този напорист младеж ще шиле толкова далеч, че да се издаде.

— О, колкото до компенсацията — отвърна Макдоналд и махна неодобрително е ръка, — не мога да я определя. Тя трябва да е в разумна пропорция със сегашната стойност на тунела. Нека помисля. Дано градският съвет не поиска нещо неразумно. Макар и, разбира се, да става дума за привилегия, която все пак струва нещо.

Каупъруд вътрешно кипеше. Неговата най-голяма слабост, ако изобщо имаше слабости, беше, че той не понасяше да му възразяват. Ах, хлапакът му с хлапак с това студено лице и остър суров поглед! Идеше му да му каже да върви по дяволите заедно с вестника си. Отиде си, като се надяваше след завръщането на генерала да повлияе на „Инкуайърър“ по друг начин.

Докато седеше на следващата сутрин в кантората си на Норт Кларк стрийт, той се сепна от все още необичайния и нов за всички звън на един от първите телефони в града, окачен на стената зад него. Секретарят му се обади и му съобщи, че един господин от „Инкуайърър“ желае да говори с него.

— Тук е „Инкуайърър“ — обади се някакъв глас и допрял ухо до слушалката, Каупъруд позна гласа на младия Труман Макдоналд, сина на генерала. — Искахте да знаете — продължи гласът — каква компенсация ще подхожда за онзи тунел. Чувате ли ме?

— Да — отвърна Каупъруд.

— Добре, не бих искал да влияя по никакъв начин на вашата преценка, но ако питате мен, ще ви кажа, че ще са достатъчни акции от Северночикагската трамвайна компания за около петдесет хиляди долара.

Гласът бе млад, ясен, стоманен.

— На кого ще ме посъветвате да ги платя? — попита тихо, почти сърдечно Каупъруд.

— Бих предложил да направите и това по ваша много строга преценка.

Гласът секна. Телефонът беше затворен.

— Дявол да ме вземе! — каза Каупъруд, загледан умислено в пода. Върху лицето му се разля усмивка. — Няма да се оставя да ме излъжат по този начин. Няма нужда. Не си заслужава. Поне засега.

Той стисна зъби.

Подценяваше мистър Труман Лесли Макдоналд главно защото не го харесваше. Мислеше си, че баща му ще се върне и ще го изгони. Това беше една от най-фаталните грешки, която направи в живота си.