Теодор Драйзер
Титан (42)

Глава XLII
Ф. А. КАУПЪРУД ПОКРОВИТЕЛ

Измина доста време след тази първа среща, преди Каупъруд да бъде отново няколко дни с Беренис в планините Поконоу, където беше вилата на мисис Картър. Тя бе в идилично кътче в полите на планината на около три мили от Страудсбърг, сред красиви хълмове, които, както обичаше да обяснява мисис Картър, отдалеч от удобната тераса приличаха на слонове или на керван камили. Билата на хълмовете, някои от които бяха високи към петстотин метра, се издигаха величествени и потънали в зеленина. Долу лъкатушеше коларският прашен път, който се спускаше към Страудсбърг и се виждаше от повече от километър. Със спестяванията си от Луисвил мисис Картър държеше през летните месеци, които прекарваше тук, градинар и той отглеждаше какви ли не цветя на полегатата морава отпред. Имаше и елегантна двуколка с красив кон и сбруя, а Ролф и Беренис притежаваха последната новост на деня — велосипеди с малки колела, току-що заместили велосипедите с високи гуми. Беренис имаше и етажерка с ноти с класическа музика и песни, пиано, полица с нейните любими книги, бои и четки, различни спортни принадлежности и няколко гръцки туники за танци, ушити по нейни модели, а също така сандали и ленти за коса. Тя беше суетно, мечтателно и страстно създание, бленуващо за близки и далечни победи в светското общество и понякога отдаващо се на вече достъпните й светски развлечения. Мъчно можеше да се намери по-пресметливо и по-своенравно момиче от Беренис Флеминг. С вроденото си чувство за духовно приспособяване тя бе разбрала ясно, че е необходимо да подбира връзките си в обществото и да прикрива истинските си подбуди и чувства, и въпреки всичко не беше бездушна снобка. Имаше неща в живота й и в живота на майка й, които я безпокояха — кавгите в детството, от седмата до единадесетата й година, между майка й и мистър Картър, втория й баща, неговото пиянство, от което понякога той изпадаше в изстъпления, местенето от едно на друго място — какви ли не мрачни и тягостни случки. Беше чувствително дете. Някои неща бяха оставили дълбоки следи в съзнанието й — веднъж например бе видяла как вторият й баща ритна в присъствието на гувернантката една маса, как сграбчи с дяволска сръчност падащата лампа и я запокити през прозореца. При едно от тези избухвания той бе блъснал на земята и нея и при уплашените викове на хората наоколо бе изкрещял: „Да падне! Нищо няма да му стане на този малък дявол, ако си счупи някой и друг кокал.“ Това бе най-яркият спомен от втория й баща, който донякъде смекчаваше мнението за майка й и я караше, когато й се искаше да е по-критична, да проявява съчувствие към нея. За собствения си баща знаеше само, че се е раззел с майка й, но защо — нямаше представа. Много неща у майка й й харесваха, но тя всъщност не я обичаше — мисис Картър се държеше ту твърде разюздано, ту доста студено. Животът във вилата в Поконоу, която мисис Картър беше нарекла „Горският кът“, протичаше по свой си начин. Мисис Картър живееше с децата си тук само от юни до октомври, после се прибираше в Луисвил, а Ролф и Беренис се връщаха в своите училища. Ролф беше весел и възпитан младеж, с добро държание, сърдечен и внимателен, но не блестеше с особен ум. Когато го видя за пръв път, Каупъруд отсъди, че в обикновени условия от него може да излезе добър и изпълнителен банков чиновник. Докато Беренис, детето на първия съпруг, беше същество с причудлив ум и непостоянен нрав. След първата си среща с нея в приемната на пансиона на сестри Брустър Каупъруд усети дълбоко силата на този още неоформил се характер. Сега познаваше толкова добре различните жени, че една изключителна жена, също като породистият кон, привличащ вниманието на специалиста, се врязваше необикновено живо в съзнанието му. Подобно на амбициозния ездач, решил, че е открил в конюшнята състезателния кон, който притежава всички качества да победи в Дерби, Каупъруд откри в тихата приемна на пансиона на Брустър Беренис Флеминг, бъдещата звезда на нюпортските летни увеселения и лондонските салони. Защо? Тя притежаваше хубост, грация, аристократизъм, бе с добро потекло и затова го привличаше силно, както никоя друга жена дотогава.

Сега той видя отново Беренис на моравата на „Горският кът“. Тя беше казала на градинаря да забие в земята висок кол със завързана за него топка за тенис и те двамата с Ролф изтраеха на тедърбол. Каупъруд беше изпратил на мисис Картър телеграма и тя го посрещна на гарата в Поконоу, след което го закара бързо с двуколката във вилата. Зелените хълмове, лъкатушният жълт път и сребристосивата вила с кафяв покрив в далечината му харесваха. Беше три часът следобед и клонящото към залез слънце заливаше всичко с ослепителната си светлина.

— Ето ги — каза весело, с усмивка мисис Картър, когато наближиха и двуколката се показа от малката падина недалеч от вилата. Беренис отскочи встрани и удари завързаната топка с ракетата. — Захласнали са се както винаги в играта. Ужасни палавници!

Тя ги огледа с любещ майчински поглед, което според Каупъруд й правеше чест. Помисли си, че ще е много лошо, ако надеждите й за децата се окажат напразни. И по всяка вероятност щеше да стане точно така. Животът беше много жесток. Каква странна жена, каза си той, толкова да обича и да се грижи за децата си и в същото време да се поддава на пороците на мъжете. Чудно как е родила тези деца.

Беренис бе с бяла пола, бели обувки за тенис в бледокремава копринена блуза, която много й отиваше. От играта страните и бяха много румени, почти червени, а тъмночервената й коса бе разрошена. Каупъруд и мисис Картър завиха към вратата в живия плет и влязоха откъм запад, но Беренис продължи да играе и бе толкова улисана, че дори не ги погледна. За нея той бе просто приятел на майка й. Каупъруд забеляза с неволен възторг колко грациозни са нейните движения — мигновените положения, които тя заемаше, излъчваха чудно естествено очарование. Искаше му се да го сподели с мисис Картър, но се сдържа.

— Енергична игра — отбеляза той и хвърли доволен поглед. — И вие ли играете?

— Навремето да! Но сега рядко. Понякога си опитвам силите с Ролф или Беви, но те и двамата ме бият жестоко.

— Беви ли? Кой е Беви?

— Това е галеното име на Беренис. Ролф я наричаше така, когато беше съвсем малък.

— Беви! Много хубаво име!

— И аз го харесвам. Понякога ми се струва, че й подхожда, но не знам защо.

Беренис се появи преди вечеря, освежена от банята, в светла лятна рокля, която се стори на Каупъруд особено елегантна с безчетните си волани, тъй като момичето явно беше без корсет. Въображението му обаче беше завладяно от лицето — тясно, издължено и красиво, и от ръцете й, които бяха изящни, но силни. За миг тя му напомни за Стефани, но брадичката й беше закръглена, по-волева, по-нежна, но и по-упорита. Очите й също бяха по-проницателни и по-неуловими, макар и доста лукави.

— Ето, че се виждаме пак — поде Каупъруд малко сдържано, когато тя излезе на терасата и се отпусна равнодушно в един плетен стол. — Когато ви видях последния път в Ню Йорк, бяхте погълната от пансиона.

— От това, да нарушавам реда. Не, не съм права, по-лесно е да нарушаваш правилата. Ей, Ролф — подвикна безразлично тя през рамо, — джобното ти ножче е в тревата.

Пренебрегнат, Каупъруд замълча.

— Кой спечели увлекателната игра?

— Аз, разбира се. Винаги печеля на тедърбол.

— О, така ли? — подхвърли Каупъруд.

— Исках да кажа, че печеля срещу брат си. Той е много слаб. — Беренис се извърна на запад — къщата беше с изглед към юг — и се вгледа в пътя откъм Страудсбърг. — Обзалагам се, че това е Хари Кемп — добави тя сякаш на себе си. — Ако е той, носи ми пощата, стига да има изобщо поща.

Беренис пак се изправи и изчезна в къщата, откъдето се появи след малко и хукна към вратата на около стотина крачки. На Каупъруд му се стори, че тя не стъпва, а плава, толкова леки и грациозни бяха движенията й. Пред къщата спря кабриолет, каран от младеж с модно синьо сако, бели панталони и бели обуща.

— Имате две писма — извика той с тънък, почти писклив глас. — А аз си мислех, че ще са поне осем-девет. Ужасна жега, нали?

Държеше се учтиво, макар и малко лигаво, и Каупъруд веднага го причисли към глупаците. Беренис взе писмата с пленителна усмивка. Тя профуча край него, зачетена в тях, без да му обръща внимание. След малко Каупъруд чу приятния й глас отвътре.

— Мамо, семейство Хагърти ме канят за последната седмица на август. Почти съм решила да се откажа от Туксидо и да замина. Бес Хагърти ми харесва.

— Сама трябва да решиш, скъпа. В Таритаун ли отиват или в Лун Лейк?

— Разбира се, че в Лун Лейк — долетя гласът на Беренис.

Вече започва да води светски живот, помисли си Каупъруд. И добре започва. Семейство Хагърти бяха богаташи, собственици на каменовъглени мини в Пенсилвания. Харис Хагърти, за чието семейство очевидно говореше Беренис, притежаваше поне шест-осем милиона долара. Тези хора се движеха сред висшите кръгове на обществото.

След вечеря всички отидоха в Садлър Рън, в клуба „Садлър“, където щеше да има танци и разходки на луна. Докато пътуваха, Беренис се държеше студено и Каупъруд почувствува за първи път в живота си, че започва да остарява. Колкото и жизнени да бяха умът и тялото му, той непрекъснато си повтаряше, че вече е на петдесет и две години, докато тя е едва на седемнадесет. Защо младостта все още го теглеше? Беренис беше с пищна рокля от дантела и коприна, от която се показваха голите й гладки млади рамене и изящният, царствен изваян врат. Зад закръглените черти на раменете прозираше скритата в тях сила. „Може би вече е твърде късно — каза си той. — Остарявам.“

От свежестта на хълмовете в лунната вечер лъхаше тъга.

Когато към десет и нещо пристигнаха в „Садлър“, там вече се бе събрала младостта, красотата на цялата околност. Мисис Картър, която привличаше вниманието с тъмнорозовата си бална рокля със сърма по нея, очакваше Каупъруд да танцува с нея. И той наистина я покани, но нито за миг не сваляше очи от Беренис, която цяла вечер танцува с елегантните младежи ту валс; ту полка. По онова време на мода бе един нов танц, с жизнерадостни стъпки напред — първо вдигат единия, а после другия крак, обръщат се, тичат назад, отново подскачат, бързо се завъртат и опират гръб в гърба на партньора си. Лека и подвижна, Беренис му се струваше живо въплъщение на духа на танца — тя танцуваше, забравила всички и всичко освен самия танц, символ на нежността, на някакъв далечен и приказен дух на веселието. Каупъруд беше изумен и дълбоко развълнуван.

— Беренис — каза мисис Картър, когато девойката дойде през почивката при нея и Каупъруд, които седяха на лунната светлина и обсъждаха висшето общество в Ню Йорк и Кентъки, — не си ли запазила един танц за мистър Каупъруд?

За миг Каупъруд се почувствува крайно засегнат и каза, че вече не му се танцува. Каква глупачка е тази мисис Картър, помисли си той.

— Май че съм обещала всички танци — отвърна безразлично дъщеря й. — Все пак мога да откажа някой.

— Не, не заради мен, моля ви — каза Каупъруд. — Не ми се танцува повече, благодаря ви.

Сега той почти я мразеше заради тази нейна бездушност. И въпреки всичко не беше така.

— Беви, говори ли се така! Струва ми се, че тази вечер се държиш много лошо..

— Недейте, недейте! — намеси се доста остро Каупъруд. — Не е необходимо. Вече не ми се танцува.

Беви го погледна за миг някак особено, с един единствен замислен поглед.

— Все пак има танц, който не съм обещала — каза тихо тя. — Просто се пошегувах. Не искате ли да потанцувате с мен?

— Естествено, не мога да ви откажа — отвърна хладно Каупъруд.

— Тогава следващият танц — пророни Беренис.

Станаха да танцуват, но Каупъруд беше толкова ядосан, че се държеше доста студено, заради случилото се преди малко се чувстваше скован и непохватен. Тази хлапачка бе успяла да сломи вродената му самоувереност. Но малко по малко танцуващата й душа го завладя и той се усети по-спокоен, по-подвижен. Тя се притисна до него и го увлече в някакво странно хармонично цяло.

— Танцувате прекрасно — отбеляза Каупъруд.

— Обичам да танцувам — отвърна Беренис. Вече бе достатъчно висока за него.

Скоро танцът свърши.

— Искам да отидем при сладоледа — каза му тя.

Той я поведе развеселен, но и смутен от нейното отношение към него.

— Добре се забавлявате, като ме дразните, нали? — поде Каупъруд.

— Не, не ви дразня, само съм уморена. Вечерта ме отегчава. Наистина искам да се приберем.

— Разбира се, можем да си тръгнем веднага щом пожелаете.

Когато стигнаха до бюфета, Беренис пое сладоледа от ръката му и го погледна със студените си матовосиви очи — очи, напомнящи неглазирани холандски плочки.

— Простете ми — каза тя. — Държах се грубо. Не успях да се овладея. Тук не ми харесва.

— Не забелязах да сте груба — излъга великодушно той и отношението му към нея напълно се промени.

— Така беше и се надявам да ми простите. Много ви моля.

— От все сърце ви прощавам, но не знам за какво.

Каупъруд почака, отведе я обратно и я предаде на младежа, който я чакаше. Проследи я с поглед, докато тя започна да танцува, а после заведе майка й при кабриолета. Беренис не се прибра с тях, щеше да я доведе някой друг. Каупъруд се питаше кога ли ще се върне тя, къде е стаята й, дали наистина съжалява и… Докато той заспиваше, Беренис Флеминг и нейните матовосини очи не му излизаха от главата.