Теодор Драйзер
Титан (50)

Глава L
ДВОРЕЦЪТ В НЮ ЙОРК

Фалитът на „Американски кибрит“ на другата сутрин бе от събитията, разтърсили не само града, но и цялата страна и останали задълго в съзнанието на хората. В последния момент финансистите решиха, че вместо да искат Каупъруд да изплати заемите си, по-добре да пожертвуват Хъл и Стакпоул, да затворят фондовата борса и сделките да бъдат прекратени. Това предотвратяваше по-нататъшното спадане на акциите под номиналната им стойност и предоставяше няколко дни на банките (всички твърдяха, че ще бъдат десет), през които те да оправят обърканото си финансово положение и да вземат мерки срещу някои неочаквани нови събития. Естествено, че дребните спекуланти в града, надявали се да ловят риба в мътна вода, беснееха и се оплакваха, но не можеха да направят нищо, изправени пред твърдата като скала дирекция на борсата, угодническия печат и съюза между едрите банкери и могъщата четворка. Директорите на съответните банки говореха важно за „временна суматоха“. Ханд, Шрайхарт, Мерил и Арнийл бръкнаха по-дълбоко в джобовете си, за да защитят своите интереси, а по-дребните финансисти изобличаваха тържествуващия Каупъруд като „разбойник“, „пират“, „вълк“ — с една дума, прикачваха му всички обидни епитети, конто им идваха наум. По-крупните делови среди се виждаха принудени да признаят, че имат работа с достоен противник. Дали ще успее да надделее над тях? Беше ли се превърнал вече в господстваща финансова сила в Чикаго? Щеше ли и занапред да им се подиграва безнаказано и да пародира пред собствените им очи и пред подчинените им с тяхната безпомощност и със своето превъзходство?

— Трябва да отстъпя! — заяви Хосмър Ханд на Арнийл, Шрайхарт и Мерил след съвещанието у Арнийл, когато останаха да поговорят, след като всички останали се разотидоха. — Изглежда, тази нощ сме бити, но що се отнася до мен, аз още не съм се предал. Той спечели, но няма винаги да е така. Борбата между него и мен ще се води докрай. Вие можете да останете или да се оттеглите, постъпете, както пожелаете.

— Хайде, хайде! — възкликна Шрайхарт и постави с много топло приятелско чувство ръка върху рамото му. — И последният ми долар е на твое разположение, Хосмър. Този човек не може безкрайно да печели. Оставам докрай с теб!

Мълчалив и навъсен, Арнийл се отправи към вратата с Мерил и останалите. Беше най-безцеремонно оскърбен от човек, на когото само преди няколко години бе гледал като на най-обикновен подчинен. А сега Каупъруд беше хванал бика за рогата, диктуваше условия на най-изтъкнатите финансисти на града, нагло и самоуверено им се присмиваше в лицата и явно ги пращаше по дяволите. Мистър Арнийл гледаше сърдито под надвисналите вежди, но какво можеше да направи?

— Ще видим — обърна се той към другите — какво ще покаже времето. Сега сме с вързани ръце. Тази криза настъпи съвсем неочаквано. Казваш, че още не си разчистил сметките си с него, но и аз не съм. Трябва обаче да почакаме. Трябва да го унищожим политически в града и съм уверен, че в края на краищата ще успеем.

Останалите му бяха благодарни за проявената смелост, макар че на следващото утро и четиримата трябваше да се разделят с милиони долари, за да опазят себе си и банките. Мерил за първи път стигна до заключението, че отсега нататък трябва да води открита борба срещу Каупъруд независимо от това, че продължаваше да се възхищава от неговата смелост. „Но е твърде дързък, твърде надменен. Не човек, а същински лъв — каза си той. — Човек със сърце на нумидийски лъв.“

Това беше напълно вярно.

След този ден скоро не предстояха политически борби и за известно време в Чикаго настъпи относителен мир, макар че той повече наподобяваше на въоръжено примирие между два враждуващи лагера. Шрайхарт, Ханд, Арнийл и Мерил само наблюдаваха кротко. Сега Каупъруд се безпокоеше най-вече да не би враговете му да успеят в намеренията си да му навредят политически в едни или в трите предстоящи избори, които трябваше да се провеждат през всеки две години до 1903 година, когато той щеше да е принуден да поднови концесиите си. В миналото трябваше да се бори против тях с подкупи и лъжесвидетелстване, а сега знаеше, че в предстоящите борби на него и на агентите му ще им бъде все по-трудно да подкупват новоизбраните служебни лица. Услужливите и продажни общински съветници, които сега играеха по неговата свирка, сигурно щяха да бъдат заменени с други, които, макар и не по-честни от тях, можеха да се покажат по-лоялни към врага и да попречат концесиите му да бъдат продължени. От това, те да важат поне още двадесет, а за предпочитане — петдесет години, зависеше осъществяването на колосалните начинания, с които се беше заел — колекцията от произведения на изкуството, новия му дворец, нарастващия му престиж като финансист, утвърждаването му в обществото и триумфа му, който той щеше да отбележи с брака си (морганичен или не) с жена, единствено достойна да раздели с него престола.

Странно е как тази първа и най-силна склонност на човешкия разум — честолюбието, в края на краищата заглушава всичко останало. Ето и Каупъруд, вече на петдесет и седем години, много по-богат, отколкото би могъл да мечтае обикновеният човек, прославен не само в града, но донякъде и в цялата страна, чувстваше все пак, че не е осъществил истинските си цели. Още не беше достигнал могъществото на магнатите от източните щати, дори на четиримата баснословни богаташи тук, в Чикаго, които, упорито влагайки ума и усилията си в много скучни начинания, често пренебрегвани и от самия него, бяха натрупали огромно състояние. Защо, питаше се той, почти непрекъснато се натъкваше на такова бурно противопоставяне и заплашителни спънки? Дали заради аморалността му? И други мъже бяха безнравствени — повечето хора престъпваха морала въпреки религиозните догми и надутите теории, налагани от горе. Не се ли дължеше това по-скоро на неспособността му да ръководи, без да налага своята личност — без да се набива в очите на всички? Понякога му се струваше, че е така. Глупавият и изпълнен с условности свят не можеше да му прости дързостта, нехайството и постоянния му стремеж да нарича нещата със собствените им имена. Мнозина гледаха на неговото безгрижно самодоволство като на предизвикателство и подигравка. Твърдият поглед на очите му плашеше малодушните така, както опарилото се дете се плаши от огъня. Прекалено прикрит, той не правеше политика на никого и не умееше да се преструва. Каквото и да става, той за нищо на света не се представяше за такъв, какъвто не е, но все още не беше достигнал върха на своите амбиции. На него все още не гледаха като на финансов крал. Той все още не можеше да се мери с магнатите от източните щати — с гигантите от Уолстрийт. Докато не се възправеше до тях, докато не се сдобиеше с великолепен дворец, на който да се възхищават всички, докато не събереше колекция, за която да знае целият свят, докато не притежаваше Беренис и милиони долари — какво бе постигнал?

Нюйоркският дворец на Каупъруд, сред най-големите му постижения през последните години, въплъщаваше един от онези изблици на сила, които се срещат както при хората, така и при растенията. С годините той бе престанал да харесва и модернизирания готически стил (в какъвто беше построена къщата му във Филаделфия), и традиционния нормандски стил на дома му на Мичиган авеню. Сега единствено италианските дворци от епохата на Средновековието или Ренесанса, които беше виждал в чужбина, отговаряха на представите му за величествена резиденция. Всъщност той търсеше стил,- който не само да отразява вкуса му, но да притежава и по-трайните качества на дворец, дори на музей, който да остане като паметник, увековечаващ личността му. След дълго търсене Каупъруд намери в Ню Йорк архитект, който му допадна напълно — някой си Реймънд Пайн, гуляйджия, дърдорко и светски човек, но преди всичко човек на изкуството с тънко чувство към всичко изискано и прекрасно. Двамата прекараха заедно дни наред, през които обмисляха подробностите на неговия дом музей. В западното крило трябваше да има огромна картинна галерия, във втората галерия в южното крило щяха да бъдат скулптурите и другите по-големи произведения на изкуството. Тези две крила трябваше да образуват буквата „Т“ и в чупката между тях щеше да се намира къщата на Каупъруд. Цялата сграда щеше да е от червеникавокафяв камък, богато украсен с барелефи. За вътрешната украса вече бяха поръчани най-скъпото дърво, коприна, гоблени, стъкло и мрамор. Главните помещения щяха да бъдат разположени около голям централен двор с колонада от алабастър с розови жилки, а в средата на двора щеше да се издигне осветен от електричество фонтан от алабастър и сребро. По източната стена се предвиждаше да бъдат окачени жардиниери с орхидеи или с други цветя, които на утринната слънчева светлина щяха да придават великолепен пъстър блясък на този богат изкуствен рай. Един от салоните на втория етаж щеше да бъде облицован с тънък прозрачен мрамор с цвят на теменуга, а светлината щеше да прониква единствено през стените. Тук, в атмосферата на вечния изгрев, щеше да има клетки с екзотични птици, дървени решетки с увити по тях лози, каменни пейки, басейн с искряща вода, щеше да звучи музика. Пайн уверяваше Каупъруд, че след неговата смърт този салон ще се превърне в прекрасна изложбена зала за порцелан, нефрити, слонова кост и други малки ценни предмети.

Каупъруд се зае да прехвърля имуществото си в Ню Йорк и склони Ейлийн да дойде с него. Голям майстор на лъжата и уговорките, той успя с присъщата си наглост да я убеди, че там ще живеят по-щастливо и ще бъдат приети в обществото. Планът му сега се състоеше в това, привидно да създаде илюзия за семейно щастие само и само този преходен период да мине колкото се може по-спокойно. После щеше да поиска развод или да уреди нещата така, че животът му да е щастлив и извън светското общество.

Беренис Флеминг не подозираше абсолютно нищо. Ала строежът на великолепния дворец успя в края на краищата да я разтърси и да я накара да прогледне за артистичния дух, скрит в желязната личност на Каупъруд, както и да събуди у нея истински интерес към него. Досега тя бе гледала на Каупъруд като на натрапник от Запада, дошъл в източните щати, за да се възползва от добротата на майка й и да проникне в светското общество. Сега обаче всичко, което мисис Картър й беше разказала за него и за успехите му, се избистри в блестяща поредица от факти. Къщата, както непрекъснато повтаряха вестниците, щеше да се превърне в истинско бижу. Семейство Каупъруд очевидно щеше да се опита да влезе в обществото.

— Колко жалко — каза веднъж мисис Картър на Беренис, — че не успя да се разведе, преди да започне строежът. Страхувам се, че обществото никога няма да ги приеме. Него да, стига да имаше друга жена, но нея… — Мисис Картър, която беше виждала веднъж Ейлийн в Чикаго, поклати глава със съмнение. — Жена му не притежава обноски и е глупава — заключи тя.

— Щом е толкова нещастен с нея — отбеляза замислено Беренис, — защо не я напусне? Тя и без него би могла да е щастлива. Толкова е глупаво да живеят като котка и куче. Все пак допускам, че тя цепи положението, което й е създал — добави момичето, — след като не е интересна.

— Предполагам — каза мисис Картър, — че преди двадесет години, когато се е оженил за нея, е била съвсем различна от днес. Не че Ейлийн е чак толкова недодялана, но си е глупавичка. Не умее да постъпва, както иска той. Не понасям неравните бракове, а те се срещат на всяка крачка. Надявам се, Беви, че когато се омъжваш, ще избереш човек, с когото ще се разбираш, и все пак предпочитам да те видя нещастна, отколкото бедна.

С този разговор завърши закуската в южната част на Сентръл парк, когато по едно от най-близките езера блестяха лъчите на утринното слънце. В рокля с цветовете на пролетната зеленина и старото злато Беренис четеше светската хроника на един сутрешен вестник.

— И аз бих предпочела да съм нещастна с пари, отколкото без тях — подхвърли небрежно тя, без да вдига глава.

Майка й я наблюдаваше с обожание и чувствуваше нейното високомерно отношение. Какво ли щеше да стане с нея? Добре ли щеше да се омъжи? Навреме ли? Досега до Беренис по бяха стигнали слуховете за ужасните дни в Луисвил. Повечето хора, с които мисис Картър бе поддържала по принуда връзка, щяха да са така добри да не издават нейната тайна. Но имаше и други хора. Колко близко бе тя до гибелта, когато се появи Каупъруд!

— В края на краищата — каза замислено Беренис, — мистър Каупъруд не е само машина за пари, нали? Повечето от тези западни богаташи са ужасно тъпи!

— Мила моя — възкликна мисис Картър, която вече бе гореща поклонница на своя таен покровител, — ти изобщо не го разбираш. Той наистина е удивителен човек, уверявам те. Тепърва ще се прочуе. Можеш да говориш каквото искаш, но все пак трябва да има хора, които да трупат пари. Доброто възпитание не струва нищо, ако си беден. Знам го, защото съм видяла не един и двама наши приятели да изпадат в нищета.

Веднъж на скелето на новата къща на Каупъруд известен скулптор работеше със своите помощници над гръцки фриз, представящ танцуващи нимфи сред цветни гирлянди. Беренис и майка й минаваха случайно оттам. Спряха се да погледат и Каупъруд отиде при тях. Махна с ръка към фигурите по фриза и каза на Беренис, както винаги весело и непринудено:

— Щяха да направят по-добре, ако бяха взели вас за модел.

— Колко мило от ваша страна! — отвърна тя и се вторачи в него със студените си и необикновено сини очи. — Фигурите са прекрасни. — Въпреки предишните си предубеждения към Каупъруд сега знаеше, че и двамата се прекланят пред един и същ бог — изкуството и че умът му благоговее пред прекрасното като пред олтар.

Той само я гледаше.

— За мен този дом е нещо повече от музей — каза просто Каупъруд, когато мисис Картър се отдръпна и не можеше да ги чуе — и ще го направя възможно най-съвършен. Ако не аз, нека поне други му се наслаждават.

Беренис го погледна замислено и с разбиране, а той се усмихна. Тя естествено усещаше, че Каупъруд се опитва да й подскаже, че е самотен.