Теодор Драйзер
Титан (24)

Глава XXIV
ПОЯВАТА НА СТЕФАНИ ПЛЕЙТОУ

През този период, който можем да наречем финансовият и търговски възход на Каупъруд, отношенията между него и Ейлийн се поизгладиха донякъде. Всяко лято, отчасти да разсее Ейлийн, отчасти да задоволи желанието си да види света и да събере произведения на изкуството, към които проявяваше все по-голям интерес, Каупъруд навикна да ходи за кратко с жена си в чужбина или в други страни в Америка. И през тези две години посети Русия, Скандинавия, Аржентина, Чили и Мексико. Смятаха да заминат през май или юни, когато много хора напускаха страната, и да се върнат през септември или началото на октомври. Искаше да успокои колкото може повече Ейлийн, да й вдъхне приятната надежда, че все някога тя ще влезе в светското общество, ако не в Чикаго, то в Ню Йорк, да я накара да почувствува, че въпреки физическата изневяра продължава да й е верен духовно.

Каупъруд вече бе достатъчно хитър, че да се преструва на влюбен и да показва нежност, каквато не изпитваше или по-скоро не бе породена от истинско чувство. Беше същинско въплъщение на вниманието, купуваше й цветя, скъпоценности, дрънкулки и украшения, правеше всичко тя да бъде обградена с удобства и все пак може би дори в същия момент се озърташе, търсейки непозволени забавления, каквито би могъл да му предложи животът. Ейлийн го знаеше, макар и да не можеше ди го докаже. В същото време обичаше мъжа си и се възхищаваше от него, подчиняваше му се въпреки волята си

Може би сте си представяли как се чувства генерал претърпял голямо поражение, или чиновник, уволнен след дълги години вярна служба. Какво ще предложи животът на влюбените, когато любовта им вече се е обезценила и те разбират, че всичко, което са поставили върху олтара на любовта, е било напразна жертва? Философията? Пълна измислица. Религията? За нея трябват хора с метафизични наклонности. Ейлийн вече не беше подвижното, здраво и живо девойче, което Каупъруд бе срещнал за първи път през 1856 година. Вярно, че бе все тъй красива — свежа, цъфтяща жена на не повече от тридесет и пет години, която изглеждаше може би на тридесет, но още се чувствуваше, уви, някогашното привлекателно момиче. Тъжно е за една жена, колкото и щастлива да е тя, че старостта вече се промъква и че любовта, тази измамна надежда, изчезва във вечния мрак. В часа на най-голямото си тържество Ейлийн бе видяла как любовта умира. Безсмислено беше да се убеждава, както понякога правеше, че тя може да се върне, да възкръсне. Присъщият й реализъм й подсказваше, че това няма да стане никога. Макар да бе разгромила напълно Рита Солбърг, съзнаваше много добре, че някогашната вярност на Каупъруд я няма. Вече не беше щастлива. Любовта бе мъртва. Вече ги нямаше сладката измама с бисернорозов блясък, усмихнатия херувим със съблазнителна уста на Купидон и замъглен поглед, младия филиз от лозата на живота, който нашепва за вечна пролет и зове, зове, та да го последват цели легиони измъчени и уморени създания.

Напразно тя плачеше, избухваше, съжаляваше себе си, напразно се оглеждаше в огледалото, изучаваше заоблените, мили и все още свежи, привлекателни черти. Веднъж, забелязала кръгове на умора под очите си, смъкна от врата си прекрасната дантела, която си слагаше, хвърли се на леглото и заплака така, сякаш щеше да й се пръсне сърцето. Защо да се гласи? Защо да се облича? Нейният Франк не я обичаше. За какво й беше сега красивият дом на Мичиган авеню, изисканият френски будоар или тоалетите, връх на шивашкото изкуство, шапките, наподобяващи цъфнали орхидеи? За какво, за какво? Като гарвана на Едгар Алан По, като вдовица в траурни одежди тук витаеха тъжен спомен, викът „никога вече“. Ейлийн знаеше, че сладката илюзия, обвързала за малко Каупъруд и нея, е изчезнала и никога вече няма да се върне. Каупъруд беше тук. Стъпките му отекваха сутрин и вечер в стаята, тя го чуваше нощи наред — дълги, тъжни, как диша до нея, отпуснал ръка върху тялото й. Имаше и други нощи, когато него го нямаше — когато „отсъстваше от града“, — и тя се примиряваше и приемаше извиненията му за чиста монета. Защо да се карат, питаше се. Какво можеше да направи? Чакаше, чакаше, но какво ли?

А Каупъруд забелязваше странните неизбежни промени, които времето носи на всички ни, незаличимите следи на старостта, бързото угасване на младежкия блясък и красота, може би понякога въздишаше, но обръщаше глава натам, където като зора винаги сияе младостта. Не беше за него поетичната вярност, която замества младежката любов със спомените за нея, страстта и желанието, изпълвали някога щастливите мисли за близост, с чистите спомени, конто като капки ранна роса оставят низ от незабравими мигове, за да ни утешават или измъчват на старини с предишните радости. Напротив, след като изчезна Рита Солбърг с нейното изтънчено безгрижие, каквото Ейлийн никога не беше притежавала, той страдаше, мечтаеше да намери жена като нея. Честно казано, открай време го привличаха младостта, измамната красота, женската суетност, новите, непознати още темпераменти, така както го привличаха картините, старият порцелан, музиката, хубавите къщи, старите молитвеници, украсени със злато и сребро, властта, възхитата на хората, които не мислят.

Както вече споменахме, изневерите на Каупъруд бяха естествена проява на характер, който поначало си беше непостоянен, променлив, бунтарски настроен. В известен смисъл може да се каже, че той търсеше въплъщението на един определен идеал, макар че, колкото и да е странно, идеалите ни понякога се променят и ни оставят да се лутаме в мрака. Какво всъщност е идеалът? Привидение, мъгла, ухание във вятъра, напразен блян? Изпълнената с копнежи душа на момиче като Антоанет Новак му носеше твърде голямо напрежение. Тя беше прекалено пламенна, прекалено привързана постепенно, макар и с известни затруднения, той успя да се измъкне от това заплетено положение. След това бе имал кратки връзки с други жени, но без да изпита особено удовлетворение — Доръти Ормсби, Джеси Бел Хиндейл, Тома Луис, Хилда Джунъл, но те ще останат просто имена. Едната беше актриса, втората стенографка, трета дъщеря на един от съдружниците му, четвъртата църковна деятелка, дошла при него да търси Помощ за някакво сиропиталище. Понякога той изпадаше и доста деликатни положения, по така е винаги, когато имаме дързостта да се отклоним от утвърдения ход на нещата. Казано на дръзкия език на Наполеон, човек не може да направи омлет, без да счупи няколко яйца.

Появата на Стефани Плейтоу, руска еврейка по бащина линия и американка от югозападните щати по майчина, бе събитие в живота на Каупъруд. Висока, изящна, блестяща, млада, тя притежаваше много от оптимизма на Рита Солбърг, но освен това беше надарена с някакъв странен фатализъм, който, след като Каупъруд я опозна по-добре, го трогна и развълнува. Запозна се с нея на парахода на път за Гьотеборг. Баща й Изадор Плейтоу беше богат кожар от Чикаго, едър, месест и мазен човек — сякаш направен от пихтия с обичайния, присъщ на евреите търговски нюх, но с твърде променливи възгледи, каращи го да вярва ту в едно, ту в друго, стига само то да не пречи на работата. Беше почитател на Хенри Джордж^[1] и на твърде алтруистичната програма на Робърт Оуен^[2] и донякъде беше социален сноб. Въпреки всичко се ожени за Сюзета Осбърн, девойка от Тексас, негова бивша счетоводителка. Мисис Плейтоу беше енергична, приятна, изискана и много държеше да се изкачи по обществената стълбица, с една дума — бе парвеню. Беше достатъчно хитра, за да разбере, че е много важно да познаваш литературата, изкуството и политиката, затова се „запали“ по тях.

Любопитно е как характерите на родителите се смесват и възкресяват в техните деца. Когато порасна, Стефани възроди в своето съвсем различно тяло някои от характерните черти на баща си и на майка си — получи се нова интересна разновидност на характера. Беше висока, чернокоса, с бяла кожа, подвижна, странно замечтана, с неуловим мигновен блясък в кафявите, почти черни очи. Имаше месести и чувствени като на купидон устни, унесен, дори сънен израз, тънка шия, едро мургаво лице с все пак приятни черти. От баща си и майка си беше наследила склонността към изкуството, литературата, философията и музиката. Осемнадесетгодишна, вече мечтаеше да рисува, да пее, да пише стихове и книги, да играе в театъра — мечтаеше за всичко. Умееше да оценява правилно всичко, което притежава ценност, но и се поддаваше на всяко глупаво настроение или прищявка, като ги приемаше за изискани, за „последна дума“. Най-после беше отявлено похотлива, мечтаеше за страстна любов ту с един, ту с друг артист, поет, музикант — с цял куп представители на артистичния и темпераментен свят.

Каупъруд я видя за първи път една юнска утрин на борда на „Сентюриън“, спрял в пристанището на Ню Йорк. Двамата с Ейлийн заминаваха за Норвегия, а Стефани, баща й и майка й — за Дания и Швейцария. Стефани стоеше, облегната на перилата, и наблюдаваше ято чайки с широко разперени крила, които обсаждаха вратата на корабната кухня. Беше потънала в сантиментални размишления и съзнаваше (напълно), че е потънала в сантиментални размишления. Той почти не й обърна внимание, само забеляза, че е висока и добре сложена и че тъмносивата плисирана рокля и огромният сив копринен шал, обвит около раменете, кръста и едната ръка, така както ги носят индуските, й отиват много. Лицето й изглеждаше бледо, а около очите имаше кръгове, сякаш тя страдаше от лошо храносмилане. Черната й коса под елегантната шапка не убягна на критичния му поглед. По-късно тя и баща й се появиха на капитанската маса, на която бе поканено и семейство Каупъруд.

Каупъруд и Ейлийн не знаеха как да се отнасят с това момиче, макар тя да бе заинтересувала и двамата. Те не подозираха, че по душа е променлива като хамелеон. Стефани беше артистка, безформена и непостоянна като водата. Понякога я обземаше тъга, която след миг изчезваше. Каупъруд хареса полуеврейския израз на лицето й, леката заобленост на врата, тъмните замечтани очи. Стори му се прекалено млада и неуравновесена и той не й обърна особено внимание. По време на пътуването, което продължи десет дни, я виждаше често обзета от различни настроения, тя се разхождаше с млад евреин, по когото изглеждаше много увлечена, играеше разни игри на палубата, четеше задълбочено в някое ъгълче. закътано от вятъра и морските пръски — наивна, необикновено искрена, затворена, замечтани. Друг път изглеждаше обзета от безумно оживление, очите й блестяха, ти излъчваше сила, душата й пламтеше. Веднъж и види надвесена над малък къс дърво, върху което с тънко стоманено длето гравираше екслибрис.

Тъй като Стефани бе млада и, изглежда, не притежаваше онова, което можем да наречем непреодолим женски чар, Ейлийн се сприятели малко с нея. А Стефани, много по-проницателна за възрастта си от Ейлийн, прецени много точно интелектуалните й възможности и разбра как може да я спечели. Сприятели се с Ейлийн, направи й екслибрис, нарисува й портрет. Довери й, че се смята предопределена за сцената, стига родителите й да и разрешат, а Ейлийн я покани да разгледа картините на мъжа й, след като се върнат в Чикаго. Тя още не допускаше каква голяма роля ще играе Стефани а живота на Каупъруд.

Каупърудови слязоха в Гьотеборг и чак до края на октомври не видяха семейство Плейтоу. Тогава Ейлийн се почувствува самотна и намина да види Стефани, след което Стефани започна от време на време да ходи в Южната страна на града и да гостува на Каупърудови. Тя обичаше да броди из техния дом и да мечтае с книга в ръка в някое ъгълче на богатската им къща. Хареса картините на Каупъруд, неговите нефрити, молитвеници, старинното блестящо стъкло. От разговорите си с Ейлийн разбра, че тя не обича истински всичките тези предмети, че интересът и възторгът й от тях са неискрени и са породени от това, че те струват много и че ги притежаваше. За самата Стефани някои от пищно украсените книги и стъклените предмети излъчваха голямо чувствено очарование, което само един човек на изкуството може да разбере. Те пробуждаха у нея неясни вълшебни чувства и живи картини. Тя реагираше, въртеше се край тях, изпадаше в странно настроение, сякаш слушаше музика, изпълнявана от голям оркестър.

В такива моменти често си мислеше за Каупъруд. Дали наистина обичаше тези предмети, или просто ги купуваше така, заради самото купуване? Беше слушала много за лъжеценителите на изкуството — за хората, които правят от изкуството зрелище. Сети се как Каупъруд се е разхождал по палубата на „Сентюриън“. Спомни си неговите големи, разбиращи и всевиждащи сивосини очи, в които сякаш се отразяваше острият му ум. Съвсем очевидно бе по-силен и по-значителен от баща й и все пак тя не можеше да каже защо. Винаги беше елегантно облечен и самоуверен във всичко, което казваше или вършеше, имаше сърдечно приятелство, макар че не говореше и не вършеше кой знае какво. Стефани чувствуваше, че очите му гледат насмешливо, че дълбоко в душата му се таи присмех, който тя не разбираше съвсем.

Половин година, след като се върна в Чикаго, време, когато тя виждаше много рядко Каупъруд, тъй като той бе погълнат от плана си за трамвайния транспорт, у Стефани се появиха нови интереси, които засега я откъснаха от него и Ейлийн. В Западната страна на града, сред приятелите на майка й, беше основана любителска театрална трупа, поставила си за цел не друго, а да извиси театралното изкуство. Тази стара колкото света мечта винаги интересува новаците и неопитните. Всичко започна в дома на семейство Тимбърлейк, новобогаташи от Западната страна. В тяхната просторна къща на Лиланд авеню имаше сцена и Джорджия Тимбърлейк, ром антична двадесетгодишна девойка с коса като лен, си бе въобразила, че е актриса. Майка й, мисис Тимбърлейк, дебела и добродушна, бе на същото мнение. След няколко безинтересни представления на „Маската на Комус“ от Милтън, на подобрен вариант на „Арлекин и Колумбина“, написан от член на трупата, актьорите се прехвърлиха в царството на студиите, а след това в сградата на новите изкуства. Някакъв си художник портретист на име Лейн Крос, който всъщност бе не толкова художник, колкото режисьор, а може би нито художник, нито режисьор, но който се препитаваше, като заблуждаваше хората, че може да рисува, бе склонен да се заеме с постановките на тези спектакли.

Постепенно „Трупа Гарик“^[3], както решиха да се наричат любителите артисти, прояви доста умение и майсторство при представянето на класически или полукласически пиеси, почти без реквизит те показваха „Ромео и Жулиета“, „Училище за жени“ от Молиер, „Скъперници“ на Шеридан и „Електра“ от Софокъл. Трупата прояви някои качества, две от актрисите й по-късно се прославиха на американската сцена и една от тях беше Стефани Плейтоу. Сред дейните членове на трупата имаше десетина девойки и жени и почти толкова мъже — твърде различни като характери, за да ги описваме надълго и нашироко тук. Имаше един театрален критик на име Гарднър Ноулс, млад, самодоволен и красив, който сътрудничеше на „Чикаго прес“. Сякаш изваден от кутийка, с малък лъскав бастун, той идваше всеки вторник, четвъртък и събота на чайовете на трупата и обсъждаше достойнствата на начинанието. Така „Трупа Гарик“ постепенно се появи върху страниците на вестниците. Лейн Крос, лукавият художник начело на трупата, бе дълбоко в себе си дребна душица и ловък донжуан, но успяваше да се прикрива зад любезното си благоприлично поведение. Харесваха му момичета като Джорджия Тимбърлейк, Ирма Отли — румена наперена девойка, която си опитваше силите в комични роли, и Стефани Плейтоу. Те заедно с още едно момиче, твърде емоционалната и романтично настроена Етел Тъкърман, която пееше и танцуваше прекрасно, се сприятелиха и се привързаха много една към друга. Не след дълго между тях и мъжете възникнаха интимни отношения, които вместо да се увенчаят с женитби, завършваха със сексуална слободия. Така Етел Тъкърман стана любовница на Лейн Крос, между Ирма Отли и младия светски безделник Блис Бридж се появи незаконна връзка, а Гарднър Ноулс, който се прехласваше по Стефани Плейтоу, просто я нападна един следобед в собствения й дом, където бе отишъл уж да вземе интервю, и успя да я склони. Стефани само го харесваше, без да е влюбена в него, но понеже беше щедра, непостоянна, страстна, нежна, неопитна, безмълвно суетна и любопитна, без всякакво чувство за отговорност, каквото хората проявяват в такива случаи, тя не отклони тази доста груба връзка. Не беше страхлива, бе твърде неуравновесена и самоуверена, за да се страхува. Родителите й не узнаха нищо. Направила първата стъпка, тя откри един друг свят, светът на плътските удоволствия.

Покварени ли бяха тези млади хора? Нека отговори социологът. Едно е сигурно: те не създадоха семейства и не отгледаха деца. Напротив, жив яха почти две години весело и безгрижно, после почна раздорът. Караха се за роли, за това, кой колко е кадърен и кой трябва да е лидер. Етел Тъкърман скъса с Лейн Крос, защото откри, че той прави любов с Ирма Отли. Ирма и Блис Бридж се разделиха доброволно и Блис прехвърли обичта си върху Джорджия Тимбърлейк. Стефани Плейтоу, най-самостоятелната от всички, кой знае защо, стана странно непоследователна. Щеше да навърши двадесет години, когато започна връзката й с Гарднър Ноулс. Не след дълго Лейн Крос, който доста упорито се бе отдал на творческото превъплъщение и имаше превъзходство във възрастта — беше на четиридесет години, докато младият Ноулс — едва на двадесет и четири, — се видя по-интересен на Стефани и не закъсня да отвърне на вниманието й. Последва кратка страстна връзка, която изглеждаше важна, без всъщност да е такава. Тогава Стефани започна да долавя смътно, че блаженството тепърва й предстои, че някъде сигурно съществува мъж, много по-чудесен от тях двамата, но това беше само блян. От време на време тя си мислеше за Каупъруд, но той изглеждаше твърде погълнат от неясните си дръзки начинания, толкова далечни от романтичния свят на любителите актьори, към който принадлежеше тя.