Теодор Драйзер
Титан (28)

Глава XXVIII
РАЗОБЛИЧЕНИЕТО НА СТЕФАНИ

Последното нещо, за което мислеше Стефани, бе как да скъса с другите, за да остане вярна на Каупъруд. Не я съдете много. Тя бе неустойчиво химическо съединение, беше артистка до мозъка на костите си и семейството й не я разбираше и наглеждаше както трябва. Беше много увлечена по Каупъруд, по неговата сила и кадърност. Също тъй увлечена бе по Форбс Гърни — към поетичния ореол, с който той бе обгърнат. Тя го изучаваше с любопитство, докато се срещаха ни различни поводи, и когато откри, че е срамежлив и затворен, реши да го съблазни. Чувстваше, че е самотен, потиснат и беден, и женската й способност към състрадание естествено я караше да е нежна.

Постигна лесно целта си. Една нощ излязоха на разходка с малката, бърза едномачтова яхта на Блис Бродж, Стефани и Форбс Гърни седнаха на носа и се загледаха в ширналата се пред тях сребърна лунна пътека. Другите „лудуваха“ в каютата — смееха се и пееха. На всички им беше напълно ясно, че Стефани проявява интерес към Форбс Гърни, и понеже той беше очарователен, а тя упорита, не им пречеха, само ИМ подмятаха от време на време но някоя шега. Неопитен в любовта и сърдечните отношения, Гърни не знаеше как да се възползва от това голямо щастие, как да започне. Разказа на Стефани живота си в своя роден дом сред житните ниви на Северозапада, как семейството му се преместило от Охайо, когато бил тригодишен, колко тежък е трудът, с който се е захващал. Много пъти, докато орял, се спирал под някое дърво, за да напише стихотворение, да погледа птиците или да помечтае как ще отиде да учи в колеж или да замине за Чикаго. Тя го гледаше със замечтан поглед, мургавата й кожа изглеждаше меднобронзова на лунната светлина, а черната и коса сияеше с необикновен сивосинкав блясък. Чувствителен към красотата във всичките й проявления, Форбс Гърни най-сетне се осмели да докосне ръката на Стефани, а тя — след Ноулс, Крос и Каупъруд — потръпна цялата. Какво мило момче! Къдравата кестенява коса му придаваше вида и чистотата на древна гъркиня. Тя застина в очакване.

— Де да можех да ви кажа какво ми е на сърцето — промълви най-сетне той с пресипнал глас, сякаш нещо беше заседнало на гърлото му.

Тя сложи ръка върху неговата.

— Скъпи! — прошепна.

Той разбра, че му е позволено. Обзе го огромен възторг. Погали ръката й, плъзна я по талията й, после се осмели да я целуне по мургавата буза, извърната замечтано от него. Стефани отпусна глава върху рамото му и той зашепна страстно някакви банални неща — че е божествена, артистична, прекрасна! С нейните разбирания всичко това можеше да завърши само по един начин. Тя му подсказа да намине у тях, да разгледа книгите и пиесите й в гостната на горния етаж, да я чуе как пее. Попаднала най-после в прегръдките му, Стефани лесно му подсказа какво да прави. Той видя, че тя не е девствена, и после…

Междувременно Каупъруд беше напълно погълнат от мислите за големите електростанции, огромните парни машини, за заплащането на неговите работници, които вече бяха две хиляди и някои от които заплашваха да обявят стачка, за това как да закрепи и да оборудва тунела на Ла Сал стрийт, за трамвайното колело в центъра на града, по Ла Сал, Мънроу, Диърборн и Рандолф стрийт, а също и за това какво ли прави сега Стефани Плейтоу, която си представяше в какви ла не сцени. Сега можеше да се среща с нея само от време на време. Не пропусна да забележи, че след като започна да използва информацията, която му даваше за това, къде е ходила, и за доста вятърничавия си живот, той чуваше все по-рядко за Гарднър Ноулс, Лейн Крос и Форбс Гърни и много повече за Джорджия Тимбърлейн и Етел Тъкърман. Защо Стефани бе станала толкова мълчалива. Веднъж тя каза за Форбс Гърни: „Горкото момче, живее толкова трудно и дрехите му са толкова лоши.“ Напоследък с подаръците, които й правеше Каупъруд, Стефани се обличаше безупречно. Взимаше от него достатъчно, за да поддържа гардероба си според своя вкус.

— Защо не го изпратиш при мен? — попита Каупъруд. — Бих могъл да му намеря някаква работа.

Много му се искаше да го настани някъде, където да наблюдава всяка негова стъпка. Мистър Гърни обаче не му поиска работа, а Стефани престана да говори колко е беден. След като през юни й даде двеста долара, Каупъруд я срещна съвсем случайно с Гърни на Уошингтън стрийт. Мистър Гърни, блед и симпатичен, беше облечен много добре. Носеше карфица, която, както знаеше Каупъруд, принадлежеше на Стефани. Тя не се смути ни най-малко. Накрая се изпусна, че Лейн Крос заминал да прекара лятото в Ню Хампшир и оставил на нейно разположение ателието си. Каупъруд реши да постави ателието под наблюдение.

По онова време сред служителите му имаше млад амбициозен журналист, двадесет и шест годишен, на име Франсис Кенеди. Беше написал много умна статия за неделния брой на „Инкуайърър“, в която описваше Каупъруд, и неговите планове и изтъкваше какъв забележителен човек е той. Това се хареса на Каупъруд.

Когато един ден Кенеди намина да му се представи и му съобщи възпитано, че има желание да се откаже от репортерската работа и се интересува дали не би могъл да му намери подходящо място в трамвайния транспорт, Каупъруд реши да го използва.

— Ще ви изпробвам за известно време като секретар — отвърна любезно той. — Имам няколко по-особени поръчки. Ако се справите, по-късно мога да ви предложа и нещо друго.

Малко след като Кенеди почна работа при Каупъруд, той го извика и му каза:

— Франсис, чували ли сте някога за младеж на име Форбс Гърни, движел се из журналистическите среди?

Бяха в кабинета на Каупъруд.

— Не, сър — отвърна енергично Франсис.

— Тогава сигурно сте чували за „Трупа Гарик“?

— Да, сър.

— Е, Франсис, смятате ли, че можете да се заемете с едно малко проучване и да го направите умно и безшумно?

— Мисля, че да, сър — отговори Франсис, който тази сутрин беше върхът на съвършенството със своя кафяв костюм, вратовръзка с гранатов цвят и халцедоиови копчета за ръкавели. Обувките му бяха лъснати до блясък, а младото му здраво лице сияеше.

— Ще ви кажа какво искам от вас. Има една млада актриса, любителка, на име Стефани Плейтоу, която посещава ателието на художника Крос в Ню артс билдинг. Може би дори да живее там, докато го няма, не зная. Искам да разберете какви са отношенията на мистър Гърни с тази жена. По делови съображения трябва да го знам.

Младият Кенеди беше целият в слух.

— Не бихте ли ми казали къде като начало да разбера нещо за този мистър Гърни? — попита той.

— Струва ми се, че е приятел на един тукашен критик, Гарднър Ноулс. Може да попитате него. Излишно е да ви казвам, че за мен не бива да споменавате и дума.

— О, напълно ми е ясно, мистър Каупъруд.

Младият Кенеди тръгна замислен. Как да изпълни поръчението? С истинско журналистическо умение потърси първо други журналисти, от които научи — малко от един, малко от друг — какво представляват „Трупа Гарик“ и жените в нея. Излъга, че пишел едноактова пиеса, която се надявал да бъде поставена.

След това посети ателието на Лейн Крос и се представи за репортер. Мистър Крос бил извън града, каза му служителят на асансьора. Ателието му било затворено.

Мистър Кенеди се замисли за миг.

— Не живее ли някой в ателието му през летните месеци? — попита той.

— Струва ми се, че идва една млада жена, да, точно така.

— Не знаете ли случайно коя е?

— Зная. Казва се Плейтоу. Защо питате?

— Вижте какво — каза Кенеди и огледа приветливо и проницателно доста бедно облечения прислужник, — искате ли да спечелите малко пари, пет-шест долара, и то без неприятности?

Служителят на асансьора, чиято седмична заплата беше точно осем долара, наостри уши.

— Интересува ме кой идва заедно с мис Плейтоу, кога идват и всичко останало. Ще ви дам петнадесет долара, ако науча онова, което искам, а пет долара ще получите още сега.

Служителят имаше точно шестдесет и пет цента в джоба си. Той погледна Кенеди с известно колебание, но с голяма готовност.

— Добре, какво да направя? — повтори той. — След шест часа си тръгвам. Между шест и дванадесет за асансьора се грижи портиерът.

— Няма ли свободна стая до това ателие? — попита приятелски Кенеди.

Служителят се замисли.

— Има. Точно срещу него.

— По кое време идва обикновено мис Плейтоу?

— За вечерите не знам. Инак идва и сутрин, и следобед.

— А с нея има ли някой?

— Понякога един мъж, понякога едно-две момичета Всъщност ще ви кажа честно, не съм обръщал особено внимание.

Кенеди си тръгна, като си свиркаше.

От този ден започна да следи внимателно доста лекомислената обстановка в ателието. Влизаше и излизаше, но наблюдаваше главно кога идва и си отива мистър Гърни. Откри онова, за което вече се бе досетил: мистър Гърни и Стефани прекарват в ателие часове наред по най различно време — след като някоя компания например се бе веселила и всички се бяха разотишли, дори и Гърни, конто после се връщаше крадешком, понякога със Стефани, ако тя тръгнеше с другите, или сам, ако беше останала в ателието. Бавеха се различно и Кенеди, за да бъде абсолютно точен, записваше дните, датите и часовете и сутрин оставяше в запечатан плик бележките на Каупъруд. Каупъруд бе бесен, но изпитваше такова силно влечение към Стефани, че все още не се решаваше да действува. Искаше да види докъде ще стигне двуличието й.

За пръв път изпадаше в такова положение и бе учуден. Макар и умът му по цял ден да беше погълнат от работата, мислите му постоянно го връщаха към Стефани. Къде е тя? Какво прави? Безочливостта, с която го лъжеше, му напомняше за него. Само като си помислеше, че може да го предпочете пред друг, особено сега, когато той се славеше като човека, преобразил града. Дойде му много. Напомняше му, че остарява и че някой ден ще бъде изместен от младите. Тази мисъл го нараняваше и му причиняваше болка.

Една сутрин след особено мъчителна нощ, през която бе мислил само за Стефани, Каупъруд каза на младия Кенеди:

— Имам поръчение за вас. Накарайте онзи служител на асансьора, с когото работите, да ви даде втори ключ от ателието и да разбере дали от вътрешната страна на вратата има резе. Уведомете ме, след като разберете. Донесете ми ключа. Обадете ми се по телефона първата вечер, когато тя отиде там с мистър Гърни.

Развръзката дойде една вечер няколко седмици, след като започна това обезсърчително разследване. На, небето грееше голяма жълта луна, подухваше топъл приятен летен вятър. Към четири часа следобед Стефани намина в кантората, за да съобщи на Каупъруд, че вместо да остане с него в града, както се бяха уговорили, се прибира в къщи в Западната страна, за да отиде на градинско увеселение, уредено от Джорджия Тимбърлейн, Каупъруд я погледна потиснат. Държеше се весело и сърдечно, подхвърляше шеги, но през цялото време си мислеше колко безсрамна и загадъчна е Стефани, колко умело играе ролята си, за какъв глупак го взима. Той отдаваше необходимото на нейната младост, разпаленост, привлекателност, на вродената й лекомисленост, но не можеше да й прости, че не го обича всеотдайно, както толкова други жени. Тя беше с лятна рокля в бяло и черно, широкопола кафява сламена шапка с яркочервен мак, който хвърляше отблясъци върху лявото й ухо, и с чернобяла панделка, която я правеше необикновено млада и жизнерадостна, своеобразна смесица от древноеврейска и американска кръв.

— Сигурно ще се повеселиш добре? — попита весело и тактично той, като я гледаше тайнствено и непроницаемо. — Ще блестиш сред очарователната си компания. Допускам, че всичките ти почитатели ще бъдат там — Блис Бридж, мистър Ноулс, мистър Крос — и ще се въртят около теб да те канят на танц.

Той не спомена мистър Гърни.

Стефани кимна весело. Изглеждаше наистина в прекрасно безгрижно настроение.

Каупъруд се усмихна при мисълта, че скоро, много скоро сигурно ще си отмъсти. Ще я хване в лъжа, на местопрестъплението — може би в същото това ателие, и ще я отпрати с презрение. Ако бяха живели в по-ранни времена, в Турция например, щеше да накара да я удушат, да я зашият в чувал и да я хвърлят в Босфора. Сега можеше само да я отпрати. Продължаваше да се усмихва и да я милва по ръката.

— Приятно прекарване — извика, когато тя си тръгна.

По-късно вечерта — почти в полунощ — Кенеди му се обади по телефона в къщи.

— Мистър Каупъруд ли е?

— Да.

— Нали си спомняте ателието в Ню артс билдинг?

— Да.

— Сега те са там.

Каупъруд извика един прислужник и му каза да приготви леката двуколка. Беше поръчал на ключар от центъра на града да му изработи по ключа от ателието шперц, с който можеше да отключи лесно вратата отвън. Бръкна в джоба си да провери дали шперцът е там скочи и двуколката и препусна. Когато стигна Ню арт билдинг, намери Кенеди във вестибюла и му нареди да си върви.

— Благодаря — подхвърли рязко, — по-нататък Ще се оправя сам.

Каупъруд не се качи на асансьора, изтича нагоре по стълбите към свободната стая отсреща, после проучи вратата на ателието. Кенеди се оказа прав. Стефани беше вътре, и то с Гърни. Беше довела бледня поет, за да прекара с него една приятна вечер. Тъй като по това време в сградата беше тихо, чу приглушените им гласове, а после Стефани запя припева на някаква песен. Беше бесен, но и благодарен, че тя си бе направила труда да дойде и да го предупреди както винаги мило, че отива на лятно градинско увеселение. Той се усмихна мрачно и саркастично при мисълта как ще я изненада. Извади спокойно шперца, пъхна го в ключалката и го завъртя. Бравата се отключи безшумно. След това Каупъруд хвана дръжката на вратата, натисна я и усети как пружината поддава леко. После съвсем тихо, дочул гърления смях, който познаваше толкова добре, я отвори и влезе.

Изкашля се грубо и твърдо, при което те двамата скочиха, Гърни се скри зад една завеса, а Стефани се закри със завивките на кушетката. Бе изгубила ума и дума, просто не вярваше на очите си. Мъжествен и предизвикателен, но още стъписан, Гърни попита:

— Кой сте вие? Какво търсите тук?

Каупъруд отвърна много непринудено, с усмивка:

— Не търся кой знае какво. Може би мис Плейтоу ще ви обясни. — Той кимна към нея.

Прикована от студения му изпитателен поглед, Стефани потръпна нервно и забрави напълно за Гърни. Той схвана начаса, че става въпрос за предишна любовна връзка, че това е някакъв разгневен и оскърбен любовник, и не беше готов да постъпи нито разумно, нито претеглено.

— Мистър Гърни — каза Каупъруд с тихо задоволство, като отправи мрачен поглед към Стефани и я срази с презрението си. — Вие не ме интересувате и ще се махна след няколко минути. Не съм дошъл тук току-така. Тази млада жена непрестанно ме мами. Често ме лъжеше, преструваше се на невинна, но аз не й вярвах. Тази вечер ми каза, че отива на градинско увеселение в Западната страна. Тя ми е любовница вече месеци наред. Давал съм й пари, скъпоценности, всичко, което е пожелала. Впрочем тези нефритови обици също са й от мен. — Той кимна весело по посока на Стефани. — Дойдох просто да й докажа, че повече не може да ме лъже. Досега, когато я обвинявах в тези неща, тя все плачеше и ме лъжеше. Не зная колко я познавате и колко я обичате. Просто искам тя, а не вие, да знае — Каупъруд се обърна и впери поглед в Стефани, — че е дошъл краят на лъжите й.

По време на тази пламенна тирада Стефани, която трепереща, уплашена, стъписана, но въпреки това прекрасна се бе свила в ъгъла на разхвърляния ориенталски диван, гледаше Каупъруд по начин, от който показваше ясно, че макар и да се мъкне с други, тя все пак го обича, и то неописуемо. Силната му яка фигура, така безмилостно изправена пред нея, завладя развихреното й въображение. Беше успяла да покрие тялото си, но мургавите й ръце и рамене, гърдите, тънките колене и стройните крака бяха малко оголени. Черната й коса беше разрешена и невинното лице — тъжно и уплашено. Наистина беше стресната, защото Каупъруд всъщност винаги й вдъхваше страх. Какъв необикновен, ужасен и обаятелен мъж! Сега тя седеше, гледаше, мъчеше се да го примами с трогателния си израз, докато Каупъруд просто стоеше и се усмихваше, изпълнен с презрение към нея и с почти неприкрито пренебрежение към любовника й и възможната му съпротива. Тя много бързо осъзна какво губи — един строг, но прекрасен мъж. До него Гърни, бледият поет, изглеждаше жалък — просто романтичен полъх. Стефани понечи да каже нещо, да се примоли, но й беше ясно, че Каупъруд няма да се вслуша в никакви молби, пък и с тях беше Гърни. Гърлото й се сви, очите й се премрежиха и дори сега първоначалната съпротива отстъпи пред копнежа за любов. Каупъруд познаваше добро този поглед. Той му вдъхна усещането за пълни победа.

— Стефани — поде Каупъруд, — искам да ти кажа само едно. Вече няма да се срещаме естествено. Ти си добра актриса. Отдай се на професията си. Можеш да блеснеш в нея, ако не я смесваш толкова с любовните си преживявания. А що се отнася до разпуснатостта ти, тя може би отговаря на твоята натура, но обществото няма да ти прости. Лека нощ.

Той се обърна и излезе бързо.

— О, Франк — изпика Стефани някак странно, отчаяно, като безумна дори в присъствието на смаяния си любовник. Гърни я гледаше с отворена уста.

Каупъруд не й обърна внимание. Той мина по тъмния коридор и слезе по стълбите. За миг пред него изникна тая хубава, загадъчна, разпусната и вятърничава жена, която все пак приличаше на отровно цвете.

— Върви по дяволите — възкликна той. — Върви по дяволите, кучко!

Каза тези толкова груби, грозни и тъжни думи, защото изведнъж разбра какво е да обичаш и да изгубиш любовта — да я желаеш толкова пламенно и да се лишиш от нея — завинаги. Той реши твърдо, че никога вече няма да позволи неговият път да се кръстоса с пътя на Стефани Плейтоу.