Теодор Драйзер
Титан (56)

Глава LVI
ИЗПИТАНИЕТО НА БЕРЕНИС

При новината, че Суонсън е отказал да подпиша законопроекта и че законодателните органи не са имали достатъчно смелост да го приемат въпреки неговото вето, Шрайхарт и Ханд потриха ръце, обзети от приятно задоволство.

— Е, Хосмър — каза Шрайхарт на другия ден, когато двамата се срещнаха в „Юниън лийг“, — изглежда, че в края на краищата постигнахме някакъв малък успех? Нашият приятел не успя с този номер, нали?

Той просто сияеше от възторг пред солидния си приятел.

— Този път не. Питам се какво ще предприеме следващия път.

— Не виждам какво. Сега той вече знае, че не може да получи концесии, без да направи компромис, който ще погълне печалбите му, а ако стане това, няма да е в състояние да продаде акциите си от Обединената транспортна компания. Този негов законопроект сигурно му струва над триста хиляди долара и какво успя да постигне? Ако не се лъжа жестоко, новите законодателни органи няма да посмеят да се докоснат до нищо, свързано с неговото име. Малко вероятно е някой от спрингфийлдските политици да пожелае да привлече отново огъня на вестниците.

Шрайхарт се чувствуваше много силен и властен, всъщност непобедим, след като неговата теория за ролята на вестниците като лек против всички злини очевидно започваше да се оправдава. По-мрачен, по-чувствителен за несигурността на всичко земно, за променливите подводни течения, които непрекъснато подмиват и подкопават почвата под краката ни, Ханд изпита удовлетворение, но не и увереност. Може би бе така, но знае ли човек.

А колкото до живота на Каупъруд в източните щати през този период, той все повече осъзнаваше колко безполезни са опитите му да създаде положение на Ейлийн в обществото. „Има ли смисъл?“ — питаше се често той, докато мислеше за действията, мислите и плановете й, сравнявайки ги с вродената сръчност, вкус, елегантност и изисканост на жена като Беренис. Той чувстваше, че ако пожелае, Беренис изкусно ще се справи с враждебността на обществото, която така много го огорчаваше. Това е женска работа, казваше си често Каупъруд, и той няма никога да се оправи, ако не намери подходящата жена.

А Ейлийн възприемаше положението от своя гледна точка и макар и смутена от безполезността на богатството, ако то не е съчетано с някои светски качества, които тя явно не притежаваше, не беше склонна да се откаже от своя блян. „Кое — питаше се непрестанно тя — създава тази голяма разлика между жените?“ Самият въпрос съдържаше в себе си отговора, но тя не го знаеше. Все още беше красива — дори много — и бе ненадмината в изкуството да се облича и да се разхубавява, както умее и го разбира. Вестниците вдигнаха такъв шум около новия мултимилионер, пристигнал от Запад, и около построената от него богатска къща, че я познаваха дори търговците, чиновниците и прислужниците в хотелите. Почти всеки път, когато името й бе споменавано на такива места, я посрещаха като позната, бързо я оглеждаха, шушнеха си, дори говореха открито за нея. Това все пак бе нещо. И въпреки всичко колко повече значеха и колко по-различни бяха онези редки прояви на светско превъзходство, в сравнение с които широката известност не можеше изобщо да се мери. Колко по-различни наистина! От онова, което Каупъруд й каза в Чикаго, тя бе ся въобразила, че когато се установят окончателно в Ню Йорк, той ще се опита да оправи някак живота си, ще сложи край на любовните си приключения и ще създаде поне някакво подобие на здрав брак. Но сега, когато пристигнаха в Ню Йорк, Ейлийн забеляза, че той е много по-погълнат от своите все по-сериозни политически и финансови проблеми в Илинойс и от колекцията си, отколкото от онова, което ставаше или можеше да стане в новата къща. Както и преди, тя постоянно бе озадачена от непрекъснатото му отсъствие вечер, както и от внезапните му появявания и изчезвания. Каквито и решения да взимаше, колкото и да се отдаваше тайно или открито на своя гняв, Ейлийн не можеше да се излекува от влечението си към Каупъруд, от обаянието на този човек, превъзхождащ по ум и характер всички, които тя познаваше. Той не притежаваше нито благородство, нито добродетели, нито съчувствие или състрадание, само едно весело, кипящо и дръзко самодоволство и деен, творчески стремеж към красотата, който като слънчев лъч искреше с цялото бляскаво великолепие на утрото, танцуваше и чезнеше бавно в бурното море на обстоятелствата. Колкото мрачен и тъжен да бе животът, той явно не можеше да помрачи душата му. Потънала в размисли, Ейлийн бродеше безцелно из съградения от него приказен дворец и сякаш започваше да го разбира. Сребърният фонтан в двора с орхидеите, прекрасният блясък в стаята от розов мрамор с нейните редки птици и цветя, великолепието на удивителната му колекция — всичко това беше като самия него и бе истинското отражение на душата му. Като си помислеше само, че тя все пак не беше жената, която да го държи в подчинение да го обвърже със златните, но здрави като стомана нишки на страстта! Като си помислеше само, че той вече не следва като роб на своите желания колесницата на нейното духовно и физическо превъзходство! И въпреки всичко тя не се предаваше.

През това време с безкраен такт и със стоическо пренебрежение към собствените си болки и терзания Каупъруд успя поне временно да възстанови отношенията си със семейство Картър. За мисис Картър той си оставаше изпратеният от небето благодетел. Тя защитаваше как ли не, със сълзи на очи Каупъруд, изтъкваше неговата безкористност и несекваща щедрост. От друга страна, Беренис се разкъсваше между стремежа си да блесне в живота — да се наслаждава на разкош и власт — и желанието да се съобразява с морала и етиката на заобикалящия я свят. Каупъруд беше женен и заради чувствата, които хранеше към нея, парите му бяха покварени. Тя бе мислила много за отношенията му е Ейлийн и за причините за техните противоречия, често се питаше защо нито тя, пито майка й все още не бяха представени на Ейлийн. Що за жена беше втората мисис Каупъруд? Ако не се броят общите реплики, Каупъруд не бе споменавал никога нищо за нея. Всъщност Беренис се двоумеше дали да не я потърси, но така, че да не бие на очи, ала се случи тъй, че една вечер любопитството й беше възнаградено без особени усилия. Тя отиде на опера с приятели и нейният кавалер я докосна по ръката.

— Видяхте ли девета ложа — дамата с бялата атлазена рокля и шала от зелена дантела?

— Да. — Беренис вдигна бинокъла си.

— Мисис Франк Алджърнън Каупъруд, съпругата на чикагския милионер. Току-що построиха оная къща на Шестдесет и осма улица. Май той е откупил девета ложа.

Беренис едва не трепна, но успя да се овладее и само погледна с безразличие. Малко по-късно нагласи внимателно бинокъла и огледа мисис Каупъруд. Забеляза с любопитство, че на цвят косата на мисис Каупъруд е като нейната — само че малко по-яркочервена. Разгледа леко гримираните й очи, гладките страни и пълните устни, малко подпухнали от пиенето и разгулния живот. Ейлийн е красива, помисли си Беренис, наистина хубава, макар и да бе много по-възрастна от нея. Дали единствено възрастта отчуждаваше Каупъруд от нея, или имаше някакво дълбоко духовно различие? Мисис Каупъруд явно отдавна беше прехвърлила четиридесетте — факт, който не вдъхна на Беренис чувство на удовлетворение или предимство. Това наистина не я интересуваше кой знае колко. Хрумна й само, че жената, която сега тя наблюдаваше, вероятно е отдала най-хубавите години от живота си на Каупъруд — най-светлите дни от своето моминство. А сега той вече й се беше наситил! Край очите и устата на Ейлийн се виждаха малки, внимателно напудрени бръчици. Тя изглеждаше неестествено весела, кокетлива и разглезена. Придружаваха я двама мъже — единият от тях бе известен актьор, човек с отблъскваща красота, с лоша и тъмна репутация, а другият бе млад светски безделник, Беренис не ги познаваше. Получи сведенията от своя кавалер, приказлив младеж, запознат, както се виждаше, малко или повече с веселия живот на града.

— Разправят, че се ползвала с голям успех в бохемските среди — отбеляза той. — Не мислите ли, че е избрала много неподходящ начин, ако се надява да влезе във висшето общество?

— А вие знаете ли, че тя се надява на това?

— Всички признаци са налице — ложа в операта, къща на Пето авеню.

Докато оглеждаше Ейлийн, Беренис донякъде бе озадачена и объркана. И все пак почувствува своето неоспоримо превъзходство. Душата й сякаш се извисяваше над света, в който живееше Ейлийн. От мъжете, които я придружаваха, личеше, че Ейлийн е допуснала грешка — липсваше й светска опитност. При високото положение, което си беше извоювал, Каупъруд без съмнение имаше основание да е недоволен. Жена му не беше вървяла в крак с него или по-точно, не можеше да следва неговия устремен бяг напред, а още по-малко да лети пред него като крилатата победа. Беренис си каза, че ако има такъв мъж, той никога няма да я опознае истински, непрестанно ще се удивява и ще се терзае от съмнения. Грижите и разочарованията нямаше никога да набраздят лицето й. Тя щеше да хитрува и да мечтае, да се крие и да му бяга. А той, който и да беше, щеше да се върти на пета около нея.

Но Беренис все пак беше вече на двадесет и две години, не бе омъжена, нямаше добър произход, дори почвата под краката й беше несигурна. Знаеха го Браксмър, Бийлс Чадси, Каупъруд. Най-малко трима-четирима нейни познати бяха в ресторант „Уолдорф“ в онази съдбоносна вечер. Колко ли време щеше да мине, докато узнаят и другите? Беренис се опитваше да избягва майка си и Каупъруд, да прикрива изобщо положението, като приемаше на драго сърце покани за по-продължителни гостувания и се мъчеше да разбере дали няма да й се открие някаква възможност в изкуството. Намисли да се заеме с живопис, нарисува няколко картини и ги предложи за продан. Платната й се отличаваха с изтънченост, но бяха малко неясни и отвлечени — зимен пейзаж с пурпурни планински върхове, замислен сатир, толкова тежък, сякаш беше от желязо, съзерцаващ потънала в мъгла долина, Мефистофел, който наблюдава скришом молещата се Маргарита, холандски интериор, подсказан й от мисис Батджър, и различни танцуващи фигурки. Флегматичните търговци с мрачна външност й дадоха известна надежда, но изтъкнаха, че картините трудно ще се продадат. Начинаещите художници били много. Пътят към истинското изкуство бил дълъг. Ако тя не се откаже, разбира се, че… Пека видят и други нейни работи. Беренис се насочи към танца.

Това изкуство, разбирано като интерпретация, току-що бе започнало да си пробива път в Щатите и някоя си Алтия Бейкър бе вдигнала голям шум в обществото със своите изпълнения. Решила да достигне или надмине успеха на тази жена, Беренис постави няколко танца. Единият се наричаше „Ужасът“ — пролетна гора, танцуваща нимфа, подгонена и измъчвана от един фавн; вторият — „Паунът“ — бе фантазия за гордото себелюбуване; третият, „Весталката“, бе етюд от римска обредна сцена. След като прекара доста време в Поконоу, където направи костюмите и разработи позите, Беренис повери накрая плана си на мисис Батджър, като подчерта, че ще се радва да се прочуе в това изкуство, което в същото време можеше да реши проблема й с парите.

— Защо говориш така, Беви? — възкликна мисис Батджър. — При твоите възможности? Защо първо не се омъжиш, а след това да се заемеш с танците? По този начин ще привлечеш вниманието върху себе си.

— С това, че съм омъжена ли? Колко смешно! И за кого ме съветваш да се омъжа незабавно?

— О, колкото до това… — отвърна мисис Батджър с лек упрек в гласа, като си мислеше за Килмър Дюелма. — Разбира се, не е необходимо чак толкова да бързаш. Ако станеш професионална танцьорка, може би ще се наложи да прекъсна връзките си с теб, особено ако някой друг го направи.

И тя й се усмихна много нежно, съчувствено. Почти на всяка дума сумтеше и кашляше. Беренис разбра: самият факт, че води подобен разговор, вече създава леко различие помежду им. В света на мисис Батджър бедността бе опасна тема. Дори полъхът на бедността вече вдъхваше някакъв ужас, равнозначен може би на този от прегрешението или порока. Сега Беренис си каза, че други хора може би щяха да се уплашат много по-бързо.

След това тя все пак направи плах опит в сферите, от които можеше да получи професионални ангажименти. Изживяването беше крайно неприятно. Мръсотията, задушният въздух в претъпканите канцеларии, грубите и алчни служители, вулгарните кандидатки и участнички в този илюзорен свят! Грубостта! Безочието! Алчността! Сладострастността! В лицето сякаш я лъхна някакво зловоние и Беренис се уплаши. Къде бяха изтънчеността? Изискаността? Как можеше човек да запази своето достойнство и контрола върху себе си в свят като този?

Сега Каупъруд обмисляше поредното средство как да се обвърже по-тясно с Беренис, затова предложи да купи за нея и майка й къща на Парк авеню, където девойката можеше да води светски живот, който щеше да е от полза за нея, както донякъде и за самия него, тъй като той щеше от време на време да им гостува. Мисис Картър, която над всичко поставяше удобствата, посрещна с голяма радост това предложение. То щеше и в бъдеще да осигури финансовото й положение.

— Прекрасно ви разбирам, Франк — заяви му тя. — Зная; че се нуждаете от място, което да можете да смятате и за свой дом. Цялата трудност ще бъде с Беви. Откакто онова ужасно чучело ми се нахвърли с обвиненията си, не съм имала възможност дори да поговоря с нея. По всичко личи, че тя не иска и да чуе какво й казвам. Вие имате много по-голямо влияние върху нея. Ако й обясните положението, сигурно всичко ще се уреди.

Каупъруд мигновено долови каква възможност му се отваря. Извънредно доволен от тази изповед на майката, отиде при Беренис и както винаги си послужи със своя обичаен метод — да прикрива намеренията си.

— Знаете ли, Беви — каза един следобед, когато я завари сама, — напоследък се питам дали няма да е най-добре да купя за вас и майка ви голяма къща тук, в Ню Йорк, където да приемате повече гости. След като не мога да харча парите си за себе си, по-добре да ги харчи някой друг, който знае как да ги използва. Мен бихте могли да включите сред гостите си като чичо, братовчед на баща ви или нещо подобно — добави шеговито той.

Беренис усети клопката, която Каупъруд й поставяше, и се смути. В същото време не можеше да не си дава сметка, че една къща, особено, добре мебелирана, би представлявала ценен актив. Беше забелязала, че хората от висшето общество обичат солидните и известни къщи. Какво ли не би могла да направи с една такава къща, стига да не беше миналото на майка й! Точно в това се криеше голямата трудност. Всичко напомняше на приказка от „Хиляда и една нощ“, украсена с блясъка на златото. А Каупъруд се държеше винаги толкова внимателно. Предлагаше услугите си с такава приятна и подкупваща усмивка. Имаше толкова хубави изящни ръце.

— Предполагам, че къщата, за която говорите, ще направи нашия дълг към вас неизплатим — отбеляза иронично Беренис с тъжна и почти надменна гримаса.

Каупъруд разбра, че нейният проницателен ум следва хитро измислените му ходове, и се намръщи. Тя трябваше да осъзнае, че съдбата й е в негови ръце, о, само да се предадеше, той веднага би положил смирено в нозете й цялото си несметно богатство до последния долар. Щяха да се сбъднат най-съкровените й желания, стига те да можеха да се купят с пари. Би могла да му каже да си върви и той щеше да си отиде, би могла да му каже да дойде и той щеше да дойде.

— Беренис — каза Каупъруд и стана, — зная какво си мислите. Предполагате, че се опитвам да служа на собствените си интереси, но не е така. Не бих ви опозорил за всичките съкровища на Индия. Знаете какво е отношението ми към вас. Всичките ми пари са ваши и можете да се разпореждате с тях както намерите за добре, при условията, които посочите. Извън изкуството за мен не съществува никакво бъдеще освен вас. Не очаквам да се омъжите за мен. Вземете всичко, което притежавам. Покорете обществото и го накарайте да падне в краката ви. Не мислете, че някога ще поискам да ми връщате дълга. Няма да го направя. Искам да заемете заслужено място в обществото. А сега ми отговорете на един въпрос и повече никога няма да ви питам за нищо.

— Да?

— Ако не бях женен, а вие не бяхте влюбена или омъжена, бихте ли ми обърнали внимание?

Той я гледаше умолително, както никога дотогава.

Тя трепна, лицето й придоби загрижен и строг израз, но бързо се смекчи.

— Оставете ме да помисля — каза Беренис с леко блеснали очи и отметна глава. — Това е нещо като предложение, така ли? Нямате право да го правите. Вие не сте свободен и вероятно никога няма да бъдете. Защо да се опитвам да гадая бъдещето?

Тя излезе равнодушно от стаята, а Каупъруд остана, за миг потънал в размисли. Нямаше съмнение, че в известен смисъл беше удържал победа. Беренис не се бе почувствала силно засегната. Сигурно го харесваше и би се омъжила за него, ако не беше…

Ако не беше Ейлийн.

В този миг той пожела по-решително и по-силно отвсякога да бъде наистина свободен. Почувствува, че ако иска някога да притежава Беренис, е длъжен да убеди Ейлийн да му даде развод.