Теодор Драйзер
Титан (55)

Глава LV
КАУПЪРУД И ГУБЕРНАТОРЪТ

Законът за обществената комисия можеше всъщност да бъде прокаран спокойно още на тази сесия, ако не беше добавено деспотичното допълнение за продължение на концесиите, и то под благовидния предлог, че подобно нововъведение в системата за управлението на щата ще създаде някои затруднения. Тава допълнение издаваше прекалено ясно кое акционерно дружество ще се възползва от него. Повечето журналисти, запълнили като рояк мухи залите на щатския конгрес в Спрингфийлд, бяха бдителни и верни на своите вестници и бързо доловиха за какво става въпрос. Няма по-големи ястреби от журналистите. Тези негодници (наети от душещите и риещите навсякъде вестници на опозицията) не само имаха достъп до съвещанията на политиците и получаваха пари от конкурентните акционерни дружества, не само се ползваха с доверието на губернатора, знаеха тайните на сенаторите и местните членове на Камарата, но бяха навсякъде и си споделяха тайните. Някаква новина — слух, сън или измислица, прошепнати от сенатора Смит на сенатора Джоунс или от депутата Смит на депутата Джоунс, и те на свой ред ги съобщаваха на Чарли Уайт от „Глоуб“ или на Еди Бърнс от „Демократ“, а те от своя страна ги предаваха на Робърт Хазлит от „Прес“ или на Хари Емъндс от „Транскрипт“.

И изведнъж в един или друг вестник се появяваше тревожно съобщение и никой не знаеше откъде е дошло то. Нито сенаторът Смит, нито сенаторът Джоунс бяха казвали на никого нищо. Не се отваряше и думица, че Чарли Уайт или Еди Бърнс не са оправдали доверието. Но ето на, новината беше във вестниците, вдигаше се буря от въпроси, мнения, възражения. Никой не знаеше нищо, никой не можеше да бъде обвинен в нищо, но въпросът все пак беше повдигнат и битката трябваше да се води открито.

Да се спрем също и на губернатора, който по онова време оглавяваше изпълнителната власт в Спрингфийл. Той беше странен, висок, чернокос, кокалест, благодарение на своя затворен и меланхоличен характер имаше зад гърба си изпълнен с превратности, малко тъжен живот. Бе роден в Швеция, родителите му го бяха довели още като дете в Съединените щати и го бяха оставили или принудили да си пробива сам път в живота в тежките условия на бедността. Благодарение на енергичността и упоритостта си бе работил години наред като адвокат, бе развивал и обществена дейност и бе успял да спечели много последователи сред живеещите в Чикаго шведи, които просто го обожаваха. Беше служил като градски данъчен агент, градски инспектор, окръжен прокурор и в продължение на шест-седем години като съдия в щатския съд. На тези длъжности бе проявявал склонност към честност и бе постъпвал, както смята за справедливо, с което си бе спечелил симпатиите на идеалистите. Честен, изпълнен с безгранично съчувствие към несретите на бедните, като съдия на щата и районен прокурор той беше прокарал най-различни решения, които го направиха много непопулярен сред богатите и силните — решения за обезщетения, за измама, съдебни решения за искове на града и щата срещу мощни железопътни акционерни дружества, присвоили парцели — дворове, крайбрежни участъци и така нататък, на които те нямаха право. Обикновените хора четяха новините за неговата дейност, слушаха различните му изявления и изпитваха големи симпатии към него. Преди всичко той беше отзивчив, доброжелателен, праведен човек, блестящ оратор и ярка личност. В допълнение към всичко това беше и таен поклонник на жените — нещо, което свитите интелектуалци аскети в цял свят ще разберат напълно за срам на лицемерното ни време, когато от някакви донкихотовски догми трябва да потискаме най-пламенните ся желания, най-дълбоката си скръб и най-силната ги радост. Всичко това настрои срещу него ултраконсерваторите, които го смятаха за опасен. В същото време с грижливи спестявания и влагания губернаторът беше успял да натрупа значително състояние. Напоследък обаче покрай всеобщото увлечение по небостъргачите беше вложил голяма част от своите пари в една лошо построена и затова недоходна сграда, предназначена за кантори. Поради тази грешка го заплашваше финансов крах. Губернаторът беше започнал вече да чука за помощ по вратите на големите кредитни дружества.

Този човек заедно с враждебните на Каупъруд сили и вестниците представляваха триумвират, който финансистът не можеше така лесно да преодолее, за да осъществи замисъла си за обществената комисия. Вестниците, своевременно разбрали истинската цел на този план, разтръбиха ужасната новина. В канторите на Шрайхарт, Арнийл, Ханд и Мерил, както и в други финансови центрове започнаха да умуват какво става и стигнаха до едно хитроумно заключение.

— Разбираш ли накъде бие, Хосмър? — попита Шрайхарт Ханд. — Вижда, че тук, в Чикаго, сме го притиснали към стената. При сегашното положение и с този закон най-малко три-четири години не може да отиде в градския съвет и да поиска концесии за повече от двадесет години. Има още доста време, докато изтече срокът на неговите концесии. Каупъруд знае, че докато изтече този срок, ние ще настроим дотолкова общественото мнение срещу него, че никой, дори и най-продажният градски съвет, няма да посмее да му даде онова, което иска, освен ако той не се съгласи да плати големи обезщетения на града. Стане ли това, край на намеренията му да продаде двестамилионната емисия от акции на Обединената транспортна компания с шестпроцентова лихва. Пазарът няма да го подкрепи. Каупъруд не е в състояние да прави отчисления от двадесет процента за града, да даде безплатни прехвърляния и да плаща шестпроцентова лихва за двестата милиона долара, всички го разбират. Чудесно е намислил да пъхне сто милиона долара в джоба си. Но няма да го направи. Трябва да накараме вестниците да му избият от главата мисълта за обществената комисия. А когато дойде в местния съвет, ще се наложи да плаща на града двадесет-тридесет процента от общия доход, който получава от трамвайните си линии. Ще се наложи да предостави правото на безплатно прехвърляне от всяка своя линия на друга. И тогава ще ни падне в ръцете. Не ми харесва, че насърчавам социалистическите идеи, но просто нямам друг избор. Длъжни сме да го правим. Стига да го изгоним оттук, ще накараме вестниците да млъкнат и хората полека-лека ще забравят всичко, поне можем да се надяваме на това.

Междувременно до ушите на губернатора стигна слухът за „подкупничеството“ — модна дума, която означаваше, че законодателните органи взимат подкупи. Без ни най-малко да е ограничен, нито замесен в кампанията на финансистите против Каупъруд или склонен да се остави да бъде повлиян от яростните нападки срещу този човек, губернаторът все пак се замисли. Той се досещаше смътно за мечтите на Каупъруд. Обвинението, че прелъстява жени, което така често се отправяше сега към трамвайния магнат и което дълбоко възмущаваше ограничените конвенционалисти, изобщо не го смущаваше. В смяната на възрастите той също чувствуваше тайнствената Афродита и нейната магия. Разбираше, че Каупъруд напредва бързо, че не се спира пред никакви препятствия по пътя към своята голяма цел. В същото време знаеше, че сегашният трамваен транспорт в Чикаго в никакъв случай не е лош. Щеше ли да подведе многобройните си избиратели от Илинойс, ако подкрепеше замисъла на Каупъруд? Не беше ли длъжен по-скоро да изобличи пред всички тези хора същинските причини — алчността, ненаситната амбиция, чудовищната лична заинтересованост, и да ги противопостави на безкористния християнски идеал и на демократичната теория на управление?

Когато в борбата за материални ценности се вплете и борбата за идеала, животът придобива особен драматизъм. Тъкмо този идеал е запалил негаснещите сигнални огньове на Троя, той ще отеква вечно йод конските копита в Арбела^[1] и в топовните залпове при Ватерло. Тук идеалите са били заложени на карта — бляновете на един човек са били противопоставени на върховните копнежи на един град, държава или нация — демокрацията пъплеше, пълзеше, мъчеше се бавно, слепешката да се изправи на крака. Губернаторът разбираше, че в този сблъсък, възникнал в един затворен и осеян с ферми щат с глупави недодялани хора, които танцуват по панаирите под звуците на цигулките, идеалите на един човек се противопоставят на идеалите на останалите хора.

След много колебания губернаторът Суонсън реши да наложи вето на законопроекта. Както винаги самоуверен, сигурен в своята логика и в познанията си за хората, Каупъруд си каза, че няма да остави камък върху камък, но ще изтръгне победата, която в края на краищата ще го издигне до престола, създаден от самия него. След като най-напред прокара проекта през законодателните органи, и то с големи мъки, под непрестанния обстрел на вестниците, той почна да изпраща при губернатора различни хора — членове на законодателството на щата, представители на Железопътната компания на Илинойс, членове на други сдружения, но Суонсън бе непреклонен. Той не виждаше начин да утвърди с чиста съвест този законопроект. Накрая, когато един ден седеше в своя служебен кабинет в Чикаго, във фаталната стая в злополучната сграда, която рано или късно щеше да го разори и непрекъснато го потискаше и тревожеше, при него влезе сияещ и самодоволен съдията Нейъм Дикеншийтс, в момента главен адвокат на Северночикагската трамвайна компания. Беше цяла грамада — добре облечен, с гладко лице, с остър, но предразполагащ поглед, той беше олицетворение на разсъдливостта. Суонсън беше слушал много за него, макар и личното им познанство да се свеждаше само до няколко разменени думи.

— Как сте, губернаторе? Радвам се, че ви виждам отново. Чух, че сте се върнали в Чикаго. От сутрешните вестници научих, че сега се занимавате със законопроекта за обществената комисия на Саутак. Помислих си, че мога да прескоча до вас и ако нямате нищо против, да разменим някоя и друга дума. През последните три седмици се канех да отида до Спрингфийлд, за да си поговорим, преди да сте взели окончателно решение. Ще разрешите ли да ви попитам дали смятате да наложите вето на законопроекта?

Напарфюмираният, чист и спретнат бивш съдия носеше голяма черна кожена чанта, която остави на пода до себе си.

— Да, господин съдия — отвърна Суонсън. — Всъщност смятам да наложа вето върху него. Не виждам основания да го- поддържам. Както разбирам, той е лишен от съдържаше и твърде ограничен и сега едва ла е необходим.

Губернаторът говореше с лек шведски акцент, доста интелигентен и своеобразен.

После те двамата обсъдиха надълго, спокойно и задълбочено всички „за“ и „против“. Губернаторът беше уморен, разсеян, но готов да изслуша търпеливо всички доводи, с които вече беше добре запознат. Той, разбира се, знаеше, че Дикеншийтс е адвокат на- Северночикагската трамвайна компания.

— Много се радвам, че чух мнението ви, господин съдия — каза в заключение губернаторът. — Не ми се иска да останете с впечатлението, че не съм обмислил сериозно въпроса — обратното. Знам за повечето от онова, което- е направено в Спрингфийлд. Мистър Каупъруд е способен човек; аз не осъждам действията му повече от тези на двадесетте други акционерни дружества, които работят сега там. Зная какви са затрудненията му. Едва ли мога да бъда обвинен в симпатии към- враговете му, тъй като и те явно не хранят симпатии към мен. Дори не давам ухо на онова, което пишат вестниците. При демокрацията това е въпрос на вяра, на различие между моите идеали и идеалите на много други хора-. Още не съм сложил вето върху законопроекта. Не твърдя, че е невъзможно да се случи нещо, което да ме накара да го подпиша. Но сега-засега смятам да му сложа вето, освен ако не науча за него нещо неблагоприятно от онова, което съм чул вече.

— Губернаторе — каза Дикеншийтс и се изправи, — разрешете ми да ви благодаря за вашата любезност. Аз съм последният човек в света, който би искал да повлияе върху вашите лични убеждения и чувството ви за справедливост. И все пак се опитах да ви обясня колко е важно, колко е справедливо и правилно въпросът с концесиите за трамвайните линии да бъде разглеждан извън чувствата, настроенията, обществените страсти, завистта, празните приказки и всичко останало, пуснато сега в ход, за да затрудни дейността на мистър Каупъруд. Всички му завиждат, уверявам ви. Неговите врагове са готови да погазят всички принципи на справедливост и чест, само и само да го унищожат. До това се свежда всичко.

— Възможно е да е така — отвърна Суонсън. — Но все пак въпросът има още една страна, която не виждате или не желаете да видите — правото на хората, дадено им от конституцията на щата, да разглеждат и оценяват тези договори в сроковете и условията, определени в първоначалната концесия. Онова, което предлагате, ограничава правата на хората, унищожава и обезсилва споразумението между народа и трамвайните компании, и то във време, когато хората имат правото да очакват пълно и свободно разглеждане на въпроса извън влиянието и контрола на законодателството на щата. Не е почтено да влияем върху законодателните органи на щата, да им се месим по какво и да е начин, с каквито и да е средства. На следващите избори предложенията в този законопроект трябва да бъдат разяснени на хората, за да могат те да ги одобрят или отхвърлят, както намерят за добре. Така трябва да се разреши въпросът. Но няма смисъл да ходите в законодателното събрание, да му влияете и да купувате гласове, след което да очаквате, че ще сложа подписа си под този документ.

Суонсън не се горещеше, нито пък беше груб. Беше спокоен, твърд, дори доброжелателен.

Дикеншийтс прокара ръка през широкото си, високо слепоочие, сякаш обмисляше нещо, някакъв все още неизползван довод или ход.

— Добре, губернаторе — повтори той. — Все пак искам да ви благодаря. Бяхте изключително любезен. Между другото виждам, че имате голяма удобна каса. — Дикеншийтс вдигна чантата, която носеше. — Ще разрешите ли да я оставя за ден-два при вас? Съдържа документи, които не ми се иска да нося със себе си извън града. Имате ли нещо против да я заключите във вашата каса, докато пратя да я вземат?

— С удоволствие — отвърна губернаторът.

Той я взе, сложи я на долната полица, после затвори вратата и я заключи. Двамата се разделиха, като си стиснаха сърдечно ръце. Губернаторът се върна към своите размишления, а съдията побърза да хване трамвая.

Към единадесет часа на другата сутрин Суонсън пак работеше в кабинета си и обезпокоен си блъскаше главата откъде да намери сто хиляди долара, за да плати лихвите по ипотеката, ремонта и другите разноски за сградата, която не можеше дори да покрие разходите и поглъщаше всичките му средства. В този критичен момент вратата на кабинета му се отвори и неговият младичък секретар му подаде визитната картичка на Франк А. Каупъруд. Губернаторът не го беше виждал. Каупъруд влезе бодро, стремително и енергично. Приличаше на нова-новеничка банкнота — чиста, ясна и солидна.

— Губернаторът Суонсън, ако не се лъжа?

— Да, сър.

Двамата мъже се изгледаха изпитателно, със страх.

— Казвам се Каупъруд. Дошъл съм да разменим само няколко думи. Ще ви отнема много малко време. Няма да се спирам на никой от доводите, разглеждани по-рано. Доволен съм, че ги знаете.

— Да, вчера разговарях със съдията Дикеншийтс.

— Точно така, губернаторе. След като вече знаете всичко, позволете ми да ви изтъкна още един довод. В течение съм, че сте относително беден, че всеки долар, който притежавате, сега всъщност е вложен в тази сграда. Знам две от местата, към които сте се обръщали за заем от сто хиляди долара и където са ви отказали, понеже не сте в състояние да предложите други гаранции освен тази сграда, която, както изглежда, е ипотекирана изцяло. Вероятно ви е известно, че хората, които се борят против вас, се борят и против мен. Според тях аз съм мошеник, защото съм егоист и амбициозен материалист. Вие не сте мошеник, но сте опасна личност, понеже сте идеалист. И да наложите, и да не наложите вето над този законопроект, никога повече няма да бъдете избран за губернатор на Илинойс, ако хората, които се борят против мен, успеят, както сигурно ще успеят, в борбата си срещу вас.

Тъмните очи на Суонсън заблестяха. Той кимна.

— Губернаторе, дошъл съм тук тази сутрин, за да ви подкупя, ако мога. Не приемам вашите идеали, не вярвам те да доведат до каквото и да било. Не вярвам и в много от нещата, в които вярвате вие. А всъщност животът явно е по-различен от онова, което вие и аз си мислим за него. И все пак в сравнение с други хора сте ми симпатичен. Ще ви дам на заем тези сто хиляди долара, а ако пожелаете, двеста, триста, четиристотин хиляди. Не е необходимо да ми връщате и долар — но ако решите, можете и да ги върнете. Както ви е по-удобно. В черната чанта, която вчера е донесъл тук съдията Дикеншийтс и която се намира във вашия сейф, има триста хиляди долара в брой. Той не е имал смелостта да ви го каже. Подпишете законопроекта и ми дайте възможност да победя хората, които се опитват да ме погубят. В бъдеще ще ви подкрепям с паричните суми и с влиянието, с които разполагам, за всяка политическа кампания, в която решите да участвате било в нашия щат, било в страната като цяло.

Очите на Каупъруд блестяха дружелюбно, като на огромно овчарско куче. Но в тях се долавяха и някакво дълбоко разбиране и съчувствие, дори нещо повече, философското осмисляне на някои неизразими неща. Суонсън се изправи.

— Наистина ли искате да кажете, че се опитвате най-открито да ме подкупите? — попита той. Но вместо да се поддаде на нормалния в този случай подтик и да се впусне във високопарно моралистично изобличение, той се видя принуден да застане на мястото на човека срещу себе си. Те двамата работеха в различни насоки, следваха различни пътища, но каква беше крайната цел? — Мистър Каупъруд — продължи губернаторът с лице, напомнящо портретите на Гоя, и очи, искрящи с разбираема симпатия, — сигурно би трябвало да се почувствувам обиден, но не мога. Разбирам вашата гледна точка. Съжалявам, но не мога да помогна нито на вас, нито на себе си. Моите политически убеждения и идеали ми повеляват да наложа вето на този законопроект, ако се откажа от тях, слагам кръст на политическата си кариера. Може и да не ме преизберат за губернатор, но това е без значение. Бих могъл да се възползвам от парите ви, но не искам. А сега не ми остава нищо друго, освен да ви кажа довиждане.

Той пристъпи към сейфа, отвори го бавно, извадя чантата и я донесе.

— Вземете това — добави губернаторът.

Двамата мъже се гледаха за миг с любопитство, примесено с тъга — единият притиснат от бремето на финансовите, политическите и моралните си грижи, другият изпълнен с непоколебимото решение да не се предава дори в поражението.

— Губернаторе — каза в заключение Каупъруд с най-любезен, доволен и спокоен глас, — ще доживеете да видите как други законодателни органи приемат законопроекта и как го подписва друг губернатор. Това очевидно няма да стане на тази сесия, но все пак ще стане. Аз няма да се откажа, защото моето дело е справедливо и честно. Независимо от всичко, след като наложите вето върху законопроекта, елате и ако пожелаете, аз ще ви отпусна заема от сто хиляди долара.

Каупъруд излезе. Суонсън наложи вето на законопроекта. Знае се със сигурност, че по-късно е взел от Каупъруд заем от сто хиляди долара, за да не се разори.