Теодор Драйзер
Титан (53)

Глава LIII
ОБЯСНЕНИЕ В ЛЮБОВ

Този ден Беренис се замисли за първи път сериозно за своето бъдеще. Мина й мисълта за женитба, но вместо да вика отново Браксмър или изнурително да преследва някой друг, още по-неприемлив и от него, може би щеше да е по-разумно да съобщи просто и изискано на приятелите си, че майка и е изгубила състоянието си и сега тя е принудена да се залови за някаква работа, да дава уроци по танци или да стане професионална танцьорка. Един ден Беренис съобщи невъзмутимо на майка си какво е решила. Мисис Картър, привикнала отдавна да води паразитен начин на живот, нямаше представа как се печелят пари, затова бе ужасена. Като си помислеше само, че тя и „Беви“, прекрасната й дъщеря, а следователно и синът й трябва да водят скучна и прозаична борба за насъщния, и то след всичките й мечти! Тя въздишаше и плачеше тайно, после написа едно предпазливо обяснение на Каупъруд и го помоли да се видят насаме, след като той се върне в Ню Йорк.

— Не смяташ ли, че е най-добре да продължим още малко да живеем както досега? — подхвърли мисис Картър на Беренис. — Сърцето ми се къса, като си помисля, че ти с твоето образование трябва да паднеш толкова ниско, че да даваш уроци по танци. Засега е за предпочитане да не предприемаме нищо. Можеш да се омъжиш добре и тогава всичко ще се уреди. За мен няма какво да мислим. Все някак си ще преживея. Но ти… — Уморените очи на мисис Картър изразяваха ясно мъката, която тя изпитваше. Беренис се трогна от проявената към нея обич, понеже знаеше, че е искрена, но колко глупава се беше оказала майка й и колко слаба наистина, та тя да разчита на нея!

При разговора си с мисис Картър Каупъруд заяви решително, че Беренис постъпва донкихотовски, че нервите й са разстроени, щом като настоява да промени начина си на живот, да отбягва обществото и да погубва прекрасното си очарование с професионални задължения. По предварителна уговорка с мисис Картър той побърза да замине за Поконсоу, понеже знаеше, че по това време момичето ще бъде там само. След случката с Бийлс Чадси Беренис постоянно го избягваше.

Когато пристигна към един часа следобед в хладния януарски ден, земята беше покрита със сняг, а пейзажът наоколо — окъпан в кристална светлина, която се отразяваше в очите с чуден диамантен блясък — сякаш въздухът бе насечен от проблясъците на безброй скъпоценни камъни. Вече имаше автомобили и Каупъруд караше спортна кола с осемдесет конски сили, чиято тъмнокафява лакирана повърхност отразяваше светлината. С тежко кожено палто и шапка от черна агнешка кожа той спря пред вратата.

— Е, Беви, как сте? — възкликна, като се престори, че не знае за отсъствието на мисис Картър. — Как е майка ви? Тук ли е?

Беренис го погледна решително със студения си, открит и проницателен поглед и го посрещна любезно, със сдържана усмивка. Беше със синя дочена престилка, каквито носят художниците, а в ръката й проблясваше палитра с разноцветни бои. Рисуваше и мислеше — основното, което правеше тези дни, мислеше за Браксмър, Каупъруд, Килмър Дюелма и половин дузина други мъже, както и за сцената, танците, рисуването. Животът й се променяше коренно пред очите й, той отново наподобяваше разбърканите части на детска мозайка, които трябваше да бъдат подредени така, че да образуват красива картина, стига само Беренис да издържеше.

— Влезте — покани го тя. — Студено е, нали? Вътре гори чудесен огън. Не, мама не е тук. Замина за Ню Йорк. Мисля, че можете да я намерите в апартамента. Дълго ли ще останете в Ню Йорк?

Държеше се весело, жизнерадостно, мило, но сдържано. Каупъруд усети дълбоката пропаст, която ги делеше. Тя винаги беше съществувала. Той чувствуваше, че дори момичето да го разбира и харесва, имаше и нещо друго — условности, амбиция или някакъв негов недостатък, — което го отчуждаваше от нея и я правеше безкрайно далечна. Той погледна стаята, картината, която Беренис рисуваше (заснежен пейзаж, гледан от хълм), изгледа, който се разкриваше от прозореца, и няколкото скици на танцуващи фигури, които тя беше нарисувала наскоро и сега беше окачила на стената — прекрасни фигурки с къси туники. Погледна и нея в необичайната й престилка на художник и намери, че много й прилича.

— Както винаги, Беренис — каза той, — изкуството за вас е над всичко. То е вашият свят. Не можете да живеете без него. Тези работи са прекрасни. — Каупъруд посочи с ръка, от която бе махнал ръкавицата, към една от скиците с танцьорите. — Все пак не съм дошъл при майка ви. А при вас. Получих много странно писмо от нея. Пише ми, че искате да се откажете от светското общество и да започнете да давате уроци или нещо такова. Дойдох, защото исках да поговорим за това. Не смятате ли, че постъпвате твърде прибързано?

Сега той говореше, сякаш интересът му към нея бе породен от причина, нямаща нищо общо с него.

Застанала с четка в ръка пред картината, Беренис го гледаше студено., любопитно, предизвикателно и недоверчиво.

— Не, не смятам — отговори спокойно тя. — Знаете как стоят нещата, така че мога да говоря напълно откровено. Зная, че мама винаги е имала най-добри намерения. — Върху устните й се изписа едва доловима горчивина. — Май е по-добра, отколкото умна. Колкото до вашите подбуди, искам да вярвам, че и те са били продиктувани от най-искрени чувства. Зная, че е така. Щеше да е неблагодарно от моя страна да се съмнявам в противното. — Каупъруд се бе вторачил в Беренис и на нея й се стори, че нещо в очите му трепна и потъна в дълбините им. — И въпреки това смятам, че не можем да продължаваме както досега. Ние не разполагаме със средства. Защо да не работя? Всъщност какво друго ми остава да правя?

Тя млъкна, а Каупъруд продължаваше да я гледа, без да казва нищо. С обикновената си измачкана престилка, със сините очи, впити в него изпод разпуснатата червена коса, тя му се струваше най-прекрасното същество, което беше виждал някога в живота си. Какъв остър, възвишен разум! Беше толкова надарена, толкова блестяща и очите й подобно на неговите гледаха съвсем безстрашно. Бе запазила душевно равновесие.

— Беренис — каза тихо Каупъруд, — нека ви кажа нещо. Преди малко ми направихте честта да споменете за добрите подбуда, подтиквали ме да давам пари на майка ви. А от моя гледна точка тези подбуди не бяха от най-добрите. Няма да ви казвам за какви ги мислех в началото. Зная какви са сега. Ако ми позволите, ще разговарям откровено с вас, още повече че тук сме само двамата. Не зная дали сте в течение, но когато срещнах за първи път майка ви, случайно научих, че има дъщеря — тогава това не ме интересуваше изобщо. Отидох в дама й като гост на един мой приятел от финансовите среди, който се възхищаваше много от нея. В началото и аз й се възхищавах, защото тя притежава обноски на родена аристократка… а беше и привлекателна. Един ден видях случайно в дома й една ваша снимка и още преди да съм отворил уста, майка ви я скри. Може би си я спомняте. В профил… направена, когато сте били на около шестнадесет години.

— Да, помня я — отвърна Беренис просто и тихо, сякаш изслушваше изповед.

— Тази фотография силно ме заинтригува. Разпитах за вас и научих всичко, което успях. После видях друга ваша снимка, увеличена, на витрината на някакъв фотограф в Луисвил. Купих я. Сега тя е в кабинета ми в Чикаго. Застанали сте до една камина.

— Спомням си — отвърна Береше развълнувана, но още плаха.

— Ще ми позволите ли да ви разкажа нещо и за моя живот? Няма да ви отнема много време. Роден съм във Филаделфия. Семейството ми винаги е живяло там. През целия си живот съм се занимавал с банково дело и с трамваен транспорт. Първата ми жена беше презвитерианка, много религиозна и строга. Беше по-възрастна от мен с шест-седем години. Известно време бях щастлив — около пет-шест години. Имаме две деца — и двете са живи. После срещнах сегашната си жена. Тя е по-млада от мен — поне с десетина години, и е много красива. В известен смисъл е по-умна от първата ми жена — поне не е толкова тесногръда и, струва ми се, по-великодушна е. Влюбих се и когато в края на краищата напуснах Филаделфия, се разведох и се ожених за нея. По онова време бях много влюбен. Струваше ми се, че е идеалната съпруга за мен, пък и досега мисля, че притежава много качества, които я правят привлекателна. Но след време и моите представи за жените полека-лека се промениха. Убедих се от жизнения си опит, че жена ми съвсем не е идеалната за мен съпруга. Тя не ме разбира. Не настоявам, че разбирам себе си, но ми стана ясно, че все някъде има жена, която да ме разбере по-добре и от самия мен, която да съзре у мен неща, които сам не мога да видя, и пак да ме обича. Трябва да ви кажа също така, че винаги съм обичал жените. За мен в света съществува само едно идеално нещо и това е жената, която бих желал да имам.

— Мисля, че ще е твърде трудно за всяка една жена да открие каква точно съпруга искате да имате — усмихна се своенравно Беренис.

Каупъруд стоеше невъзмутим.

— Да, за всяка жена освен за единствената, за която говоря — отвърна той, като натъртваше на думите.

— При всички положения задачата й ще бъде трудна — добави Беренис закачливо, но и със симпатия.

— Изповядвам се пред вас — каза сериозно и с известно усилие Каупъруд — и не търся оправдание. Жените, които съм познавал, сигурно щяха да бъдат идеални съпруги за други мъже, но не и за мен. На това ме е научил моят живот. Той ме промени.

— Смятате ли, че този процес е завършил? — попита Беренис надменно и закачливо, тон, който го озадачаваше, очароваше и предизвикваше.

— Не, не бих казал. Но идеалът ми явно се е оформил. Нося го вече години наред в себе си. Пред него всичко останало се обезценява. Все пак идеалът съществува. Всеки човек се стреми да открие своята пътеводна звезда.

Докато го казваше, Каупъруд осъзна, че прави една много необичайна за него изповед. Беше дошъл тук преди всичко за да подчини Беренис на волята си и да я накара да промени решението си. Всъщност стана точно обратното. Тя почти го превъзхождаше. Тази грациозна, стройна, съобразителна и надарена с артистизъм девойка стоеше пред него и го караше да й излива душата си, ала той я усещаше не толкова в тази светлина, а като голямо, добро и изпълнено с майчинска обич същество, което вижда, чувствува и разбира. Беше сигурен, че ще разбере и него. Беше сигурен, че Беренис ще го разбере. Той щеше да я накара да го разбере. Какъвто и да бе, каквото и минало да имаше, тя нямаше да го съди дребнаво. Не беше способна на това. Досегашните й отговори го потвърждаваха.

— Така е — каза Беренис, — всички имаме пътеводна звезда, но вие, изглежда, не можете да намерите своята. Нима се надявате да откриете вашия идеал в образа на жива жена?

— Вече съм го открил — отвърна Каупъруд възхитен от находчивостта и прозорливостта на ума й, както впрочем и на своя, на човешкия ум изобщо. Той се таеше в дълбините на човека и от време на време го смайваше със своите неразгадаеми възможности. — Надявам се, че ще се отнесете сериозно към онова, което ще ви кажа, защото то обяснява много неща. Вашата снимка ме заинтересува, тъй като видях в нея олицетворението на моя идеал — същия, който според вас се променя толкова бързо. Беше преди близо седем години. Оттогава той изобщо не се е променил. Когато ви видях в училището на Ривърсайд драйв, окончателно се убедих в това. Макар и да не казах нищо, нищо в мен не се промени. Може би смятате, че нямам право на такива чувства. Повечето хора ще се съгласят с вас. Но аз ги изпитвал, изпитвам ги и сега и това обяснява моето отношение към майка ви. Когато веднъж дойде при мен в Луисвил и ми разказа за затрудненията си, с радост се съгласих да й помогна, и то единствено заради вас. И всичко, което правя оттогава, го правя заради вас, макар и тя да не го знае. В някои отношения, Беренис, майка ви е малко недосетлива. През цялото време бях влюбен във вас — страстно влюбен. Така, както сте застанали сега, вие ми се струвате божествено красива — вие сте точно онзи идеал, за който ви говорех. Не се безпокойте, няма да ви досаждам с моето ухажване. — Беренис направи едва забележимо движение. Страхуваше се и за него. и за себе си. От него се излъчваше огромна сила. Тя не можеше да се отнесе несериозно към него, когато самият той се държеше толкова сериозно. — Направих всичко това за вас и майка ви, защото съм влюбен във вас и исках да станете прекрасното същество, което смятах, че на всяка цена ще бъдете. Не го знаехте, но вие сте истинската, главната причина да построя къщата на Пето авеню. Исках да съградя нещо, достойно за вас. Някакъв блян? Определено. Изглежда, във всичко, което правим, има частица копнеж. Красотата на тази сграда, ако тя притежава такава, се дължи на вас. Изградих я хубава с мисълта за вас.

Каупъруд замълча, Беренис също не каза нищо. Първият й подтик беше да възрази, но Каупъруд бе засегнал нейната суетност, любовта й към изкуството, преклонението й пред силата. В същото време тя изгаряше от любопитство да разбере дали той е очаквал да я превърне просто в своя любовница или беше готов да чака и да я удостои с честта да я направи своя съпруга.

— Сигурно се питате дали съм имал намерение да се оженя за вас — продължи Каупъруд, отгатнал мисълта й. — В това отношение не се различавам от повечето мъже, Беренис. Ще бъда откровен. Исках да ви имам на всяка цена. Живеех с надеждата, че ще се влюбите в мен, както аз бях влюбен във вас. Наскоро, когато на сцената се появи Браксмър, го намразих, но не ми е минавало и през ум да се намесвам. Бях напълно готов да ви загубя. Завиждах на всеки мъж, с когото ви виждах, бил той млад или стар. Завиждах дори на майка ви, защото беше толкова близо до вас, докато аз не. В същото време исках да разполагате с всичко, което ви е необходимо. Ако се бях уверил, че не обичате мен и сте намерили човека, в когото сте наистина влюбена, нямаше да се намесвам. Това е цялата история, останалото ви е известно. Но днес не съм дошъл за това. Не съм дошъл, за да ви го кажа.

Той млъкна, сякаш очакваше, че тя ще му отговори нещо, но Беренис се задоволи само да попита:

— Така ли?

— Онова, заради което съм дошъл, е да ви кажа, че искам да продължите да живеете както досега. Каквото и да си мислите за мен или за историята, която току-що чухте, повярвайте, че съм напълно искрен и безкористен. Копнежът ми по вас още не е отлитнал. Може би ще пожелаете да сте с мен. Но искам да не променяте нищо в живота си и да бъдете щастлива независимо от мен. Мечтаех за вас, но сега смея да кажа, че е било грешка. Дръжте високо глава, имате право. Като истинска лейди. Омъжете се за онзи, когото обичате истински. Ще се погрижа да получите прилична зестра. Обичам ви, Беренис, но от днес нататък ще се отнасям към вас с бащинска обич. Преди смъртта си ще ви упомена в завещанието си. Ала живейте така, както досега. Наистина няма да съм щастлив, ако и вие не сте честита.

Той млъкна, но продължи да я гледа и в тази минута вярваше искрено в онова, което казваше. След смъртта му Беренис щеше да намери името си в завещанието му. Ако тя продължеше да живее както преди, да се движи в обществото и да търси, сигурно щеше да намери някого, когото да обикне, но преди това сигурно щеше да е по-добра с него. Колкото и скъпа да му излезеше тази опека, най-важни бяха удовлетворението и насладата да спечели най-сетне нейното приятелство, да се радва на благоволението и доверието й.

Беренис, която винаги беше проявявала по-голям или по-малък интерес към Каупъруд и по природа изпитваше някаква близост с него заради неговата работоспособност, непринуденост, прямота и сила, се развълнува особено много от необикновената му откровеност и великодушие. В бъдеще можеше и да поставя под съмнение доколко той контролира искреността си, сега обаче откровеността му бе безкористна. Освен това се ласкаеше, че я беше обичал и й се беше възхищавал тайно толкова дълго, че властен мъж като него бе мечтал за нея. Това успокои смутената й суетност, заличи срама от всичко, което й се случи. В неговата откровена изповед имаше някакво благородство, което я наелектризираше и трогваше. Тя вдигна поглед към него — той стоеше пред нея с леко прошарените си слепоочия, най-привлекателното у някои мъже за някои жени — и не успя да потисне у себе си вълнението, нежността, съчувствието и майчинската любов. Очевидно Каупъруд се нуждаеше от истинска жена, цялото му поведение го подсказваше, от жена образована, с висока култура, с вкус, от жена, която да го обича, или най-малкото имаше правото да мечтае за нея. Докато стоеше пред Беренис, той приличаше едновременно на свръхчовек и на палаво момче — красив, силен, изпълнен с оптимизъм, не толкова по-възрастен от нея, тласкан от някаква пламтяща вътрешна сила, Която все повече и повече го терзаеше. Колко ли я обичаше? Беше ли в състояние да обича? Да обича когото и да било? Но правеше какво ли не, за да привлече вниманието й. Какво означаваше всичко това? Всичките тези думи? Всичките тези постъпки? Навън беше колата му, кафява и лъскава на фона на снега. Това беше великият Франк Алджърнън Каупъруд от Чикаго, който молеше нея, най-обикновеното момиче, да се държи мило с него, да не го прогонва завинаги от живота си. Всичко това действаше на ума, гордостта и въображението й.

— Сега ми харесвате повече — каза тя на висок глас. — Наистина ви вярвам. Никога досега не съм ви вярвала напълно. Не че съм убедена, че трябва да си харчите парите за мен или за мама. Но ви се възхищавам. Успяхте да го постигнете. Струва ми се, че и аз ви разбирам. Зная какви са вашите стремежи. Винаги съм изпитвала чувството, че отчасти съм ги знаела. Но сега не бива повече да ми говорите. Искам да обмисля думите ви. Не зная дали ще мога да го направя. — Тя забеляза, че нещо отново трепна в очите му и изчезна в дълбините им. — Но да не говорим повече за това.

— Беренис — поде Каупъруд с нескрита молба в гласа. — Питам се дали ме разбрахте? Толкова съм самотен… толкова съм…

— Да, разбирам ви — отвърна Беренис и протегна ръка. — Отсега нататък, каквото и да става, ще бъдем приятели, защото вие наистина ми харесвате. Не ме карайте още днес да взимам решение. Не мога да го направя. А и не искам.

— Дори при положение, че с радост бих ви дал всичко, което имам… и се нуждая от толкова малко?

— Не, първо трябва да реша за себе си. Макар че едва ли ще се съглася. Едва ли — отговори закачливо момичето. — Това е, господин опекун — засмя се тя и отблъсна ръката му.

Сърцето на Каупъруд се сви. Би дал милиони, за да я притисне в обятията си. Но само се усмихна умолително.

— Не искате ли да се качите на колата и да дойдете с мен в Ню Йорк? Ако майка ви я няма в апартамента, ще можете да отседнете в „Нидерландия“.

— Не, не днес. Надявам се скоро да се върна. Аз или мама ще ви съобщим.

След няколко прощални думи Каупъруд излезе бързо, качи се на колата, махна на Беренис в окъпания в пурпур залез и пое през снега на изток към Ню Йорк, където се надяваше да стигне за вечеря.

Дано запази приятелското й разположение и съчувствие. Дано!