Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тhe Тitan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Партиздат, 1989

История

  1. — Добавяне

Глава VII
СВЕТИЛНИЯТ ГАЗ НА ЧИКАГО

Старият Питър Лохлин, подмладен от дръзките идеи на Каупъруд, печелеше пари за предприятието. Носеше от борсата какви ли не интересни слухове и стигаше до такива проницателни догадки за плановете на известни групи и финансисти, че Каупъруд си извличаше от тях блестящи изводи.

— Божичко! Франк, струва ми се, че знам какво точно се канят да направят тези приятелчета — възкликваше често сутрин Лохлин, след като почти цяла нощ бе будувал в самотното си легло на Харисън стрийт и бе размишлявал. — Оная банда от кланиците — под банда той разбираше най-вече големи финансисти от борсата като Арнийл, Ханд, Шрайхарт и други — пак е хвърлила око на царевицата. Да не се казвам Лохлин, ако не почнат да я изкупуват, защото очакват повишение на цените. Какво ще кажеш?

Каупъруд, който бе вече наясно с много от непознатите му дотогава хитрости на западняците и от ден на ден трупаше все повече опит, обикновено взимаше моментални решения.

— Прав си. Рискувай със сто хиляди бушела[1]. Според мен след няколко дни акциите на „Ню Йорк сентръл“ ще паднат с един-два пункта. Я и ние да ги продаваме с един пункт под курса.

Лохлин все се чудеше как така Каупъруд се оправя в тукашните делови въпроси и е готов да действува бързо като него. Знаеше за опита, който Каупъруд проявяваше при сделките с акциите на източните борси, но как се ориентираше в Чикаго?

— Защо мислиш така? — запита един ден той Каупъруд от чисто любопитство,

— Е, Питър — отвърна съвсем непринудено Каупъруд. — Антон Видера (един от директорите на Търговската банка за пшеница и царевица) идва вчера тук, докато ти беше на борсата, и ми разказа всичко.

Каупъруд му описа положението, за което му бе разказал накратко Видера.

Лохлин познаваше Видера като влиятелен и заможен поляк, издигнал се през последните няколко години. Странно как Каупъруд влизаше толкова лесно под кожата на богаташите и печелеше бързо доверието им. Видера никога не би споделил такива неща с него.

— А! — възкликна Лохлин. — Щом го казва Видера, повече от сигурно е.

Така Лохлин направи покупката и „Питър Лохлин и Ко“ спечели.

Но тези сделки със зърнени храни и борсовото посредничество, носещи на всеки от съдружниците среден годишен доход от около двеста хиляди долара, не бе за Каупъруд нищо повече от източник на информация.

На него му се искаше да вложи капитали в нещо, което за сравнително кратък период ще му донесе със сигурност много големи печалби и няма да го поставя в отчаяно положение, в каквото се бе намирал по време на пожара в Чикаго, когато бе хвърлил капитали в различни начинания и както се изразяваше самият той, „се бе поизръсил“. Каупъруд заинтересува с операциите си неколцина души от Чикаго, които не го изпускаха от око: Джуда Адисън, Александър Рамбо, Милард Бейли, Антон Видера — хора, които макар да не бяха най-видните личности, притежаваха свободен капитал. Той знаеше, че може да отиде при тях с всяко разумно предложение. Онова, което най привличаше вниманието му, бяха газовите предприятия в Чикаго, тъй като, стига веднъж да си осигуреше монополните права — читателят си представя добре как, — той можеше да проникне почти внезапно в тази още незаета територия, да се яви като Хамилкар Барка[2] в сърцето на Испанци или като Ханибал пред вратите на Рим и да поиска капитулации и подялба на плячката.

По това време съществуваха три газови компании, действащи в трите района на града — трите части, или „страни“, както ги наричаха — Южната, Западната и Северната, и от тях най-процъфтяваща и голяма беше Чикагската компания за газ, осветление и кокс, основана през 1848 година и разгърнала се в Южната страна. Компанията „Народен светилен газ, осветление и кокс“, която действаше в Западната страна, се 5г появила няколко години по-късно от Южночикагската компания благодарение на глупавата самоувереност на създателите и директорите на Южната компания, които си бяха въобразили, че следващите няколко години нито Западната, нито Северната страна ще се развиват бързо, и разчитаха, че когато и да поискат, градският съвет ще им разреши да прокарат газопроводите си в останалите части на града. Третата компания, Северночикагската, беше създадена почти едновременно със Западната, и то по същия начин: със както заявиха учредителите, намерението да ограничи своята дейност в районите, в които живееха нейните създатели.

Първоначално Каупъруд смяташе да купи трите бивши градски компании и да ги обедини. За тази цел той проучи акционерите и на трите сдружения — тяхното финансово и обществено положение. Идеята му беше да им предложи за акциите три, дори четири долара повече от курса на борсата и така да откупи контролния пакет от акции и да слее трите компании. После ще пусне достатъчно акции, за да покрие всичките си задължения, ще пожъне богата жътва и в същото време ще поеме цялата работа в свои ръце. Той се обърна първо към Джуда Адисън като към най-подходящия човек, който би могъл да му помогне за осъществяването на неговия план. Искаше да го привлече по-скоро за вложител, отколкото за съдружник.

— Добре, ще ви кажа какво мисля — поде накрая Адисън. — Хрумнала ви е прекрасна идея. Чудно как никой не се е сетил досега. И си мълчете, защото някой друг може да ви я грабне и да ви изпревари. Тук има доста предприемчиви хора. Но вие ми харесвате и аз ще ви подкрепя. Сега няма да е разумно да се впускам в това начинание — поне не открито, — но ви обещавам да се погрижа да получите малко от парите, които ви трябват. Харесва ми идеята ви за компания, в която да притежавате контролния пакет от акции, или за тръст, който да оглавите, и от все сърце ви желая да сполучите, защото ви смятам за кадърен. Във всеки случай ще бъда само вложител. Но ви трябват още двама-трима души, които да са ви поръчители заедно с мене. Имате ли някого предвид?

— О, да — отвърна Каупъруд. — Разбира се. Просто дойдох първо при вас.

Той спомена Рамбо, Видера, Бейли и други.

— Подходящи са — каза Адисън, — стига да успеете да ги склоните. Аз обаче не съм сигурен, че дори тогава Ще убедите онези приятели да ви продадат акциите. Те не са вносители в обикновения смисъл на думата. Това са хора, които гледат на сделките с газ като на своя лична работа. Те създадоха газовите компании. Харесват ги. Те построиха газовите резервоари и прокараха газопроводите. Няма да е лесно.

Каупъруд се убеди, че както бе предсказал Адисън, не е толкова лесно да склони различните акционери и директори на старите компании да се съгласят с плана му за преустройство. Увери се, че никога преди не е срещал по-неотзивчиви и несговорчиви хора. Те отхвърлиха напълно предложението му да изкупи всички акции три-четири пъти по-скъпо, отколкото беше курсът им. Акциите на всички компании се-продаваха на сума от сто и седемдесет до двеста и десет долара, но всъщност от година на година поскъпваха, тъй като градът се разрастваше и нуждите от газ ставаха все по-големи. Същевременно те всички до един проявяваха подозрителност към този новак в града им, който им предлагаше компаниите да се обедният. Кой беше той? Кого представяше? Даваше ясно да се разбере, че притежава огромен капитал, но не казваше кои са поддръжниците му. Старите директори и членовете на управителните съвети си мислеха, че този план е хрумнал на директорите и членовете на ръководството на някоя от другите компании, за да получат надмощие и да ги изместят. Защо да продават акциите? Защо да се блазнят от по-високите печалби, които те ще им донесат, когато си бяха много добре и така? Тъй като беше отскоро в Чикаго и все още нямаше връзки сред деловите среди, Каупъруд се принуди в края на краищата да се залови с друга идея — да създаде нови компании в предградията и така да подготви атаката си срещу самия град. Предградия като Лейк Вю и Хайд Парк имаха свои градски или местни съвети с правото да предоставят концесии за прокарването на водопроводи, газопроводи и за строежа на трамвайни линии, съответно регистрирани съгласно със закона на щата. Каупъруд прецени, че ако успее да създаде самостоятелни и привидно несвързани компании във всяко предградие и град, а по-късно и една обща компания за града, ще бъде в състояние да диктува условията на по-старите акционерни дружества. Важното беше просто да получи монополните права, преди неговите конкуренти да са се усетили.

Единствената трудност беше, че той не разбираше абсолютно нищо от бизнеса със светилен газ — от това, как всъщност се произвежда и доставя той, — а и никога не беше проявявал особен интерес към него. Строежът на трамвайни линии, любимата му форма за търсене на печалби в рамките на градската община, за която беше натрупал почти безгранични специални знания, засега не му предлагаше никакви практически възможности тук, в Чикаго. Той обмисли положението, прочете как се произвежда светилен газ и неочаквано, както винаги, му провървя, намери човека, който му трябваше.

Разбра, че докато е действала и се е разраствала Южната компания, бе съществувало едно по-малко предприятие, основано от някой си Сипънс — Хенри Де Сото Сипънс, — който с някакви машинации се включил в начинанието и се сдобил с концесия да произвежда и продава газ в центъра на града, но си имал и неприятности със съда, докато най-сетне бил принуден или убеден да се оттегли. Сега се занимавал с недвижими имоти в Лейк Вю. Старият Питър Лохлин го познаваше.

— Тоя не си поплюва — каза Лохлин на Каупъруд. — Смятах, че с газа ще хване бика за рогата, но му намериха цаката и го разкараха. Резервоарът му до реката експлодира и мен ако питаш, той е убеден, че имат пръст онези приятелчета. Във всеки случай зарязал е всичко вече от години. Нито съм го виждал, нито съм го чувал.

Каупъруд изпрати стария Питър да намери Сипънс, да разбере с какво всъщност се занимава и дали проявява интерес да се заеме отново с газа. След няколко дни в кантората на „Питър Лохлин и К°“ влезе самият Хенри Де Сото Сипънс. Оказа се много дребен, около петдесетгодишен човек, носеше висока четириъгълна филцова шапка, късо кафяво палто с подплата (без нея палтото се превръщаше през лятото в сако) и обувки с тъпи върхове, приличаше на селски аптекар или книжар, или по-скоро на провинциален лекар или адвокат. Маншетите му се подаваха доста от ръкавите на палтото, вратовръзката стърчеше твърде много от жилетката, а високата му шапка беше килната прекалено назад, инак той беше приятен, любезен и интересен. Имаше къси бакенбарди, червеникавокафяви, предизвикателно щръкнали и гъсти вежди.

— Мистър Сипънс — каза любезно Каупъруд, — някога сте се занимавали с производството и доставката на светилен газ в Чикаго, нали?

— Струва ми се, че съм запознат не по-малко от другите с производството на светилен газ — отвърна почти предизвикателно Сипънс. — Години наред съм работил в тази област.

— Добре, мистър Сипънс, мисля си, че може би е изгодно да бъде създадена малка газова компания в някое от околните села, които сега никнат като гъби, и да видим дали няма да изкараме по някой и друг долар от нея. Самият аз не разбирам нищо от газ, но си рекох, че бих могъл да привлека някого, който се интересува от това. — Той погледна Сипънс приятелски, така, сякаш го преценяваше. — Чух, че сте човек с голям опит в този бранш в Чикаго. Ако създам такава компания и осигуря добра поддръжка, бихте ли се съгласили да поемете нейното ръководство?

„О, наистина зная всичко за бранша — понечи да каже мистър Сипънс. — Нищо няма да излезе.“ Но промени решението си още преди да е отворил уста.

— Ако ми се заплати добре — подхвърли предпазливо той. — Предполагам, знаете с кого трябва да се сражавате?

— О, да — отвърна усмихнат Каупъруд. — Какво имате предвид с това „ако ми се заплати добре“?

— Ами ако получавам шест хиляди долара годишно и достатъчен дял от печалбите на компанията — да кажем, половината или някъде там, мога и да помисля — отвърна Сипънс, решил да сплаши Каупъруд с прекалените си искания. Той и сега печелеше около шест хиляди долара в годината.

— А не смятате ли, че ще е по-добре да получавате по четири хиляди долара от няколко компании, което прави общо към петнадесет хиляди, и около десет на сто от печалбите във всяка от тях?

Мистър Сипънс обмисли внимателно всичко. Очевидно човекът пред него не беше дребен начинаещ. Сипънс погледна проницателно Каупъруд и веднага, без каквито и да е допълнителни обяснения, разбра, че той подготвя някаква голяма битка. Преди десет години Сипънс бе усетил огромните възможности на газовите предприятия. Бе опитал да се „напъха в тях“, но го изправиха пред съд, почнаха да му налагат забрани, да му правят спънки. Спряха кредитите му и накрая вдигнаха резервоара му във въздуха. Още помиеше с възмущение отношението към него и съжаляваше горчиво, че няма възможност да си отмъсти. Отдавна смяташе, че се е провалил във финансовия свят, но ето че сега се появи човек, който намекваше със заобикалка за вълнуваща битка и го призоваваше като ловец с рога си да се включи в хайката.

— Добре, мистър Каупъруд — отвърна не така предизвикателно и много по-приятелски той, — стига да ми покажете, че притежавате законен проект, аз като човек, който разбира от светилен газ, съм насреща. Зная всичко за газопроводите, концесиите, газовите инсталации. Аз съм построил завода в Дейтън, щата Охайо, и в Рочестър, щата Ню Йорк. Ако бях дошъл малко по-рано тук, щях вече да съм богат. — В гласа му прозвуча съжаление.

— Е, добре, сега ви се отваря такъв случай, мистър Сипънс — изтъкна хитро Каупъруд. — Между нас да си остане, но ще се появи голяма нова газова компания. Ще принудим онези приятелчета да признаят на бърза ръка нашата мощ. Това не ви ли интересува? Ще разполагаме с предостатъчно пари. Липсват не пари, а организатор, борец, човек, който да разбира от производството на газ, да построи завода, да прокара газопроводите и така нататък. — Каупъруд неочаквано се изправи, твърд и решителен — стар негов номер, когато той искаше да направи силно впечатление на някого. От него сякаш се излъчваха сила и желание да покорява и да побеждава. — Искате ли да участвате?

— Да, мистър Каупъруд! — възкликна Сипънс, скочи на крака, сложи си шапката и я килна назад. Имаше вид на наперен петел.

Каупъруд стисна протегнатата му ръка.

— Приключвайте с недвижимите имоти. Искам да ми издействувате в най-скоро време концесия за Лейк. Вю и да ми построите завода. Ще ви предоставя цялата необходима помощ. Ще уредя всичко така, както пожелаете, за около седмица. Ще имаме нужда и от един-двама добри адвокати.

На излизане от кантората Сипънс се усмихна възторжено. О, и през ум не му бе минавало, че сега, след цели десет години!… Сега ще им даде да разберат на онези мошеници! Сега зад гърба си имаше истински борец — човек като него. Дявол да го вземе, ще има да хвърчи перушина! Кой всъщност беше този човек? Престо невероятно! Трябва да види кой е. Знаеше, че занапред ще върши почти всичко, което пожелае Каупъруд.

Бележки

[1] Американска мярка за обем, равна на 35 литра. — Бел.прев.

[2] Хамилкар Барка (около 270—229 пр. н. е.) — картагенски пълководец, баща на Ханибал. — Бел. прев.