Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тhe Тitan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Партиздат, 1989

История

  1. — Добавяне

Глава LII
ЗАД ЗАВЕСАТА

Докато четеше писмото на Бийлс Чадси, което майка й — много потисната и отпаднала, й даде на другата утрин, Беренис си помисли, че то наподобява учтивостта на човек, който иска да се извини, без да е променил мнението си. Мисис Картър явно беше смутена. Възмущаваше се прекалено силно. Беренис знаеше, че ако поиска, би могла да разбере истината, но дали ще поиска? Мисълта я измъчваше, но все пак коя беше тя, за да съди така строго?

Каупъруд дойде много рано и направи всичко възможно да заглади работата. Той обясни как двамата с Браксмър са отишли в полицейския участък да предявят иск, как Чадси, изтрезнял след ареста, е престанал да се перчи и най-учтиво се е извинил. Когато видя писмото, подадено му от мисис Картър, възкликна:

— О, да! Той на драго сърце обеща да напише това писмо, ако го оставим на мира. Браксмър смяташе, че той е длъжен да го напише. Аз настоях съдията да го глоби и с това да приключим. Чадси просто беше пиян и толкоз.

Пред Беренис и майка й се преструваше, че не знае нищо повече, но когато остана насаме е мисис Картър, започна да се държи съвсем иначе.

— Какво сте увесили нос! — каза властно той. — Нищо не се е случило. Браксмър не вярва, че онзи наистина знае нещо. Писмото е достатъчно, за да убеди Беренис. Дръжте се така, сякаш нищо не е станало, всичко зависи единствено от вас. Защо се разстройвате толкова. Недейте, само се издавате.

В същото време дълбоко в себе си Каупъруд гледаше на случката като на изпратен му от съдбата подарък — само това, изглежда, можеше да прогони лейтенанта. И все пак настояваше мисис Картър да се държи уверено, дори високомерно и тя донякъде се успокои, но щом остана сама, се разплака. Беренис влезе случайно, видя я с навлажнени очи и възкликна:

— О, мамо, моля те, не ставай глупава! Как можеш да се държиш така! По-добре да заминем извън града и да починем, след като си толкова разстроена.

Мисис Картър възрази, че това е само нервна реакция, но Беренис си каза, че няма дим без огън.

След това Беренис се държеше с Браксмър пак приветливо, но отчуждено. Той дойде на следващия ден, за да изрази съжалението си и да я покани на ново забавление. Беренис беше мила, но хладна. Даде му да разбере, че инцидентът с Бийлс Чадси за нея е приключен, но не прие поканата му.

— Двете с мама смятаме да заминем за няколко дни извън града — подхвърли весело тя. — Не мога да кажа кога точно ще се върнем, но ако все още сте тук, непременно ще се видим. Заповядайте. — Момичето се обърна към източния прозорец, където ярките лъчи на утринното слънце блестяха върху цветята в саксиите, и започна да къса изсъхналите листа.

Възпитан в традициите на американския романтизъм и пленен от нейния непреодолим чар, от самообладанието и спокойствието, които тя запазваше при тези обстоятелства, от явната й готовност да се откаже от него, Браксмър почувствува, че както често става с хората, изпада в странно душевно състояние, в някакъв възторг, загадъчен и за самия него, както и за всеки, който го наблюдаваше отстрани. Приближи се към нея учтиво, почтително, нетърпеливо, и възкликна:

— Беренис! Мис Флеминг! Моля ви, не ме отпращайте по такъв начин! Не ме изоставяйте. Нима съм се провинил с нещо пред вас? Просто съм луд по вас. Не мога да понеса мисълта, че случилото се ще промени отношенията ни. Преди нямах смелостта да ви го кажа, но сега не мога повече да мълча. Влюбих се във вас още първата вечер, когато ви видях. Вие сте такова прелестно момиче! Зная, че не ви заслужавам, но ви обичам. Обичам ви предано и с цялата си душа. Възхищавам ви се и ви уважавам. Безразлично ми е кое е вярно и кое не. Станете моя съпруга! Умолявам ви, омъжете се за мен! Зная, че не съм достоен да ви връзвам дори връзките на обувките, но имам положение и се надявам, че ще си създам име. О, Беренис! — Той протегна мелодраматично ръце, но не напред, а надолу, застина изпънат и заяви: — Не зная какао ще правя без вас. Имам ли изобщо някаква надежда?

Голяма специалистка в изкуството на своя пол — артистичност, пластичност, променливост, Беренис мисли само миг какво да направи или каже. Тя не обичаше лейтенанта, най-малкото както я обичаше той, но разкритието за майка й накърняваше гордостта й и я караше да се чувствува принудена да се спаси някак, макар и това дълбоко да я възмущаваше. Съжаляваше, че Браксмър точно сега й е направил толкова нетактично предложение, въпреки че разбираше добре, че то е продиктувано от най-доброжелателни и искрени подбуди.

— Наистина, мистър Браксмър — отвърна Беренис и го погледна сериозно, — не бива да искате от мен да решавам точно сега. Зная какво чувствате. Боя се все пак, че малко съм ви заблудила с държането си. Неволно е. Убедена съм, че сега е по-добре да не мислите за мен. Ако все пак настоявате, мога да ви дам само един отговор. Ще ви помоля да ме забравите веднъж завинаги. Питам се дали разбирате как се чувствам и колко ми е тежко да ви кажа всичко това.

Тя млъкна, чудесно се владееше, макар наистина да беше доста развълнувана, бе очарователно създание, замечтано, но и пресметливо, нещо средно между древната гъркиня и ориенталката.

В този момент Браксмър разбра за пръв път, че разговаря с жена, която всъщност не разбира. Тя беше странно сдържана, загадъчна, а може би и по-красива, тъй като сега беше много по-недостъпна за него. Колкото и да е странно, но младият американец внезапно си представи островите на Древна Гърция, потъналата Атлантида, Кипър с неговия храм на Афродита. В очите на Браксмър пламна някакъв огън, цялата руменина от лицето му изчезна.

— Не мога да повярвам, че съм ви съвсем безразличен, мис Беренис — продължи младежът с усилие. — Чувствах, че държите на мен. Но сега — добави изведнъж той, събрал, както подобава на военен, цялата си твърдост — няма повече да ви досаждам. Вие ме разбирате. Знаете какви са чувствата ми. Аз няма да се променя. Не можем ли все пак да останем приятели?

Браксмър протегна ръка и Беренис я пое с чувството, че слага край на нещо, което е могло да се превърне в идилична любовна история.

— Разбира се, че можем — отвърна тя. — Надявам се скоро да ви видя пак.

След като Браксмър си отиде, Беренис влезе в съседната стая, отпусна се в едно плетено кресло, опря лакти на коленете си и брадичка на ръцете си. Каква развръзка на тези толкова чисти и прекрасни отношения! Него вече го нямаше. Тя нямаше повече да го вижда, нямаше да иска да го вижда — поне не толкова често. В живота има толкова тъжни, дори грозни неща. О, да, да, тя започваше ясно да ги съзира.

Два-три дни по-късно, след като беше мислила и мислила и не можеше повече да продължава така, тя отиде най-сетне при майка си и каза:

— Мамо, защо не ми разкажеш тази луисвилска история, искам да зная всичко. Разбирам, че нещо те измъчва. Не можеш ли да ми се довериш? Вече не съм дете, твоя дъщеря съм. Това може да ми помогне да разбера докрай нещата, за да зная как да постъпя.

Мисис Картър, която винаги беше играла ролята на горда, но любеща майка, остана безкрайно изненадана от смелото поведение на своята дъщеря. Тя се изчерви, изтръпна и реши да прибегне до лъжа.

— Казах ти, че няма нищо — заяви развълнувано и свадливо. — Това е ужасна грешка. Дано този отвратителен тип бъде най-жестоко наказан за онова, което ми наговори. Да ме оскърбяват и нападат така пред собственото ми дете!

— Мамо, защо не ми разкажеш всичко за Луисвил? — попита Беренис и впи в нея студените си сини очи. — Между нас не бива да има никакви тайни. Може би ще успея да ти помогна.

Разбрала, че дъщеря й не е вече дете или просто светска кокетка, а властна жена, хладнокръвна, отзивчива и много по-проницателна от нея, тя се отпусна в люлеещия се стол с пъстра тапицерия, затърси носната си кърпичка с едната ръка, а с другата закри очи и се разплака.

— Бях толкова отчаяна, Беви. Не знаех по кой път да тръгна. Полковник Джилис ми даде тази идея. Искаше ми се вие двамата с Ролф да продължите образованието си и да ви създам по-добри възможности в живота. Нищо от онова, което каза онзи ужасен човек, не отговаря на истината. Не съм била такава, каквато ме изкара. Полковник Джилис и няколко негови приятели ме помолиха да им наема ергенски квартири и така стана всичко. Нямам вина, Беви, нямах друг избор.

— А мистър Каупъруд? — попита, изпълнена с любопитство, Беренис. Напоследък беше започнала да мисли твърде много за него. Беше спокоен, умен, енергичен и съобразителен като нея.

— Той няма нищо общо — отвърна мисис Картър и вдигна поглед, сякаш за да се защити. От всичките си приятели сред мъжете тя харесваше най-много Каупъруд. Никога не я беше тласкал по лоши пътища, нито пък беше използвал къщата й само за свои лични цели. — Никога не е правил нищо друго, освен да ми помага. Той ме посъветва да оставя къщата в Луисвил, да замина на изток и да се посветя само на грижите за теб и Ролф. Предложи да ми помага, докато вие двамата стъпите здраво на краката си, и аз го послушах. Ах, ако не бях толкова глупава, ако не се страхувах толкова от живота! Но твоят баща и мистър Картър просто пропиляха всичките ни пари.

Тя въздъхна дълбоко и прочувствено.

— Значи наистина не притежаваме нищо, така ли, мамо, нито имот, нито нещо друго?

Мисис Картър кимна.

— И парите, които харчим, са на мистър Каупъруд?

— Да.

Беренис млъкна и погледна през прозореца, откъдето се откриваше хубав изглед към парка. Като нарисувани на картина се виждаха малко езеро, горист хълм, а пред тях японска пагода. Зад хълма се извисяваха жълтите стени на голям хотел в западната част на Сентрал парк. Откъм улицата се чуваше дрънченето на трамваите. По една алея в парка се виждаше върволица от леки екипажи — светското общество се разхождаше на чист въздух в студения ноемврийски следобед.

„Бедна, отлъчена от обществото“ — мислеше си Беренис. Можеше ли да се омъжи за богат човек? Разбира се, че да. И за кого? За лейтенанта? Никога. Не беше достатъчно властен, пък и беше присъствал на нейния позор. И за кой друг? О, дългият списък от глуповати, повърхностни безделници-и гуляйджии, които прахосваха живота си и образуваха светското общество заедно с трезвите, сполучилите и тесногръдите богаташи. Тук-таме, и то много рядко, се срещаше по някой истински мъж, но дали той щеше да прояви интерес към нея, ако научеше цялата истина?

— Скъса ли с мистър Браксмър? — попита я мисис Картър и в гласа й прозвучаха любопитство, тревога, надежда, отчаяние.

— Оттогава не съм го виждала — отвърна Беренис и въздържано не каза истината. — Не зная да го виждам или не. Трябва да помисля. — Тя стана. — Но не се безпокой, мамо. Само че ми се иска да водим друг живот, да не зависим от мистър Каупъруд.

Тя отиде в будоара си и започна да се облича пред огледалото за вечерята, на която беше поканена. Значи през последните няколко години бяха живели с парите на Каупъруд, а тя така свободно ги пилееше — държеше се надменно, суетно, самонадеяно, надуто. А той се беше взирал в нея с проницателните си и питащи очи. Защо? Но беше излишно Беренис да си задава този въпрос. Сега вече знаеше всичко. Каква игра беше играл той и каква глупачка се беше оказала тя, щом не бе я разбрала. Дали майка й не подозираше нещо? Едва ли. Какъв странен, невероятен и чудовищен свят! Докато размишляваше, очите на Каупъруд просто я изгаряха.