Теодор Драйзер
Титан (18)

Глава XVIII
СБЛЪСЪКЪТ

Рита Солбърг се открояваше с това, че с всяко свое действие смекчаваше или по-скоро разсейваше подозренията. Макар и неопитна, тя притежаваше удивителна непринуденост, смелост и душевно равновесие, благодарение на които запазваше присъствие на духа и не си изпащаше и при най-трудни обстоятелства. Дори да изпаднеше в злепоставящи я положения, пак успяваше да се държи естествено, сякаш не е станало нищо, да излъчва невинност. Тъй като не виждаше нищо аморално във връзката си с Каупъруд, не се измъчваше и вълнуваше какво може да й навлече тя, не се терзаеше от угризения на съвестта, от мисълта, че върши нещо греховно, не се интересуваше от общественото мнение. Единственото, което я вълнуваше, бе изкуството и животът — тя бе истинска езичница. Хорт като нея са добре защитени от превратностите на съдбата. Такива хора се открояват тъкмо с издръжливостта си, без да са задължително най-преуспелите и блестящите. Може да се каже, че душата й бе наивно безчувствена към страданията на хора, претърпели загуба. Самата Рита би приела всяка загуба с учудващо спокойствие — е, ще се поизмъчва малко, разбира се, но бързо ще й мине — тъй като суетата и чувството й, че е очарователна, биха я накарали да очаква нещо по-добро или поне не по-лошо.

Преди тя гостуваше доста редовно на Ейлийн, със или без Харолд, често излизаше на разходка с Каупърудови или ги придружаваше на театър и другаде. След като се сближи с Каупъруд, Рига Солбърг отново реши да изучава живопис, чудесен повод да излиза от къщи, тъй като трябваше да посещава уроците следобед и вечер и често ги пропускаше. Освен това сега Харолд разполагаше с повече пари и се развесели, стана по-вятърничав и почна да ухажва жените, а Каупъруд посъветва Рита да го насърчава в любовните му връзки, тъй че той да е с вързани ръце, ако някой ден ги разкрият тях двамата.

— Нека се впусне в някой по-сериозен флирт — каза Каупъруд на Рита. — Ще пратим детективи и ще съберем доказателства. Няма да може и да гъкне.

— За какво да го правим? — възрази мило и простодушно тя. — Вече е имал достатъчно флиртове. Даде ми някои от писмата — тя проточи думата „пи-исма-та“, — които е получавал.

— Но ако се наложи, ще имаме нужда от истински свидетели. Просто ми кажи, когато се влюби отново, а другото остави на мен.

— Знаеш ли — провлече развеселена тя, — мисля, че вече е влюбен. Онзи ден го видях на улицата с една негова ученичка — доста хубавичко момиче.

Каупъруд остана доволен. При сегашните обстоятелства почти искаше Ейлийн да се поддаде на Солбърг, та той да я хване на местопрестъплението и да се чувства сигурен/ И все пак за предпочитане бе Ейлийн да не го прави: макар и за малко, щеше да се измъчва от измяната й. Но за всеки случай той нае детективи, които да се занимават със Солбърг, те разкриха новият му флирт с вятърничавата ученичка, който бе потвърден под клетва от свидетели, и това заедно с „писма-а-а-та“, които съхраняваше Рита, бе предостатъчно на Каупъруд да „затвори устата“ на музиканта, ако той се покажеше прекалено необуздан. Така че Каупъруд и Рита нямаха от какво да се тревожат.

Но Ейлийн непрекъснато мислеше за Антоанет Новак и не можеше да си намери място от любопитство, съмнения и безпокойство. След горчивите преживявания във Филаделфия не искаше да нарани по какъвто и да е начин Каупъруд и въпреки това побесняваше, когато си помислеше, че той може да я напусне по този начин. Суетата, както и любовта й бяха засегнати. Какво да направи, за да потвърди или отхвърли подозренията си? Да го следи? Бе твърде горда и себелюбива, за да дебне зад ъглите, канторите и хотелите. За нищо на света не би го сторила. А беше глупаво да му иска обяснения, без да има още доказателства. Той беше твърде хитър и кажеше ли му Ейлийн нещо, щеше да прикрие следите си. Просто щеше да отрича. Раздразнителна, тя си спомни със свито сърце как преди десет години баща й бе пратил детективи да я следят и накрая бе разкрил връзката й с Каупъруд и техните срещи. Колкото и горчив, дори мъчителен да беше споменът, тази постъпка не й се стори при сегашните обстоятелства толкова отблъскваща. Тогава, отсъди тя, Каупъруд не си изпати чак толкова от разкритието (което не беше вярно), и сега нямаше да му се случи нищо (това също не беше вярно). Но трябва да прощаваме на пламенната, страстна и дълбоко наранена душа за това, че понякога греши — Ейлийн реши, че най-напред ще е добре да разбере със сигурност какво точно прави нейният любим, а след това да види какво да предприеме. Знаеше обаче, че е тръгнала по опасен път, и изтръпваше при мисълта за евентуалните последици. Ако се бори твърде ожесточено с него, той можеше да я напусне. Можеше да се отнесе към нея така, както към Лилиан, първата си жена.

Тези дни Ейлийн се вглеждаше с интерес в своя съпруг и повелител, питаше се дали вече не я е напуснал, както преди тринадесет години бе изоставил първата си жена, и дали наистина е в състояние да се свърже с такова просто момиче като Антоанет Новак — питаше се, питаше се, питаше се, донейде уплашена, по все пак без да се отчайва. Как да постъпи? Ако Каупъруд още я обичаше, всичко щеше да е наред, но ако не я обичаше?

Детективската кантора, към която най-сетне се обърна след седмици на мъчителни съмнения, бе едно от онези отблъскващи учреждения, към които мнозина все пак понякога прибягват, в случай че те са единственият начин да бъде решен някой главоболен въпрос, засягащ наранени чувства или застрашени интереси. От Ейлийн, на която й личеше, че е богата, взеха безсрамно голяма сума, но добре извършиха услугите, които тя поиска. За нейно изумление и разочарование детективите й съобщиха, след като няколко седмици бяха следили Каупъруд, че той има връзка не само с Антоанет Новак, за която тя подозираше, по и с мисис Солбърг и че поддържа двете връзки едновременно. Ейлийн бе наистина потресена и смаяна.

В този момент значението на Рита Солбърг й се струваше много по-голямо, отколкото на която и да е друга жена преди или след това. От всички човешки същества жените се страхуват най-много именно от жените, и то от умните и красивите. Рита Солбърг се издигаше в очите на Ейлийн като човек, тъй като през последната година очевидно преуспяваше и се разхубавяваше учудващо много. Веднъж Ейлийн срещна Рита на Мичиган авеню в много хубава нова двуколка и го сподели с Каупъруд, който отвърна:

— Баща й навярно печели добре. Солбърг никога не би изкарал толкова пари, за да й купи карета.

Ейлийн симпатизираше на Харолд заради темперамента му, но знаеше, че Каупъруд е прав.

Друг път, в ложата в театъра, тя забеляза скъпата, великолепно изработена рокля на мисис Солбърг от светла коприна, цялата плисирана, с удивително красива бродерия и панделки — безчетни, малки, надиплени на розетки — от които личеше, че някой е хвърлил огромен труд.

— Прекрасна рокля! — възкликна тя.

— Да — отвърна безгрижно Рита. — Знаете ли, струваше ми се, че шивачката никога няма да успее да я направи.

Роклята струваше около двеста и двадесет долара, които Каупъруд бе платил на драго сърце.

Ейлийн се прибра с мисълта за изтънчения вкус на Рита и за това, колко умело подбира тя тоалетите си така, че да й отиват. Прекрасна жена наистина!

Сега обаче, когато се разбра, че чарът, допаднал на нея, е запленил и Каупъруд, Ейлийн направо побесня. Рита Солбърг! Виж ги! Колко доволна ще бъде, когато научи, и то съвсем скоро, че Каупъруд дели любовта към нея с Антоанет Новак — една нищо и никаква стенографка. Доста доволна ще е и Антоанет Новак — тази долна жена, домогваща се до по-високо положение, когато научи, а тя ще научи скоро, че Каупъруд я обича толкова, та за Рита Солбърг е наел цял апартамент, а нея я мъкне по евтини хотели и квартири.

Но въпреки злорадството Ейлийн непрекъснато мислеше за себе си, за трудното положение, в което бе изпаднала, терзаеше се и се измъчваше. Какъв лъжец бил Каупъруд! Какъв лицемер! Какъв подлец! В един момент я обземаше ужас от този човек, който толкова й се бе заричал в любов, в друг — гняв, горчив и все по-голям, в следващия тъжната мисъл, че положението й се е променило. Кой каквото ще да казва, но за Ейлийн да й отнемеш любовта на мъж като Каупъруд беше все едно да й отнемеш въздуха, да я оставиш като риба на сухо, да лишиш кораба от платна, почти да я убиеш. Тя трябваше да се раздели с мечтата си да се издигне с него. Бяха поругали гордостта й, радостта й, че е мисис Франк Алджърнън Каупъруд. В деня, когато детективите дойдоха да й кажат какво са научили, Ейлийн седеше в стаята си с уморен поглед, с първите бръчици, появили се около красивата й уста, а в главата й се въртяха мъчително и неясно нейното минало и бъдеще. Внезапно тя се изправи, забелязала на тоалетната си масичка снимката на Каупъруд, който я гледаше спокойно с красивите си очи, сграбчи я, хвърли я на пода, започна да тъпче хубавото му лице с изящния си крак и да излива насъбралия се у нея гняв. Мръсник! Грубиян! От главата не й излизаше мисълта как Рита го прегръща с белите си ръце, а той допира устни до нейните. Непрекъснато си представяше пухкавите пеньоари, изрязаните костюми на Рита. Не, тя няма да го остави на Рита, няма да й го даде, както няма да го даде и на Антоанет Новак — тая долна жена, тази продажница. Само като си помисли човек, че е паднал толкова ниско, че да върти любов с някаква си стенографка! При тази мисъл Ейлийн реши, че няма да му позволи да държи секретарка. Каупъруд, този страхливец, бе длъжен да я обича след всичко, което тя бе направила за него, и да остави другите жени на мира. През ума й минаваха какви ли не мисли. В момента наистина не бе съвсем наред. Бе толкова съсипана от възможността да изгуби Каупъруд, че й идеше да направи какви ли не необмислени, невъзможни и пагубни неща. Облече се бързо, трескаво, поръча си затворена карета и нареди да я закарат в Ню артс билдинг. Сега ще й покаже на тази изрисувана хубавелка, на тая усмихната безсрамница, на този дявол как се съблазняват чужди мъже. Докато пътуваше, мислите й не я напускаха. Няма да седи със скръстени ръце и да се остави да й отнемат мъжа, както тя го бе отнела от първата му жена. За нищо на света! Той нямаше право да се отнася така с нея. Тя по-скоро ще умре! Ще убие Рита Солбърг, Антоанет Новак и Каупъруд, а после и себе си. Предпочиташе да умре така, отколкото да изгуби любовта му. Да, хиляди пъти го предпочиташе.

За щастие нито Рита, нито Харолд Солбърг бяха в Ню артс билдинг. Бяха отишли на гости. Рита я нямаше и в апартамента в Северната страна, където под името Джейкъбс, както детективите съобщиха на Ейлийн, те с Каупъруд си определяли от време на време срещи. Ейлийн се поколеба за момент, почувствала, че е безполезно повече да чака, и нареди на кочияша да я закара в кантората на мъжа й. Наближаваше пет часът. Антоанет и Каупъруд вече си бяха тръгнали, но тя не го знаеше. Преди обаче да стигне до кантората, Ейлийн промени намерението си — искаше да намери най-напред Рита Солбърг; и каза на кочияша да я върне в ателието на Солбърг. Но те още не се бяха прибрали. Обзета от безсилна ярост, тя се върна в къщи, като продължаваше да се чуди как да намери първо Рита, и то да я завари сама. После за нейно голямо удоволствие дивечът се хвана сам в капана й. Семейство Солбърг, докато се прибираше към шест часа от гости малко по-нагоре на Мичиган авеню, се отби по предложение на Харолд, за да прекара остатъка от деня у мисис Каупъруд. Рита беше прелестна в роклята си от светлосиньо и светлолилаво, тук-там осеяна със сърмени нишки. Ръкавиците й, обувките й бяха вълшебни шапката — чудо с изящни линии. Ейлийн беше още в коридора — бе си отворила сама пътната врата, и като видя Рита, й идеше да я сграбчи за гърлото и да я удари, по се овладя, колкото да каже: „Заповядайте!“. Все още не бе изгубила самообладанието и здравия си разум, скри гнева си и затвори вратата. Харолд стоеше до жена си предизвикателно самодоволен и изпъчен в модния си редингот и копринен цилиндър и все пак присъствието му накара Ейлийн да се сдържи. Той се поклони и се усмихна.

— О! — Този звук не бе нито „о“, нито „а“, а по-скоро бе променен по датски в „оу“ и бе приятен за ухото. — Как сте, мисис Каупъруд? Какво удоволствие да ви видя отново!

— Бихте ли влезли за момент в гостната? — попита Ейлийн с почти пресипнал глас. — Връщам се веднага. Искам да взема нещо. — След това, сякаш и бе хрумнало друго, каза мило: — Мисис Солбърг, ще се качите ли за малко в моята стая? Искам да ви покажа нещо.

Рита се отзова моментално. Тя смяташе за свое задължение да се държи много любезно с Ейлийн.

— Минаваме съвсем за малко — отвърна Рита дяволито и мило и се върна в коридора, — но ще се кача.

Ейлийн се спря, пусна Рита пред себе си, а след това я последва бързо и уверено нагоре по стълбите, влезе подир нея в стаята и затвори вратата. Със смелост и яд, породени от необузданото й отчаяние, тя се обърна и заключи вратата, после се завъртя бързо със светнали от безумен пламък очи, с пребледнели бузи, които след малко също пламнаха, с ръце и пръсти, които замърдаха странно и инстинктивно.

— Така значи — извика тя, без да сваля очи от Рита, и пристъпи бързо и гневно към нея, — ще отмъквате мъжа ми, а? Ще живеете с него в таен апартамент? Идвате тук усмихната и ме лъжете! Кучка такава! Пачавра! Проститутка! Сега ще ви дам да разберете. Ще ми се правите на невинна! Сега разбирам що за стока сте! Ще ви науча веднъж и завинаги. На ви сега, на, на!

Ейлийн премина от думи към дела и връхлетя върху гостенката като вихрушка, като див звяр, започна да я удря, дращи, души, смъкна шапката от главата й, разкъса дантелите по врата й, почна да я бие по лицето, да я скубе с все сила, да я стиска за шията, да я души и обезобразява. В този миг наистина бе обезумяла от гняв.

Това яростно нападение бе толкова внезапно, че завари Рита Солбърг напълно неподготвена. Всичко стана така бързо, бе толкова ужасно, че тя почти не разбра кога я е връхлетяла бурята. Нямаше кога да опровергава, да се оправдава. Ужасена, засрамена, стъписана, тя посрещна съвсем безропотно това почти светкавично нападение. Когато Ейлийн започна да я удря, Рита направи безуспешен опит да се защити и в същото време закрещя толкова пронизително, че писъците й се чуваха в цялата къща. Викаше диво, странно, като умиращо животно. От цялата й изискана, горда осанка не остана и следа. Милото изящество, което Рита излъчваше в обществото, учтивото й гукане, прелестните й гримаси, толкова пленителни и привлекателни, изчезнаха, тя в миг се върна в първобитното състояние, в което изпадаме от страх. Очите й се изпълниха с ужаса на преследвано животно, устните и страните й пребледняха и хлътнаха. Тя отстъпваше, като залиташе непохватно, гърчеше се, въртеше се и крещеше в силните ръце на разгневената и яка Ейлийн.

Каупъруд влезе в коридора на долния етаж точно преди да се чуят писъците. Прибра се от кантората си почти веднага след като бяха дошли Солбъргови, надникна в гостната и видя Солбърг — усмихнат, лъчезарен, излъчващ едва доловимо самодоволство и светско, артистично раболепие, със закопчан догоре втален дълъг черен редингот, с копринения цилиндър в ръце.

— О, как сте, мистър Каупъруд! — поде той, като поклати приятелски къдравата си глава. — Толкова се радвам да ви видя!

И изведнъж… но кой би се нагърбил да опише едни вик на ужас! Ние не разполагаме с думи, със символи за тези първични звуци на уплаха и предсмъртни мъки. Те напълниха с трепетен ужас коридора, библиотеката, гостната, дори отдалечената кухня и мазето.

Каупъруд, който беше човек на действието и на когото бе чуждо нервното размишление, се напрегна веднага като изопната струна. Какво, за бога, беше това? Какъв ужасен вик! Солбърг артистът реагираше в живота като хамелеон на различните чувства и настроения и започна да се задъхва, пребледня, изгуби самообладание.

— Господи! Възкликна той и вдигна ръце. — Та това е Рита! Тя е горе в стаята на жена ви! Сигурно се е случило нещо!

Сега той бе изгубил ума и дума, бе ужасен, разтрепери се и бе почти негоден за нищо. Каупъруд, напротив, без да се колебае нито за миг,- хвърли палтото си на пода и се втурна нагоре по стълбите, последван от Солбърг. Какво ли е станало? Къде е Ейлийн? Докато тичаше стремглаво нагоре, го обзе ясното чувство, че се е случило нещо неприятно, нещо противно и ужасяващо. Писъците се повториха, потретиха.

— О, господи! Не ме убивайте! Помощ! Помощ!

Последва нов писък — продължителен, див, оглушителен.

Солбърг едва не получи разрив на сърцето, толкова беше изплашен. Лицето му посивя като пепел. Каупъруд сграбчи дръжката на вратата и като видя, че е заключена, започна да я блъска, да хлопа и да удря по нея.

— Ейлийн — извика рязко той. — Ейлийн! Какво става там? Отвори вратата. Ейлийн!

— О, боже! О, помощ, помощ! О, милост, о-о-о-о-ох! — разнесоха се стоновете на Рита.

— Ще ти дам да разбереш, дявол такъв! — чу Каупъруд как крещи Ейлийн. — Ще те науча, животно такова! Лисица, пачавра! На ти! На ти! На ти!

— Ейлийн — извика той пресипнало. — Ейлийн!

Каупъруд не получи отговор, писъците продължаваха и той се обърна ядосано.

— Отдръпнете се! — извика на безпомощно охкащия Солбърг. — Донесете ми стол, маса… какво да е.

Икономът се втурна да изпълнява нареждането, но преди още да се е върнал, Каупъруд намери инструмент.

— Ето! — каза той, вдигнал един дъбов стол със сложна резба и висока облегалка, оставен на площадката в качалото на стълбата. Замахна над главата си с него. Тряс! Трясъкът заглуши писъците вътре.

Тряс! Столът изпращя и почти се счупи, но вратата не помръдна.

Тряс! Този път вратата се отвори. Каупъруд бе разбил бравата. Скочи вътре, където Ейлийн, коленичила над проснатата на земята Рита, я биеше и я душеше, сякаш за да я умъртви. Той се хвърли като звяр отгоре й.

— Ейлийн — изрева грубо, пресипнало, грозно и гърлено, — глупачко! Идиотко, пусни я! Какво, по дяволите, ти става? Какво правиш? Да не си полудяла? Глупава идиотка!

Сграбчи силните й ръце и ги откопчи от Рита. Направо я издърпа, почти изви и приведе тялото й върху коляното си, и я накара да пусне жертвата си. Тя беше толкова побесняла и обезумяла, че продължаваше да се дърпа и да крещи.

— Пусни ме! Пусни ме! Ще я науча аз нея! Не се опитвай да ме задържиш, мръсник такъв! Ще ти дам и на теб да разбереш, грубиян такъв…

— Вдигнете жената — извика твърдо Каупъруд на Солбърг и иконома, които бяха влезли. — Изнесете я оттук, бързо! Жена ми е полудяла. Изнесете я оттук, ви казвам! Жена ми не знае какво върши. Изнесете я ¦ извикайте лекар. Какво се биете като побъркани?

— О! — изпъшка Рита, цялата изподраскана, изнемощяла и почти в несвяст от ужас.

— Ще я убия! — крещеше Ейлийн. — Ще я довърша! И теб ще убия, мръснико! О! — Тя започна да го удря. — Ще те науча как се хойка с чужди жени, мръсник, грубиян такъв!

Каупъруд просто я сграбчи за ръцете и я разтърси енергично и силно.

— Какво те е прихванало, глупачко? — каза той с горчивина, след като изнесоха Рита. — Какво правиш, искаш да я убиеш ли? Полицията ли искаш да дойде? Стига си крещяла и се дръж като хората, иначе ще ти запуша устата с носната кърпа! Млъкни, ти казвам! Стига! Чуваш ли? Стига вече, глупачко! — Той запуши устата й с ръка и я притисна силно, после я притегли отново към себе си. Разтърси я грубо и ядосано. Беше много силен. — Ще млъкнеш ли — повтори тим, или искаш да те удуша. Ще го направя, ако продължаваш. Съвсем си полудяла. Престани, ти казвам! Значи държиш се така, когато нещо не ти отърва?

Ти ридаеше, дърпаше се, стенеше, почти крещеше като обезумяла.

— Побъркана глупачка! — извика Каупъруд, извърна я, извади с мъка носната си кърпа и я натика в устата й, — А сега ще млъкнеш ли? — въздъхна облекчено той.

Като я държеше все така в желязната си хватка, той я остави да се мята и гърчи, готов, ако се наложи, да я удуши.

Сега, след като я усмири, Каупъруд продължи да я държи здраво и клекнал до нея, да слуша и размишлява. Гневът й наистина беше ужасен. В известен смисъл не можеше да я обвинява. Тя бе засегната дълбоко, обичаше го много. Той познаваше характера й достатъчно добре и би могъл да предвиди подобно нещо. И все пак тази сцена, този ужасен, срамен скандал нарушиха обичайното му равновесие. Как е възможно човек да се поддаде на такъв яд! Как е възможно Ейлийн да постъпи така! Как е възможно да изтезава Рита! Тя може да е сериозно наранена, обезобразена за цял живот — дори мъртва! Какъв ужас! Това ще предизвика буря от гняв в обществото! Може да има процес! И цялата му кариера ще е зачеркната от един-единствен изблик на гняв — ужасен, пагубен, фатален! Божичко!

Каупъруд повика с кимване иконома, който се върна веднага след като изнесе Рита.

— Как е тя? — попита отчаяно той. — Сериозно ли е наранена?

— Не, сър, мисля, че не. Просто е припаднала. След малко ще се съвземе, сър. Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

Ако не се бе случило с него, Каупъруд само щеше да се изсмее. Сега беше студен и сдържан.

— Не! — отвърна той с въздишка на облекчение, все така хванал здраво Ейлийн. — Излез и затвори вратата. Повикай лекар. Чакай го в коридора. Извикай ме, когато дойде.

Разбрала, че правят нещо за Рита, че й съчувстват, Ейлийн се опита да се надигне и отново да изкрещи, но не успя, нейният съпруг и повелител я държеше изключително здраво. След като вратата се затвори, той пак поде:

— Ще млъкнеш ли най-после, Ейлийн? Ще ме оставиш ли да стана и да поговорим, или ще седим така цяла нощ? Искаш ли още утре да се разделя с теб завинаги? Разбирам какво ти е, но няма да ти разреша да буйстваш. Ела на себе си и се дръж разумно, инак още утре, кълна ти се, ще те напусна. — Гласът му звучеше убедително. — Ще поговорим ли като хората, или ще продължаваш да се правиш на глупачка, да ме позориш, да позориш дома ни, да правиш себе си и мен за посмешище пред прислугата, съседите, града? Чудесно зрелище устрои днес. Божичко! Прекрасно зрелище, няма що. Скандал в нашия дом, побой! Мислех те за по-разумна, за по-достойна — наистина. Ти постави под въпрос бъдещето ми тук, в Чикаго. Ти нарани тежко, а може и да си убила една жена. Може и да те обесят. Чуваш ли?

— О, да ме обесят — простена Ейлийн. — Искам да умра.

Той свали ръка от устата й, освободи ръцете й и я остави да се изправи. Ядът и злобата още не я бяха отпуснали, тя понечи да го укори, но щом стана, видя пред себе си студения му повелителен поглед, вторачен в нея. Виждаше за първи път този израз върху лицето му — суров, леден, неспиращ пред нищо, който бяха виждали, и то рядко, само конкурентите му.

— Стига! — извика той. — Нито дума повече! Нито дума!

Ейлийн се подвоуми, трепна и отстъпи. Бушувалата в душата й ярост утихна, както при промяна на вятъра утихва морето. Искаше й се, беше й на езика да извика гневно: „Мръсник! Грубиян!“, и стотици други ужасни и безполезни думи, но някак си под натиска на втренчения му поглед и жестокото му сърце те замряха върху устните й. Тя го погледна колебливо, обърна се, просна се на леглото до нея, закри лицето си с ръце, заклати се, обзета от безкрайна злочестина, и занарежда:

— О, боже! Божичко! Сърцето ми! Животът ми! Искам да умра! Искам да умра!

Докато стоеше и я наблюдаваше, Каупъруд неочаквано и остро почувствува колко силно са наранени душата и сърцето й и бе развълнуван.

— Ейлийн — промълви след малко, приближи се до нея и я докосна нежно. — Ейлийн! Недей да плачеш, Все още не съм те напуснал. Животът ти не е напълно разбит. Недей да плачеш. Положението е лошо, но вероятно съществува някакъв лек. Хайде, съвземи се, Ейлийн!

Вместо отговор тя просто продължи да се поклаща и да ридае бурно и неутешимо.

А Каупъруд си имаше и други грижи, обърна се и излезе в коридора. Трябваше да измисли нещо за пред лекаря и прислугата, трябваше да види как е Рита В да даде някакво приемливо обяснение на Солбърг.

— Елате тук — каза на един слуга, който минаваше край него, — затворете вратата и я наблюдавайте. Ако мисис Каупъруд излезе, незабавно ме повикайте.