Теодор Драйзер
Титан (12)

Глава XII
НОВ ДОВЕРЕНИК

Каупъруд, който отказа така учтиво, но твърдо на Шрайхарт, щеше да научи, че който вади нож, от нож умира. Много скоро неговият бдителен пълномощник, който държеше под око капитолия на щата, където се регистрираха новите акционерни дружества, градския съвет и съветите на предприятията, съдилищата и така нататък, подразбра, че се подготвя важно контранастъпление. Старият генерал ван Сикъл пръв съобщи, че в Северната компания става нещо. Той дойде късно един следобед с небрежно наметнат вехт шинел и ниско нахлупена над рунтавите вежди шапка и в отговор на поздрава на Каупъруд: „Добър вечер, генерале, какво обичате?“, седна с важен вид.

— Гответе се за буря в близко време, капитане — отбеляза той, като се обърна към финансиста с почетното звание, с което бе свикнал да си служи.

— Какво се е случило пак? — попита Каупъруд.

— Засега нищо страшно, но може и да се случи. Някой — не зная кой — слива трите стари компании. В Спрингфийлд е поискано разрешение за регистрация на Чикагската обединена компания за светилен газ и гориво и в кредитното дружество „Дъглас“ директорите заседават непрекъснато. Научих го от Дъниуей, който май има осведомени приятели.

Каупъруд допря но навик върховете на пръстите си и започна да ги почуква леко и отмерено.

— Чакайте да си помисля — кредитното дружество „Дъглас“. Негов председател е мистър Симс. Той не е достатъчно умен да организира подобно нещо. Кои са учредителите?

Генералът извади списък с четири имена, сред които нямаше нито един служител или директор от старите компании.

— Всички са подставени лица — отсече Каупъруд. След като помисли малко, добави: — Мисля, че зная кой стои зад всичко това, генерале, но вие не се безпокойте. Дори и Да се слеят, те не могат да ни сторят нищо. Рано или късно ще ни продадат акциите си или в края на краищата ще изкупят нашите.

Въпреки всичко бе подразнен от мисълта, че Шрайхарт е успял да убеди по някакъв начин старите компании да се слеят, самият той смяташе да изпрати скоро Адисън като странично лице да направи същото предложение. Беше сигурен, че Шрайхарт е действал бързо след техния разговор. Каупъруд се отправи незабавно към кантората на Адисън в „Лейк нешънъл“.

— Чухте ли новината? — възкликна Адисън веднага щом се появи Каупъруд. — Смятат да се обединят, Зад всичко стои Шрайхарт. Точно от това се страхувах, Симс от кредитното дружество „Дъглас“ ще им бъде финансов посредник. Получих информацията преди по-малко от десет минути.

— И аз — отвърна спокойно Каупъруд. — Трябваше да действаме малко по-рано. Все пак грешката не е само наша. Знаете ли при какви условия са се споразумели?

— Ще се обединят, като получат по, три нови акции за едва стара, около тридесет на сто от акциите на новата компания, притежаваща контролния пакет, остават у Шрайхарт, който може да ги продаде или да ги запази, както сметне за добре. Той гарантира лихвения процент. И всичко това му подготвихме ние — сами вкарахме дивеча в ръцете му.

— Въпреки всичко — възрази Каупъруд — той й занапред ще си има работа с нас. Сега предлагам да отидем в градския съвет и да поискаме концесия. Можем да я получим. Успеем ли, ще ги поставим на колене. Тогава ще бъдем в по-добро положение с малките компании, отколкото те. Ние също можем да се обединим помежду си.

— Но това ще струва много пари.

— Не чак толкова много. Може никога да не се наложи да прокарваме тръбопроводи или да строим заводи. Те ще предложат да ни продадат акциите си, да изкупят нашите или да се обединим. Ние можем да диктуваме условията. Оставете всичко на мен. Да познавате случайно мистър Маккенти, Джон Дж. Маккенти, чиято дума имала тук голяма тежест?

Каупъруд имаше предвид един човек, известен като комарджия, за когото се носеше слух, че притежавал изцяло или отчасти доста публични домове, че издигал и свалял кметове и градски съветници, че финансирал много кръчми и предприемачески компании — накратко, че е ангелът пазител на политическия и обществения престъпен свят в Чикаго, с когото естествено трябваше да се съобразяват по въпроси, свързани с града и със законодателната програма на щата.

— Не го познавам — отвърна Адисън, — но мога да ви намеря препоръчително писмо. Защо?

— Не си правете труда да ме разпитвате сега. Намерете ми колкото се може по-сериозна препоръка.

— Още днес ще ви я осигуря — отвърна делово Адисън — и ще ви я изпратят.

Каупъруд си тръгна, а Адисън се замисли върху тази последна маневра. Можеше да разчита, че Каупъруд ще изкопае ямата, в която ще падне неприятелят. От време на време се учудваше от изобретателността му. Никога не се обявяваше срещу дръзките му проницателни действия.

Маккенти, за когото в този доста тревожен час се сети Каупъруд, беше интересен и силен човек, каквито има навсякъде и който по онова време беше типичен за Чикаго и за западните щати. Беше любезен, усмихнат, учтив и приветлив, притежаваше като Каупъруд обаяние и остър ум, но за разлика от него бе донейде груб и недодялан (което не личеше от пръв поглед), качества, които Каупъруд не можеше да разбере; Маккенти някак си привличаше със своя характер оня необхватен престъпен свят, толкова близък на душата му. Има хора, които не са нито артистични, нито одухотворени, още по-малко емоционални, които не са и философски интересни, но въпреки това сякаш олицетворяват живота и те привличат — може би не са чисти като кристал, но не са и съвсем тъмни, а са като ахата — замъглени и странни. Тригодишно дете, Маккенти бил доведен от родителите си, емигрирали по време на глад от Ирландия. Отрасъл в колиба в южните покрайнини на Чикаго до гъста плетеница от железопътни линии и като малък лазел по пръстения й под. След като години наред бил надничар на железния път до тях, баща му бил повишен в секционен отговорник, а Джон-младши, едно от осемте деца, още от малък вършел най-различни неща — работел като момче за всичко в един магазин, после станал разносвач в телеграфна компания и накрая барман. Именно като барман започнал новия си живот — забелязал го един прозорлив политик, който го насърчил да се кандидатира за законодателното събрание на щата и да учи право. Още като малък Джон научил какво ли не — да краде, да пълни избирателните урни с фалшиви бюлетини, да продава избирателни гласове, опознал и силата на властниците да издигат и свалят хора, подкупите, семействеността, използването на пороците — всичко, което представлява (или представляваше) светът на политическите, финансовите и обществените борби в Съединените щати. Във висшите слоеве съществува доста превратното мнение, че на дъното не можеш да научиш нищо. Ако човек можеше да надникне в широкия, но уравновесен характер на Джон Дж. Маккенти, щение да открие някаква странна мъдрост и още по-странни спомени, цели светове от грубост, нежност, грешки и пороци, изстрадани, понесени и носещи дори радост — безразсъдния ненаситен живот на звяра, не притежаващ нищо, което да го ръководи, освен своите усещания, инстинкти и желания. Въпреки всичко този човек имаше вида и поведението на джентълмен.

Сега четиридесет и осем годишният Маккенти беше изключително влиятелен. Огромната му къща в Западната страна на града на ъгъла на Харисън стрийт и Ашланд авеню се посещаваше по всяко време от финансисти, предприемачи, собственици на кантори, свещеници, съдържатели на кръчми — накратко казано, от цялата гама на дейния и изтънчен политически свят. Тези хора можеха да получат от Маккенти разумен съвет, успокоение и решение, от които понякога се нуждаеха извънредно много и за които искаха да си платят по едни или друг начин — често само с благодарност и признание на ръководната му роля. Полицаи и служители от полицията, заслужаващи да бъдат уволнени, които той понякога успяваше да спаси, майки, чиито прегрешили синове и дъщери измъкваше от затворите и отново ги връщаше по домовете им, съдържатели на вертепи, които защитаваше от твърде грубото рушветчийство на местната полиция, политици и съдържатели на пивници, заплашвани да бъдат пометени от недоволството на гражданите — за всички тях в час на изпитание той бе като изпратен от небесата син на светлината, нещо като бог на западните щати — с гладко добродушно артистично лице, всесилен, състрадателен към всички, съвършен. От друга страна, имаше и неблагодарници, непреклонни или лицемерни фанатици и реформатори, заговорничещи и плетящи интриги съперници, които откриваха, че за тях е пагубно да се възправят срещу него. Имаше и много подлизурковци около почти императорския му трон, които винаги му бяха на разположение. Маккенти се обличаше скромно, не бе претенциозен във вкусовете си, беше женен и (очевидно) много щастлив, смяташе се за католик, макар че всъщност не проявяваше набожността си, беше приветлив и съсредоточен и приличаше на Буда — могъщ и загадъчен.

Каупъруд и Маккенти се запознаха една пролетна вечер у Маккенти. Прозорците на голямата къща бяха отворени зад дръпнатите пердета, които се поклащаха леко на ветреца. Заедно с аромата на зараждащата се зеленина се носеше и миризмата на кланица.

След като изпрати две препоръчителни писма — от Адисън и от някакъв доста известен съдия, осигурени му от Ван Сикъл, Каупъруд бе поканен на посещение. Щом дойде, му предложиха питие, пура, запознаха го с мисис Маккенти, която не участваше в светския живот и винаги изпитваше удоволствие да се срещне поне за миг със знаменитостите от. висшето общество, и накрая го поканиха в библиотеката. Ако беше обърнал внимание, Каупъруд щеше да забележи, че мисис Маккенти е пълна петдесетгодишна жена, нещо като една презряла Ейлийн, но все още запазила нещичко от някогашната си предизвикателна красота и прикриваща доста умело, че някога е била проститутка. Така се случи, че тази вечер Маккенти беше в чудесно настроение. Точно сега не го тревожеха никакви политически проблеми. Беше началото на май. Навън дърветата бяха напъпили, врабчетата и червеношийките чуруликаха и даваха воля на настроенията си. Във въздуха се носеше лека омара и първите комари проучваха завесите по прозорците и вратите. Въпреки многото си грижи Каупъруд също беше в добро настроение. Обичаше лошота — дори най-трудните му усложнения, а може би най-много тях. Природата беше красива, понякога нежна, но си струваше да живееш именно заради трудностите, замислите, интригите, сплетните, които трябва да изглаждаш и преодоляваш.

— Е, мистър Каупъруд — започна Маккенти, когато влязоха накрая в прохладната приятна библиотека, — с какво мога да съм ви полезен?

— Мистър Маккенти — отвърна Каупъруд, като претегляше думите и пускаше в ход най-добрите си качества, — не е кон знае какво, но все пак е нещо. Бих желал да получа концесия от градския съвет на Чикаго и ви моля да ми помогнете, стига да искате. Зная, можете да ме попитате защо не отида направо в съвета. Бих го направил, само че има кръгове — хора, — които сигурно ще дойдат при вас. Надявам се, няма да се обидите, ако кажа, че винаги съм ви смятал за нещо като арбитър в политическите свади на Чикаго.

Маккенти се усмихна.

— Ласкаете ме — отвърна сухо той.

— Аз съм сравнително нов човек за Чикаго — продължи меко Каупъруд. — Тук съм едва от година-две. Идвам от Филаделфия. Занимавам се с финансово посредничество и съм вложил капитал в няколко газови компании, създадени в Лейк Вю, Хайд Парк и другаде в предградията, както вероятно сте прочели напоследък във вестниците. Не съм техен собственик, в смисъл че по-голямата част от вложените в тях пари не са мои. Дори не ги ръководя в тесния смисъл на думата. Бих могъл да бъда наречен по-скоро техен инициатор и покровител, за какъвто се смятам самият аз и някои други хора.

Мистър Маккенти кимна.

— И така, мистър Маккенти, малко след като направих постъпки да получа концесии за Лейк Вю и Ханд, Парк, се сблъсках с онези, които оглавяват трите стари градски газови компании. Както сигурно си представяте, те се възпротивиха много на това да навляза в окръг Кук, макар и всъщност да не засягах техни територии. Оттогава се борят против мен със съдебни дела, с разпоредби и обвинения в подкупи и заговорничество.

— Зная — прекъсна го мистър Маккенти. — Дочух нещо.

— Точно така — отвърна Каупъруд. — Тъй като се съпротивляваха, предложих да слеем трите стари с трите нови компании, да си издействуваме ново разрешително и да обединим газоснабдяването в града. Те не се съгласиха, струва ми се, главно защото не съм тукашен. Оттогава един друг човек, мистър Шрайхарт — Маккенти кимна, — който не е имал нищо общо с производството на газ тук, се намеси и предложи да ги обедини. Неговото намерение е да постъпи точно така, както исках да постъпя аз, само че той предлага освен това, след като обедини трите стари компании, да проникне в нашата нова територия, да ни ограби и да ни принуди да продадем акциите си, като получи други концесии за тези предградия. Както знаете, говори се, че те ще бъдат присъединени към Чикаго, и тогава концесиите за града на тези три компании ще са валидни, наред с нашите. Това, както се убеждавате, ни принуждава да направим едно от следните неща: да продадем акциите сега при най-добри за нас условия, да продължим борбата с големи загуби, без да се опитваме да отвърнем на удара с удар, или да отидем в градския съвет и да поискаме концесия за самия град — обща концесия за продажбата на газ в Чикаго успоредно със старите компании с единственото намерение да защитим себе си, както обича да се изразява един от моите чиновници — добави шеговито Каупъруд.

Маккенти отново се усмихна.

— Разбирам — каза той. — И все пак не искате ли твърде много, мистър Каупъруд? Наистина ли смятате, че обществеността е на мнение, че градът има нужда от нова газова компания? Вярно, старите компании не са много щедри. Светилният газ в собствения ми дом не е от най-добрия. — Той се усмихна неопределено и се приготви да слуша по-нататък.

— Мистър Маккенти, зная, че сте практичен човек — продължи Каупъруд, без да обръща внимание на това, че той го е прекъснал, — и аз съм такъв. Не съм дошъл при вас да ви разказвам някаква смътна история за проблемите си с надеждата, че ще проявите интерес от съчувствие. Разбирам, че да внесеш някакво законно предложение в градския съвет на Чикаго е едно. Но че да успееш да го прокараш и то да бъде одобрено от градските власти — съвсем друго. Имам нужда от съвет и помощ, но не ги прося. Ако успея да получа обща концесия, каквато ви описах, ще спечеля доста пари. С нея ще мога да разпродам акциите на новите компании, които са напълно солидни и необходими. Старите компании няма да могат да ме изядат. Всъщност тази концесия ми трябва, за да защитя интересите си и да имам възможност да продължа борбата. Зная, никой от нас не се занимава с политика или финанси просто така. За да получа такава концесия, ще трябва да платя някъде към триста-четиристотин хиляди долара, четвърт или дори половината от онова, което ще спечеля от нея, при условие че се осъществи моят план за сливането на новите и старите компании. — Каупъруд отново не бе съвсем искрен, предпочете да не рискува. — Излишно е да ви казвам, че ще разполагам с предостатъчен капитал. С концесията ще го спечеля. Накратко, искам да знам дали ще ме подкрепите политически и ще се присъедините към мен при условията, които предлагам? Още сега ще ви кажа съвсем открито кои са моите съдружници. Ще ви разкрия всички данни и подробности, за да разберете сам как стоят нещата. Ако установите в някои момент, че съм представил нещо в невярна светлина, вие естествено сте напълно в правото си да се оттеглите. Както вече ви казах — заключи той, — не съм просяк. Не съм дошъл, за да крия каквото и да било или да ви заблуждавам относно важността на всичко това за нас. Искам да сте запознат с фактите. Искам да ми помогнете при условия, които смятате за честни и справедливи. Всъщност единственото ми затруднение в това положение е, че не принадлежа към каймана на тукашното общество. Ако принадлежах, войната за газа отдавна да е приключила. Тези господа, които на драго сърце се реорганизират чрез мистър Шрайхарт, са срещу мен главно защото съм сравнително отскоро в Чикаго и не съм от тяхната среда. Ако бях един от тях — той махна леко с ръка, — тази вечер едва ли щях да съм тук и да ви моля за услуга, макар и това да не означава, че не ми е приятно да съм тук и че няма да се радвам да работя по какъвто и да е начин с вас. Просто обстоятелствата се стекоха така, че пътищата ни не са се пресичали.

Докато говореше, той се бе вторачил почти наивно в Маккенти, който го слушаше внимателно и през цялото време чувствуваше, че имаше пред себе си необикновен, способен, загадъчен и много силен човек. Каупъруд говореше направо, без недомлъвки и в същото време проницателно, което се хареса на Маккенти. Вметнатата между другото забележка за „каймака на обществото“, което не го признава, му се стори не само забавна, но му и допадна. Той разбра какво му казва Каупъруд. Според него гостът му бе нов и доста приятен финансист. Очевидно се движеше сред кадърни хора, ако можеше да се вярва на онези, конто така горещо му го бяха препоръчали. Маккенти, както Каупъруд знаеше добре, не проявяваше никакъв интерес към старите компании, а също така — макар и да не бе го казал — не изпитваше особени симпатии към тях. За него те бяха само далечни акционерни дружества, които при нужда отдаваха, почит на политиците и очакваха в замяна политически услуги. През няколко седмици те ходеха в съвета да искат нови и нови концесии за газопроводи (със специални предимства за някои улици), да настояват за по-добри (по-изгодни) договори за осветление, за предимства по речните докове, за по-ниски данъци и така нататък. Лично Маккенти не обръщаше голямо внимание на тези работи. В градския съвет имаше познат, който му беше много верен — един крайно влиятелен ирландец на име Патрик Даулинг, як и енергичен, истински цербер на системата, който работеше с кмета, градския ковчежник и данъчния инспектор — всъщност с всички служители в тогавашната администрация — и имаше грижата за рушветите и за съответното уреждане на тези дребни въпроси. Мистър Маккенти познаваше само двама-трима служители от Южната газова компания, и то съвсем бегло. Не му харесваха особено. Истината беше, че старите компании бяха управлявани от хора, които смятаха политици от рода на Маккенти и Даулинг за много опасни, и ако все пак им даваха подкупи и вършеха някои други нечестни неща, то беше само защото бяха принудени.

— Да-а — отвърна мистър Маккенти, като си играеше умислено със златния ланец на часовника си, — вашият план е интересен. Старите компании няма естествено да останат доволни, че искате конкурентна концесия, но след като веднъж я получите, няма да могат да възразят, нали? — Той се усмихна. Говореше без никакъв ирландски акцент. — В известен смисъл тази история може да не бъде особено приятна, но няма страшно. Те сигурно ще надигнат голям вой, макар че също не са много почтени към хората. Но след като сте им предложили да се обедините, не виждам защо ще възразяват. В крайна сметка това ще се окаже изгодно както за тях, така и за вас. Концесията просто ще ви даде възможност да поставите по-добри условия.

— Точно така — каза Каупъруд.

— И твърдите, че разполагате със средства да прокарате газопровод в целия град и можете да се преборите с конкурентите, ако не отстъпят?

— Имам средствата — потвърди Каупъруд, — но дори да ги нямах, пак щях да си ги осигуря.

Мистър Маккенти погледна много сериозно мистър Каупъруд. Между двамата бе възникнала някаква взаимна симпатия, разбиране и възхищение, все още изместени на заден план от личните интереси. Каупъруд бе интересен на мистър Маккенти, защото беше от малцината предприемачи, които, когато имаха работа с него, не се държаха надуто, лицемерно, дори двулично.

— Добре, ще ви кажа какво ще направя, мистър Каупъруд — каза той накрая. — Ще претегля всичко. Нека помисля до понеделник. Разбирам, сега има повече основания да ви дадат обща концесия за газа, отколкото след време. Защо не съставите молбата и не ми я дадете? И тогава ще разберем какво мислят и някои от другите господа от градския съвет.

При думата „господа“ Каупъруд почти се усмихна.

— Вече съм я написал — каза той. — Ето я.

Маккенти я взе изненадан, но и доволен от тази проява на предприемаческа деловитост. Енергичните предприемачи от този тип му харесваха — още повече че самият той не беше предприемач и че мнозина от хората от бранша, които познаваше, бяха безхарактерни и обидчиви.

— Оставете ми я — каза той. — Ако ви е удобно, можем да се срещнем в понеделник. Заповядайте.

Каупъруд стана.

— Реших, че е най-добре да дойда и да разговарям направо с вас, мистър Маккенти — отвърна той, — и сега съм доволен, че го сторих. Ако си направите труда да проучите въпроса, ще разберете, че съм ви представил нещата такива, каквито са. Планът ми ще донесе големи печалби, макар че е необходимо малко време да бъде доработен докрай.

Мистър Маккенти разбра какво иска да му каже той.

— Да — отвърна любезно, — съмнение няма. Докато се ръкуваха, двамата се гледаха в очите.

— Според мен ви е хрумнала прекрасна идея — завърши Маккенти с разбиране. — Наистина прекрасна идея. Заповядайте следващия понеделник или някъде в началото на седмицата и аз ще ви кажа мнението си. Идвайте винаги, когато имате нужда от мен. Ще ми е приятно да ви видя. Чудесна вечер, нали? — добави той, като погледна навън, щом приближиха вратата. — Каква хубава луна! — На небето грееше сърпът на луната. — Лека нощ.