Теодор Драйзер
Титан (45)

Глава XLV
НОВИ ХОРИЗОНТИ

В резултат на всичко това Каупъруд изпита чувство за превъзходство, на каквото не се беше наслаждавал никога дотогава. До неотдавна си бе мислил, че неприятелите му могат да го повалят, ала ето че пътят му най-сетне изглеждаше чист. Сега притежаваше общо кръглата сума от двадесет милиона долара. Сбирката му от произведения на изкуството бе най-богатата в западните щати, а може би и в цялата страна, ако не се брояха обществените колекции. Той започна да гледа на себе си като на личност от национален, та дори и от международен мащаб. И въпреки всичко чувствуваше все по-ясно, че колкото и безспорна да е в крайна сметка финансовата му победа, те с Ейлийн нямаха никакви шансове да бъдат приети в чикагското общество. Бе вдигнал твърде много шум, бе настроил против себе си твърде много хора. Както и преди, беше категоричен в решението си да задържи трамвайната мрежа на Чикаго. Но за втори път в живота си бе разтревожен от мисълта, че заради тежкия си характер се е оженил несполучливо и трудно може Да оправи положението. Каквито и недостатъци да имаше, Ейлийн изобщо не бе така безропотна и покорна като първата му жена. Освен това той чувствуваше, че трябва да е по-мил с нея. Любовта му към Ейлийн все още не беше угаснала, макар и тя да не му действаше вече така успокояващо и вдъхновяващо, да не го привличаше като преди. Бе й причинил много мъка, но и нейното отношение към него беше прекалено сурово. Имаше огромното желание да й съчувства, да се разкае за промяната в чувствата си, но какво да се прави? Не беше в състояние да обуздава характера си, както и Ейлийн — нейния.

Най-лошото в това положение бе, че то се усложняваше от доста тревожните мисли на Каупъруд за Беренис Флеминг. Още от деня, в който бе срещнал за пръв път майка й, бе започнал да изпитва все по-пламенна страст към девойката, и то без да е разменил и поглед, и дума с нея. Но на света съществува нещо неизменно, което се нарича красота, тя може да е облечена в дрипите на философа или в коприната и атлаза на разглезената кокетка. Сянката на тази красота, която не зависи нито от пола, нито от възрастта и състоянието, сияеше в буйната коса и тъмносините очи на Беренис Флеминг. Посещението му у семейство Картър само го бе разочаровало — явно бе безсилен да привлече вниманието на Беренис, оттогава при случайните им срещи тя се държеше учтиво, но безразлично. И въпреки всичко Каупъруд бе както винаги упорит в преследването на целта, която си беше поставил. Мисис Картър, чиито предишни връзки с Каупъруд не бяха съвсем платонични, все пак си обясняваше вниманието му към нея най-вече с неговия интерес към децата й и изгледите им в живота. Беренис и Ролф изобщо не подозираха за споразумението между майка им и Каупъруд. Верен на обещанието си за покровителство и помощ, той бе настанил мисис Картър в апартамент в Ню Йорк току до училището на дъщеря й и се надяваше да прекара много щастливи часове близо до Беренис. Близо до Беренис! Колко искаше да събуди интереса й и да спечели нейната благосклонност! И пред самия себе си той не смееше да признае каква голяма роля играеше всичко това в замисъла, който се бе зародил от известно време в ума му. Беше му хрумнало да си построи великолепна къща в Ню Йорк.

Тази идея малко по малко го завладя напълно. Чикагският му дворец се бе превърнал в скъпа гробница, където Ейлийн седеше, потънала в размисли за сполетелите я беди. Освен, че му напомняше за поражението им в светското общество, домът се бе превърнал просто в сграда, която не отговаряше на великолепието и възможностите на неговото въображение. Ако успееше да построи това второ жилище, то щеше да е бляскав паметник на самия него. При своите пътешествия в чужбина беше виждал много такива прекрасни дворци, замислени най-внимателно и превърнали се в хранилище на вкуса и културата на не едно и две поколения. Колекцията, с която Каупъруд се гордееше толкова много, непрекъснато се попълваше и вече сама по себе си бе един разкошен паметник. Тя вече включваше картини от всички важни школи в живописта, да не говорим за сбирките от нефрит, от требници с цветни букви, порцелан, килими, драперии, рамки за огледала, както и първите няколко образеца от колекция от редки скулптурни оригинали. Красотата на тези необикновени предмети, вдъхновеният търпелив труд на майсторите от различни епохи и страни понякога му вдъхваха страхопочитание. От всички хора по света той уважаваше, дори боготвореше най-много искрения творец. Животът беше загадка, но тези хора, които служеха покорно на красотата, бяха постигнали нещо, за което той само смътно се досещаше. Животът ги беше надарил с прозрение, сърцата и душите им бяха настроени в унисон с благозвучни хармонии, за които обикновените хора не знаеха нищо. От време на време, уморен след напрегнат ден, той влизаше късно вечер в тихата галерия, включваше осветлението и цялото прекрасно помещение се обливаше в светлина, сядаше пред някое от своите съкровища и потъваше в размисли за природата, настроението, епохата и човека, които ги бяха създали. Случваше се това да е някоя от меланхоличните глави на Рембранд — тъжният „Портрет на равин“, лиричен пейзаж с поточе на Русо. Друг път той се възхищаваше от вглъбената холандка домакиня на Хале, изобразена с дързък реализъм върху звънката като глеч повърхност, или пък от студената изисканост на Енгр. Той седеше, смаян от проникновението и майсторството на човека, за пръв път видял този образ, и от време на време възкликваше: „Чудо! Истинско чудо!“

Колкото, до Ейлийн, по това време у нея явно ставаха нови промени. Тя се намираше в онова особено състояние, в което е изпадала не една жена — мъчеше се да замени един голям идеал с по-малък и се убеждаваше, че усилието е безполезно или почти безполезно. Що се отнася до връзката й с Линд, ако не се броят временното облекчение и развлечение, които й бе донесла тя, Ейлийн започна да чувствува, че е допуснала сериозна грешка. Линд беше приятен по свой начин. Той можеше да я забавлява със случки от своя живот, съвсем различни от онова, с което я занимаваше Каупъруд. След като се сближиха, той й изповяда безгрижно и весело всичките си любовни връзки в Европа и Америка. Беше същински езичник, фавн, но и човек от висшето общество. Неприкритото му презрение към всички в Чикаго с изключение на един-двама души, от конто Ейлийн тайно се възхищаваше и с които искаше да се сближи, и това, че уж между другото споменаваше важни личности от източните щати, от Париж и Лондон, го издигнаха изключително много в нейните очи. Колкото и тъжно да е да го кажем, това я караше да чувствува, че не се е унижила, като се е поддала с такава готовност на неговия огромен чар.

И все пак, въпреки че бе весел, ласкателен и мил, Линд си оставате вятърничав донжуан, който нямаше никакво желание да промени нейния начин на живот, и тя сега съжаляваше, за това безсмислено увлечение, което не бе й допеело нищо и по всяка вероятност бе отчуждило завинаги Каупъруд от нея. Съпругът й продължаваше да се държи наглед мило и приятелски, в техните отношения обаче се бе промъкнало нещо объркващо и несигурно, което при Ейлийн прерастваше в едва доловима душевна мъка. Дотогава тя беше обижданата, жената, чиято вярност не подлежеше на никакво съмнение и чиято трайна обич и вяра бяха жестоко потъпквани. Сега всичко се бе променило. Дума да няма, той и бе изневерявал, но на другото блюдо на везните бе нейната измяна, с която тя му бе отмъстила ей така, на инат. Каквото и да говорим, верността на жената, била тя вродена или наложена от обществото, е на почит сред повечето хора и може да се каже, че самите жени се обявяват най-открито, на всеослушание в нейна подкрепа. Каупъруд ясно си даваше сметка, че Ейлийн му е изневерила не защото го обича по-малко от Линд, а защото е засегната, и то дълбоко. И Ейлийн знаеше, че той знае. Това, от една страна, я дразнеше и я правеше предизвикателна, а от друга, й бе криво да си мисли колко безсмислено е потъпкала вярата му в нея. Сега той имаше предостатъчно основания да постъпва така, както сметне за добре. Тя бе захвърлила най-силното си оръжие — обвинението, че я е наранил. Гордостта не й позволяваше да разговаря с него по този въпрос, а в същото време тя се дразнеше от лекотата и търпението, с които той посрещаше всичко. Приемаше като жестоко оскърбление усмивките му, готовността да й прости, шеговитите му закачки.

Като капак Ейлийн започна да се кара с Линд заради непоклатимото си преклонение пред Каупъруд. Със самочувствието си на светски човек Линд смяташе, че тя ще му се отдаде напълно и ще забрави своя прекрасен съпруг. Когато беше с него, Ейлийн се показваше явно очарована и заинтригувана и с готовност му се подчиняваше, но го правеше по-скоро от инат, заради пренебрежението на Каупъруд, отколкото от някаква истинска страст към Линд. Въпреки привидната си ярост, подигравките и упреците, конто сипеше по адрес на Каупъруд, тя бе безнадеждно влюбена в мъжа си и духовно свързана с него и Линд бързо го усети. Подобно откритие е жесток удар за всеки покорител на женските сърпа. То засегна силно гордостта на Линд.

— Ти го обичаш още, нали? — попита я веднъж той с кисела усмивка.

Вечеряха в едно сепаре в ресторанта на Кингели и Ейлийн изглеждаше много красива с роклята от лъскава зелена коприна, която подхождаше напълно на свежия тен на лицето й. Линд тъкмо й бе предложил да замине с него за три месеца в Европа, но тя категорично бе отказала. Нямаше смелостта да го направи. Подобна стъпка можеше да я отчужди завинаги от Каупъруд и да му послужи за отличен предлог да я напусне.

— Не е това причината — заяви Ейлийн в отговор на въпроса на Линд. — Просто не ми се ходи в Европа. Не мога. Не съм готова. Това не е нищо друго освен твоя прищявка. Чикаго ти е омръзнало, понеже идва пролетта. Замини, ще те чакам, тук, а. по-късно може да реша да дойда и аз — усмихна се тя.

Линд се намръщи.

— По дяволите! — каза той. — Зная какво ти е. Продължаваш да държиш на него, макар че той се отнася с тебе като с куче. Преструваш се, че не го обичаш, а всъщност си луда по него. Отдавна съм го забелязал. Никога не си ме обичала истински. Не си в състояние. Само той ти е в главата.

— Я млъкни! — отвърна Ейлийн, силно разгневена от тези нападки. — Говориш глупости. Не съм от тези жени. Възхищавам му се. Но кой не му се възхищава! — По това време името на Каупъруд гърмеше из целия град. — Той е чудесен човек. Никога не е бил груб с мен. Истински мъж — това мога да кажа за него.

Сега Ейлийн беше достатъчно близка с Линд, за да го упреква наум. а понякога и открито с намеци, че е безделник и прахосник, който не е спечелил и цент от парите, дето така нашироко пилее. Тя не умееше кой знае колко да анализира социалните условия, но непоколебимата творческа упоритост на Каупъруд в предприемачеството, съчетана с презрението на повечето американци към безцелното прахосване на времето, я караха да прави изводи, неблагоприятни за Линд.

От това избухване на Ейлийн Линд помръкна още повече.

— Върви по дяволите — отвърна Линд. — Изобщо не те разбирам. Понякога говориш така, сякаш си влюбена в мен. Друг път си погълната цялата от него. Или ме обичаш, или не. Коя е истината? Щом си толкова захласната по него и не си в състояние да напуснеш дори за месец дома си, значи вече не ме обичащ.

Ейлийн, разбира се, беше натрупала опит с Каупъруд и можеше да постави Линд на място. В същото време се страхуваше да не го изгуби, да не остане без човек, който да я обича. Линд й харесваше. Поне за момента той я утешаваше в нещастието й. И аса пак съзнанието, че Каупъруд гледа на това й увлечение като на черно петно върху предишната й добродетелност, охлаждаше чувствата й към Линд. Мисълта за нейния съпруг и за целия й опетнен и объркан живот я караше да се чувствува много нещастна.

— По дяволите! — повтори раздразнено Линд. — Остани, щом искаш. Знай, че няма да се опитвам да те убеждавам.

Те продължиха да се карат и макар в края на краищата да се сдобриха, и двамата почувствуваха, че отиват към скъсване.

Малко след този разговор Каупъруд, изпаднал в добро настроение поради успешния развой на своите сделки, влезе една сутрин в стаята на Ейлийн, както все още правеше понякога, за да довърши тоалета си и да си побъбрят.

— Как я карате напоследък с Линд, добре ли? — подметна весело той, докато стоеше пред огледалото и дооправяше яката и вратовръзката си.

— О, я върви по дяволите! — избухна Ейлийн, бореща се с раздвоените си чувства, които постоянно я измъчваха. — Ако не беше виновен, нямаше да имаш възможност да ме питаш така любезно как я карам. Карам я много добре, чудесно, пък ти си мисли каквото искаш, Той е прекрасен мъж, не ти отстъпва, дори е по-добър. Харесва ми. Поне ме обича за разлика от теб. Защо се интересуваш какво върша? Пет пари не даваш за мен, тъй че не си хаби думите. Остави ме, ако обичаш, на мира.

— Ейлийн, Ейлийн, бива ли да се държиш така! Не се горещи толкова. Нищо лошо не исках да кажа. Мъчно ми е и за самия мен, и за теб. Казвал съм ти, че не съм ревнив. Мислиш, че те осъждам. Нищо подобно. Зная какво чувстваш. Всичко е наред.

— О, да, да — отвърна тя. — Запази тези чувства за себе си. Върви по дяволите, ти казах! — Очите й хвърляха мълнии.

Сега той стоеше облечен в средата на килима пред Ейлийн и тя се загледа в него — силен, смел, красив… нейният предишен Франк. Отново съжали, че му е изневерила, а безразличието му я вбесяваше. „Негодник — идеше й да извика, — нямаш сърце!“, но се отказа. Гърлото й пресъхна и очите й се напълниха със сълзи. Ейлийн изпита желание да се втурне към него и да му каже: „О, Франк, нима не разбираш какво ми е и защо стана така? Не би ди могъл да ме обикнеш отново?“ Но се въздържа. Струваше й се, че той може да я разбере, че ще я разбере, но никога вече няма да й бъде верен. А Ейлийн на драго сърце щеше да изостави Линд и всички други мъже, само и само той да изречеше тези думи, само и само да пожелаеше искрено тя да го стори.

Малко след сутрешната свада в спалнята на Ейлийн Каупъруд повдигна въпроса да се преместят в Ню Йорк, като подчерта, че този град по подхожда на неговата постоянно нарастваща сбирка и че Ейлийн отново ще има възможност да влезе във висшето общество.

— За да се отървеш от мен тук — под метна Ейлийн, която не знаеше нищо за Беренис Флеминг.

— Ни най-малко — възрази меко Каупъруд. — Разбираш как стоят нещата. Нямаме изгледи да влезем в чикагското общество. Тук срещам твърде силна съпротива от страна на финансистите. Ако в Ню Йорк притежаваме голяма къща, такава, каквато бих построил, самата тя ще ни представя. В края на краищата жителите на Чикаго изобщо не могат да се мерят с хората от истинското висше общество. Важни са единствено хората от източните щати и преди всичко нюйоркчани. Ако си съгласна, ще продам тази къща и ще отидем да живеем там поне част от времето. В Ню Йорк ще мота да съм с теб колкото и тук, дори повече.

Тъй като дълбоко в себе си бе суетна, Ейлийн неволно откликна на по-големите възможности, които криеха неговите думи. Тази къща се бе превърнала в същински кошмар за нея — място, където я бяха пренебрегнали и което тя свързваше с лоши спомени. Тук се бе сбила с Рита Солбърг, тук бе видяла как обществото се появява за съвсем кратко, та повече да не стъпи в къщата й, тук беше чакала дълго да се съживи любовта на Каупъруд, която явно нямаше да блесне с първоначалната си сила. Докато Каупъруд говореше, Ейлийн го гледаше подигравателно, почти тъжно и невярващо. В същото време непрекъснато си мислеше, че в Ню Йорк, където парите означаваха толкова много, с все по-голямото богатство и влияние на Каупъруд зад гърба си тя можеше да се надява да бъде приета най-сетне във висшето общество. „Който не рискува, той не печели“ — такъв беше нейният девиз, който тя неизменно издигаше, макар че подготовката й за живота, за който сега жадуваше, бе най-повърхностна и куха. Суетната, бляскава, изпълнена с надежди Ейлийн! Откъде всъщност можеше да знае всичко това?

— Чудесно — каза накрая. — Прави каквото знаеш. Предполагам, че и там ще живея така, както тук — сама.

Каупъруд знаеше за какво копнее душата й. Знаеше какво се върти в главата й и колко напразни са мечтите й. Животът го беше научил, че само при изключителни обстоятелства жена със слабостите и недостатъците на Ейлийн може да влезе в студеното висше общество. Но въпреки цялата си смелост той не би й го казал за нищо на света. Не можеше да забрави, че някога беше плакал на рамото й зад ужасните решетки на затвора в Пенсилвания. Не можеше да се покаже такъв неблагодарник и да я нарани, като й открие най-съкровените си мисли, така както не можеше да залъгва и себе си. Богатата къща в Ню Йорк и мечтите за светски успехи, на които би могла да се радва там, щяха да успокоят нейната уязвена суетност и да утешат разочарованото й сърце и в същото време той щеше да е по-близо до Беренис Флеминг. Каквото и да мислим за тези потайни криволици на човешкия ум, те съществуват и са присъщи на всеки човек, а Каупъруд не правеше изключение. Той виждаше всичко и го обмисляше — мислеше за обикновените човешки чувства на Ейлийн.