Теодор Драйзер
Титан (62)

Глава LXII
ОТПЛАТАТА

Може би сте виждали човек, на чието сърце тегне голяма злочестина. Може би сте виждали помръкналия взор и уморената душа, дух, скован от леденото дихание на нещастието. Същата вечер в десет и половина Каупъруд седеше сам в библиотеката в къщата си на Мичиган авеню, изправен лице срещу лице със своето поражение. Беше заложил толкова много на една-единствена карта. Излишно беше да се самозалъгва, че може да се яви след седмица в съвета с променена молба или да изчака, докато бурята стихне. Не се нуждаеше от подобни утешения. Беше се борил дълго, енергично, с всички средства, с цялата хитрост, на която беше способен умът му. През седмицата непрекъснато беше ходил по различни поводи в залата, където заседаваше комисията. Не го утешаваше особено това, че със съдебни дела, обжалвания и възражения може да задържи преходното положение и да го превърне за години напред в плячка за адвокатите, в проклятие за града, в безнадеждна бъркотия, която нямаше да се оправи дори и след като той и враговете му вече бяха мъртви. Бе обмислял дълго тази схватка, беше се готвил грижливо за нея години наред. А сега врагът беше вдъхновен от голямата победа. Всичките му поддръжници и членове на съвета, властни, алчни, закалени в битките като подбираните войски на римските императори, безмилостни, безсърдечни, решителни като него, не устояха в последната битка за своите интереси, разколебаха се и отстъпиха. Как можеше Каупъруд да ги вдъхнови за нови сражения, как можеше да се справи със силния гняв на гражданите, научени вече да печелят победи? Можеха да се намерят други хора — Хекелхаймър, Фишъл, някой друг от могъщата шесторка на финансистите от източните щати, които да усмирят бушуващото море, разбунено от него. Но Каупъруд вече се чувствуваше уморен, Чикаго вече му бе опротивяло, опротивяла му беше и тази безкрайна битка. Той дори беше решил, че ако успее в това огромно начинание, никога вече няма да се впуска в такива рисковани опити, изискващи толкова усилия. Нямаше да му се налага. Огромното му богатство го правеше почти излишно. Освен това въпреки неукротимата си енергия започваше да старее.

Откакто се бе отчуждил от Ейлийн, бе останал съвсем сам, не поддържаше връзка с никого от онези, които познаваше от младите си години. Беренис, за която копнееше, продължаваше да го отбягва. Вярно, напоследък беше започнала да проявява към него топли чувства, но какво означаваха те? Може би снизходително съчувствие или чувство за признателност? Едва ли нещо повече, той го знаеше. Загледан в бъдещето, беше изпълнен с мрачна решимост да продължи да се бори, каквото и да се случеше, а после…

Веднъж, както седеше, потънал в тъжни мисли, и отговаряше на някое телефонно обаждане, звънецът на входната врата иззвъня, слугата му донесе визитна картичка и обясни, че му я е дала някаква млада жена, която настоявала веднага да бъде приета. Каупъруд погледна картичката, скочи моментално и се втурна надолу по стълбите към онази, която сега му беше най-необходима.

Има компромиси на духа, твърде неуловими и тънки, за да бъдат проследени във всичките им сложни криволици. От първия ден, в който -беше зърнала Каупъруд, Беренис Флеминг бе завладяна от мощта, която притежаваше тази удивителна пленяваща личност. Оттогава той малко по малко я бе приобщил към мисълта за личната свобода в постъпките и към пренебрежението към общоприетите норми на поведение, които тя с възпитанието си смяташе за пагубни. Беренис следеше борбата му в Чикаго и бе омаяна от вълшебството на неговите блянове — Каупъруд беше на път да стане един от финансовите гиганти в света. По време на последните му пътувания до източните щати понякога й се струваше, че долавя в израза му колко силна е голямата му амбиция, чиято крайна цел беше тя. Бе й го казал самият Каупъруд. Винаги се беше държал честно, покровителствено, търпеливо.

И ето че тази вечер Беренис беше пристигнала в Чикаго, бе отседнала в „Ришельо“ при приятели и сега стоеше пред Каупъруд.

— Вие ли сте, Беренис! — възкликна той и й протегна сърдечно ръка, — Кога пристигнахте в града? Какво ви води насам? — Веднъж се беше опитал да я накара да му обещае, че ако някога чувствата й към него се променят, тя ще му го съобщи. И ето че тази вечер тя беше тук — и защо? Каупъруд забеляза костюма й от коприна и кадифе, колко добре подчертаваше той котешката й грация.

— Вие ме водите тук — отвърна Беренис със странен тон, в който се долавяха и предизвикателство, и изповед. — След онова, което току-що прочетох, реших, че може би точно сега имате наистина нужда от мен.

— Искате да кажете, че… — попита Каупъруд и я погледна с блеснали очи. Но не се доизказа.

— Че съм взела решение. Пък и рано или късно трябва да се разплатя с вас.

— Беренис! — възкликна Каупъруд с укор в гласа.

— Не, не мисля онова, което казах — поправи се Беренис. — Сега съжалявам. Май вече ви разбирам много по-добре. Пък и аз го искам — добави тя с внезапна веселост и нотки на самоутешение.

— Беренис! Наистина ли?

— Нима не виждате? — попита Беренис.

— Чудесно — усмихна се Каупъруд, като протегна отново ръка, и за негово учудване тя пристъпи напред.

— И аз не разбирам какво ми става — добави Беренис бързо, приглушено и развълнувано, — но не мога повече да стоя настрани. Изпитвах чувството, че може би този път ще претърпите тук поражение. Но ако съм права, ми се иска да отидете някъде другаде — в Лондон или Париж. Светът няма да ни разбере, но аз вече разбрах всичко.

— Беренис! — той я погали по бузите и косите.

— Не се доближавайте толкова, моля ви. И освен това трябва да забравите всички други жени, ако не искате да променя решението си.

— Не ми трябва никой, тъй като се надявам винаги да съм с вас. Вие ще имате всичко, което притежавам аз…

В отговор Беренис…

Колко странни изглеждат мечтите, когато се сбъдват!