Теодор Драйзер
Титан (61)

Глава LXI
КАТАСТРОФАТА

И ето че накрая Чикаго наистина се изправи пред онова, от което най-много се бе страхувал. Един огромен монопол се опитваше да го сграбчи като октопод в пипалата си. А Каупъруд бе олицетворение на неговите очи, пипала и сила! Намерил опора в гигантската мощ и в благоразположението на „Хекелхаймър, Готлеб и К°“, той беше като паметник, издигнат върху здрава гранитна основа. За да се сбъднат мечтите му, трябваше само да си осигури петдесетгодишната концесия, която щяха да му отпуснат четиридесет и осем от общо шестдесет и осемте градски съветници (в случай че проектозаконът бъде прокаран въпреки ветото на кмета). Какъв триумф на неговата непоколебима смелост пред всички спънки! Каква възхвала на способността му да не се огъва пред никакви бури и натиск. Други отдавна да се бяха отказали от борбата. Каупъруд имаше голямото щастие, че финансовите магнати се уплашиха от идеята за национализация на обществения сектор в Чикаго и му предадоха огромната система на трамвайните линии в Южната страна на града като награда за упоритата му съпротива срещу тези лудешки хрумвания.

Благодарение на влиятелните си поддръжници Каупъруд беше поканен да говори пред различни местни търговски сдружения: „Дружество за продажба на недвижима собственост“, „Асоциация на собствениците“, „Лига на търговците“, „Съюз на банкерите“ и така нататък, където той имаше възможност да изложи своя случай и да оправдае своето дело. Но ефектът от неговите сладкодумни тиради беше до голяма степен неутрализиран от обвиненията на вестниците. „Какво добро можем да чакаме от Назарет?“, питаха постоянно те. Вестниците, задължени преди на Ханд и Шрайхарт, продължаваха да го нападат все така ожесточено, повечето от останалите вестници не бяха свързани с капитала от източните щати и намираха за по-разумно да подкрепят обикновените граждани. Те пресметнаха най-подробно и точно баснословните печалби на трамвайния тръст в бъдеще. Разкриваха тънките машинации на банковите къщи от източните щати, тръбяха за зловещите им подбуди. „Милиони за хората от тръста и нито цент за Чикаго“ — ето как представяше нещата „Инкуайърър“. Някои алтруисти бяха толкова възбудени, че смятаха за свой пръв дълг към бога, човечеството и демокрацията да унищожат Каупъруд. Небето отново се бе разтворило и ги бе озарило с велико сияние. От друга страна, политиканите — онези, конто бяха в градския съвет (с изключение на кмета), — приличаха на шайка пирати и мародери, готови като гладни, затворени в кочина свине да се нахвърлят на всичко, което им се подхвърляше, та да се наплюскат до насита. Във времена, когато се откриват големи възможности и се водят битки за привилегии, животът винаги разкрива и най-долния практицизъм, и най-чистите висини на идеализма. Когато разбунените морски вълни са най-високи, между тях се образуват най-ужасяващите бездни.

Накрая лятото отмина, градският съвет се събра и с първия хладен полъх на есента градът сякаш беше обхванат от предчувствието за решителната схватка. Разочарован от изхода на различните си опити да си спечели благоразположение, Каупъруд реши да прибегне отново към своя стар и изпитан метод на подкупите. Като начало установи твърда цена: двадесет хиляди долара за всеки глас в негова полза. По-късно, ако се наложеше, можеше да вдигне цената на двадесет и пет, дори на тридесет хиляди долара, като общата сума трябваше да възлиза на около един милион и петстотин хиляди долара. Не бе кой знае какво, като се имаше предвид крайната печалба. Каупъруд смяташе проектът му да бъде внесен от съветник на име Балънбърг, негов сигурен човек, който да го предаде на секретаря да го прочете, а после друг привърженик на финансиста да стане и да предложи проекта на обединената комисия по поддръжката на пътищата, която се състоеше от тридесет и четирима членове от всички постоянни комисии. Тази комисия щеше да разглежда проекта на открити заседания в главната зала на съвета в продължение на една седмица. Каупъруд се надяваше да вдъхне със смелото си поведение увереност на своите привърженици, та те да устоят на сериозното изпитание, което явно им предстоеше. Съветниците вече бяха обсаждани по домовете си, по клубовете и секциите. Пощенските им кутии се пълнеха с настойчиви и заплашителни писма. Присмиваха се дори на децата им, съседите ги предупреждаваха, че ще се разправят с тях. Свещеници им пишеха умолителни или укорителни послания. Вестниците дебнеха всяка тяхна стъпка и всеки ден ги оскърбяваха. Кметът, умен и закален в битките, съзнаваше, че държи в ръцете си камшика на страха, и възбуден от дългата схватка и мириса на барут, настояваше за най-сурови мерки.

— Почакайте да започнем да разглеждаме проекта — каза той на своите приятели на едно събрание в голямата концертна зала, в което участваха хиляди хора, стекли се да решат какви мерки да вземат, за да сразят продажните градски съветници. — Този път май сме притиснали мистър Каупъруд до стената. Той е с вързани ръце през двете седмици, докато се разглежда проектът, а дотогава ние ще създадем комитет за защита на обществените интереси, ще свикаме митинги по квартали, ще организираме демонстрации. Трябва да устроим грандиозен масов митинг в неделя вечер, точно преди понеделника, когато ще бъде последното обсъждане на проекта. Ще проведем събрания и във всички избирателни участъци. Казвам ви, господа, убеден съм, че в градския съвет ще се намерят достатъчно честни съветници, които няма да позволят на шайката на Каупъруд да прокара проекта въпреки моето вето, макар че не вярвам да оставим нещата да стигнат чак дотам. Знае ли човек какво ще направят тези мошеници, когато видят пред себе си двадесет-тридесет хиляди долара в брой. Повечето от тях, дори да им се усмихне щастието, не могат да спечелят и половината от тях до края на живота си. Те не очакват да бъдат преизбрани в градския съвет на Чикаго. Стига им и единият мандат. Зад тях има доста други, които чакат с нетърпение да напъхат зурлите си в копанята. Вървете в избирателните си райони и секции и започнете да организирате събрания. Извикайте избрания от вас градски съветник. Не го оставяйте да ви се изплъзне с увъртания или да се позовава на правата си на свободна личност и общински съветник. Заплашвайте го, не му правете политика. Приятните, мили думи не са за подобни хора. Заплашвайте го и щом изтръгнете някакво обещание, бъдете готови на всичко, само и само той да го удържи. Не искам да ви препоръчвам да своеволничите, но какво друго ни остава? Точно сега врагът е въоръжен и е готов за действие. Той изчаква само мига на затишие. Не му давайте възможност. Бъдете нащрек! Борете се! Аз съм ваш кмет и съм готов на всичко, което е по силите ми, но съм сам и имам право единствено на това жалко вето. Помогнете ми и аз ще помогна на вас. Борете се за мен, а аз ще се боря за вас.

Представете си сега неудобното положение, в което изпадна мистър Саймън Пински в 9 часа вечерта на втория ден след внасянето на проекта, когато попадна в клуба на Четиринадесети избирателен район на Демократическата партия. Закръглен, отпуснат, с червендалесто лице, с черен редингот и копринен цилиндър, мистър Пински беше непрекъснато апострофиран от своите съседи и делови колеги. Беше повикан със заплахата, че ще отговаря за всички свои бъдещи престъпления и долни постъпки. Сега вече много добре се разбра, че почти всички съветници са престъпници и продажници, в резултат на което враждите между партиите бяха забравени. Временно изчезнаха демократите и републиканците, съществуваха само „каупърудовци“ и „антикаупърудовци“ — най-вече последните. За нещастие мистър Пински беше взет на мушка от „Транскрипт“, „Инкуайърър“ и „Кроникъл“ и като съветник трябваше да отговаря пред избирателите си. Той беше от еврейско-американски произход, беше роден и израсъл в Четиринадесети избирателен район и говореше с подчертан американски акцент. Не беше нито дребен, нито едър, с червеникаворуса коса, с шарещ поглед, бе хитър и в повечето случаи любезен. Точно сега беше явно неспокоен, раздразнен и объркан, защото го бяха накарали да дойде против волята си. Светлите му очи, напомнящи очичките на прасе, окончателно се бяха вторачили върху тлъстата сума от тридесет хиляди долара и нито цент по-малко и тези местни вълнения заплашваха да го лишат от това негово почти неотменно право върху тях. Мъчението му се разиграваше в огромна ниска зала, осветена от пет мъждиви, обвити в мрежа горелки, които висяха от тавана, а мръсните й, отдавна неваросвани стени бяха облепени с афиши за боксови състезания, за разни лотарии и игри и с един плакат с надпис: „Клуб за забави на Саймън Пински“. Пински стоеше върху ниска естрада в дъното на залата, бе обкръжен от двадесетина малко или повече сигурни свои привърженици, облечени в черни рединготи или в най-хубавите си празнични дрехи, всички бяха намръщени, неспокойни, готови да се отбраняват, със зачервени лица, уплашени да не стане някоя неприятност. Мистър Пински беше дошъл въоръжен. Речта, в която кметът бе говорил за оръжие, въжета, барабани, шествия и така нататък, се бе разчула и хората очакваха с нетърпение този градски празник, на който линчуването на някой съветник щеше да се превърне в главното развлечение.

— Хей, Пински! — извика някой над морето от непознати и явно враждебни лица. (На събранието бяха дошли не привържениците на Пински, това бе сборище, решило поне веднъж да настоява съветниците да са почтени. Присъстваха дори и жени — местни енориашки, една-две известни общественички, борещи се за граждански реформи, и членки на Женския християнски съюз за трезвеност. Мистър Пински бе призован на това събрание със заплахата, че ако не дойде, по-късно ще го измъкнат от дома му.)

— Хей, Пински! Стар рушветчия! Колко мислиш да смъкнеш от тази работа с трамваите? (Глас от дъното на залата.)

Мистър Пински (извръща се рязко на една страна, сякаш са го ощипали по врата): Човекът, който твърди, че съм рушветчия, е лъжец! Никога през живота си не съм взел и един нечестно спечелен долар и всички хора от Четиринадесети избирателен район го знаят.

Петстотинте присъстващи в залата: Ха, ха, ха! Пински не бил взел и долар. Хи, хи, хи! Виж го ти него!

Мистър Пински (изправя се със силно зачервено лице): Така е! Защо да говоря на разни безделници, които само защото ги подстрекават вестниците, са дошли да ме оскърбяват? Вече шест години съм съветник. Всички ме познават.

Глас: Наричаш ни безделници, а? Мошеник такъв!

Друг глас (във връзка с твърдението, че всички познавали Пински): То оставаше да не те познаваме!

Трети глас (на дребен, кокалест водопроводчик в работни дрехи): Ей, стар рушветчия! Как ще гласуваш? За или против концесията? Ще отговориш ли?

Друг глас (на застрахователен агент): Да, как ще гласуваш?

Мистър Пински (отново става, след като, обхванат от раздразнение, непрекъсната се е надигал, а после пак сяда): Имам право да постъпя, както намеря за добре, нали? Имам право да помисля. Какъв градски съветник ще съм, ако нямам това право? Конституцията…

Републиканец, противник на Пински (млад чиновник от съда): Да върви по дяволите Конституцията! Не говори празни приказки, Пински. Как смяташ да гласуваш? За или против? Казвай!

Глас (на зидар, противник на Пински): Не му стиска да каже. Обзалагам се, че си е натъпкал джобовете с тези келяви пари.

Глас от групата на Пински (на един от привържениците на Пински — едър и войнствено настроен ирландец): Не се оставяй да те сплашват, Сим. Дръж на своето. Нищо не могат да ти направят. Ние сме тук.

Пински (отново става): Слушайте, това е оскърбление. Няма ли да ми позволите да кажа онова, което мисля? Всеки въпрос си има две страни. И така, каквото и да пишат вестниците, мисля, че Каупъруд…

Дърводелец (читател на „Инкуайърър“): Ти си подкупен, крадец такъв! Усукваш го. Гледаш да се измъкнеш.

Кокалестият водопроводчик: Да, да, рушветчия. Иска ти се да офейкаш с тридесетте хиляди каймета, нали!

Мистър Пински (предизвикателно, насърчаван от гласовете зад него): Искам да постъпя честно — това е. Искам да отстоявам мнението си. Конституцията дава на всички — дори на мен, свобода на словото. Твърдя, че трамвайните компании имат известни права, както всъщност и гражданите.

Глас: Какви са тези права?

Друг глас: Той не знае. Не прави разлика между правата на гражданите и дъскорезница.

Друг глас: Или кола сено.

Пински (още по-дръзко, тъй като все още не са му посегнали): Повтарям, и гражданите имат права. Компаниите трябва да бъдат принудени да плащат съответните данъци. Но една концесия за двадесет години не е нищо. Законопроектът на Миърс предвижда да бъдат давани концесии за петдесет години, но аз мисля, че като се вземе предвид…

Петстотинте души (в един глас): Разбойник! Крадец! Рушветчия! Обесете го! Дайте въже!

Пински (отстъпва в кръга на своите привърженици, тъй като към него се упътват граждани с блеснали очи, лъснали зъби и свити юмруци): Приятели, почакайте! Няма ли да ме оставите да довърша?

Глас: Сега ние ще те довършим, мършо!

Гражданин (брадат поляк, който се насочва напред): Как ще гласуващ? Казвай! Как? Хайде де!

Друг гражданин (евреин): Ти не си човек, а крадец. Познавам те вече от цели десет години. Непрекъснато ме мамеше, когато държеше бакалия.

Трети гражданин (швед с напевен глас): Отговорете ми само на един въпрос, мистър Пински. Ако повечето граждани от Четиринадесети избирателен район са против да гласувате в полза на законопроекта, пак ли ще гласувате за него?

Пински се колебае.

Петстотинте души: Охо! Вижте го само този мошеник! Страх го е да каже. Не знаел дали ще направи онова, което хората от избирателния район искат. Убийте го! Озаптете го!

Глас, идващ зад Пински: Дръж се, Пински! Не се бой!

Пински (ужасен, защото петстотинте души са се втурнали към естрадата): Щом избирателите не искат да гласувам, разбира се, че няма да гласувам. Защо да гласувам? Нали съм техен представител.

Глас: Да, само да не забравиш, че ще получиш ритник отзад.

Друг глас: Мошеник такъв, ти ще измамиш и майка си. Не знаеш, що е честност.

Пински: Ако половината от избирателите искат да не гласувам, няма да гласувам.

Глас: Ще накараме избирателите да поискат точно това от теб. До утре вечер девет десети от тях ще се подпишат под това искане.

Един американец от ирландски произход (двадесет и шест годишен, инкасатор на газова компания, приближава се до Пински): Ако не гласуваш както искаме, ще те обесим и аз ще помагам да затягаме въжето.

Един от помагачите на Пински: Кой е този нахалник? Ще му видим сметката. Един ритник и с него е свършено.

Инкасаторът: Само че ритникът ще го отнесеш ти, червена мутро. Излез и ще се убедиш. (Намесват се и други приятели.)

Настава безредие. Пински напуска залата. Заедно с приятелите си, наобиколили го отвсякъде, сред крясъци, дюдюкане, викове: „Рушветчия!“, „Крадец!“, „Разбойник!“

Доста такива драматични сценки се разиграха и след като проектът беше внесен за обсъждане.

От този ден из улиците на града, по избирателните райони и секции, дори понякога и в деловия квартал започнаха демонстрации, зловещи, краткотрайни процесии, появили се по настояване на кмета. Чиновници, работници, дребни предприемачи и какви ли не поддръжници на религията и морала маршируваха вечер след работа, събираха се из разни евтини кръчми и партийни клубове и се готвеха за какво? Да се отправят към градския съвет в съдбоносния понеделник, когато щеше да бъде обсъждан законопроектът, за да поискат от продажните законодатели да изпълнят дълга си. Една сутрин на път за кантората Каупъруд се качи на един от своите надземни трамваи и видя лентички, закачени по реверите на отпуснатите, безлични граждани, четящи вестници, без дори да подозират за присъствието на човека, който олицетворяваше ужаса и властта и от когото толкова се страхуваха. На една от тези лентички беше нарисувана бесилка с увиснало въже, на друга беше написан въпросът: „Ще бъдем ли ограбени?“ Върху дъски за обяви, огради и слепи стени бяха налепени огромни афиши с размери четири на шест фута.

 

M>        frame

УОЛДЪН X. ЛУКАС

ПРОТИВ

РУШВЕТЧИИТЕ

Всички граждани на Чикаго трябва

да дойдат пред градския съвет

ДОВЕЧЕРА

ПОНЕДЕЛНИК, 12 ДЕКЕМВРИ,

и всеки понеделник вечер,

докато е разискван въпросът

за трамвайните концесии, и да се

погрижат да бъдат запазени интересите

на града от

РУШВЕТЧИИСТВОТО.

Граждани, вдигнете се и сразете

РУШВЕТЧИИТЕ!

M$

 

Вестниците поместваха пламенни заглавия, всяка вечер из клубовете, пивниците и черквите се чуваха огнени речи. Хората бяха опиянени от яростното желание за борба. Не, нямаше да се подчинят на този титан, който бе намислил да ги смаже. Нямаше да се оставят да бъдат погълнати от тази горгона на източните щати. Той щеше да бъде принуден да си плаща данъците или да се махне. Концесията за петдесет години нямаше да му бъде отпусната. Законът на Миърс трябваше да бъде отменен, а Каупъруд — да се яви в градския съвет смирен и с чисти ръце. Нито един съветник, получил и долар, за да гласува за него, не можеше да смята живота си вън от опасност.

Безполезно е да казваме, че пред такива заплахи човек можеше да устои единствено с голяма смелост. Съветниците също бяха хора от плът и кръв. Каупъруд влизаше свободно при тях, в заседателната зала на съвета, обясняваше им красноречиво, че каузата му е справедлива, и даваше ясно да се разбере, че макар и да е готов да плати за правата си, гледа на съветниците като на хора, които просто са му длъжници. Знаеше, че гласовете на съветниците се купуват, и нямаше нищо против да си плати. Непоколебимата му, несъкрушима наглост насърчаваше мнозина негови последователи, а и мисълта за тридесетте хиляди долара ги крепеше в техния страх. И все пак доста градски съветници мислеха много сериозно какво ли ще направи Каупъруд след това, къде ще отиде, след като разпродаде цялото си имущество.

Най-сетне дойде понеделникът, когато вечерта щеше да се състои решителната схватка. Представете си голяма масивна сграда от черен гранит — тя струваше милиони долари и донякъде напомняше отколешната архитектура на Древен Египет, — в която се помещаваха едновременно общината и окръжният съд. Тази вечер четирите улици около нея бяха задръстени от хиляди хора. За тази тълпа Каупъруд се беше превърнал в легендарна личност с приказни богатства, желязно сърце и зловещи намерения — същинско олицетворение на жестокостта и злото. Точно този ден, възползвал се от ситуацията, „Инкуайърър“ описваше доста пресилено на цяла страница къщата на Каупъруд в Ню Йорк: двора с орхидеите, постоянно огрятата от утринно слънце стая, баните от розов и син алабастър, мраморните статуи и фризове. Каупъруд беше изобразен на диван люлка сред разкошната обстановка, заобиколен от своите книги и съкровища. Вестникът намекваше неясно, че в часове на отмора пред него танцували одалиски и той се отдавал на неописуеми наслади и развлечения.

По това време в заседателната зала се събираше глутница от гладни, освирепели вълци, каквато едва ли се беше събирала някога. Залата беше голяма, с високи прозорци откъм южната страна, от тавана й се спускаше тежък, богато украсен полилей, шестдесет и шестте кресла за съветниците бяха наредени едно зад друго в полукръг и бяха изработени от черен полиран дъб- с красива резба, по наситеносивите стени проблясваха златни арабески — всичко това правеше залата пищна и величествена. Над председателското кресло бе окачен огромен маслен портрет на един от бившите кметове — лошо нарисуван и прашен, но все пак внушителен. Залата бе толкова просторна и мебелирана така, че гласовете на ораторите обикновено кънтяха, ясни и отчетливи. Но тази вечер през затворените прозорци се чуваха приглушеният грохот на барабаните и стъпките на маршируващите хора. Във фоайето пред заседателната зала се блъскаха най-малко хиляда души с въжета и сопи, имаше и духова музика, която от време на време свиреше „Здравей, Колумбия, земя щастлива“, „Страна моя, за тебе пея аз“ и „Дикси“. Уплашеният до смърт съветник Шлумбъм беше изпратен чак до вратата на съвета от триста свои съграждани, които го пуснаха да влезе с предупреждението, че ще го чакат. Всичко това доста го стресна.

— Ама че история! — каза той на своя съсед и най-близък съмишленик, съветника Гейвгън, когато най-сетне седна в креслото и се почувствува вън от опасност. — И това ми било свободна страна.

— Ох, остави се! — отвърна уморено неговият сънародник. — За първи път в живота си трябва да се справям с такава паплач в Двадесети избирателен район. Боже господи, човек не може вече да изразява свободно мнението си дори тук. Стигнахме дотам, че вестниците нареждат на всеки какво трябва да прави.

Съветниците Пински и Хобъркорн, които разговаряха в един от ъглите, също бяха много кисели.

— Слушай, Джо — каза Пински на своя колега. — Този Лукас подбужда гражданите към размирици. Снощи не съм се прибирал, защото не исках тези типове да ме проследят до къщи. Двамата с жена ми останахме в деловата част на града. Едно от нашите момчета беше преди малко тук и каза, че към шест часа пред къщата ми се били събрали около петстотин души. Какво ще кажеш?

— И тук е същото. Не вярвам кой знае колко на тези приказки за линчуване. И все пак знае ли човек. Не съм убеден, че и полицията може да ни помогне. Нечувано! Предложението на Каупъруд е напълно законно. Какво искат още?

Отвън отново се чу мелодията „Ние крачим пред Джорджия“.

В този миг влязоха съветниците Зайнър, Нъдсън, Ривъри, Роджърс, Тирнан и Кериган. От всички съветници като че господата Тирнан и Кериган бяха най-спокойни. И все пак улиците, задръстени от хора с факли и лентички с нарисувани по тях бесилки, си бяха доста обезпокоителни.

— Знаеш ли, Пат — каза Усмихнатия Майк, когато накрая си проправиха път през дюдюкащата тълпа, — всичко това ми се струва доста грубо. Ти какво мислиш?

— Да вървят по дяволите — отвърна Кериган гневно, язвително и решително. — Те не командват нито мен, нито избирателната ми секция. Ще гласувам така, както сметна за добре.

— И аз — каза смело Тирнан. — Но е доста напечено, нали?

— Да, напечено е — съгласи се Кериган и погледна подозрително своя колега, за да види дали не се, е разколебал, — но аз си държа на думата.

— И аз — каза Усмихнатия.

Кметът влиза в залата под звуците на „Да живее водачът“, изпълнен от духовия оркестър. Качва се на трибуната. От коридорите навън долитат овации. Балконът е зает от подбрана публика. Когато вдигат глави, съветниците съзират море от враждебни лица.

— Видя ли гостите на кмета? — прошепна ехидно един съветник на друг.

Докато се обсъждат някои по-маловажни текущи въпроси, хората на балкона си разменят реплики за градските знаменитости.

— Ето го Джони Даулинг, онзи, едрия рус мъж с кръглата глава, ето го и Пински, същински плъх, там е и Кериган. Вижте изумруда му.

— Ей, Пат, как са скъпоценностите? Тази вечер няма да падне рушвет, Пат. Няма да прокараш и проекта.

Съветникът Уинклър (поддръжник на Каупъруд): С разрешението на господин председателя мисля, че трябва да направим нещо, за да възстановим реда на балкона, който пречи на работата. Според мен хората там се държат възмутително сега, когато интересите на гражданите трябва да бъдат обсъдени най-внимателно.

Глас: Интересите на гражданите ли!

Друг глас: Сядай. Подкупен си!

Съветникът Уинклър: С разрешението на господин председателя…

Кметът: Принуден съм да помоля публиката на балкона да пази тишина, за да се заемем със следващия въпрос. (Ръкопляскания, след което шумът на балкона стихва.)

Съветникът Гиглър (към съветника Сумулски): Добре ги е подучил, нали?

Съветникът Балънбърг (поддръжник на Каупъруд, става — едър, пременен, с червендалесто гладко лице): Преди да представя за разглеждане проекта, носещ моето име, ще помоля за разрешение да направя едно изявление. Когато миналата седмица внесох този законопроект…

Глас-: Знаем какво каза.

Съветникът Балънбърг: Казах, че го внасям по молба. Искам да обясня, че беше по молба на няколко господа, които се явиха пред комисията на съвета, разглеждащ днес този проект…

Глас: Добре, Балънбърг. Знаем по чия молба си го внесъл. Не ни губи времето.

Съветникът Балънбърг: Моля, господин председателю…

Глас: Сядай, Балънбърг.

Кметът: Моля балконът да не прекъсва ораторите.

Съветникът Хвранек (скача на крака): Възмутително! Балконът е пълен с хора, дошли да ни заплашват. Става дума за голяма, ползваща се с добро име компания, която обслужва града от дълги години и го обслужва добре, и сега, когато тя прави едно разумно предложение, не ни оставят дори да го обсъдим. Кметът е напълнил балкона със свои приятели, а вестниците насъскаха гражданите да дойдат тук и да ни сплашват. Лично аз…

Глас: Какво става, Били? Още ли не си си получил паричките?

Съветникът Хвранек (американец от полски произход с вид на интелигент, дори на артист, размахва заканително юмрук към балкона): А ти не смееш да слезеш долу и да го заявиш открито, страхливец такъв!

Петдесет души в един глас: Глупости! Били, я си плюй на петите и изчезвай!

Съветникът Тирнан (изправя се): Слушайте, господин кмете, не смятате ли, че е прекалено?

Глас: Я гледайте, кой е този? Та това е Усмихнатия Майк.

Друг глас: Колко очакваш да получиш, Майк?

Съветникът Тирнан (обръща се към балкона): Ще ви кажа, че мога да се справя с всеки, на когото му стиска да слезе долу и да ми го каже в очите. Не ме е страх от въжета и пушки. Тези компании са правели толкова много за града…

Глас: Леле!

Съветникът Тирнан: Ако не беше тази трамвайна компания, градът ни нямаше да прилича на град.

Десетина гласа: Леле мале!

Съветникът Тирнан (смело): Аз имам свое мнение и не се водя по чуждото.

Глас: Личи си.

Съветникът Тирнан: Държа градът да получи компенсация срещу привилегиите, които се надявам да дадем.

Глас: А ние говорим за парите, които ще влязат в джоба ти.

Съветникът Тирнан: Аз не давам и пукната пара за тези подлеци и страхливци от балкона. Настоявам да сме справедливи с тези компании. Те ни помогнаха да изградим града.

Хор от петдесетина гласа: Ау! Искаш да са справедливи само с тебе, това искаш ти. Гласувай както е нужно тази вечер или ще съжаляваш.

Повечето съветници с изключение на най-твърдоглавите вече бяха доста уплашени от разгарящите се спорове. Неразумно беше да се сражават с хората от балкона или с тълпата отвън. Срещу тях бяха кметът, репортерите, които стенографираха всяка дума.

— Не виждам какво можем да направим — каза съветникът Пински на Хвранек. — Струва ми се, че е най-добре изобщо да не опитваме.

Точно тогава се изправи съветникът Джилъран — дребен, блед, с умно лице, той беше срещу Каупъруд. По предварителна уговорка трябваше да постави проекта на още едно и както скоро се изясни, последно и решително изпитание.

— С разрешението на господин председателя — започна Джилъран — предлагам да бъде преразгледано внесеното предложение проектът на Балънбърг за петдесетгодишната концесия да бъде обсъден в обединената компания за пътищата — този проект трябва да бъде обсъден в комисията на градския съвет.

Членовете на градския съвет смятаха тази комисия за най-маловажна. Основните й задължения бяха да дава нови имена на улиците и да определя работните часове на служителите на съвета. От нея не се получаваха нито допълнителни възнаграждения, нито подкупи. Затова при разпределянето на постовете между новоизбраните съветници всички приятели на кмета — реформаторите, — на които не можеше да се разчита, бяха най-безцеремонно пратени в тази комисия. Сега Джилъран предлагаше законопроектът да се изземе от ръцете на приятелите и да бъде изпратен там, откъдето без съмнение нямаше да излезе никога. Беше настъпило голямото изпитание.

Съветникът Хобъркорн (говорител на групата на Каупъруд, понеже имаше най-голям опит по парламентарните проблеми): Решението не може да бъде преразгледано. — Той започна да обяснява надълго и нашироко, въпреки че го освиркваха.

Глас: Колко ти платиха?

Друг глас: Винаги си бил рушветчия.

Съветникът Хобъркорн (обърна се предизвикателно към балкона): Дошли сте да ни заплашвате, но сметките ви са криви. Освен за презрение не сте достойни за нищо друго.

Глас: Нали чуваш барабаните?

Друг глас: Гласувай за компанията, Хобъркорн, пък после му мисли. Знаем те що за стока си.

Съветникът Тирнан (наум): Стана много напечено.

Кметът: Предложението е отхвърлено. Възражението е неоснователно.

Съветникът Гиглър (изправя се, леко озадачен): Сега за предложението на Джилъран ли ще гласуваме?

Глас: Точно така и гледай да гласуваш както трябва.

Кметът: Да. Секретарят ще извиква имената по списък.

Секретарят (чете имената по азбучен ред): Алтваст (беше привърженик на Каупъруд).

Съветникът Алтваст: Аз съм за. (Страхът го бе надвил.)

Съветникът Тирнан (на съветника Кериган): Единият младок вече падна.

Съветникът Кериган: М-да.

— Балънбърг? (поддръжник на Каупъруд, човекът, внесъл проекта за разглеждане).

— Аз съм за.

Съветникът Тирнан: Слушай, и Балънбърг ли се уплаши?

Съветникът Кериган: май, че да.

— Кана?

— За.

— Фогърти?

— За.

Съветникът Търнан (неспокойно): И Фогърти отпадна.

— Хвранек?

— За.

Съветникът Тирнан: И Хвранек ли?

Съветникът Кериган (намеквайки за малодушието на своите колеги): Смелостта ми се изпари като дим.

Точно за осемдесет секунди гласуването приключи и Каупъруд изгуби с четиридесет и един гласа против и двадесет и пет за. Беше ясно: че проектът се е провалил напълно.