Теодор Драйзер
Титан (37)

Глава XXXVII
ОТМЪЩЕНИЕТО НА ЕЙЛИЙН

Очарователният Полк Линд се събуди една сутрин и реши, че връзката му с Ейлийн, колкото и да е приятна, трябва да завърши веднага, и то по единствения задоволителен за него начин, по възможност този ден или следващия. Бе минало доста време, откакто бяха обядвали заедно, и макар че той се опита да я открие, Ейлийн го избягваше, защото чувствуваше, че трябва да обмисли всичко и да не излага на опасност своето бъдеще. Съзнаваше ясно, че е на кръстопът в живота си и че сега й се е усмихнал късметът, а тя е толкова сдържана и плаха. Каупъруд, както и преди, властваше над нея — Ейлийн продължаваше да го смята за изключителен човек и заради това се чувствуваше много потисната, сдържана и замислена. Друга жена, изстрадала като нея, нямаше да се двоуми, особено след като се прибавеха и подробностите около мисис Ханд. Но не и Ейлийн. Тя не можеше да забрави напълно клетвите и обещанията, които си бяха разменяли, нито да преодолее често разрушаваната заблуда, че той все пак ще се промени.

От друга страна Полк Линд, светски авантюрист и мародер, покорител на женските сърца, не можеше така лесно да бъде отстранен, спрян, подминат. Подобно на Каупъруд беше силен и с жените бе дори още по-дързък. Големият опит с представителките на нежния пол го бе научил, че те са плахи, несигурни, неуравновесени дори когато силно копнеят за нещо. Ако човек иска да ги покори, трябва да действува с желязна ръка.

И тези възгледи му бяха създали доста лоша слава. Ейлийн го почувствува в деня, когато обядваха заедно. Сериозните му тъмни очи бяха издайнически коварни. Изпита чувството, че той подготвя почвата за едно положение, когато тя ще се окаже безпомощна пред внезапно обзелото го настроение, и все пак отиде на срещата.

Но Линд усети, че Ейлийн го избягва, и намисли още същия ден да вземе окончателно решение, което да съвпада с желанията му. Обади й се по телефона в десет часа сутринта и започна да й подмята, че е нерешителна и настроенията й непрекъснато се менят. Попита я ще дойде ли да разгледат картините в ателието на негов приятел или пък предпочита да отидат на танци, уреждани от негови приятели ергени. Тя се извини, че не е в настроение, а той я посъветва да не се отпуска.

— Затруднявате извънредно много своите поклонници — подхвърли й мило той.

Ейлийн реши, че е отложила дипломатично битката, но в два часа следобед на входната врата се позвъни и й съобщиха, че е дошъл Линд.

— Господинът каза — сигурен е, че сте в къщи — поде лакеят, който беше получил един долар, — и моли да му отделите само един миг. Нямало да ви задържа повече.

Изумена от това нахалство, Ейлийн се запита дали той няма да й съобщи нещо важно и реши да слезе долу, недоволна от своята нерешителност, наистина очарована от Линд, този мъж, отговарящ на чувствата й: още чуваше закачливия му, увещаващ глас от сутринта. Бе останала сама и четеше книга, облечена в светлолилав пеньоар с яка от хермелин и ръкави с маншети.

— Поканете го в музикалния салон — нареди тя на лакея.

Когато влезе в салона, дишаше малко задъхано, толкова я вълнуваше Линд. Разбираше, че е проявила страх, като не е отишла при него, а проявил ли си малодушие, трудно можеш да се браниш.

— О! — възкликна Ейлийн уж с нехайство, каквото съвсем не изпитваше. — Не очаквах да ви видя толкова скоро след телефонния разговор. Никога досега не сте идвали у дома, нали? Защо не си свалите палтото и шапката? Заповядайте в картинната галерия. Там е по-светло, а някои от картините сигурно ще ви харесат.

Линд си търсеше повод да постои по-дълго и да разсее притеснението й и затова прие поканата, като обаче се престори, че просто е минавал оттам и разполага със съвсем малко време.

— Искаше ми се да ви зърна отново, макар и за миг. Не устоях на изкушението да се отбия. Великолепна галерия! Толкова е просторна — а, ето ви и вас! Кой ви е рисувал? А, виждам — Ван Беерс. — Прекрасно произведение на изкуството, чудесно!

Той се загледа в нея, после се обърна пак към картината, на която Ейлийн — десет години по-млада, жизнерадостна, изпълнена с надежди, разтворила слънчобран на сини и бели райета, седеше на каменна пейка на фона на осеяното с облаци холандско небе. Възхитен от портрета и от самата Ейлийн, той й направи искрен комплимент. Сега тя беше по-пълна и по-румена, малко по-груба, каквито стават много от нас с годините, но все още бе в разцвета на хубостта си, макар й наближаващата есен да бе наложила отпечатъка си.

— О, Рембранд, виж ти! Не знаех, че колекцията на вашия съпруг е толкова представителна. Израелс, а още и Жером, Мейсоние! Ей богу! Наистина великолепна колекция!

— Някои от картините действително са прекрасни — отбеляза тя, подражавайки на Каупъруд и на други познавачи, — но е възможно да махнем някои — онази на Паул Потер и на Гоя, стига на пазара да се появят по-добри платна.

Ейлийн го бе чувала неведнъж от Каупъруд.

Като видя, че могат да си говорят непринудено, колкото да минава времето, Ейлийн започна да се държи съвсем естествено, прояви интерес, дори се зарадва от сдържаното и мило присъствие на Линд. Очевидно наистина е искал да й направи светско посещение. От своя страна Линд я проучваше и се питаше какво ли впечатление й прави неговият учтив и сдържай тон. След като огледа доста бегло галерията, каза:

— Винаги съм се възхищавал от къщата ви. Зная, че е проектирана от Лорд, а пък и всички разправят, че я е направил хубаво. Това сигурно е трапезарията?

Макар и къщата да не км бе помогнала да се наложат в обществото, Ейлийн много се гордееше с нея и на драго сърце предложи да му покаже и другите стаи. Линд беше виждал естествено какви ли не богаташки къщи — къщата на семейството му бе от най-разкошните, но се престори на заинтригуван. Докато вървяха, той се възхищаваше от вкуса, с който бяха подбрани дърворезбите и бяха подредени мебелите, от гледката през прозорците.

— Почакайте за миг — каза Ейлийн, когато наближиха вратата на спалнята й. — Забравих дали е подредена. Иска ми се да я видите.

Тя отвори вратата и влезе.

— Да, влезте — извика.

Той я последва.

— Наистина, колко е прелестна! Колко изящна! Колко ефирни и грациозни са тези танцуващи фигурки. Тоновете са съчетани великолепно. Стаята напълно ви подхожда. Тя е като вас.

Той замълча и се загледа в огромния килим в топли сини и кремави цветове и в леглото от позлатен метал.

— Добре е направено — каза Линд, после настроението му изведнъж се промени, той спря да говори за подредбата (Ейлийн бе от дясната му страна и той се оказа между нея и вратата) и добави: — Кажете ми, защо не искате да ме придружите довечера на танците? Ще бъде прекрасно. Ще се позабавлявате.

Ейлийн забеляза внезапната промяна в настроението му. Тя осъзна, че като му показваше стаите, бе изпаднала много бързо в трудно положение. Тъмните му пленителни очи говореха вместо него.

— О, нямам настроение. От известно време изгубих вкус към доста неща. Аз…

Тя пристъпи неволно към него по посока на вратата, но той я спря с ръка.

— Останете още малко — помоли я. — Искам да ви кажа нещо. Винаги ме избягвате и сте толкова неспокойна. Не ви ли харесвам поне малко?

— Разбира се, че ми харесвате, но не е ли по-добре да поговорим в музикалния салон? И долу бих могла да ви обясня защо ви отбягвам не по-зле, отколкото тук. — Тя му се усмихна покоряващо, вече смело.

Линд също й отвърна с усмивка, при която се откриха равните му бели зъби. В очите му проблеснаха шеговити злобни пламъчета.

— Разбира се, разбира се — каза той, — но вие сте толкова прекрасна в стаята си. Никак не ми се иска да я напускам.

— Все пак май трябва да слезем долу — отговори Ейлийн весело, но вече и леко обезпокоена. — Ще се убедите, че и долу мога да бъда забавна.

Тя тръгна, но силата му като тази на Каупъруд се оказа твърде голяма за нея. Линд беше много як.

— Наистина не бива да го правите точно тук — каза Ейлийн. — Може да влезе някой. Какъв повод съм ви дала, за да си мислите, че може да се държите така с мен?

— Какъв повод ли? — попита той, после се приведе и я погали по закръглените рамене с мургавите си ръце. — Не, няма конкретен повод. Поводът сте самата вие. Казах ви колко сте мила още вечерта в „Алкот“. Не го ли разбрахте тогава? Стори ми се, че да.

— О, разбрах, че ме харесвате. Всеки може да ме харесва. Но за нещо друго… да си позволявате такива волности с мен… и през ум не ми е минавало, че ще дръзнете. Чувате ли? Май че идва някой. — Ейлийн се опита да се отскубне, по не успя и добави: — Моля ви, мистър Линд, пуснете ме. Трябва да ви кажа, че не е много възпитано да държите така една жена, без тя да го иска. Ако наистина ви бях дала повод… след малко вече ще се разсърдя.

Отново усмивка, открила белите му зъби, и тъмни, злобно присвити очи.

— Виж ти! Не знаех, че сте такава! Сякаш съм ви съвсем чужд. Не си ли спомняте какво ми казахте на обеда? Не си удържахте на обещанието. Всъщност ми дадохте да разбера, че ще дойдете. А защо не дойдохте? Страхувате се от мен, не ме харесвате или и двете? Смятам ви за прелестна, за очарователна и искам да ми отговорите.

Линд пристъпи, прегърна я с едната ръка през кръста, привлече я към себе си и я погледна в очите. С другата хвана свободната й ръка. Внезапно долепи устни до нейните, а после започна да я целува по страните.

— Обичате ме, нали? Ако не ме обичахте, защо ще ми казвате, че ще дойдете?

Държеше я здраво, а Ейлийн се мъчеше да се отскубне. Завладя я някакво ново усещане — усещането за друг мъж, и този мъж беше Полк Линд, единственият, към когото освен към Каупъруд изпитваше влечение. Но сега тук, в собствената й стая, когато мъжът й можеше да се прибере или да влезе някой от слугите!

— Опомнете се, какво правите — възпротиви се тя, все още необезпокоена от изхода на този сблъсък, решила, че той се мъчи да я накара да бъде по-мила с него и че няма предвид нищо повече, — тук, в собствената ми стая! Ще съм се лъгала във вас, ако не ме пуснете веднага. Мистър Линд! Мистър Линд! — Наведен над нея, той я целуваше. — О, не го правете! Недейте! Аз… аз казах, че може би ще дойда, но нямах намерение да го правя. А вие се осмелявате да идвате, да се възползвате от случая и да се нахвърляте така върху мен! Ужасен сте. Дори и да сте ми били малко интересен, сега вече всичко е свършено, уверявам ви. Ако не ме пуснете веднага, давам ви честната си дума, че повече няма да ви погледна. Няма! Наистина. Няма! Най-сериозно ви го казвам. Моля ви, пуснете ме! Ще викам, предупреждавам ви! От днес нататък няма дори да ви погледна! О…

Тя се бранеше решително, но безполезно.

След около седмица, когато се прибра една вечер, Каупъруд завари Ейлийн да си тананика весело, макар и всъщност да беше замислена и тъжна. Тъкмо привършваше вечерния си тоалет и изглеждаше млада и бодра, изпълнена с живот както преди години.

— Е — попита весело той, — как мина денят?

Както обикновено в подобни случаи, Ейлийн имаше чувството, че макар и прегрешила, си има оправдания и че може би тъкмо така ще си върне някога Каупъруд, затова се държеше по-мило с него.

— О, много добре — каза му. — Следобед се отбих за малко у Хьоксемас. Заминават през ноември за Мексико. Мисис Хьоксемас има прекрасна нова карета — но, клетата, нали си е грозничка, само я разваля, като се качи в нея. Ета се готви за колежа „Брин Мор“. Разстроена е, че трябва да остави кучето и котката. После отидох у Лейн Крос, след това при Мерил — имаше предвид големия универсален магазин, — а оттам се прибрах. На Уобаш авеню срещнах Тейлър Лорд и Полк Линд.

— Полк Линд ли? — заинтересува се Каупъруд. — Интересен ли е?

— Да, интересен е — отговори Ейлийн. — Не съм срещала човек с по-изтънчени обноски. Очарователен е. Същински хлапак и въпреки това създава впечатление, че има огромен житейски опит.

— И аз чувам същото — отбеляза Каупъруд. — Не е ли онзи, който се бе забъркал преди няколко години в историята с Кармен Ториба?

Каупъруд намекваше за една испанска танцьорка на турне в Америка, в която Линд явно бе безумно влюбен.

— Същият — отвърна злобно Ейлийн, — но теб какво те интересува. Въпреки всичко е очарователен. На мен ми харесва.

— Не съм казвал, че ме интересува. Просто споменах една случка.

— А, и аз знам за случката — възкликна подигравателно Ейлийн. — Знам те що за стока си.

— Какво искаш да кажеш? — попита той и се вгледа в лицето й.

— Знам какво представляваш — отвърна тя мило, но и предизвикателно. — Мислиш, че ще стоя тук и ще се радвам на живота, докато ти тичаш подир разпи фусти, че ще играя ролята на мила и любеща съпруга? А, няма да го бъде. Знам защо говориш за Линд. Да не би случайно да се влюбя в него. Това си е моя работа. Вече те предупредих, че ще го направя. Можеш да постъпваш както намериш за добре. Не даваш пет пари за мен, защо тогава се тревожиш, че други мъже могат да проявят интерес към мен?

Всъщност Каупъруд не подозираше, че Ейлийн може би има нещо с Линд или с който и да е друг мъж, но въпреки това чувствуваше смътно, че има някой. Долови го и Ейлийн, тъкмо това я накара да направи привидно неоснователната си забележка. При тези обстоятелства Каупъруд се опита да е колкото се може по-любезен, тъй като разбра ясно намека.

— Какво говориш, Ейлийн! — обърна се той нежно. — Защо ми го казваш? Знаеш, че те обичам. Не мога да попреча на нищо, което искаш да направиш, сигурен съм, че го знаеш. Искам единствено да си доволна. Знаеш, че те обичам.

— Да, знам как обичаш — каза Ейлийн с променено настроение. — Моля те, не започвай отново с тази стара история. До гуша ми дойде. Знам какъв донжуан си. Знам за мисис Ханд. Дори вестниците го пишат открито. През последните осем дни си си бил в къщи една-единствена вечер, колкото да те зърна за миг. Млъкни. Не се опитвай да ми се умилкваш. Винаги съм знаела всичко. Недей да смяташ, че не знам за последния ти флирт. Само не ми хленчи и не ми прави сцени, ако започна да излизам с други мъже и се влюбя в някого, което положително ще направя. И ако го направя, ще е само по твоя вина и ти добре го знаеш. Не почвай отново, не ме упреквай. Все тая. Нямам намерение да седя тук и да ставам за смях. Казвала съм ти го неведнъж. Ти не вярваш, но е така. Казах ти, че все някой ден ще си намеря някого. Всъщност вече съм го намерила.

При тези думи Каупъруд я изгледа студено, изпитателно и все пак донейде съчувствено, но преди да е казал нещо, Ейлийн изтича предизвикателно от стаята и слезе в музикалния салон, откъдето след малко той чу акордите на Втора унгарска рапсодия, която тя свиреше толкова прочувствено и повече от всякога вълнуващо. Изливаше безкрайната си злочестина и мъка. На Каупъруд за миг му стана неприятно при мисълта, че Ейлийн се е влюбила в този Линд, хубав, наперен, прочут с безпътността си в светското общество, но станалото станало. Щеше да е нечестно да я упреква. В същото време го обзе искрено съжаление за отминалите дни. Спомни си Ейлийн като ученичка — с червена пелерина, в къщата на баща й, докато яздеше или се разхождаше с карета. Какво великолепно, какво нежно момиче беше тя — какво прелестно влюбено глупаче! Дали наистина е решила да не му обръща повече внимание? Дали е намерила някой, който да се е влюбил в нея, а тя да му е отвърнала със същото? Тази мисъл му беше странна.

Той се вгледа в нея, когато малко по-късно тя влезе в трапезарията с меднозелена копринена рокля, с вдигната коса, и противно на волята си й се възхити. Изглеждаше много жизнена, но все пак и умислена, влюбена (в някого), пламенна и предизвикателна. За миг Каупъруд си помисли колко ужасни са страстта и любовта — как превръщат всички в глупаци. „Всички до един сме подвластни на могъщия съзидателен подтик“, каза си той. Говори за други неща — за наближаващите избори, за фургона с изписания върху него въпрос „Ще превземе ли Каупъруд града?“

— За мен това е политиканство — поде Каупъруд. След това й разказа, че се е отбил в един импровизиран салон на републиканците на ъгъла на Стейт стрийт и Шестнадесета улица — голяма евтина дъсчена постройка с пейки, и че е чул как някакъв разпален оратор сипе върху него хули. — Изкуших се за миг да задам няколко въпроса на това магаре — добави той, — после реших, че няма смисъл.

Ейлийн не можа да не се усмихне. Въпреки всичките си недостатъци Каупъруд беше прекрасен — само как е разбунил целия град! „Какво ме интересува дали е добър, когато не се държи добре с мен.“

— Срещна ли някой друг, когото харесваш, освен Линд? — попита накрая шеговито той, та да научи нещо повече, без да възбужда много чувствата й.

Ейлийн го наблюдаваше и тъй като бе сигурна, че Каупъруд отново ще повдигне въпроса, отвърна:

— Не, не съм, пък и за какво ми е. Един ми стига.

— Какво искаш да кажеш? — попита внимателно той.

— Точно това, което казах. Един ми стига.

— Искаш да кажеш, че си влюбена в Линд?

— Искам да кажа… — тя млъкна и го погледна предизвикателно. — Не ти ли е все едно какво искам да кажа? Да, влюбена съм. Какво те интересува това? Защо си седнал тук да ме разпитваш? Все ти е тая какво върша. Аз не ти трябвам. Откъде-накъде се опитваш да разбереш нещо и да ме следиш? Не от уважение към теб съм се сдържала досега. Ами ако съм влюбена? Хич не те е грижа за мен.

— О, аз те обичам. Знаеш, че те обичам. Защо говориш така?

— Да, обичаш ме — разпали се Ейлийн. — Зная как ме обичаш. Добре, едно ще ти кажа — вбесена от неговото безразличие, тя продължи: — Обичам Линд, нещо повече, любовница съм му. И ще му бъда и занапред. Какво те засяга!

Очите й мятаха мълнии, страните й пламтяха. Тя дишаше тежко.

При това признание, направено в изблик на обида и яд от дългото му безразличие, Каупъруд се изпъна за миг, погледът му стана суров, в него проблесна неумолимостта, с която той понякога посрещаше своите противници. Веднага си помисли за хилядите начини, с които можеше да направи живота й ад и да отмъсти на Линд, но след миг реши, че не си струва. Но не от слабост, обратното, защото усещаше, че я превъзхожда по сила. Защо да я ревнува? Нали и той не бе безупречен. Настроението му за миг се промени, обзе го съжаление към Ейлийн, към самия себе си, към живота с неговите толкова объркани желания и закони. Не можеше да вини Ейлийн. Линд наистина беше обаятелен. Каупъруд нямаше никакво желание да се разделя с Ейлийн или да се кара с Линд — просто щеше да прекъсне временно отношенията си с нея, за да може тя да се отърси от увлечението си. Сигурно Ейлийн щеше да поиска сама да го остави. Може би, ако намери жена, която да му подхожда, той ще напусне Ейлийн и ще го оправдае с историята й с Линд. Жена, която да му подхожда — къде да я намери? Все още не беше я открил.

— Ейлийн — каза доста мило, — искам да не го преживяваш толкова тежко. Излишно е. Кога го направи? Ще ми кажеш ли?

— Не, няма да ти кажа — отвърна тя с горчивина. — Това не те засяга и няма да ти кажа. Откъде-накъде ще ме питаш? На теб ти е все едно.

— Не ми е все едно, уверявам те — тросна й се гневно Каупъруд. — Кога го направи? Поне това можеш да ми кажеш. — За миг погледът му бе твърде суров, но после се смекчи.

— Тия дни. Преди около седмица — каза сякаш по принуда Ейлийн.

— Откога го познаваш? — попита, изпълнен с любопитство, той.

— От четири-пет месеца. Запознахме се миналата зима.

— И го направи нарочно, защото го обичаше или защото искаше да ме нараниш?

След доскорошните спречквания между тях не допускаше, че тя вече не го обича.

Ейлийн потрепери раздразнено.

— Просто ми харесва — избухна тя. — Направих го, защото исках, а не от някаква любов към теб, щом толкова те интересува. Виж го ти него, седнал да ме разпитва, след като изобщо не ме поглежда. — Тя бутна чинията и понечи да стане.

— Почакай малко, Ейлийн — каза просто той, като остави ножа и вилицата и я погледна през масата, по която бяха наредени севърски порцелан, сребърни прибори, плодове и изискани гозби — те седяха един срещу друг под ярката светлина на лампите с копринени абажури. — Защо говориш така е мен? Знаеш, че не съм някакъв дребнав, жалък глупак. Знаеш, че каквото и да направиш, няма да се карам с теб. Зная какво те измъчва. Зная защо постъпваш така и как ще се чувстваш после, ако продължиш по същия начин. Няма да направя нищо… — Каупъруд млъкна, завладян от съчувствие към нея.

— А, така ли? — избухна тя, като се опитваше да преодолее обземащото я вълнение. Спокойствието му съживи спомените й от миналото. — Запази съчувствието за себе си. Не ми е притрябвало. Ще се оправя някак. Стига си ми говорил.

Ейлийн блъсна чинията толкова силно, че събори чашата с шампанско, което се разплиска на жълтеникаво петно върху бялата ленена покривка, стана и излезе бързо. Задушаваше се от гняв, болка, срам и съжаление.

— Ейлийн! Ейлийн! — извика Каупъруд и се спусна след нея, без да обръща внимание на иконома, който бе влязъл при шума на размествани столове. Тези семейни разпри му бяха отдавна познати. — Трябва ти любов, а не отмъщение. Разбирам го. Имаш нужда да бъдеш обичана. Извинявай. Не ме съди прекалено сурово. И аз няма да те упреквам.

Той я хвана за ръката и я задържа, докато влизаха в съседната стая. Ейлийн беше заслепена от своите чувства, за да разговаря смислено или да разбере какво върши.

— Пусни ме! — възкликна сърдито тя и очите й се напълниха с горещи сълзи. — Пусни ме! Казвам ти. вече не те обичам. Мразя те! — Ейлийн се отскубна и се изправи пред него. — Не искам да ми говориш повече! Не искам! Ти си причината за всичките ми нещастия. Ти си причината за всичко, което правя, и не смей да го отричаш! Ще видиш! Ще видиш! Ще ти покажа на какво съм способна!

Ейлийн се обърна, но той я стискаше здраво, докато, както обикновено, тя не издържа и не се разплака.

Да, плача! — каза през сълзи. — Но нищо не може да се промени. Вече е твърде късно! Твърде късно!