Теодор Драйзер
Титан (21)

Глава XXI
ТУНЕЛИТЕ

След като се оправи толкова просто, макар и грубо със Солбърг, Каупъруд насочи вниманието си към Рита. Но и там нямаше какво толкова да прави. Обясни й, че е укротил напълно Ейлийн и Солбърг, който няма да създава вече никакви неприятности, че му е предоставил издръжка и че занапред Ейлийн няма да говори. Той прояви най-дълбока загриженост към Рита, но на нея й бе омръзнала тази бъркотия. Да, беше го обичала, но след изстъплението на Ейлийн го видя в различна светлина и искаше да се отърве от него. Парите му, колкото и щедро да й ги даваше, не означаваха толкова много за нея, както може би за други женя, те просто й осигуряваха лукс, без който, ако се наложеше, тя можеше да мине. Обаянието му за нея вероятно идваше преди всичко от атмосферата на самоувереност, която го обгръщаше — бляскав романтичен ореол. Ореол, пометен от гневните нападки на Ейлийн. Сега Каупъруд й се струваше като всички мъже, той бе изложен на същите бури, на същата опасност от корабокрушение. Просто беше по-изкусен моряк от повечето. Постепенно тя се възстанови, замина при родителите си, а после за Европа, излишно е да се разпростираме нашироко в подробностите. След дълги размишления и изблици на гняв Солбърг най-сетне прие предложението на Каупъруд да се върне в Дания. Ейлийн се прибра, след като няколко дни се кара с мъжа си и той склони да уволни Антоанет Новак.

Каупъруд изобщо не бе доволен от такава груба развръзка. За него Ейлийн не стана по-привлекателна, но въпреки това, колкото и да е странно, той изпитваше известна симпатия към нея. Засега Нямаше намерение да я изоставя, макар и от някое време все повече му се струваше, че Рита ще е по-подходяща съпруга за него. Но той не можеше да я притежава, тъй че примири. Насочи вниманието си с нова сила към работата, макар и често да си спомняше онези лъчезарни часове, когато заедно с Рита или прегърнал я, бе гледал на живота от нов, поетичен ъгъл. Тя беше толкова прелестна, толкова наивна, но какво да се прави?

После няколко години Каупъруд следеше с все по-голям интерес положението на градския трамваен транспорт. Знаеше, че е безполезно да тъгува за Рита Солбърг — тя нямаше да се върне, и все пак му бе мъчно, но се бе отдал на работата и това го отклоняваше донякъде мислите му. Трамвайният транспорт го привличаше отдавна, и сега не му излизаше от главата, можем да кажем с пълно основание, че дрънченето на трамвайните звънци и тропотът на конски копита му бяха в кръвта. Докато пътуваше из града, той се вглеждаше с жаден поглед във все по-дългите трамвайни линии и звънтящите вагони. Чикаго бързо се разрастваше и на някои улици тези малки конски трамваи бяха претъпкани и нощем, и денем — във върховите часове в тях нямаше къде игла да падне. Да можеше само да вкопчи като октопод пипалата си в някоя или във всички трамвайни линии! Да можеше да ги обедини и да ги подчини на себе си! Какво богатство! Само това огромно богатство можеше да го утеши след всичките му злочестини. Той си представяше това богатство с различните му страни така, както поетът си представя скалите и поточетата. Да притежава трамвайни линии! Да притежава трамвайни линии! Тази музика звучеше непрекъснато в ушите му.

Както газоснабдяваието, и трамвайните линии в Чикаго бяха разделени на три — три компании ги притежаваха и ги обслужваха в трите различни части, или райони, на града. Чикагската градска железопътна компания, основана през 1859 година, бе заела южната част, простираше се чак до Тридесет и девета улица и бе истинска мина за богатство. Тя бе прокарала вече около седемдесет мили трамвайни линии и всяка година прибавяше нови на Индиана авеню, Уобаш авеню, Стейт стрийт и Арчър авеню. Компанията притежаваше повече от сто и петдесет вагони стар модел — със слама по пода и без отопление, както и над хиляда коня, в нея работеха сто и седемдесет кондуктори, сто и шестдесет кочияши, сто коняри и голям брой ковачи, сарачи и работници по поддръжката. Зиме работеха непрекъснато нейните снегорини, лете — поливачите. Каупъруд пресметна, че акциите, облигациите, подвижният парк и останалото имущество на компанията възлизат общо на над два милиона долара. Лошото беше, че контролният пакет от акции на тези компании всъщност принадлежеше на Норман Шрайхарт, сега настроен определено враждебно към Каупъруд и към всичко, с което се заемаше той, както и на Ансън Мерил, непроявил досега никакви признаци на приятелско отношение. Каупъруд не виждаше как ще завладее това богатство. Акциите на компанията се продаваха за по двеста и петдесет долара.

Северночикагската градска железопътна компания беше създадена по едно и също време с Южната, но от други хора. Тя се ръководеше от стари, непредприемчиви и неспособни хора, оборудването също бе доста старо. Железопътната компания на Западната страна първоначално принадлежеше на Чикагската, или Южната железопътна компания, но сега бе самостоятелно предприятие. Тя все още не получаваше толкова доходи, както другите компании, но всички райони на града се разрастваха. Веселият звън на хлопките на конете се носеше навред.

Тъй като наблюдаваше всичко това отстрани и мислеше за бъдещето, Каупъруд много повече от всички акционери, свързани по онова време с бъдещето на трамвайните линии, съзнаваше огромните възможности, които те предлагаха, огромните им перспективи в Чикаго, стига градът да продължеше да расте, и се интересуваше от различните фактори, които можеха да подпомогнат или попречат на тяхното развитие.

Наскоро бе открил, че една от главните пречки за развитието на трамвайните линии както в Северната, така и в Западната страна бяха задръстванията по мостовете между двата бряга на река Чикаго. Между улиците, които излизаха на реката и съединяваха двете части на града, течеше тази странна река — мръсна, вонеща, живописна, — по нея възхитително и непрекъснато се движеха, пъплеха лодки, пред които мостовете час по час се издигаха и които задръствали уличното движение от двете страни на реката така, та понякога човек имаше чувството, че това кълбо от впрягове и кораби никога няма да се разплете. Тази картина бе прекрасна, естествена, Дикенсова — подходящ сюжет за Домие, Търнър или Уислър. Най-мързеливите пазачи на мостове сами преценяваха кога да изчакат корабите и кога — впряговете, а освен пешеходците по мостовете стояха групи зяпачи, които гледаха очаровани, гората от мачти, върволиците коли и живописните влекачи долу. Докато седеше в леката си двуколка, ядосан, че са го забавили, или пък се втурваше да мине но моста, преди да са го вдигнали, Каупъруд отдавна бе забелязал колко затруднено е трамвайното движение в Северната и Западната страна на града. В Южната страна, неразделена от реката, нямаше толкова проблеми и тя растеше бързо.

И затова не е чудно, че един ден, докато обикаляше из града, Каупъруд видя, заинтригуван, две места под река Чикаго — първото на Ла Сал стрийт, която се простираше от север на юг, второто на Уошингтън стрийт, която минаваше от изток на запад, — два тунела, сега влажни, мрачни, гъмжащи от плъхове, неизползвани от никого, с капеща отгоре вода, осветени едва-едва от газова лампа, наводнени. Каупъруд поразпита и научи, че тунелите са били построени преди доста години, за да разтоварят потока от коли, които сега задръстваха движението по мостовете и ставаха все повече. Тогава на инвеститорите и всички чикагци им се струвало, че е къде-къде за предпочитане да плащат малка сума за минаването през тунелите, отколкото да се бавят по мостовете. Но както много други начинания, толкова приемливи на хартия или в представите на хората, и този план не бил осъществен. Тунелите сигурно щяха да носят и доходи, стига да бяха построени както трябва: с дълъг и полегат наклон, с широки платна, с достатъчно светлина и въздух, но се оказало, че не са съобразени с изискванията на пътниците. Бащата на Норман Шрайхарт, както и Ансън Мерил финансирали построяването на тунелите. Когато се оказало, че те са загубоносни, след доста безсмислени машинации, струващи един милион долара, тунелите били продадени на градския съвет всеки за тази сума — явно някой бил достатъчно романтично настроен, за да сметне, че един разрастващ се град може да си позволи да изгуби такава баснословна сума по-лесно, отколкото неговите скромни, амбициозни и уважавани граждани. От тази дребна сделка някои градски съветници бяха натрупали преда години доста пари, но това е друга история.

След като откри тунелите, Каупъруд мина няколко пъти оттам — макар и затворени за коли, в тях все още имаше пътеки за пешеходци — и се учуди защо не ги използват. Каза си, че след като движението на трамваите е толкова оживено и те са доходни, след като е възможно същите тези тунели да бъдат направени срещу разумна сума по-полегати, един от проблемите, пречещ на растежа на Северната и Западната страна, може да бъде премахнат. Но как? Каупъруд не притежаваше тунелите. Не притежаваше и трамвайните линии. Разходите по наемането и ремонта на тунелите щяха да бъдат огромни. Щяха да трябват още локомотиви, още коне и кочияши за всеки наклон, колкото и малък да бе той, а това означаваше допълнителни разходи. Каупъруд не бе сигурен, че начинанието ще е доходно, при положение че градският транспорт се свежда до конския трамвай, който се движи по тия дълги и скъпи наклони.

Все пак през есента на 1880 година или малко по-рано (когато все още поддържаше дребните любовни връзки, които в края на краищата го доведоха до Рита Солбърг) той научи за една нова тяга, прилагана в трамваите, която заедно с дъговата лампа, телефона и другите открития щеше да промени градския живот.

Неотдавна в Сан Франциско, където хълмовете затрудняваха извънредно движението на претъпканите трамвайни вагони, беше въведен нов тип тяга — кабелът, нищо и никакво стоманено въже в тръбопровод, което се движеше с колелца на улеи и потегляше с помощта на огромни парни машини, разположени в станции на хвърлей оттам. Вагоните бяха с лесно управляем теглич, или стоманена ръка, който минаваше през специално отверстие в тръбопровода и „сграбчваше“ движещото се стоманено въже. Това откритие разреши проблема за изкачването и слизането на натоварените трамвайни вагони по стръмни наклони. Почти по същото време Каупъруд научи случайно, че Чикагската трамвайна компания, притежавана главно от Шрайхарт и Мерил, смята да въведе тази тяга по своите линии — да прокара кабел по Стейт стрийт и да прикачи като „ремаркета“ вагони от други линии, които да продължават като конен трамвай в загубоносните квартали. Каупъруд веднага прозря как да реши проблемите на Северната и Западната страна — с кабела!

Освен задръстването по мостовете и споменатите вече тунели имаше още нещо, което напоследък привличаше вниманието на финансиста — все по-окаяното положение на Северночикагската трамвайна компания: недалновидността на нейните директори им пречеше да намерят решение на трудностите си. Финансовото състояние на компанията беше лошо — всъщност едни удар щеше да я разори. В началото начинанието не изглеждаше особено доходно, кварталът, който обслужваше компанията, беше слабо населен, а и разстоянието до деловия център беше малко. По-късно обаче районът се насели и работата потръгна, тогава пък се появиха дългите престои при мостовете. Преценило, че трамваите ще бъдат използвани малко, управлението прокара лоши, тесни релси, които не издържаха на големи натоварвания, и пусна разнебитени вагони, леденостудени през зимата и горещи като пещ през лятото. То не направи и най-малкия опит да продължи няколкото съществуващи линии до деловия център — линиите свършваха точно на брега на реката, която ги препречваше от север. (Мистър Шрайхарт се погрижи много повече за своите пътници в Южната страна. Той вече бе прокарал колело при универсалния магазин на Мерил.) Както в Западната страна, и тук през зимата разхвърляха по пода на нагоните слама, за да не мръзнат краката на пътниците, а през лятото пускаха малко открити вагони. Директорите не желаеха да въвеждат такива вагони поради високите разходи. Така управлението на компанията караше години наред и прокарваше линии единствено там, където от самото начало бе сигурно, че ще извлече добри печалби: както и преди, монтираше същите евтини трамвайни релси и пускаше същите старовремски вагони, които трещяха и се клатеха, та просто вбесяваха пътниците. Едва напоследък, след многото оплаквания и съдебни искове компанията се почувствува доста обезпокоена, но просто не знаеше какво да предприеме и как да се справи с яростните нападки. Макар и в нея да имаше неколцина разумни хора като главния директор Терънс Мълганън, директора Едуин Кафрат, строителния инженер Уилям Джонсън, председателят Онайъс С. Скинър и заместник-председателят Уолтър Паркър бяха назадничави и консервативни, нерешителни, стиснати и, най-лошото, страхливци, на които им липсваше смелостта да се заемат с големи начинания. Тъжно, но факт — възрастта почти винаги унищожава подтика към нови постижения и тогава любимият девиз е: „И така сме си добре.“

Като имаше предвид всичко това и с нова блестяща идея в главата си, Каупъруд покани веднъж под благовиден предлог Джон Д. Маккенти на вечеря у дома си. Когато той дойде, придружен от жена си, Ейлийн им се усмихна мило и направи всичко възможно да е любезна с мисис Маккенти, а Каупъруд подхвърли:

— Маккенти, знаете ли нещо за двата тунела под реката, които градският, съвет притежава на Уошннгтън стрийт и Ла Сал стрийт?

— Знам, че съветът ги купи, когато нямаше нужда от тях, и че сега не стават за нищо. Но това е станало не по мое време — обясни предпазливо Маккенти. — Съветът май плати по един милион за тях. Защо се интересувате?

— А, просто така — отвърна Каупъруд и отклони засега въпроса. — Чудех се дали наистина са в такова състояние, че да не стават за нищо. От време на време чета съобщения във вестниците, че са неизползваеми.

— Боя се, че са в доста окаяно състояние — отговори Маккенти. — От години не съм минавал през тях. Първоначалната идея беше през тях да минават вагоните, за да бъде избегнато задръстването по мостовете. Това обаче не стана. Направиха наклоните много стръмни, а таксите много високи, така че кочияшите предпочетоха да се изчакват по мостовете. И конете минаваха трудно. Самият аз съм го изпитал. Неведнъж съм прекарвал оттам тежко натоварени каруци. Съветът не трябваше да ги купува. Има нещо тъмно в тая история. Не зная кой е участвал в нея. Тогава кмет беше Кармъди, а Олдрич се занимаваше с обществените работи.

Той отново млъкна и Каупъруд остави въпроса за тунелите за след вечеря, когато двамата се оттеглиха в библиотеката. Тогава той отпусна приятелски ръка върху рамото на Маккенти, фамилиарност, която беше особено приятна на политика.

— Нали останахте много доволен миналата година от начина, но който бе решен въпросът със светилния газ? — попита Каупъруд.

— Да, да — отвърна сърдечно Маккенти. — По-добре, здраве му кажи. Още тогава го споделих.

Ирландецът харесваше Каупъруд и му бе благодарен за бързината, с която му бе помогнал да забогатее с няколкостотин хиляди долара.

— Е, Маккенти — продължи внезапно Каупъруд като че без никаква връзка с предишния разговор, — не ви ли е минавало някога през ум, че назрява голяма промяна в градския трамваен транспорт? Аз я виждам много ясно. След година-две в Южната страна ще бъде въведен нов вид двигателна сила. Не сте ли чували?

— Четох нещо — каза Маккенти, удивен и малко озадачен.

Взе си пура и се приготви да слуша. Каупъруд, който не пушеше, придърпа един стол.

— Добре тогава, ще ви кажа какво означава всичко това — започна да му обяснява той. — Това означава, че в края на краищата всяка миля от трамвайните линии в града — да не говорим за новите линии, които ще бъдат прокарани преди тази промяна — ще трябва да бъде преустроена на напълно нова основа. Имам предвид кабелната система. Сегашните компании, които кретат със старото оборудване, ще са принудени да извършат промяната. Ще се наложи да изхарчат милиони и милиони, преди да обновят съоръженията си. Ако сте се замисляли над този въпрос, положително сте забелязали в какво състояние са трамвайните линии в Северната и Западната страна.

— В много лошо, зная го — отбеляза Маккенти.

— Точно така — натърти Каупъруд. — Е, и тъй като съм проучил тези стари компании и знам едно-друго за тях, ще им бъде много трудно да го направят. Два-три милиона все пак са доста пари и на тях никак няма да им е лесно да ги съберат — не толкова лесно, както може би за някои от нас, при положение че проявим желание да се заемем с трамвайния транспорт.

— Да, при положение, че — отвърна развеселено Маккенти. — Но как ще се включите? Доколкото зная, не се продават никакви акции.

— Няма значение — отвърна Каупъруд, — ще успеем, стига да пожелаем, и аз ще ви покажа как. Но засега има само едно нещо, което бих искал да направите за мен. Искам да знам има ли начин да се сдобием с някой от двата стари тунела, за които ви говорих преди малко. Ако е възможно, бих искал да притежавам двата. Допускате ли, че е възможно?

— Разбира се — отвърна учудено Маккенти, — но какво общо имат те! Не стават за нищо. Преди известно време някои приятели говореха, че тунелите трябва да бъдат затрупани, дори взривени. Полицията смята, че в тях се крият престъпници.

— Няма значение, не позволявайте на никого да се добере до тях — не ги давайте под наем и така нататък — каза решително Каупъруд. — Ще ви кажа честно какво смятам да правя. Искам да се сдобия колкото е възможно по-скоро с трамвайните линии в Северната и Западната страна — със стари или нови концесии. Тогава ще разберете какво общо имат тунелите.

Каупъруд млъкна, за да види дали Маккенти долавя онова, за което му говореше, но той не бе разбрал нищо.

— Че вие не искате кой знае какво! — възкликна весело Маккенти. — Но не разбирам как ще използвате тунелите. И все пак това не пречи да ви ги осигуря, след като го смятате за важно.

— Вижте какво — каза замислено Каупъруд, — ще ми бъдете постоянен съдружник във всички мои начинания, ако правите онова, което ви предлагам. До осем-девет години най-късно трамвайните линии в сегашния им вид ще излязат от употреба и ще бъдат изхвърлени направо на боклука. Вижте какво прави Южната компания. Когато дойде ред на Западната и Северната, това няма да им се види толкова лесно. Те не печелят както Южната страна, а освен това трябва да минат и по мостовете. Те са много неудобни за кабелни линии. Мостовете трябва преди всичко да се построят отново, за да поемат допълнителната тежест и напрежение. И сто как веднага изниква въпросът — за чия сметка? На градския съвет ли?

— Зависи кой го иска — отговори любезно мистър Маккенти.

— Точно така — съгласи се Каупъруд. — Освен това речният транспорт стана невъзможен от гледна точка на едно добре поддържано трамвайно движение. Сега се чака от осем до петнадесет минути, докато минат шлеповете и корабите, Днес населението на Чикаго е петстотин хиляди души. А колко ще бъде през 1890 година? През 1900? И. какво ще стане, когато нарасне на осемстотин хиляди или един милион?

— Напълно сте прав — вметна Маккенти. — Ще бъде доста тежко.

— Точно така. Но по-лошото е, че по новите линии ще се движат вагони с ремаркета или отделни трамваи, които ще идват от разклоненията. И по местата със задръстване вече ще чакат не отделни вагони, а цели влакове, претъпкани влакове. И няма да е за препоръчване един влак да се бави от осем до петнадесет минути, докато минат плавателните съдове. Хората няма да го търпят дълго, нали?

— Вероятно няма да мине без скандали — отвърна Маккенти.

— Добре, и какво ще означава това? — понита Каупъруд. — Да не би движението да стане по-малко? Или реката ще пресъхне?

Мистър Маккенти се вгледа в него. Лицето му внезапно се просветли.

— А, разбрах — каза проницателно той. — Вие мислите за тунелите. Могат ли изобщо да бъдат използвани?

— По-евтино ще е те да бъдат реконструирани, отколкото да копаем нови.

— Прав сте — отвърна Маккенти. — И ако бъдат ремонтирани, те ще се превърнат в онова, което искате. — Той говореше натъртено, почти тържествено. — Мостовете са собственост на града. Всеки от тях струва един милион.

— Зная! — каза Каупъруд. — Сега разбирате ли за какво намеквам.

— Как да не разбирам! — усмихна се Маккенти. — Прекрасна идея, Каупъруд. Шапка ви свалям. Кажете какво искате.

— Най-напред — поде весело Каупъруд — уговаряме ли се, че съветът няма да изпуска двата тунела под какъвто и да е предлог, докато не разберем какво можем да направим по другия въпрос?

— Няма да ги изпусне.

— Освен това се разбрахме, нали, че отсега нататък няма да помагате по какъвто и да е начин на Северната и Западната компания, ако те поискат концесии за продължаване на трамвайните линии? Самият аз ще поискам концесии за електрически захранвачи и за продължение на линиите.

— Подайте молба — каза Маккенти — и аз ще направя всичко, каквото кажете. Работил съм с вас и преди. Зная, че държите на думата си.

— Благодаря — отвърна топло Каупъруд. — Знам стойността на удържаната дума. През това време няма да стоя със скръстени ръце и ще разбера какво можем да направим по другия въпрос. Още не съм наясно колко хора трябва да привлека и под каква форма да организирам нещата. Вие обаче разчитайте, че вашите интереси ще бъдат пазени както трябва и че каквото и да върша, ще го предприемам с пълното ви знание и съгласие.

— Чудесно! — отговори Маккенти, като си мислеше за новото поле на дейност пред тях.

Един съюз с Каупъруд по въпрос като този сигурно щеше да е много изгоден и за двамата. Беше доволен, тъй като от дотогавашните им връзки знаеше, че интересите му няма да бъдат пренебрегнати.

— Да отидем ли да потърсим дамите? — попита весело Каупъруд и отново сложи ръка върху рамото на политика.

— Разбира се — съгласи се с радост Маккенти. — Имате чудесна, прекрасна къща. А по-красива жена от кашата не съм виждал, извинете за откровеността.

— И аз винаги съм я смятал за доста привлекателна — отвърна невинно Каупъруд.