Теодор Драйзер
Титан (40)

Глава XL
ПЪТУВАНЕ ДО ЛУИСВИЛ

Сега най-сериозната трудност пред Каупъруд беше не толкова политическа, колкото финансова. Докато Адисън беше директор на „Лейк сити нешънъл“ и Каупъруд изграждаше трамвайните си предприятия, той използваше тази банка като основен източник за средства. По-късно, когато Адисън се принуди да подаде оставката си, за да оглави Чикагското кредитно дружество, Каупъруд успя да превърне дружеството в резервна банка на щата, като предложи на няколко провинциални банки да държат капиталите си в нейните каси. Но след като с усилията на Ханд и Арнийл — твърде влиятелни хора, конто контролираха големите банки в Чикаго и поддържаха тесни връзки с нюйоркските финансови магнати, войната срещу Каупъруд и неговите начинания се разгоря още повече, се появиха доста признаци, че някои местни банки с капитали в Чикагското кредитно дружество са били принудени под натиска на външни враждебни сили да си изтеглят парите и че ще бъдат последвани и от други банки. Трябваше да мине време, та Каупъруд да осъзнае мащабите на тази насочена срещу него финансова съпротива. В самото начало той се видя принуден да ходи до Ню Йорк, Филаделфия, Синсинати, Балтимор, Бостън — от време на време дори до Лондон, — за да търси налични пари. Точно при едно от тези странствания Каупъруд срещна една интересна личност — запознанство с големи последици, сложни и неочаквани, за понататъшния му живот.

Каупъруд бе срещал в различните райони на страната какви ли не богаташи — едни мрачни, други весели, — с които установяваше делови връзки, и сред тях в Луисвил, щата Кентъки, се запозна с един полковник на име Натаниъл Джилис, много заможен, поклонник на ездата, изобретател и развратник, от когото понякога взимаше заеми. Полковникът принадлежеше към видните фигури на обществото в Кентъки и тъй като хареса много Каупъруд, на драго сърце го развеждаше насам-натам по време на краткотрайните им срещи. При едно от посещенията на Каупъруд в Луисвил топ му каза:

— Франк, с ваше позволение ще ви представя довечера една от най-интересните жени, които познавам. Не е особено добродетелна, но е забавна. Има бурно минало. Беше женена за двама от най-добрите ми приятели, вече покойници, и бе любовница на друг мой приятел. Харесва ми, защото познавах родителите й и беше умно момиче, пък и сега е чудесна жена, макар и да не следва съвсем каноните. Тук, в Луисвил, държи къща, където се среща с неколцина свои стари приятели. Нали тази вечер нямате никакви ангажименти? Искате ли да прескочим дотам?

Каупъруд се съгласи, понеже приемаше на драго сърце всяка покана и като овчарско куче умееше да угажда на хората, които можеха да му бъдат полезни.

— Звучи твърде примамливо. Разбира се, че ще дойда. Разкажете ми още нещо за нея. Красива ли е?

— Доста. Но по-интересното е, че познава няколко жени, които наистина са красиви. — Полковникът, който беше с малка сива брадичка и тъмни очи, намигна весело.

Каупъруд се изправи.

— Да вървим! — каза той.

Вечерта беше дъждовна. За да свърши работата с полковника, по която беше дошъл, трябваше да остане още един ден. Беше почти приключил с деловите въпроси. По пътя полковникът му разказа още подробности за живота на Нани Хедън, както свойски я наричаше, и обясни, че макар това да е моминското й име, тя впоследствие е станала първо мисис Джон Алекзандър Флеминг, после, след като се е развела, мисис Айра Джордж Картър, а сега, уви, в труднодостъпното общество на бонвиваните, към което принадлежал и той, била известна просто като Хати Стар, съдържателка на повече или по-малко потаен дом с лоша слава. Каупъруд прояви повече интерес към всичко това едва след като я видя, и то само заради двете й деца, за които му разправи полковникът, едното — момиче от първия й брак, което се казвало Беренис Флеминг и учело в нюйоркски пансион, а другото — момче, Ролф Картър, което било във военно училище в западните щати.

— Дъщеря й — отбеляза полковникът, — доколкото разбирам, е потомка на стар род. Виждал съм я само два-три пъти, когато няколко години ходих в източните щати, във вилата на майка й, но още тогава бях поразен от чара й, учудващо голям за десетгодишно момиче. Тя наистина е родена аристократка. Просто се чудя как майка й ще я опази непорочна при живота, който води. Не ми е ясно и как успява да я държи в това училище. Там всеки момент може да се разрази скандал. Убеден съм, че момичето няма и представа с какво се занимава майка й. Тя не й разрешава да идва тук.

„Беренис Флеминг — помисли си Каупъруд. — Какво приятно име и каква странна съдба.“

— На колко години е дъщерята? — попита той.

— О, сигурно на около петнадесет, не повече.

Щом стигнаха къщата на доста мрачна улица без дървета, Каупъруд бе учуден, че вътре тя е просторна и подредена с вкус. Не след дълго се появи и самата мисис Картър, както беше известна в обществото, или Хати Стар, както я знаеха в по-тесен и не толкова изтънчен кръг. Каупъруд разбра веднага, че пред него е жена, която, с каквото и да се занимава сега, притежава подчертана светска изтънченост. Беше доста умна, жива, находчива й в никой случай банална. Каупъруд бе пленен от походката й — поклащаща се, без да е вулгарна, от веселия й нрав и откровеното безразличие към положението й в живота, от явната й непринуденост, издаваща светската дама у нея. Прическата й беше свободна, но френската мода, в стила на Империята, по страните й вече личаха червени венички. Руменината й като че бе прекалено ярка, но все пак й отиваше. Дружелюбните й сивосини очи вървяха на светлокестенявата й коса, тя бе облечена в розов пеньоар на цветчета, който очертаваше фигурата й, започнала да пълнее, и си бе сложила перлена огърлица.

„Вдовица на двама съпрузи — помисли си Каупъруд — и майка на две деца!“

Полковникът ги представи непринудено един на друг, след което те подеха лек разговор. Мисис Картър уверяваше любезно Каупъруд, че от известно време слуша често за него. Бе малко или повече в течение на активните му начинания в трамвайния транспорт.

— След като мистър Каупъруд е тук, ще бъде прекрасно да поканим и Грейс Деминг — каза домакинята.

Грейс Деминг беше любимка на полковника.

— Ще се радвам да поприказвам с мисис Картър — отзова се любезно Каупъруд, без да знае защо. Любопитно му беше да научи нещо повече за нейния живот. При други случаи и при по-обширни разговори полковникът му разказа всичко.

Нани Хедън, или мисис Джон Алекзандър Флеминг, или мисис Айра Джордж Картър, или Хати Стар, била потомка на старите родове Хедън и Колтър от Вирджиния и Кентъки, свързани малко или повече с половината аристокрация на четири-пет от съседните щати. Сега, макар и все още жена с блестящи връзки, тя държеше дом за срещи в това второстепенно градче с население около двеста хиляди души. Как е станало така? Как изобщо е могло да се случи? Навремето Нани се славела като красавица. Родена в богатство, се омъжила за богаташ. Първият й мъж, Джон Алекзандър Флеминг, бил наследил богатството, изтънчения вкус, привилегиите и пороците на няколко поколения флеминговци — робовладелци и тютюнопроизводители, и бил очарователен човек от висшето общество на Кентъки и Вирджиния. Завършил право, за да направи дипломатическа кариера, но безделник по природа, не успял да го постигне. Вместо с дипломация си запълвал времето с отглеждането на коне, конни надбягвания, флиртове, танци, лов. Когато се оженили, висшето общество в Кентъки и Вирджиния сметнало този брак за особено сполучлив. И двете семейства били богати. След сватбата те се впуснали още повече във вихъра на светските удоволствия, предхождали техния брак. В тези среди се допускали и доста сериозните флиртове, стига да са малко поне прикрити. Затова по време на една прекрасна есенна разходка до планините в Северна Каролина съвсем естествено се появил веселият млад Тъкър Танър, когото красивата Нани Флеминг — както се наричала тогава тя — временно дарила със своята любов. Доброжелателни приятели побързали да съобщят онова, което Флеминг не виждал, и той, макар и да си бил разхайтен, незабавно, още същата вечер се срещнал с младия мистър Танър на една планинска пътека и му казал: „Изчезвайте още тази нощ оттук или утре сутринта лъчите на зората ще преминат през надупченото ви тяло!“ Тъкър Танър знаел, че колкото и безсмислени а смешни да са представите на южняците за достойнството, всичко можело да завърши с куршум и затова заминал. Смутена, но не и разкаяла се, мисис Флеминг се почувствувала ужасно оскърбена. Последвал шумен скандал. Двамата с мъжа й почнали да се карат, пропили се и накрая се развели. Мистър Тъкър Танър не се появил, за да предяви правата си към своята потъпкана любов, но споменатият вече Айра Джордж Картър, безделник без пукната пара в джоба си, но от същото поколение и социална среда, предложил услугите си и те били приети. От първия брак се родило дете, момиченце. От втория друго — момченце. Преди още децата да са пораснали и мисис Картър да е усетила техните нужди или да е осъзнала майчината си любов, Айра Джордж Картър пропилял в доста безсмислени начинания състоянието, завещано й от баща й майор Уикам Хедън. Накрая, след като съпругът й се пропил, отдал се на разврат и умрял, мисис Картър се озовала на ръба на бедността. Тя не била практична и лесно се поддавала на страстите и съблазните. И все пак безцелният, безсмислен провал на Айра Джордж Картър, тъжната съдба, надвиснала над децата, и все по-острото чувство за привързаност и отговорност към тях й подействали отрезвяващо. Жаждата й за любов и живот не изчезнала напълно, но възможността да я утолява все повече намалявала. Тридесет и осем годишна, мисис Картър все още била доста хубава и не се задоволявала с трохите, подхвърляни на недостойните. Сърцето й се свивало при мисълта, че може да изпадне в унизителното положение на светските парии, изгубили мястото си в обществото и одумвани толкова охотно от щастливците. Пренебрегвана от собствената си среда, отбягвана от почтените люде, изгубила състоянието си, тя въпреки всичко решила, че няма да позволи да стане шивачка, нито пък да преживява от подаянията на някогашните си приятели. Постепенно, някак от само себе си мисис Картър се отдала на неосветени от брака връзки кога заради приятелството си, кога от мимолетна страст, после известно време заемала странно междинно положение и била нещо средно между дама от висшето общество и полупроститутка, докато накрая открила, макар и тайно, в Луисвил дом с лоша слава. Подсказали й го мъже, които знаели как стават тези работи и мислели повече за собствените си удоволствия, отколкото за нейното благополучие. Трима-четирима приятели като полковник Джилис искали да разполагат с помещения, където да прекарват на спокойствие времето си, да играят комар и да водят приятелките си. Мисис Флеминг сега била известна като Хати Стар и под това име я знаела дори полицията. Всъщност само се говореше, че тя е жена, в чийто дом понякога се организирали подозрителни веселби.

Каупъруд, който постоянно проявяваше интерес към необикновеното в живота и знаеше да цени драмите, плод на провала или на успеха, веднага бе заинтригуван от тази покварена жена, оставила се в ръцете на съдбата. Полковник Джилис веднъж подхвърли, че с подкрепата на някой силен човек Нани Флеминг би могла да си възвърне положението в обществото. Тя умееше да затрогва хората — както и двете й деца, за конто не говореше никога. След като посети няколко пъти дома й, Каупъруд, дойдеше ли в Луисвил, прекарваше часове наред в разговор с нея. Веднъж влязоха в будоара й, мисис Картър взе от тоалетната масичка снимката на дъщеря си и я пъхна в чекмеджето. Каупъруд виждаше за първи път тази снимка. Едва успя да зърне на нея момиче на петнадесет-шестнадесет години. Но с вроденото си чувство за съвършеното и жизнено важното доби съвсем ясна представа от момичето — нежно, крехко дете с необикновено приятна усмивка, с красива, гордо вдигната глава, с тънък врат и израз на надменно превъзходство. Всичко това бе съчетано с лека досада, идеща под клепачите, сведени някак високомерно. Каупъруд бе очарован. Заради дъщерята почна да проявява интерес към майката, без всъщност да го изпитва.

Малко по-късно Каупъруд премина към конкретни действия, след като на витрината на един фотограф в Луисвил видя още една снимка на Беренис — доста голяма, увеличена, която мисис Картър бе поръчала да и направят от малка снимка, изпратена й преди време от дъщеря й. Беренис бе застанала равнодушно край камина в колониален стил, бе хванала небрежно широкопола сламена шапка и бе отпуснала леко единия си крак, а на лицето й играеше лека, неуловима усмивка. Всъщност това бе не усмивка, а само подобие на усмивка, а очите бяха широко отворени, лукави и престорено невинни. Снимката му хареса заради простотата си. Той не знаеше, че мисис Картър не е давала разрешение тя да бъде изложена. „Какво великолепно момиче!“, каза си Каупъруд и влезе в ателието да разбере какво може да направи, та фотографът да свали снимката и да унищожи негативите. Петдесет долара уредиха въпроса — негативи, оригинали, всичко. И все пак Каупъруд запази една снимка за себе си, която веднага сложи в рамка и окачи в жилището си в Чикаго — отиваше там понякога следобед да се преоблече набързо и се спираше да я погледа. Колкото повече я гледаше, толкова по-големи ставаха възхищението и любопитството му. Може би именно тя, мислеше си той, е родената аристократка, жената със знатен произход, въплъщението на идеала, слабо отражение на който бяха мисис Мерил и много други дами от висшето общество.

Не след дълго Каупъруд се озова отново в Луисвил и разбра, че мисис Картър е изпаднала в много тежко положение. Работите й се бяха объркали. Някой си майор Хейгънбак, доста известен гражданин, беше починал в дома й при странни обстоятелства. Той беше богат, женен и официално живееше със съпругата си в Лексингтън. Всъщност прекарваше там много малко време, а когато тя почина от разрив на сърцето, си живейте весело с една актриса на име мис Трент, която бе представил на мисис Картър за своя приятелка. От приказливия следовател полицията научи всичко. Във вестниците всеки момент щяха да се появят снимки на мис Трент, мисис Картър, майор Хейгънбак, съпругата му, както и много любопитни подробности за дома на мисис Картър, но се намесиха полковник Джилис и други влиятелни в обществото и политиката хора, които успяха да потулят историята, и въпреки това мисис Картър бе в отчаяние. Не бе очаквала такъв обрат на нещата. Някогашните й приятели се уплашиха и я изоставиха. Тя също се стресна. Когато Каупъруд я срещна, беше изпаднала в напълно човешко състояние — плачеше, очите й бяха зачервени.

— Е, хубава работа — възкликна той, щом видя мисис Картър, която, както подхождаше на случая, бе облечена в убито сиво, — само не ми казвайте, че нещо ви тревожи!

— Ох, мистър Каупъруд — поде прочувствено тя. — Толкова много неприятности имам след последната ни среща. Сигурно сте чули за смъртта на майор Хейгънбак? — Каупъруд кимна, тъй като беше подочул нещо от полковник Джилис. — Полицията току-що ме предупреди, че трябва да напусна града, а и собственикът ми каза да освободя къщата. Ако не бяха двете ми деца… — Тя докосна разчувствана очите си.

Каупъруд се замисли, изпълнен с любопитство.

— Имате ли къде да отидете? — попита я.

— Имам вила в Пенсилвания — сподели мисис Картър, — но е невъзможно да отида там през февруари. При това безпокоя се как ще изкарвам прехраната си. Досега разчитах единствено на това. — Тя посочи стаите.

— Вилата в Пенсилвания ваша ли е? — попита Каупъруд.

— Да, но не струва кой знае колко, а и не мога да я продам. От известно време се мъча да го направя, тъй като на Беренис й е омръзнала.

— А не разполагате ли със спестени пари?

— Изхарчих всичко по тази къща и за издръжката на децата. Опитвам се да дам възможност на Беренис и Ролф да се уредят някак в живота.

При повторното споменаване на името на Беренис мислите на Каупъруд се насочиха към онова, което наистина го интересуваше у мисис Картър. Една малка помощ на майката не би му натежала кой знае колко. Освен това този жест вероятно щеше в края на краищата да се увенчае със среща с дъщерята.

— Защо не се откажете от всичко това? — каза най-сетне той. — Не е работа за вас, ако държите на децата си. Те не биха го преживели. Нали искате да въведете отново дъщеря си във висшето общество?

— О, да — отвърна почти умолително мисис Картър.

— Ето виждате ли — каза Каупъруд, който, обмисляше ли нещо, почти винаги прибягваше до този рязък, студен и делови тон. В случая го ръководеха чисто човешки чувства. — Е, защо тогава не поживеете във вилата си в Пенсилвания или пък не заминете за Ню Йорк? Не можете да останете тук. Изпратете с кораб или продайте всички неща — той махна към стаите.

— С радост бих го сторила — отвърна мисис Картър, — стига да знаех как да го направя.

— Послушайте ме и заминете засега в Ню Йорк. Уредете тукашните си сметки, а по-нататък аз ще ви помогна — поне на първо време. Можете да започнете отначало. Всичко това е много лошо за децата ви. Ще се погрижа за вашия син, когато стане достатъчно голям. А що се отнася до Беренис — той изрече името й нежно, — ако тя остане в училището, докато навърши деветнадесет-двадесет години, ще успее да си създаде връзки в обществото, които ще й помогнат много в бъдеще. А вие на всяка цена трябва да избягвате тукашните си стари приятели. Дори е за предпочитане да заведете малко Беренис в чужбина, след като завърши училище.

— Да, стига да мога — въздъхна доста неуверено мисис Картър.

— Добре, направете онова, което ви казах, а после ще видим — каза Каупъруд. — Ще е жалко, ако заради тази случка животът на двете ви деца бъде съсипан.

Мисис Картър разбра, че чрез Каупъруд, стига той да пожелае да бъде щедър, може би ще се измъкне от блатото на мизерията, затова беше готова да даде израз на огромната си благодарност, но видя, че той е хладен, и се въздържа. Макар и понякога, когато искаше, да бе много сърдечен и щедър, Каупъруд често бе и студен. Сега той си мислеше за възвишената душа на Беренис Флеминг, която можеше да има голяма стойност за него.