Теодор Драйзер
Титан (26)

Глава XXVI
ЛЮБОВ И ВОЙНА

Именно когато Каупъруд започна да се занимава с чикагския трамваен транспорт, се появи тази пламенна връзка със Стефани Плейтоу, най-сериозната досега. Почти веднага, след като се видя няколко пъти тайно с нея, той използва предпочитаната в подобни случаи хитрост и нае ергенска квартира в деловата част на града, удобно място за срещи. Но няколкото разговора със Стефани не му помогнаха да научи повече за нея: тя беше прекрасна — истински божи дар в скучната атмосфера на западните щати, — но си бе също и загадъчна и неуловима. След като разговаря няколко пъти с нея, когато се срещаха, за да обядват заедно, Каупъруд научи бързо за амбициите й в театъра, за привидната духовна и творческа подкрепа, която търсеше от човек, който да вярва в нея и да я вдъхновява с вярата си. Научи всичко за „Трупата Гарик“, за близките и приятелите й, за все по-големите кавги в трупата. Веднъж, седяха в любимото си потайно местенце, което бе намерил Каупъруд, в един от миговете, когато кръвта, а не разумът властваше между тях, той я попита дали някога е…

— Само веднъж — призна си простодушно тя.

Това бе за него голям удар. Той си бе въобразил, че тя е напълно непорочна. Но Стефани му обясни, че всичко е станало съвсем случайно, без тя изобщо да го е искала. Описа му всичко толкова сериозно, задушевно, трогващо, толкова умислено, че той остана удивен и донякъде развълнуван. Колко жалко! Тя му призна, че го е направил Гарднър Ноулс. Но и той не бивало да бъде винен кой знае колко. Просто така се е случило. Опитала се е да се възпротиви, но… Дали му се сърдела? Разбира се, но й е било мъчно да стори нещо, което ще наскърби Гарднър Ноулс. Бил толкова мило момче, имал такава чудесна майка и сестра и така нататък.

Каупъруд остана удивен. Беше достигнал онази точка в живота, когато девствеността у жената не е от особено значение, но при Стефани, която бе толкова прекрасна, това го огорчаваше. Помисли си колко глупави са родителите й, след като й позволяват да се движи в артистичните среди, без да я държат изкъсо. Всъщност бе забелязал, че е трудно Стефани да бъде държана изкъсо. Тя явно беше безотговорна по рождение, неуравновесена, неспособна да се брани. Как може да е още приятелка с онзи негодник! Все пак тя потвърди, че оттогава между тях не е имало абсолютно нищо. Каупъруд не можеше да го повярва. Сигурно го лижеше, но въпреки това му харесваше. Разказа му всичко толкова романтично и непоследователно, че той бе изумен, развеселен, дори очарован.

— По, Стефани — възрази Каупъруд, изпълнен с любопитство, — все пак трябва да има някакви последици. Какво се случи? Ти какво направи?

— Нищо — поклати тя глава.

Каупъруд не сдържа усмивката си.

— Ах, нека да не говорим повече за това! — помоля го Стефани. — Не искам. Обидно ми е. Нямаше нищо повече.

Тя въздъхна и Каупъруд се замисли. Злото беше сторено и най-доброто, което можеше да направи, ако държеше на нея — а той държеше, — беше да го забрави. Той я огледа със съмнение и недоверие. Колко очарователна беше все пак! Колко доверчива — замечтана! Колко надарена. Нима можеше да се откаже от нея?

Каупъруд би трябвало да знае, че е опасно да се занимава с хора като Стефани, още повече че тя вече бе опитала насладата на плътската любов и едва ли бе завладяна от всепоглъщаща страст към него. През последните две години беше обградена с твърде много ласкателства и любов. И щеше да му е трудно той да спечели чувствата й. Все пак сега тя бе запленена от силата на Каупъруд. Беше прекрасно да я обича такъв чудесен и силен мъж. За нея Каупъруд бе не толкова предприемач, колкото велик творец в своята област и много скоро той го разбра и това му хареса. За негово удоволствие физически Стефани бе още по-хубава, отколкото бе очаквал — тя го посрещаше със страст и плам, който, макар и сдържан, едва тлеещ, не отстъпваше на неговия. Приемаше подаръците му някак сдържано за разлика от всички жени, които беше познавал. Беше тактична като Рита Солбърг — дори повече от нея, — но от време на време бе толкова неестествено мълчалива.

— Стефани — възкликваше той, — кажи нещо. За какво мислиш? Замечтала си се като африканка.

Тя просто седеше, усмихваше се загадъчно, рисуваше го или моделираше главата му. Непрекъснато драскаше нещо с молив, докато кръвта заиграеше в жилите й, тогава тя седеше, гледаше го или свеждаше очи и се замисляше. А щом той протегнеше към нея търсещи ръце, въздишаше: „О, да, о, да!“

Тези дни със Стефани бяха очарователни.

Каупъруд обсъди с Адисън и Маккенти искането на младия Макдоналд да му даде петдесет хиляди долара в ценни книжа, а също и донякъде критичното отношение на останалите редактори — Хисъп, Бракстън, Рикетс.

— Не си поплюва — отсече Маккенти, когато го научи. — Ще стигне по-далеч от баща си. И ще спечели повече пари.

Маккенти беше виждал стария генерал Макдоналд само веднъж и го бе харесал.

— Интересно, какво ще каже генералът, когато разбере — подхвърли Адисън, голям поклонник на стария издател. — Боя се, че ще си изгуби съня.

— Има обаче едно нещо — каза замислено Каупъруд. — Един ден този младеж положително ще вземе „Инкуайърър“ в свои ръце. Според мен той е човек, който не забравя лесно обидите.

Каупъруд се усмихна язвително. Усмихнаха се и Маккенти и Адисън.

— Дори и това да стане — каза Адисън, — той все още не е собственик на вестника.

Маккенти, който не бе откровен с никого освен с Каупъруд, изчака да останат насаме и отбеляза:

— Какво могат да направят? Искането ви е разумно. Защо градският съвет да не ви даде тунела? В този си вид той не е нужен на никого. А колкото до трамвайното колело, нали на други улици вече са го направили? Мен ако питате, мътят ви водата чикагската железопътна компания, богаташите от Стейт стрийт и сганта, свързана с газовите компании. И преди съм им сърбал попарата. Дай им каквото искат и те ще викнат, че начинанието е високо нравствено. Дай същото на някой друг и те ще почнат да търсят кусури. Аз не им обръщам почти никакво внимание. Градският съвет е в наши ръце. Нека той вземе решението. И тогава да доказват, че съветниците не са действали по своя воля. Кметът е разумен човек. Ще подпише решенията. Оставете младия Макдоналд да си говори, каквото иска. Ако се разприказва повече, ще поговоря с бащи му. А що се отнася до Хисъп, той е кека. Не си спомням да е поддържал някакво полезно за Чикаго начинание, ако против него са се обявявали Шрайхарт, Мерил, Арнийл или някой от шайката му. Познавам ги не от вчера. Моят съвет е да продължавате и да не им обръщате внимание. Да вървят по дяволите! Всичко ще тръгне по мед и масло, ако станете силен колкото тях. В бъдеще те няма да получат нищо, без да заплатят за него. Винаги са ми пречили, когато съм бил в нужда.

Но Каупъруд остана сдържан и замислен. Питаше се дали да плати на младия Макдоналд. Адисън смяташе, че Макдоналд не може да повлияе на нищо. Накрая след дълго двоумене Каупъруд реши да постъпи така, както е смятал. В резултат на това репортерите, които се навъртаха около кметството и заседателната зала на съвета и бяха свързани със съветника Томас Даулинг, главния човек на Маккенти в съвета, и които от време на време — всъщност доста редовно — се отбиваха в Северночикагската трамвайна компания в новата удобна кантора на Каупъруд в Северната страна, сега разбраха, че много скоро в градския съвет ще бъдат приети две решения — първо, тунелът на Ла Сал стрийт да бъде използван безвъзмездно за неограничен период (на практика — да бъде подарен), второ, на Ла Сал, Мънро, Диърборн и Рандолф стрийт да бъде прокарано трамвайно колело. Каупъруд даде бомбастично интервю и описа въодушевено всички сегашни и бъдещи начинания на Северночикагската компания и обясни какво блестящо бъдеще ще осигури на Северната страна и на деловия център.

Шрайхарт, Мерил и някои други, свързани със Западночикагската компания, веднага тръгнаха по редакциите на вестниците и клубовете да се оплакват на Рикетс, Бракстън, младия Макдоналд и на останалите издатели. Всички завиждаха на главозамайващия успех на Каупъруд. Но защо, както изтъкна иронично Каупъруд, всички забравят, че няма що-годе значима компания в Чикаго, която да не е искала и да не е получавала какво ли не безвъзмездно? Успехът му с чикагските газови компании, дръзкият му, макар и безуспешен опит да влезе във висшето общество на Чикаго, филаделфийското му минало, което той не криеше, караха чувствителните кохорти на ултраконсервативните предприемачи да изпитват голям страх. В „Кроникъл“, вестника, финансиран от Шрайхарт, се появи съобщение, озаглавено „Нагло заграбване на градски тунел“. Това заявление бе твърде грубо и ядоса много Каупъруд. От друга страна, „Прес“ (вестникът на мистър Хейгънин) посрещна доста радушно идеята за колелото, но изказа известни съмнения дали тунелът следва да бъде даван безвъзмездно. Издателят Хисъп се почувствува длъжен да изтъкне, че не е достатъчно за тунела да се плати само чисто номинална компенсация и че в разрешителното за трамвайното колело трябва да бъдат включени „допълнителни клаузи“, задължаващи Северночикагската компания да поддържа в отлично състояние тези оживени улици и да се грижи за осветлението им. „Инкуайърър“, който се ръководеше от мистър Макдоналд-младши и мистър Дю Боа, бълваше змии и гущери: тунелът не бива да бъде предоставян безвъзмездно, не бива да бъдат давани концесии за деловия център на града. Не се споменаваше нищо за Каупъруд. „Глоуб“, вестникът на мистър Бракстън, твърдеше, че не бива да се дава концесия за тунела и че трябва да се намери по-добро място за трамвайното колело — по-широко и по-удобно за гражданите, което може би да включва Стейт стрийт или Уобаш авеню, или и двете, тъй като там беше универсалният магазин на мистър Мерил. Ето какво пишеха вестниците и човек съвсем ясно можеше да види доколко интересите на гражданите са застъпени в тази полемика.

Самоуверен, напълно безразличен към противниците си, Каупъруд донякъде бе ядосан, че предложенията му се посрещат така, но въпреки това все още смяташе, че ще се справи с трудностите, ако се вслуша в съвета на Маккенти и най-напред завладее властта Веднъж да прокара кабелната линия, да пусне новите вагони, да ремонтира тунела и да го освети добре, веднъж да премахне задръстването на моста, и жителите ще видят огромните положителни промени и ще го подкрепят. Накрая всичко беше готово и съветът даде разрешение. Маккенти, който донякъде се съмняваше и резултата от обсъждането, нареди да му донесат в заседателната зала люлеещ се стол и слуша часове наред обсъждането на проектите за концесии. Седеше уж като любопитен зрител, другите научиха за постъпката на Маккенти, когато бе твърде късно да се намесят. Когато Адисън и Видера прочетоха насмешливите бележки във вестниците, вдигнаха вежди и се намръщиха.

— Доста груба постъпка — изкоментира Адисън. — Смятах, че Маккенти е по-тактичен. Това е то, ирландското възпитание.

Александър Рамбо, голям почитател и последовател на Каупъруд, се усъмни, че вестниците лъжат, че Каупъруд се е свързал сериозно с Маккенти и с това е потъпкал общественото мнение. Смяташе предложението на Каупъруд за толкова уместно и разумно, че не разбираше защо някой се обявява сериозно срещу него и защо Каупъруд и Маккенти трябва да прибягват до подобни методи.

Все пак бе разрешено на посочените улици да бъде построено трамвайно колело. Тунелът беше предоставен за деветстотин деветдесет и девет години срещу сумата пет хиляди долара годишно. Бе поставено условието старите мостове на Стейт, Днърборн и Кларк стрийт да бъдат ремонтирани, заменени с нови, но във всички документи имаше „уговорка“, която анулираше това условие. „Кроникъл“, „Инкуайърър“ и „Глоуб“ веднага протестираха бурно. Каупъруд ги прочете и само се усмихна. „Нека си мърморят — каза си той наум. — Направих им много разумно предложение. Защо се оплакват? Сега върша много повече от Градската чикагска железница. Това си е чиста завист, нищо друго. Ако Шрайхарт или Мерил бяха поискали същото, нямаше да има недоволство.“

Мистър Маккенти се отби в кантората на Чикагското кредитно дружество, за да поздрави Каупъруд.

— Момчетата постъпиха според моите очаквания — каза той. — Наложи се и аз да присъствам, тъй като дочух, че десетина смятали да ни подложат крак в последния момент.

— Добра работа свършиха, добра работа! — отвърна весело Каупъруд. — Цялата врява ще отшуми. Винаги е така, когато поискаме нещо. Въздухът ще се прочисти. Ще им осигурим такова прекрасно обслужване, че ще забравят всичко и ще се радват, че са ни предоставили тунела.

Въпреки всичко сутринта, след като концесиите бяха дадени, доста влиятелни личности се възмущаваха от тях. Мистър Норман Шрайхарт, който чрез вестника си хвърляше гръм и мълнии срещу Каупъруд, погледна доста мрачно мистър Рикетс, когато се срещнаха.

— И така — каза магнатът, предвидил някаква застрашителна атака срещу неговата святая светих. — Градската чикагска железница — виждам, че нашият приятел мистър Каупъруд успя да постигне своето в градския съвет. Напълно съм убеден, че си служи с парите точно така, както пожарникарят — с водата. Хитър е като лисица. Ще се радвам, ако установим, че се е сдушил с онези политици в градския съвет или пък с мистър Маккенти. Сигурен съм, че е решил да властва в града не само политически, но и финансово, и затова трябва да го държим под око. Ако общественото мнение се надигне против него, с времето ще го изместим. Чикаго може да му се стори доста неудобен. Познавам Маккенти, но той не е от хората, с които искам да си имам вземане-даване.

Мистър Шрайхарт вършеше работите си в градския съвет чрез неколцина подчинени, но доста неоправни адвокати от Южната компания. Те изобщо не можеха да се мерят с мистър Маккенти.

— Много сте прав — възкликна Рикетс с искрено одобрение и глуповато самодоволство, след което закопча копчето на жилетката си и оправи маншетите си. — Маккенти е царят на политиканите. За да го хванем натясно, трябва да си отваряме очите на четири.

Мистър Рикетс с радост би преминал на страната на мистър Каупъруд, стига да не беше толкова задължен на Шрайхарт. Не че Каупъруд му беше симпатичен, но той съзираше у него човек с бъдеще.

В това време Макдоналд-младши приказваше в редакцията на „Инкуайърър“ с Клифърд Дю Боа и от мисълта, че разговорът по телефона с Каупъруд не му бе донесъл никаква изгода, бе в язвително, подигравателно настроение.

— Е — каза той, — излиза, че нашият приятел Каупъруд не се вслуша в съвета ни. Постигна целта си, но „Инкуайърър“ ще го държи под прицела си. Все ще поиска и други неща от съвета.

Клифърд Дю Боа погледна с любопитство своя ядосан млад шеф. Не знаеше нищо за разговора му по телефона с Каупъруд, но затова пък знаеше как би постъпил с ловкия финансист, стига да беше, на мястото на Макдоналд.

— Да, Каупъруд е хитър — отбеляза той. — Нашият приятел Причард от съвета твърди, че всички, в това число и кметът, са подкупени и че чрез Маккенти Каупъруд може да получи винаги, каквото си поиска. Даулинг играе по неговата свирка, а вие знаете какво означава това. Старият генерал Ван Сикъл също работи за него. А виждали ли сте този стар лешояд да се върти някъде, ако няма мърша?

— Ловък е — каза Макдоналд. — Но що се отнася до Каупъруд, той няма да се измъква винаги по този начин. Издига се много бързо. Иска прекалено много.

Мистър Дю Боа се усмихна тайно. Забавляваше го как Каупъруд е подминал Макдоналд и неговите възражения — беше минал и без услугите на „Инкуайърър“. Дълбоко в себе си беше убеден, че ако старият генерал беше тук, той щеше да подкрепи финансиста.

Осем месеца, след като завладя тунела на Ла Сал стрийт и четири от главните улици в центъра, където смяташе да направи трамвайното колело, Каупъруд се зае с изпълнението на втората част от плана си — да се сдобие с тунела на Уошингтън стрийт и със Западночикагската компания, която продължаваше да крета със старите си конски трамваи. Историята със Северната компания се повтори. Средните акционери са изключително нервни, податливи и страхливи. Те са като онази мида, която при най-малката неочаквана промяна в налягането се затваря в своята черупка и се притаява. Данъчната служба на съвета почна да завежда дела срещу Западната компания и я принуди да изплати данъци за трамвайния транспорт, дотогава удобно премълчавани. Отделът за градско благоустройство непрекъснато нападаше компанията за лошото състояние на улиците. Отделът по водоснабдяването откри по някакъв странен начин, че компанията краде вода. От друга страна, усмихнатите представители на Каупъруд Кафрат, Адисън, Видера се срещаха с членовете на управителния съвет и с акционери и им описваха бляскавите дни, които очакват Западночикагската компания, ако тя се съгласи да преотстъпи петдесет и един процента от своите акции — петдесет и един процента от хиляда двеста и петдесетте акции — срещу великолепната сума шестстотин долара за всяка двадесетдоларова акция, и тридесетпроцентна лихва за останалите акции.

Кой ще устои? Дръжте гладно куче, бийте го, а с другата ръка го галете, примамвайте го с къс месо и не след дълго то ще прави всичко, което му кажете. Каупъруд го знаеше. За добро или лошо, неговите пратеници бяха неуморими. В края на краищата, и то не след дълго, членовете на управителния съвет и главните акционери на Западночикагската компания не издържаха, а после, о, чудо! Западночикагската компания предаде цялата си собственост на Северночикагската, а тя от своя страна я преотстъпи на Чикагската пътническа компания, която Каупъруд бе създал, за да се сдобие с тунела на Уошингтън стрийт. Как го е постигнал? Този въпрос беше на езика на всички финансисти. Кои са хората или организацията, осигуряващи огромните суми — от общо хиляда и двестата акции на старата Западна компания те бяха купили шестстотин и петдесет по шестстотин долара едната, плюс тридесетпроцентна годишна лихва за останалите? Откъде идваха парите за кабелните линии? Всичко беше доста просто, стига те да можеха да мислят. Каупъруд бе получил средствата срещу бъдещите си печалби.

Още преди вестниците или обществеността да са възроптали, тълпи от хора заработиха ден и нощ в дяловия център на града, запалените факли и удрящите чукове превърнаха квартала в същински ад. Работниците строяха първото голямо трамвайно колело и ремонтираха тунела на Ла Сал стрийт. Същото бе положението и в Северната и Западната страна, където се Полагаха бетонните тръби за кабелите, строяха се нови мотриси и вагони, нови трамвайни депа, надигаха се големи светещи електростанции. Градът, свикнал толкова отдавна със задръстванията по мостовете, със застланите със слама неотоплявани конски трамваи, подскачащи по разклатените релси, очакваше с нетърпение да види новата линия. Тунелът на Ла Сал стрийт скоро блесни с бялата си мазилка и електрическото осветление. Дългите авенюта и улици на Северната страна бяха прорязани от бетонени тръби и тежки трамвайни релси. Електростанциите бяха довършени и линията — изградена, когато все още не бяха сключени договорите за Западната страна.

Шрайхарт и неговите съдружници бяха учудени от тези бързи действия, от тази шеметна фантасмагория от финансови операции. На закостенелите собственици на чикагските трамвайни линии им се струваше, че този млад титан от източните щати има намерение да глътне целия град. Чикагското кредитно дружество, основано от него, Адисън Маккенти и други за машинации при издаването на облигации, за което се говореше, че също е под негово ръководство, процъфтяваше. Очевидно той можеше да издава чекове за милиони, без да е задължен на по-старите и по-консервативните мултимилионери на Чикаго. Най-лошото бе, че Каупъруд — това парвеню, този бивш затворник, пришелец, когото се бяха опитвали с всички сили да смажат финансово и да отлъчат от обществото, сега се бе превърнал в привлекателна, дори популярна личност за чикагските граждани. Те под път и над път цитираха неговите възгледи и мнения по почти всички въпроси, вестниците, дори най-враждебно настроените към него, не смееха да то пренебрегват. Техните собственици сега съзнаваха напълно, че се е появил нов финансов противник, достоен да кръстоса меча си с тях.