Теодор Драйзер
Титан (15)

Глава XV
НОВО УВЛЕЧЕНИЕ

Каупъруд и Рита Солбърг бяха поощрени във връзката си съвсем случайно от Ейлийн, започнала да проявява глупашка сантиментална нежност към Харолд, зад която нямаше нищо сериозно. Той й харесваше, тъй като беше изключително мил, внимателен и трогателен с жените — с хубавите жени. Хрумна й, че може да му изпраща ученици, пък и при всички случаи й беше приятно да посещава ателието на Солбърг. И без това живееше доста скучно. И така тя им ходеше на гости, а Каупъруд, увлечен по мисис Солбърг, я придружаваше. Той насърчаваше с унищожителна лукавост Ейлийн в интереса й към тях. Предлагаше й да ги кани на обед, да организира музикални вечери, на които Солбърг свиреше и изкарваше малко пари. После запазваха ложи в театрите, купуваха билети за концерти, излизаха в неделя или други дни на разходка.

В подобни положения сякаш помага самият живот. Тъй като Каупъруд мислеше непрекъснато за Рита, и тя започна да си мисли за него. От час на час той й се струваше все по-привлекателен, необикновен, властен. Заразена от неговото настроение, се измъчваше ужасно от угризения на съвестта. Не че си Сяха казали нещо, но Каупъруд я обсаждаше, постепенно я завладяваше и явно й преграждаше всички пътища за отстъпление. Един четвъртък следобед, когато нито Ейлийн, нито той можеха да отидат на чая у семейство Солбърг, Рита получи разкошен букет от тъмночервени рози. „За вашите кътчета“ — пишеше на картичката, сложена в тях. Тя знаеше много добре от кого са цветята и колко струват. Поне петдесет долара. Сякаш я облъхна светът на парите, който тя изобщо не познаваше. Виждаше всеки ден във вестниците реклами за банкерската и посредническата фирма на Каупъруд. Веднъж по обед го срещна в универсалния магазин на Мерил и той я покани на обед, Рита обаче се почувствува задължена да откаже. Каупъруд я гледаше винаги прямо и пламенно. Само като си помислеше, че красотата й е направила или прави всичко това! Без да иска, Рита си представяше времето, когато този енергичен и обаятелен мъж може би ще се грижи за нея по начин, за какъвто Харолд не можеше и да мечтае. Тя обаче продължаваше да свири, да пазарува, да ходи на гости, да чете, да потъва в мрачни мисли колко некадърен е мъжът й и само от време на време си даваше сметка за призрачното влияние на Каупъруд върху нея. Колко изящни бяха силните му ръце, колко проницателни огромните му, донейде настойчиви очи! Пуританството на Уичита (смекчено донякъде от бохемския живот в Чикаго) водеше жестока борба с коварството и хитростта на времето, въплъщавани от този мъж.

— Знаете ли, вие сте много неуловима — каза й Каупъруд една вечер в театъра — беше седнал зад нея по време на антракта, а Ейлийн и Харолд бяха отишли да с поразходят във фоайето. Глъчката заглушаваше всяка дума. Мисис Солбърг беше особено привлекателна в дантелената си вечерна рокля.

— Не, не — отвърна развеселено Рита, поласкана, от неговото внимание, усетила физическата му близост. Постепенно се поддаваше на настроението му, всяка негова дума я изпълваше с трепет. — Според мен съм много постоянна — продължи тя. — И без съмнение много земна.

Тя погледна закръглената си гладка ръка, отпусната в скута й.

Каупъруд, който изпитваше не само цялата притегателна сила на нейната земност, но и вълшебството на характера й, далеч по-богат от този на Ейлийн, бе дълбоко развълнуван. Чувствата, настроенията и фантазиите й го облъхваха като лекия полъх на вятър и, възпламеняваха за миг кръвта му — състояние, което никакви (или много малко) думи не могат да предадат. Рита бе не по-малко жизнена от Ейлийн, но беше по-добра, по-нежна, по-тактична и богата духовно. Или може би Ейлийн просто му бе омръзнала? Не, не, казваше си Каупъруд, изключено. Рита Солбърг бе най-приятната жена, която беше срещал.

— Да, но все пак и неуловима — продължи той и се наведе към нея. — Напомняте ми нещо, за което не мога да намеря думи — някакъв цвят ухание или тон, искрица от нещо. Напоследък мисля непрестанно за вас. Интересуват ме познанията ви върху изкуството. Харесва ми как свирите — влагате нещо от себе си. Карате ме да мисля за прекрасни неща, които нямат нищо общо с обикновения ход на моя живот. Разбирате ли?

— Ще се радвам да съм такава — каза Рита. Тя въздъхна тихо и нещастно. — Карате ме да си мисля суетни неща. — Устните й се присвиха в очарователно „а“. — Рисувате ме прекалено привлекателна. — Мисис Солбърг пламна, поруменя, обзета от изблика на чувствата си.

— Точно такава сте — продължи настойчиво Каупъруд. — Такава ви усещам през цялото време. Знаете ли — добави той и се наведе над стола й, — понякога ми се струва, че още не сте живели. Има толкова неща, които могат да допълнят вашето съвършенство. Бих искал да отидете в чужбина с мен или без мен… във всеки случай трябва да заминете. Великолепна сте. А вие намирате ли ме поне малко за интересен?

— Да — тя замълча, — но знаете ли, страхувам се от всичко това и от вас. — Устните й пак се свиха очарователно, както оня път, когато той за пръв път я бе забелязал. — Нека не говорим за това. Харолд е много ревнив. А какво ще си помисли мисис Каупъруд?

— Зная го добре, но струва ли си да мислим за това сега? Нищо няма да й стане на Ейлийн, ако ме остави да разговарям с вас. Животът е в общуването между отделните хора, Рита. Ние с вас имаме много общи неща. Не го ли виждате? Вие безспорно сте най-привлекателната жена, която съм срещал. Давате ми нещо, което никога не съм познавал. Не го ли виждате? Искам да ми кажете нещо, но честно. Погледнете ме. Вие не сте щастлива сега, нали? Не сте напълно щастлива?

— Не. — Тя поглади ветрилото си с пръсти.

— А щастлива ли сте изобщо?

— По-рано смятах, че съм щастлива. Но вече не съм.

— Ясно защо — каза Каупъруд. — Вие заслужавате повече от онова, което ви дава сегашното ви положение. Вие сте личност, а не псалт, за да кадите тамян на друг. Мистър Солбърг е интересен човек, но е него не можете да бъдете щастлива. Учудвам се, че не сте го разбрали досега.

— А! — възкликна Рита с лека досада. — Може и да съм го разбрала.

Каупъруд я погледна проницателно и тя трепна.

— Мисля, че е по-добре да не говорим за това тук — каза му. — По-добре да…

Той сложи ръка върху облегалката на стола й, почти докосвайки рамото й.

— Рита — обърна се към нея на малко име, — вие сте прекрасна жена!

— Ох! — въздъхна тя.

Каупъруд не бе виждал мисис Солбърг повече от седмица — точно десет дни, когато един следобед Ейлийн дойде да го вземе с нова двуколка, преди това се беше отбила да качи и семейство Солбърг. Харолд седеше отпред на капрата с Ейлийн, която отзад, до Рита, беше оставила място за него. На Ейлийн не й минаваше и през ум колко влюбен е мъжът й — толкова предпазливо се държеше той. Тя си въобразяваше, че стои по-високо от Рита, че е по-хубава, че се облича по-елегантно, а следователно е и по-очарователна. Не се досещаше каква притегателна сила притежава Рита Солбърг за Каупъруд, който бе толкова активен, енергичен, наглед уравновесен, въпреки това бе дълбоко в себе си (прикривайки го със силната си външност) романтичен и пламенен.

— Прекрасно! — възкликна той и се отпусна до Рита. — Каква хубава вечер! И каква чудесна сламена шапка с рози, каква красива ленена рокля! — Розите бяха червени, роклята й бяла, с промушена тук-там зелена панделка. Рита напълно разбираше защо той е толкова възторжен. Каупъруд беше съвсем различен от Харолд, жизнен, непринуден, кадърен. Точно днес Харолд цял ден кълнеше съдбата, живота и лошия си късмет.

— На твое място нямаше да се оплаквам толкова много — му каза Рита горчиво. — Трябва да работиш повече и да кълнеш по-малко.

Харолд й направи сцена, от която Рита се отърва, като излезе на разходка. Ейлийн се появи малко след като тя се бе върнала. Това бе изход от положението. Рита се развесели, прие поканата и се облече. Същото направи и Солбърг. Усмихнати и явно доволни, те излязоха на разходка. Сега, докато Каупъруд говореше, Рита се огледа доволно. „Красива съм — помисли си тя — и той ме обича. Колко хубаво ще е, ако все пак дръзнем.“ Но на глас каза:

— Не съм чак толкова ненагледна. Просто денят е хубав, нали? Роклята е съвсем обикновена. Не съм и в настроение тази вечер.

— Какво се е случило? — попита Каупъруд съчувствено, а шумът от движещите се карети заглушаващо гласовете им. Той се наведе към нея, изпълнен с желание да разреши всеки неин проблем, да я плени напълно е добротата си. — Може ли да направя нещо за вас? Сега отиваме на дълга разходка до павилиона в парк „Джаксън“, а след вечеря ще се върнем на лунна светлина. Нали ще бъде чудесно? Сега се усмихнете и бъдете весела, както винаги. Доколкото зная, нямате причини да не сте щастлива. Ще направя за вас. всичко, което пожелаете, всичко, което е по силите ми. Ще получите всичко, което пожелаете, стига да мога да ви го дам. Какво е станало? Знаете колко мисля за вас. Ако се осланяте на мен във всичко, никога няма да имате неприятности.

— О, не можете да ми помогнете с нищо — поне засега. Моите проблеми? О, да! Та какви са те? Дребна работа.

Тя чувстваше отчужденост дори от самата себе си, от която й беше приятно. Каупъруд беше очарован.

— Но за мен вие, Рита не сте дребна работа — каза тихо той, — нито пък вашите проблеми! Те ме засягат много. Вие означавате толкова много за мен. Вече ви го казах. Не разбирате ли колко истина има в тези думи? За мен вие сте заплетена тайна, най-прекрасната. Изгубил съм си ума по вас. Откакто ви видях последния път, непрекъснато мисля за вас. Ако имате грижи, нека ги споделим. Вие значите толкова много за мен — вие сте единствената ми грижа. Мога да уредя живота ви. Свържете го с моя. Имам нужда от вас и вие от мен.

— Да, зная — каза тя. После замълча. — Нищо особено — продължи след малко. — Най-обикновено спречкване.

— За какво?

— Всъщност заради мен. — Устата й беше прекрасна. — Не мога непрекъснато да кадя тамян, както казахте. — Тази негова мисъл й бе направила впечатление. — Но сега всичко е наред. Денят е чудесен, прекра-а-сен, нали?

Каупъруд я погледна и поклати глава. Бе толкова мила с тая своя непоследователност. Погълната от конете и от разговора със Солбърг, Ейлийн не виждаше и не чуваше нищо. Той и потокът от карети, поели на юг по Мичиган авеню, отвличаха вниманието й. Докато препускаха бързо край напъпилите дървета, добре поддържаните морави, току-що прекопаните цветни лехи, отворените прозорци — целия привлекателен свят на пролетта, — Каупъруд се почувствува така, сякаш животът отново започва за него. Стига да се виждаше неговото обаяние, то щеше да го обгърне като бляскав ореол. Мисис Солбърг усещаше, че вечерта ще бъде чудесна.

Вечеряха на открито в парка — пиле по мерилендски, вафли и шампанско. Поласкана, че от нейното обаяние Солбърг е толкова весел, Ейлийн се забавляваше, шегуваше се, вдигаше наздравици, разхождаше се по тревата. Солбърг я ухажваше глупаво, като на шега, както бяха склонни да правят много мъже, тя обаче го прекъсваше весело с думите „глупаче“ и „стига де“. Беше толкова сигурна в себе си, че след това разказа без следа от стеснение на Каупъруд колко емоционален е Солбърг и как тя му се е присмивала. Напълно убеден, че не му изневерява, той приемаше всичко много благосклонно. Солбърг беше голям тъпак и на Каупъруд му бе добре дошло, че той ухажва жена му.

— Не е толкова лош — каза й. — Дори ми харесва, макар и да не го смятам за кой знае какъв цигулар.

След вечеря тръгнаха край брега на езерото, после през открита местност, по която тук-там се виждаха дървета — луната грееше в ясното небе и заливаше нивите и езерото със сребрист блясък. Мисис Солбърг бе под влиянието на вируса „Каупъруд“, който й действаше смъртоносно. Колкото и вяла да изглеждаше по характер, веднъж възпламенена от чувствата, тя ставаше решителна. Всъщност беше енергична и страстна. Каупъруд започваше да се откроява за нея със силата, която притежаваше. Колко прекрасно би било да я обича такъв мъж! Биха могли да живеят интересно и наситено. Тази мисъл я плашеше и привличаше като запалена в мрака ярка лампа. За да се овладее, Рита заговори за изкуство, за разни хора, за Париж и Италия, той й отговаряше в същия дух, но през цялото време я галеше по ръката, а веднъж в сянката на едни дървета отпусна ръка върху косата й, извърна лицето й и я целуна леко по бузата. Тя пламна, трепна, пребледня, обзета от страшна буря, но успя да се съвземе. Колко приказно, направо божествено! Досегашният й живот очевидно се рушеше.

— Слушайте — каза внимателно Каупъруд. — Искате ли да се срещнем утре в три, след моста на Ръш стрийт? Ще ви взема веднага с кола. Няма да чакате и миг.

Младата жена мълчеше умислена и замечтана, почти омаяна от този чуден и нереален свят.

— Искате ли? — повтори той настойчиво.

— Почакайте — отвърна тихо. Рита. — Нека си помисля. Нали може? — Тя замълча. — Добре — изрече след малко с дълбока въздишка. — Добре — повтори, сякаш й бе хрумнало нещо.

— Скъпа — прошепна Каупъруд и притисна ръката й, загледан в профила й, откроил се на лунната светлина.

— Но за мен това е много сериозна крачка — отвърна Рита тихо, леко задъхала, и пребледняла.