Теодор Драйзер
Титан (2)

Глава II
РАЗУЗНАВАНЕ

Град Чикаго, с чието развитие личността на Франк Алджърнър Каупъруд щеше скоро да бъде несъмнено свързана. Кой ще се увенчае с лавровия венец на първенец в тази Флоренция на западните щати? Този град, наподобяващ съскащ пламък, символизиращ цяла Америка, този поет в кожени каубойски панталони и облекло от еленови кожи, този груб, суров титан, този Бърнс на градовете. Разпрострял се край бляскаво езеро, крал в дрипи и кръпки, селяндур, дърдорещ епични слова, скитник, странник между градовете със замаха на Цезар в помислите и с драматичната сила на Еврипид в душата. Същински бард сред градовете, възпяващ велики. дела и велики надежди, заровил грубите си обуща дълбоко в тинята на обстоятелствата. О, Гърцийо, вземи си Атина! Италийо, запази си Рим! Това беше Вавилон, Троя, Ниневня на новото време. Тук бяха дошли да гледат зяпналият Запад и изпълненият с надежди Изток. Тук гладни и недодялани мъже, надошли от фабрики и ниви с глави, пълни с идилични и романтични блянове, градяха сред калищата своя блестящ град.

От Ню Йорк, Върмънт, Ню Хампшир и Мейн бе пристигнало странно общество от упорити, търпеливи, решителни хора, неизучили още буквара на изтънчеността, гладни за нещо, което дори когато го постигнеха, не можеха да проумеят, зажаднели да бъдат наричани велики, решени да се прославят, без изобщо да знаят как. Тук идваха мечтателният богат южняк, лишен от своето наследство^[1], изпълненият с надежди студент от Йейл, Харвард и Принстън, извоювалият избирателни права рудокопач от Калифорния и Скалистите планини с торбички злато и сребро. Тук вече бяха пристигнали объркани чужденци, смутени от неразбираемата реч — унгарци, поляци, шведи, германци, руснаци, търсещи колониите на сънародниците си и избягващи съседи от друга раса.

Тук бяха негърът, проститутката, мошеникът, комарджията, раг excellence^[2] романтичният авантюрист. Град с шепа кореняци, град, препълнен със сбирщина, дошла от хиляди други градове. Ярко блестяха светлините на публичните домове, силно кънтяха звуците на банджо, цитри и мандолини из кръчмите, всички мечти и жестокости на времето сякаш се събираха, за да се веселят (и наистина се веселяха) в това новооткрито чудо — живота в столицата на западните щати.

Първият виден гражданин на Чикаго, когото Каупъруд потърси, беше директорът на „Лейк сити нешънъл банк“, най-голямата финансова организация в града с капитал от над четиринадесет милиона долара. Банката се намираше на Диърборн стрийт в Мънроу, на една-две пресечки от хотела на Каупъруд.

— Разберете кой е този човек — разпореди се мистър Джуда Адисън, председател ма банката, когато видя Каупъруд да влиза в приемната му.

Прозорците в кабинета на мистър Адисън бяха разположени така, че протегнеше ли врат, той можеше да види всички, които влизат в приемната му, преди още те да са го забелязали, и остана поразен от лицето и силата на Каупъруд. Дългото общуване с банковия и деловия свят бяха засилили още повече свободата и увереността, присъщи на Каупъруд. Той изглеждаше необикновено зрял за своите тридесет и шест годили — учтив, уравновесен, проницателен, с очи, красиви като на нюфаундлендско или овчарско куче, невинни и обаятелни. Чудесни очи, меки, понякога преливащи от пролетна свежест, излъчващи щедро човешко разбиране, които в миг можеха да станат жестоки и да започнат да хвърлят мълнии. Измамни очи, неразгадаеми, но очарователни както за мъжете, така и за жените, независимо от общественото им положение и условията на живот.

Секретарят се върна с препоръчителното писмо на Каупъруд, който побърза да влезе.

Мистър Адисън се надигна несъзнателно от мястото си — нещо, което невинаги правеше.

— Приятно ми е да се запозная с вас, мистър Каупъруд — каза любезно той. — Видях ви току-що да влизате. Нали виждате какви са ми прозорците, пред очите ми е всичко наоколо. Седнете, няма да откажете една ябълка, нали? — Той издърпа някакво чекмедже отляво, извади няколко лъскави тъмночервени ябълки и му подаде една. — Всяка сутрин по това време изяждам по ябълка.

— Не, благодаря — отвърна учтиво Каупъруд, като преценяваше характера и умствените възможности на своя домакин. — Никога не ям между закуската и обеда, но ви благодаря за любезността. Просто минавам през Чикаго и си помислих, че мога да ви връча тона писмо още сега. Струва ми се, бихте могли да ми разкажете нещичко за града от гледна точка на капиталовложенията.

Докато Каупъруд говореше, Адисън — нисък, набит и червендалест мъж с прошарени бакенбарди чак до долния кран на ушите, със сурови, бляскави мигащи сиви очи, горд, щастлив и самонадеян — дъвчеше ябълката и съзерцаваше Каупъруд. Както се случва в живота, той често харесваше или не харесваше хората още от пръв поглед и много се гордееше с умението си да ги преценява. Бе почти глупаво за сдържан човек като него, по той веднага бе завладян от Каупъруд — мъж, превъзхождащ го извънредно — не поради писмото на Дрексъл, в което се говореше за „безспорния му финансов гений“ и за ползата, която ще има Чикаго, ако той се засели в него, а заради това смайващо чудо — очите му. Каупъруд, макар наглед непреодолимо сдържан, излъчваше огромна човечност, която развълнува неговия събрат банкер. И двамата бяха по своему живи загадки, но филаделфиецът бе много по-изтънчен. Адисън правеше впечатление на добър енориаш и примерен гражданин, бе изразител на схващания, с каквито Каупъруд никога не би се унизявал. И двамата бяха жестоки по свой начин, ненаситни за материални блага, само че Адисън беше по-слабият, тъй като все още се страхуваше — много се страхуваше — от онова, което можеше да му донесе животът. Мъжът пред него не притежаваше чувство за страх. Адисън раздаваше разсъдливо пари за благотворителни цели, уж се придържаше към скучния обществен ред, преструваше се, че обича жена си, от която му беше дошло до гуша, и тайно се отдаваше на своите човешки удоволствия. Мъжът пред него не се придържаше към нищо, не споделяше нищо с никого освен с най-близките си, над които властваше духовно, и правеше онова, което сметнеше за добре.

— Разбира се, ще ви кажа, мистър Каупъруд — отвърна Адисън. — Ние, хората от Чикаго, имаме толкова високо мнение за себе си, че понякога се страхуваме да изречем всичко, което мислим, та да не би да изглеждаме малко чудати. Приличаме на най-малкия син в семейството, който знае, че може да напердаши всички останали, но не желае да го прави — поне засега. Не сме толкова красиви, колкото бихме могли да бъдем — виждали ли сте някога красиво подрастващо момче, — но сме абсолютно сигурни, че ще станем. Дрехите и обущата ни смаляват всеки шест месеца, затова не изглеждаме чак толкова модерни, но под тях има големи, здрави и яки мускули и кости, мистър Каупъруд, вие сам ще го откриете, когато се вгледате по-добре наоколо. Тогава ще престанете да обръщате такова внимание на облеклото.

Кръглите и искрени очи на мистър Адисън се присвиха и за миг станаха сурови. В гласа му се появи някаква метална твърдост. Каупъруд усети, че той е искрено влюбен в града, в който се беше заселил. Чикаго бе най-обожаваната му любима. В следващия миг кожата около очите му се набръчка, устните се отпуснаха и Адисън се усмихна.

— С удоволствие ще ви кажа всичко, което мога — продължи той. — Има много интересни неща за разказване.

Каупъруд му отправи лъчезарен и насърчителен поглед. Започна да разпитва за развитието на една или друга промишленост, за един или друг търговски бранш или занаят. Тук някак си беше по-различно от атмосферата във Филаделфия — бе някак по-свежо и богато. Стремежът към растеж и към максималното използване на тукашните предимства беше присъщ на западните щати. Този стремеж бе едната страна от живота тук и се харесваше на Каупъруд, независимо дали той щеше да се възползва от него или не. Той бе благоприятен за собственото му бъдеще. Каупъруд трябваше да накара хората да забравят неговото минало на затворник, да се отърве от жена си и двете си деца — юридически (нямаше намерение да пренебрегва финансовите си задължения към тях). Трябваше да прояви малко от западняшкото безгрижие и ентусиазъм, за да си прости силата и свободата, с които пренебрегваше и отхвърляше общоприетите условности. Аз стоя над всичко, такова беше неговото кредо, но за да го следва, трябваше да заобикаля и превъзмогва предразсъдъците на другите. Усети, че банкерът пред него, макар и да не бе станал глина в ръцете му, бе склонен към едно силно и полезно приятелство.

— Моите впечатления от града са напълно благоприятни, мистър Адисън — каза Каупъруд след малко, макар и дълбоко в себе си да призна, че това не е съвсем вярно — не беше сигурен дали в края на краищата ще намери сили да живее в такъв разкопан и строящ се град. — Видях само част от него от влака. Хареса ми неговият размах. Уверен съм, че Чикаго има бъдеще.

— Предполагам, пристигнали сте през Форт Уейн — каза надменно Адисън. — Видели сте най-лошата му част. Ще ми позволите да ви покажа някои от най-хубавите квартали. Къде впрочем сте отседнали?

— В „Гранд Пасифик“.

— Колко време ще останете тук?

— Не повече от ден-два.

— Чакайте да помисля — и мистър Адисън извади часовника си. — Предполагам, няма да имате нищо против да се срещнете с някои от нашите най-изтъкнати хора — разполагаме с малка трапезария в клуба „Юниън лийг“, където от времена време се отбиваме. Ако желаете, ще ми бъде приятно да дойдете с мен в един часа. Там положително ще намерим някои от тях — някои от пашите адвокати, търговци и съдии.

— Прекрасно — каза простичко филаделфиецът. — Вие сте повече от великодушен. Междувременно ми се иска да се срещна с още един-двама души — той стана и погледна своя часовник, — ще намеря „Юниън“. Къде са канцеларията на „Арнийл и Ко“?

Щом чу името на богатия ангросист на месо, един от най-големите вложители на банката, Адисън се размърда леко в знак на одобрение. В този момък, който бе поне с осем години по-млад от него, той съзря бъдещ финансов магнат.

След като разговаря с представителния, сдържан и нападателен Арнийл и хитрия директор на фондовата борса, Каупъруд срещна на обяда в „Юниън“ най-различни мъже, между тридесет и пет и шестдесет и пет годишни, които се бяха събрали около масата в отделно сепаре с мебели от черен орех, украсени с резба, с портрети на знатни чикагски граждани по стените и — опит за артистичност, с цветни стъклописи по прозорците. Имаше ниски и високи мъже, слаби и пълни, тъмнокоси и руси, с очи и челюсти, с които приличаха, като се почне от тигъра и риса и се стигне до мечката и лисицата, до покорното голямо куче и навъсения булдог. В тази отбрана компания нямаше слаби хора.

Мистър Арнийл и мистър Адисън се харесаха много на Каупъруд като ловки и целеустремени хора. Още един човек привлече вниманието му — Ансън Мерил, дребен, учтив, изтънчен, той бе създаден да живее сред дворци, лакеи и изобщо сред някакъв далечен разкош, Адисън му го представи като прочут крал на манифактурата и водещ търговец на едро и дребно в Чикаго.

Друга знаменитост беше мистър Рамбо, инициатор на железопътното строителство, на когото Адисън подметна с шеговита усмивка:

— Мистър Рамбо, мистър Каупъруд идва от Филаделфия и се опитва да разбере струва ли си да хвърли тук малко пари. Не можете ли да му продадете малко от онази негодна за нищо земя, която притежавате на северозапад?

Рамбо — сдържан, блед, чернобрад, доста силен и точен, облечен, както забеляза Каупъруд, с много по-изискан вкус, отколкото някои от останалите, — го погледна внимателно, но възпитано и ненатрапчиво, с блага тайнствена усмивка. В отговор получи поглед, който вероятно нямаше да забрави до края на живота си. Очите на Каупъруд говореха много повече от всички думи. Вместо да се пошегува леко, мистър Рамбо реши да разясни някои неща за Северозапада. Може би този филаделфиец щеше да прояви интерес.

За човек, преминал през тежка житейска битка в един от големите градове, вкусил от всичките прояви на човешкото лицемерие, почтеност, съчувствие и задкулисни интриги на управниците, които неизбежно откриваме във всеки американски град, нравът и важността на първенците в друг град значеха много и същевременно почти нищо. Каупъруд отдавна бе стигнал до мисълта, че хората са еднакви, откъдето и да ги погледнеш, при каквито и обстоятелства, климатични или други, да са поставени. Най-забележителната им черта бе според него, че са странно измамни, че са всичко или нищо в зависимост от времето и условията. В свободните си мигове, които съвсем не бяха много, и когато не бе погълнат от сметките си, той често размишляваше какво всъщност е животът. Ако не беше преди всичко голям финансист и чудесен организатор, би могъл да стане краен философ индивидуалист — дейност, която, ако той изобщо се бе замислил по онова време за нея, щеше да му изглежда твърде незначителна. Неговото призвание, както го разбираше той, беше материалното в живота или по-скоро опия сложни теореми и силогизми, на които е подчинено материалното и които го превръщат в богатство. Бе дошъл тук, за да се заеме с големите всеобщи нужди на Средния запад — да завладее, ако може, някои източници на богатство и власт и да си извоюва признат авторитет. В тазсутрешните си разговори бе научил за размерите и вида на кланиците, за големите железопътни и параходни компании, за нарастващото значение на недвижимите имоти, за спекулациите със зърнени храни, за хотелиерството и железарството. Бе научил за промишлените компании, произвеждащи било вагони, било подемници, сноповръзвачки, вятърни мелници или парни машини. Очевидно всеки нов отрасъл на промишлеността потръгваше в Чикаго. В разговора си с един от директорите на Търговската палата, за когото носеше писмо, научи, че тук на борсата акции почти не се предлагали. Сключвали се сделки главно за пшеница, царевица и други зърнени храни. Големите акции от източните щати се изкупували и разпродавали единствено на нюйоркската борса по телеграфа.

Докато наблюдаваше тези мъже, всички приятни и учтиви, които говореха най-общо и криеха своите дръзки планове, Каупъруд се питаше как ли ще преуспее сред тях. Имаше да преодолява толкова много трудности. Никой от тези мъже, любезен по свой си търговско-светски начин, не знаеше, че доскоро гой е лежал в затвора. Доколко ли това щеше да промени отношението им? Никой не знаеше, че макар и женен с две деца, Каупъруд възнамерява да се разведе и да се ожени за момичето, присвоило си ролята, която бе изпълнявала някога неговата съпруга.

— Сериозно ли смятате да поостанете в Северозапада? — запита с интерес мистър Рамбо към края на обеда.

— Такъв е засега планът ми, след като приключа в Чикаго. Мисля да отида за малко там.

— Нека ви представя тогава на неколцина интересни хора, които отиват във Фарго и Дулут. Тръгват в четвъртък със специален вагон, повечето са жители на Чикаго, но има хора и от източните щати. Приятно ще ми е да се присъедините към нас. Аз отивам в Минеаполис.

Каупъруд му благодари и прие. Последва дълъг разговор за Северозапада, за дървения му материал, пшеницата, продажбата на земя, добитък и възможността за изграждане на нови фабрики. Главни теми на разговора бяха общественото и финансовото бъдеще на Фарго, Минеаполис и Дулут. Мистър Рамбо, който притежаваше обширна мрежа от железопътни линии, проникваше и в тази област и вярваше естествено в нейното бъдеще. Каупъруд разбра почти инстинктивно всичко това. Където и да се намираше, газът, трамвайните линии, търговията със земя, банките го занимаваха най-много.

Накрая той си тръгна от клуба, за да отиде на другите срещи, но нещо от него остана. Мистър Адисън и мистър Рамбо например вярваха искрено, че той е един от най-интересните хора, с които са се срещали от години. А Каупъруд не бе казал почти нищо — само бе слушал.