Теодор Драйзер
Титан (16)

Глава XVI
СЪДБОВНА ИНТЕРЛЮДИЯ

Каупъруд бе очарован. Отиде на срещата, обзет от нетърпение, и намери Рита така, както се бе надявал — по-мила, по-хубава и загадъчна от всички жени, които бе познавал. В чудесния апартамент в Северната страна, който Каупъруд нае веднага и където понякога прекарваше по цели сутрини, вечери и следобеди, според обстоятелствата, той се взираше в нея много взискателно и установи, че е почти безупречна. Тя бе млада и донейде безгрижна, качества, които нямаха цена. С характер, в които нямаше и следа от меланхолия, Рита бе възхитителна с вроденото си качество да е винаги доволна и да не си спомня за лошото в миналото, да не мисли за неприятностите в бъдеше. Обичаше хубавите неща, без да е прахосница, и Каупъруд забеляза, че колкото и да настояваше да е по-разточителна, колкото и тактично да й го предлагаше, тя си оставаше все тъй скромна, което му вдъхваше уважение към нея. Рита знаеше какво иска, харчеше пресметливо, купуваше с вкус и се обличаше така, че да му харесва, както му харесваха цветята. Понякога чувствата му към нея се разпалваха толкова, че, тъй. да се каже, на него му се искаше да се отърве от тях, да укроти подтика и влечението, но бе безсилен да го стори. Очарованието и си оставаше. След страстните му милувки тя оправяше разрешената си коса с ръка, правеше мили гримаси в огледалото пред себе си, мислеше едновременно за куп други прекрасни неща и му се струваше още по-освежена, по-хубава и пленителна от всякога.

— Алджърнън, помниш ли картината, която видяхме онзи ден в магазина за художествени произведения — питаше го, като провличаше думите и му говореше на второто име, което предпочиташе като по-благозвучно и подхождащо на настроението му, когато бяха заедно. Каупъруд възрази, но тя продължи да го нарича така. — Помниш ли красивия син цвят на палтото на стареца (картината се казваше „Поклонението на влъхвите“.) — Колко хубав е, нали?

Рита провлече толкова нежно думите и сви толкова мило устни, че той не можеше да не я целуне.

— Цветето ми — промълви Каупъруд и я хвана за ръцете. — Цъфналото ми черешово клонче! Блян, изваян от дрезденски порцелан!

— Пак ли ще ме разрошиш, току-що съм се решила!

Гласът и очите й бяха безгрижни, излъчваха неподправена невинност.

— Да, палавнице такава!

— Добре, но стига си ме душил. Наистина вече ме боли от целувките ти, кога най-после ще си мил с мен?

— Мил съм, любима. Но искам и да те боли.

— Добре тогава, щом настояваш.

Въпреки всичките милувки Рита още го привличаше. Каупъруд мислеше, че тя е като пеперуда г. жълто, бяло, синьо или златисто, която пърха над храст шипка.

В подобни моменти на близост Каупъруд разбра бързо, че Рита е добре запозната със светските обноски и изисквания, макар и да не принадлежеше към тези кръгове. Тя начаса долови много ясно неговите възгледи за обществото, интереса му към изкуството, мечтите му да постигне нещо повече за себе си. Изглежда, бе наясно, че той все още не е осъществил себе си, че Ейлийн не е най-подходящата за него жена и че тя би му прилягала. След известно време заговори снизходително за съпруга си — за неговите слабости и недостатъци. Каупъруд си мислеше, че Рита не проявява липса на съчувствие към мъжа си, че просто й е втръснало от техните отношения, които не могат да бъдат компенсирани нито с любов, нито с кадърност или с разбиране. Каупъруд й предложи да наеме по-голямото ателие за тях с Харолд — тя да се откаже от дребните икономии, които ги обременяваха, и да го обясни с. това, че родителите й са станали по-щедри. В началото Рита не се съгласи, Каупъруд обаче прояви тактичност и в края на краищата успя да и убеди. Пик той малко по-късно й предложи да накара Харолд да замине за Европа. Причината уж щеше да е същата — допълнителните средства, които са й изпратили нейните роднини. Увещанията, ласките, молбите накараха мисис Солбърг да му се подчини, да преклони пред него глава и да се чувства на седмото небе. Ползваше се внимателно, по възможно най-разумния начин от щедростта му. Повече от година нито Солбърг, нито Ейлийн подозираха за връзката между двамата. Лесно склонен, Солбърг замина на гости в Дания, и носле да учи в Германия. На другата година мисис Солбърг отиде с Каупъруд в Европа. В Екс ле Бен, Биариц, Париж, дори в Лондон Ейлийн не разбра, че има още никой с тях, който стои на заден план. Благодарение на Рита Каупъруд получи много по-задълбочени познания. Сега той разбираше повече от музика, литература. Рита го насърчи в намерението му да събере престижна колекция от творби на старите майстори и го помоли да е по-предпазлив при подбора на картини от съвременни художници, Той наистина се чувстваше прекрасно.

Но както при всяко пиратско плуване в океана на страстите, съществува опасност от бури, извили се заради измаменото доверие и изградените от обществото морални норми, според които жената е собственост на мъжа. Ала Каупъруд, който не се съобразяваше с нищо освен със себе си и спазваше законите на другите само ако нямаше как да ги заобиколи, не се смущаваше особено, че може да има скандал, гняв, ярост и болка. Още повече че те можеха да бъдат избягнати. На един обикновен мъж щеше да му е трудно да се справи с подобна връзка, но както видяхме, Каупъруд бе поддържал почти едновременно по няколко такива връзки, затова сега се осмели да се впусне в още една, и то с много повече чувства и възторг. Предишните му увлечения бяха в най-добрия случай само сурогати на истинското чувство — малко или повече лишени от смисъл флиртове, незасягащи по-дълбоко ума и сърцето му. В случая с мисис Солбърг всичко бе различно. Поне засега тя бе за него наистина всичко на този свят. Но той се отнасяше към жените толкова темпераментно, беше толкова подчинен ако не в чувствата си, то в усета си към красивото и хубостта им, към загадъчната им индивидуалност, че се впусна в още една любовна връзка, която обаче не завърши така щастливо.

Веднага след като завърши гимназия в Западната страна и търговски колеж в Чикаго, Антоанет Новак беше назначена за негова лична стенографка и секретарка. Това момиче разцъфтя за чудо и приказ, както става обикновено с децата на родители, преселили се в Щатите. Трудно бихте повярвали, че със своето хубаво и стройно тяло, с изискания вкус, с който се обличаше, със сръчността си в стенографията, счетоводството и с познанията си в търговията тя е дъщеря на поляк, който едва свързва двата края и който В началото бе работил в стоманолеярните в югозападната част на Чикаго, а по-късно бе станал съдържател на петоразреден магазин за пури, вестници и канцеларски принадлежности в полския квартал — продаваше и карти и държеше отзад стаичка, където купувачите можеха да поседят и да поиграят комар, от което всъщност и печелеше. Антоанет, чието име съвсем не беше Антоанет, а Минка (беше си избрала Антоанет от някаква статия в един от неделните чикагски вестници), бе хубаво тъмнокосо момиче, замечтано, амбициозно и изпълнено с надежди, което десет дни, след като започна работа, вече се възхищаваше от Каупъруд и следеше всяка негова смела стъпка с почти напрегнато внимание. Сигурно е чудесно да бъдеш съпруга на такъв мъж, мислеше си тя, да спечелиш интереса, ако не и любовта му! След скучния свят, който познаваше — той изглеждаше скучен в сравнение о по-висшите и недостъпни сфери, за съществуването на които тя започваше да се досеща покрай него, — и след обикновените мъже в кантората за недвижими имоти, където бе започнала работа, Каупъруд, изискано облечен, сдържан, спокойно-самоуверен, раздвижи най-честолюбивите струни на нейното същество. Веднъж тя видя Ейлийн, която слизаше от каретата е топли кафяви кожи, красиви лачени ботуши, с кафяв пълнен спортен костюм и островърха кожена шапчица о дълго тъмночервено перо, щръкнало като кинжал. Антоанет я намрази. Смяташе се за по-хубава или най-малкото за ранна на нея. Защо животът беше толкова несправедлив? Що за човек беше Каупъруд? Една вечер малко след откриването на новата посредническа кантора на Каупъруд в Чикаго той й продиктува биографията си, като я посмекчи, но без да изопачава фактите, и тя я изпрати на чикагските вестници, а после се прибра и сънува онова, което й беше казал, само че, разбира се, променено, както става в сънищата. Присъни й се как, застанал до нея в красивия си кабинет на Ла Сал стрийт, Каупъруд я пита:

— Какво мислите за мене, Антоанет?

Антоанет се смути, но прояви смелост. И в съня си бе безкрайно увлечена по него.

— О, не знам какво да мисля. Извинявайте — отвърна тя.

Тогава той я хвана за ръцете, погали я по бузата и тя се събуди. Помисли си, колко жалко, колко срамно, че човек като него е лежал в затвора. Беше толкова красив! Това му бе втори брак. Може би първата му жена е била много грозна или тесногръда. Ето за какво си мислеше Антоанет и на другия ден отиде на работа замислена. Погълнат от собствените си планове, Каупъруд изобщо не се сещаше за нея. Претегляше с увлечение следващите ходове във войната с газовите компании. Ейлийн видя един ден Антоанет и я взе просто за дребна чиновничка. По онова време жената чиновничка бе нещо толкова рядко, че се смяташе за declasse^[1]. Всъщност Ейлийн не мислеше нищо за Антоанет.

Около година, след като Каупъруд се бе сближил с мисис Солбърг, неговите чисто служебни отношения с Антоанет Новак придобиха по-личен характер. Как да си го обясним, може би мисис Солбърг вече му бе омръзнала? Ни най-малко. Той беше безнадеждно влюбен в нея. Или с това, че презираше Ейлийн, която мамеше толкова безочливо? Ни най-малко. Понякога тя го привличаше както преди — може би дори повече, и то точно защото въображаемите й права бяха потъпквани от него така грубо. Беше му мъчно за нея, но той бе склонен да се оправдава пред себе си с това, че останалите му връзки — с изключение може би на мисис Солбърг — не бяха трайни. Ако можеше да се ожени за Рита Солбърг, вероятно щеше да го направи, от време на време се замисляше дали съществува нещо, което да накара Ейлийн да го напусне, тези мисли обаче бяха малко или повече празни. По-скоро си представяше, че ще изживеят дните си заедно, нали виждаше колко е лесно да я мами. А колкото до момиче като Антоанет Новак, тя бе част от сложната симфония на плътското влечение, което донякъде влиза в геометричната формула на красотата, подчинила на себе си света. Чернокоса, очарователна и хубава, тя имаше очи, пламнали от неутолими желания, и Каупъруд, който в началото почти не й обръщаше внимание, малко по малко се заинтересува от нея, учуден от това, как Щатите променят хората.

— Родителите ви англичани ли са, Антоанет? — попита я една сутрин непринудено и снизходително, както се отнасяше към всички свои подчинени и към хората, които не можеха да се мерят с него по ум — този тон не обиждаше никого и обикновено мнозина го възприемаха като комплимент.

Антоанет, спретната и свежа в бялата си блуза и черната пола, е черна кадифена панделка на врата, с дълга черна коса, спусната ниско отпред над челото и сплетена на тежка плитка, която бе закрепена с бял целулоиден гребен, го погледна щастливо и благодарно. Беше свикнала да общува със съвсем различни мъже — със сериозните, сприхави, раздразнителни мъже от нейното детство, които понякога се напиваха и псуваха, и вечно стачкуваха, ходеха на демонстрации и се молеха в католическата черква, с предприемачите, полудели за пари, които не знаеха и не се интересуваха от нищо освен от възможностите, които в момента им предоставяше Чикаго, В канторите на Каупъруд, докато пишеше писмата и го слушаше да разговаря лаконично, но сърдечно със стария Лохлин, Сипънс и другите, тя научи за живота много повече неща, за конто преди не бе и подозирала. Каупъруд беше като широко отворен прозорец, през който Антоанет гледаше един почти безкраен пейзаж.

— Не, сър, — отвърна тя и отпусна спокойно върху бележника хубавата си, силна бяла ръка, в която държеше черен молив. Бе поласкана и се усмихна съвсем наивно,

— Така си и мислех — каза той, — но все пак сте истинска американка.

— И аз не разбирам защо е така — отговори доста сериозно тя. Имам брат, който също като мен е американец, Но ние двамата не приличаме на татко и мама.

— С какво се занимава брат ви? — попита Каупъруд равнодушно.

— Кантарджия е в „Арнийл и Ко“. Надява се един ден да стане управител — усмихна се тя.

Каупъруд и погледна многозначително и след кратък ответен поглед Антоанет сведе очи. Без да иска, тя се издаде с руменината, плиснала се по мургавите й страни. Изчервяваше се винаги, когато той я погледнеше.

— Предайте това писмо на генерал ван Сикъл — подхвана овреме Каупъруд и след малко Антоанет се овладя. Но останеше ли по-дълго с Каупъруд, без да иска, изпитваше вълнение. Той я омайваше и разпалваше у нея плам. Понякога Антоанет се питаше дали такъв великолепен мъж ще прояви някога интерес към момиче като нея.

В резултат на това голямо внимание Антоанет, разбира се, накрая се влюби. Има ли смисъл да разказваме надълго и нашироко как дни наред тя седеше и пишеше под негова диктовка, получаваше нареждания, изпълняваше служебните си задължения явно сдържано и делово, както подобава на една секретарка. Всъщност, без това да влияе върху точността и безупречността на нейната работа, тя непрекъснато мислеше за мъжа във вътрешния кабинет — за необикновения работодател, който приемаше помощниците си, а междувременно и безчет, поне така изглеждаше, други хора, сериозни и делови, конто идваха, показваха визитните си картички, говореха понякога почти нескончаемо и после си отиваха. Тя забеляза обаче, че Каупъруд говори дълго само с малцина, и това й бе най-интересно. Нарежданията, които й даваше, бяха винаги кратки, той разчиташе вродената й интелигентност да допълни онова, което само бе загатнал.

— Разбрахте, нали? — казваше й обикновено.

— Да! — отвръщаше Антоанет.

Тя изпитваше чувството, че тук има много по-голяма тежест, отколкото през дотогавашния си живот.

В кантората всичко беше чисто, строго и светло като самия Каупъруд. Утринното слънце струеше през огромния източен прозорец със спуснати бледозелени транспаранти, които, както й се струваше, създаваха почти романтична атмосфера. Кабинетът на Каупъруд както и във Филаделфия беше с ламперия от черешово дърво и той можеше да се уедини напълно в него, така че никой да не го вижда и чува. Когато вратата беше затворена, кабинетът се превръщаше в неприкосновена територия. Като правило обаче Каупъруд държеше благоразумно вратата колкото се може повече отворена дори когато диктуваше нещо. Именно при тези половинчасови диктовки — обикновено на отворена врата, тъй като той не искаше да остава твърде дълго насаме със секретарката, те двамата се сближиха. Месеците минаваха, Каупъруд бе погълнат от жената, за която споменахме и за която Антоанет не знаеше нищо, а тя вече влизаше при него понякога с чувството, че се задушава от вълнение, друг път изпълнена с момински свян. За нищо на света не би си признала, че желае Каупъруд. Плашеше я мисълта, че може да му се отдаде лесно, и въпреки това нямаше черта на Каупъруд, която да не се бе врязала в съзнанието й. Светлата му, гъста и винаги старателно разделена на път коса, големите, ясни и загадъчни очи, грижливо поддържаните му ръце, толкова яки и силни, изисканите му дрехи от хубави платове със сложна кройка — колко я очароваше всичко това! Той бе сдържан винаги освен в моменти, когато работеше и когато, странно, изглеждаше съвсем сърдечен и близък.

Веднъж, когато Каупъруд й диктуваше някакво писмо и погледите им няколко пъти се срещнаха, при което тя свеждаше рязко очи, той стана и затвори открехнатата врата. Отначало Антоанет не обърна внимание — беше се случвало и преди, — но сега, днес, Каупъруд я погледна изпитателно, строго, без нежност и тя почувства, че ще се случи нещо необикновено. Обливаха я ту топли, ту студени вълни. Тя имаше хубаво тяло, много по-хубаво, отколкото предполагаше той, стройно, с изваяни ръце и крака. В лицето й имаше нещо от изяществото на изображенията по древногръцките монети, а сплетената й коса беше като изсечена от камък. Каупъруд забеляза всичко това. Върна се и без да сяда отново се наведе над нея и я хвана нежно за ръката.

— Антоанет — каза й и я вдигна леко.

Тя го погледна, после се изправи — тъй като Каупъруд я притегли бавно, — останала без дъх, пребледняла, изгубила присъщата си деловитост. Чувстваше се слаба, лишена от воля. Допря плахо ръката си, после вдигна очи, за да види вторачения в нея твърд неустоим поглед ни Каупъруд. Зави й се свят, очите й се изпълниха с издайническо смущение.

— Антоанет!

— Да — промълви тя.

— Вие ме обичате, нали?

Тя се опита да се съвземе, да си възвърне малко от присъщата й твърдост — онази твърдост, която, както си въобразяваше, никога няма да я напусне, — но от нея не бе останала и следа. Вместо това в съзнанието й изникна кварталът край далечното Блу айланд авеню, където беше родена — ниските опушени къщурки, а след това красивата и стилна кантора и този силен мъж. Той идваше от някакъв явно прекрасен свят. Кръвта й кипеше. Тя не беше на себе си, беше изпаднала във възхитително, щастливо вцепенение.

— Антоанет!

— О, и аз не зная какво да мисля — отвърна задъхано тя. — Аз… о, да, обичам ви, обичам ви.

— Харесва ми името ти — каза непринудено Каупъруд. — Антоанет.

После я привлече към себе си и я прегърна през кръста.

Уплашена, тя не се бранеше, но неочаквано очите й се наляха със сълзи — не толкова от срам, колкото от изненада. Обърна се, облегна се с ръка на писалището, наведе глава и се разплака.

— Защо плачете, Антоанет? — попита я нежно той и се наведе над нея. — Нима познавате толкова малко живота? Май казахте, че ме обичате. Искате ли да забравя за всичко това и да продължим както досега? Аз, разбира се, мога, стига да го можете и вие.

Каупъруд знаеше, че тя го обича, че го желае. Антоанет трепереше, но го чу достатъчно ясно,

— Искате ли да е както досега? — повтори той след малко, та тя да се окопити.

— Оставете ме да си поплача! — успя да се съвземе тя дотолкова, че да го изрече доста бурно. — И аз не знам защо плача. Навярно понеже съм развълнувана. Моля, не ми обръщайте внимание.

— Антоанет! — повтори той. — Погледнете ме! Ще престанете ли?

— О, не, не сега. Очите ми са подпухнали.

— Антоанет! Хайде, погледнете ме. — Каупъруд повдигна брадичката й. — Вижте, не съм толкова ужасен.

— О, — възкликна тя, когато очите й срещнаха отново неговите. — Аз…

Тя сложи ръце върху гърдите му, а той я загали по ръката и я притисна към себе си.

— Не съм толкова лош, Антоанет. Ние си приличаме. Обичате ли ме?

— О, да, да!

— И не ми се сърдите?

— Не. Но всичко е толкова странно.

Антоанет криеше лицето си.

— Целунете ме тогава.

Тя повдигна устни и го прегърна. Каупъруд я притисна още по-силно.

Помъчи се закачливо да я накара да му каже защо е плакала, като се питаше какво ли ще си помислят Ейлийн или Рита, ако знаеха, но Антоанет отначало не си признаваше — по-късно сподели, че е имала лошо предчувствие. Странно, също си мислеше за Ейлийн, за това как я е виждала да влиза и излиза важно в кантората. Сега тя споделяше с нея (с изисканата и толкова високомерна и суетна мисис Каупъруд). вълшебството на неговата любов. Колкото и да е чудно, за нея това бе чест. Издигна се в собствените си очи — чувството й за живота и за неговите възможности се изостри. Сега повече отпреди знаеше нещо за живота, тъй като знаеше нещо за любовта и страстта. Бъдещето й изглеждаше вълнуващо и изпълнено с обещания. След малко се върна към пишещата машина, като си мислеше за случилото се. „Докъде ще доведе всичко това?“ — питаше се трескаво. Не личеше по очите й, че е плакала. Вместо това силната руменина по мургавите бузи подчертаваше още повече красотата й. Бе я измъчваше никакво угризение към Ейлийн. Антоанет принадлежеше към по-новото поколение, което дълбоко в себе си започваше да преразглежда етиката и нравствеността. Тя беше в правото си да се разпорежда със своя живот, пък да става каквото ще.