Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тhe Тitan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Партиздат, 1989

История

  1. — Добавяне

Глава X
ИЗПИТАНИЕТО

Те се настаниха в къщата на Мичиган авеню в края на ноември, през есента на 1878 година, близо две години, след като бяха дошли в Чикаго. Каупърудови успяха да изпратят покани на около триста души, от които дойдоха двеста и петдесет — всичките измежду хората, които бяха срещали на конни надбягвания, на различни вечери и чайове, на приеми в клубовете „Юниън“ и „Калюмет“ (където Каупъруд беше приет с помощта на Адисън), както и познати на Маккибън и Лорд. Досега Каупъруд действаше без много шум и затова за неговото минало не се говореше нищо — нищо, което да е от особен интерес. Той имаше пари, бе приветлив и много привлекателен. Бизнесмените от града — тези, с които се срещаше в светското общество — бяха склонни да го смятат за очарователен и много умен. Красива и изискана, за да привлича вниманието, Ейлийн беше приета горе-долу както заслужава, но висшите светски кръгове не ги признаваха.

Удивителни, какво впечатление правят понякога хора без положение в обществото, стига да приложат малко такт и проницателност. По онова време в Чикаго излизаше седмичник със светска хроника, доста сръчно списвана за подобно издание, който с помощта на Маккибън Каупъруд използва в свой интерес. Каквито и да са обстоятелствата, трудно ще успееш, ако си се заел с нещо, по принцип обречено на провал, всичко обаче е възможно, ако, както в този случай, привидността е платена, ако притежаваш голямо богатство, сила и привлекателност. Кент Маккибън познаваше Хортън Бигърс — редактора, доста тъжен и разочарован, на четиридесет и пет години, с побеляла коса и потиснат вид — не човек, а гъба, полип, който само от немай-къде се съживяваше от престорен интерес и бодрост. По онова време редакторите на светската хроника de facto минаваха за членове на висшето общество и към тях се отнасяха повече като към гости, отколкото като към репортери, макар че и тогава някои вече гледаха да си нямат вземане-даване с тях. Нали работеше при Каупъруд и го харесваше, Маккибън каза една вечер на Бигърс:

— Бигърс, познаваш ли семейство Каупъруд?

—Не — отвърна Бигърс, който се беше закачил за най издигнатите в обществото. — Кои са те?

— И таз добра, той е банкер от Ла Сал стрийт. От Филаделфия са. Мисис Каупъруд е красива, млада и така нататък. Строят си къща на Мичиган авеню. Няма да е лошо да се запознаеш с тях. Мисля, че ще влязат в обществото. Семейство Адисън ги харесва. Ако проявиш любезност към тих сега, струва ми се, че ще го оценят по-късно. Каупъруд е доста щедър и добър.

Бигърс наостри уши. От светската хроника не се печели кой знае колко, а Бигърс не разполагаше с големи възможности да изкара някое честно пени. Онези, които се стремяха да се промъкнат в обществото и очакваха да се кажат добри думи за тях, волю-неволю се абонираха за неговия вестник и проявяваха доста голяма щедрост. Малко след този кратък разговор Каупъруд получи от редакцията на „Сатърди ревю“ бланка за абониране и незабавно изпрати чек за сто долара лично на мистър Хортън Бигърс. И ето че някои не особено известни личности забелязаха: когато семейство Каупъруд вечеряше у тях, за разлика от друг път „Сатърди ревю“ го отразяваше. Сякаш семейство Каупъруд беше покровителствано, но кои всъщност бяха те?

Почне ли да се говори за теб, ползваш ли се дори и с умерен успех в обществото, рискуваш да станеш обект на одумки. И най-малко да се откроиш, да се издигнеш над тълпата, любителите на злословията искат да разберат — кой, какво, защо. Въодушевлението на Ейлийн, съчетано със способностите на Каупъруд, можеха да превърнат тържеството по случай новата къща в нещо изключително, което при съществуващите обстоятелства си беше опасно. Обществото в Чикаго все още беше извънредно назадничаво, както вече стана дума, то се развиваше малко или повече мудно и тромаво. Да нахълташ в него с нещо изключително блестящо и бомбастично, означаваше да се изложиш на големи опасности. По-предпазливите, дори и да не дойдеха, щяха да подочуят нещо, а след това да произнесат окончателната си дума и мнение.

Тържеството започна с прием в четири часа, който продължи до шест и половина и в девет часа бе последван от бал под звуците на известен струнен оркестър от Чикаго и музикална програма, изпълнена от доста прочути артисти, а след това, от единадесет до един часа, имаше пищна вечеря на светлината на китайски фенери, сервирана на масички в три от стаите на първия етаж. Като допълнение към всичко това Каупъруд накачи по стените не само ценните картини, които бе купил в чужбина, но и една нова великолепна творба на Жером, по онова време на върха на своята екзотична слава, картина с голи одалиски от харем край ориенталски басейн, облицован е пъстри камъчета. Това бе за Чикаго малко или повече „разпусната“ живопис, шокираща профаните, макар и безобидна за посветените; платното все пак съживяваше с цветовете си галерията, от което тя се нуждаеше. Имаше и един портрет на Ейлийн, току-що пристигнал и окачен, нарисуван от холандския художник Ян ван Беерс, с когото те се бяха запознали предишното лято в Брюксел. Ейлийн му позира девет пъти и картината бе наистина блестяща, с ярки цветове на фона на летен ден сред природата: езеро, обградено с нисък зид, ъгъл на холандски дворец от червени тухли, леха лалета, синьо небе с пухкави облачета. Ейлийн седеше на извитата подпора за ръце на каменна пейка, бе стъпила върху зелената трева и държеше небрежно на една страна розовобял чадър с дантела по краищата, закръглена и здрава, тя беше облечена по последна парижка мода в копринен костюм на бели и сини райета, на главата си носеше широкопола сламена шапка със сини и бели панделки, много ефирна, засенчваща живите й чувствени очи. Художникът беше доловил много точно нейния характер, порива й, дързостта и самонадеяността, присъщи на неопитните или на хората без дълбока душевност. Свеж и малко претенциозен портрет, както всичко, свързано с Ейлийн, той събуждаше завист у онези, които не са така щедро надарени от живота, и въпреки това бе чудесен като жанрова картина. В топлата светлина на газовите лампи Ейлийн изглеждаше на портрета особено бляскава — глезена, безгрижна, самодоволна — добре гледана и хранена избраница на съдбата. Мнозина се спираха пред портрета, много бяха и коментарите, изречени тихо или на висок глас.

Този ден започна за Ейлийн с известна несигурност и тревожно предчувствие. По съвет на Каупъруд бе наела секретарка, млада и прилежна, която написа и изпрати поканите, подреди отговорите, а също така изпълняваше разни дребни заръки и я съветваше за едно-друго. Камериерката, французойката Фадет, остана без крака, докато приготви двата тоалета, които този ден щеше да облече Ейлийн — единия към два часа, другия между шест и осем. Нейните mon dieu и par blue[1] се чуваха непрестанно, докато тя търсеше някоя част от тоалета или лискаше някое украшение, тока или карфица. Битката на Ейлийн за собствено съвършенство беше както винаги неумолима. Доста се измъчи, докато реши коя е най-подходящата рокля. Портретът й върху източната стена на художествената галерия я подтикваше към надпревара, тя изпитваше чувството, че ще я съди цялото общество. Терез Донован, шивачката от Чикаго, й даде съвет, но Ейлийн се спря на една тежка рокля от кафяво кадифе, ушита от Уърг в Париж — дреха с много достойнства, която показваше съвършенството на шията и раменете й и хармонираше прекрасно с кожата и косата й. Ейлийн си сложи обици от аметист, после ги смени с топазени, обу кафяви копринени чорапи и кафяви обувки с черни емайлирани копчета.

Лошото при Ейлийн беше, че тя никога не вършеше тези неща с лекотата, но която безпогрешно ще разпознаеш уверената светска жена. Никога не владеете докрай положението, тъй като се оставяше то да овладее нея. Понякога се оправяше само благодарение на превъзходната лекота и изисканост на Каупъруд. Когато той беше до нея, тя се чувствуваше като голяма дама, достойна за всяко общество. Останеше ли сама, смелостта й, колкото и голяма да беше, се разклащаше. Тъмното й минало не й излизаше от ума.

В четири часа Кент Маккибън, стегнат в редингот, огледа набързо, с особено набито око обстановката и не одобри съвсем цялата тази показност, по която бяха хвърлени толкова усилия, после седна в големия салон, където се заприказва с Тейлър Лорд, който за последен път прокара поглед по всичко и тъкмо се канеше да си тръгне, за да се върне по-късно вечерта. Ако те двамата бяха по-близки приятели, щяха да обсъдят възможностите на Каупъруд да се издигне в обществото, но сега се ограничиха с общи изтъркани фрази. В този момент Ейлийн слезе сияеща за малко долу. Кент Маккибън си помисли, че никога дотогава не я е виждал по-красива. В края на краищата до някои от тесногръдите същества, които се движеха в обществото — лукави, безсърдечни, кльощави, пресметливи, търгуващи с осигуреното си положение, — тя беше възхитителна. Жалко, че не притежаваше повече уравновесеност; трябваше да е малко по-сдържана, прекалено бе непринудена. Въпреки всичко с Каупъруд до себе си можеше да отиде далече.

— Наистина, мисис Каупъруд — обърна се той към нея, — всичко е толкова очарователно. Току-що казах на мистър Лорд, че смятам къщата ви за чудна.

Думите на Маккибън, който бе светски човек и сега стоеше до Лорд, също приет в светското общество, подействаха на Ейлийн опияняващо като вино. Тя засия от радост.

Сред първите дойдоха мисис Уебстър Изриалтайтис, мисис Братфорд Канда и мисис Уолтър Райзъм Котън, които щяха да й помогнат да посреща гостите. Тези дами не знаеха, че сега излагат на опасност своето добро име на далновидни и благоразумни жени; те бяха подведени от великолепието на Ейлийн, от все по-голямата финансова слава на Каупъруд и от естетическите качества на новата къща. Мисис Уебстър Изриалтайтис имаше уста с такава необикновена форма, че напомняше постоянно на Ейлийн за риба, но не бе съвсем грозна и този ден изглеждаше оживена и привлекателна. Мисис Братфорд Канда, в мръснорозова рокля със сребристосиво по нея, която донейде прикриваше удивителната й ъгловатост, въпреки всичко си бе очарователна и участваше дейно във всичко, тъй като вярваше, че присъства на много важно събитие. Мисис Уолтър Райзъм Котън, по-млада от останалите, притежаваше изискаността на университета Васар и стоеше пад много неща. Малко се съмняваше, че Каупърудови ще бъдат приети в обществото, но те напредваха по обществената стълбица и вероятно щяха да изпреварят всички други претенденти. В неин интерес беше да се държи с тях любезно.

Понякога животът прераства от индивидуалното и конкретното в някакво изтъкано от багри цяло в стила на Монтичели[2], където индивидуалното не представлява нищо, а бляскавото цяло е всичко. Новата къща с прекрасни френски прозорци на първия етаж, с тежки плетеници от каменни цветя и украсена с цветни мотиви врата в дълбока ниша скоро се изпълни с оживен, пъстър поток от хора. Ейлийн и Каупъруд не познаваха много от тях, които бяха поканени от Маккибън и Лорд и сега се приближаваха, за да бъдат представени. Съседните пресечки и площадката пред къщата бяха изпълнени докрай от коне, захапали юздите, и красиви карети. Онези, с които семейство Каупъруд се познаваше най-малко, пристигнаха рано и се задържаха, защото всичко им се видя живописно и интересно. Доставчикът Кинсли беше осигурил малка армия от опитни сервитьори, които се бяха строили като войници под зоркия поглед на иконома на Каупъруд. Новата трапезария със стени, оцветени в стила на древния Помпен, блестеше от обилието от стъкло и майсторски подредените ястия. Следобедните тоалети на дамите във всички нюанси на есенно сивото, виолетовото, кафявото и зеленото се съчетаваха ефектно с боядисаните в кафяво стени на антрето, с наситеносивото и златистото на голямата всекидневна, е древноримското червено на трапезарията, със златистото и бялото на музикалния салон и неутралната сепия на художествената галерия.

Ейлийн, подкрепяна от мъжественото присъствие на Каупъруд, който посрещаше отделно мъжете в трапезарията, библиотеката и художествената галерия, стоеше със своята куха красота така, сякаш за да я видят всички — почти окаяна, въплъщаваща суетата на всичко лъжовно, на напразните усилия да имаш и да нямаш. Тази перчеща се тълпа, завладяна повече от любопитство, отколкото от внимание към домакините, по-скоро завистлива, отколкото съчувстваща, критична, отколкото добра, прииждаше почти единствено, за да позяпа.

— Знаете ли, мисис Каупъруд — поде безгрижно мисис Симс, — вашата къща ми прилича на художествена изложба. Трудно ми е да ви кажа защо.

Ейлийн, доловила вложената в забележката злост, не намери подходящи думи, с които да отговори. Не беше находчива, само пламна от възмущение.

— Така ли мислите? — попита заядливо тя.

Доста доволна от постигнатия ефект, мисис Симс се отдалечи с весел вид, придружавана от един млад художник, който я следваше влюбено по петите.

От тази забележка и от някои други неща Ейлийн разбра колко малко всъщност е навлязла в обществото. То все още не гледаше сериозно на нея и на Каупъруд. Ейлийн почти намрази сравнително глупавата мисис Изриалтайтис, която сега стоеше до нея и чу забележката — все пак тя не беше от най-незначителните дами. Мисис Симс бе благоволила да й каже „добър ден“,

Появиха се семейство Адисън, Кингланд, Хьоксемас и други, но напразно, Ейлийн не си възвърна увереността. И все пак след вечеря младежите отидоха да танцуват, поведени от Маккибън, и въпреки съмненията си Ейлийн беше блестяща, весела, дръзка, привлекателна. Кент Маккибън, голям познавач на тънкостите и тайните на танците, имаше удоволствието да открие с нея това грациозно приказно шествие, последван от Каупъруд, който покани мисис Симс. Ейлийн, в бяла атлазена рокля, изпъстрена тук-там със сърмени нишки, с огърлица, гривни, обици и диадема от диаманти, блестеше почти като екзотична красавица. Наистина беше лъчезарна. Омаян, Маккибън преливаше от внимание.

— Какво удоволствие — прошепна сърдечно той. — Много сте красива, човек може само да мечтае за жена като вас.

— Ще се убедите, че мечтата не е безплътна — отвърна Ейлийн.

— Де да можех — засмя се весело той, а Ейлийн, доловила скрития смисъл на тези думи, се усмихна закачливо.

Погълната от Каупъруд, мисис Симс не успя да чуе какво си казаха, а толкова й се искаше.

След танца, заобиколена от пет-шест весели, вятърничави младежи от светското общество, Ейлийн ги поведе да видят портрета й. Закостенелите обсъждаха щедро леещото се вино, прекомерната голота в картината на Жером в единия край на галерията и блестящия портрет на Ейлийн в другия, както и ентусиазма на някои от младите мъже около нея. Мисис Рамбо, любезна и внимателна, сподели със своя съпруг, че според нея Ейлийн е „много жадна за живот“. Мисис Адисън, удивена от материалния блясък на празника у Каупъруд, тъй пищен, макар и не толкова многолюден и представителен като увеселенията, уреждани от нея и съпруга и, сподели с мъжа си, че „много скоро Каупъруд ще натрупа пари“.

— Този човек е роден финансист. Ела — обясни й нравоучително Адисън. — Заел се е с операции на борсата и сигурно ще натрупа пари. Виж, не знам дали ще влязат в обществото. Ако беше сам, положително пише да успее. Ейлийн е красива, но се страхувам, че той има нужда от друг тип жена. Прекалено привлекателна е.

— И аз мисля същото. Харесвам я, но се боя, че тя няма да изиграе добре картите си. Много жалко!

Точно в този момент, придружена от двама усмихнати младежи, край тях мина Ейлийн с пламнало лице от топлата радост, породена от толкова много ухажване. Музикалният салон и гостната, превърнати сега в бална зала, привлякоха гостите. Залата искреше от движещите се пред Ейлийн хора, въздухът бе изпълнен с аромата на цветя, със звуците на оркестъра и гласове.

— Мисис Каупъруд е най-красивата жена, която съм виждал от много време насам — обърна се Брадфорд Канда към Хортън Бигърс, редактора на светската хроника. — Дори прекалено красива е.

— Как я приемат в обществото? — запита предпазливият Бигърс.

— Очарователна е, но, страхувам се, не е достатъчно въздържана, пък и умна. Нямаше да е зле да е по-сериозна, прекалено жизнерадостна е. Тези възрастни дами никога няма да пожелаят да се сближат с Ейлийн, до нея изгледат твърде стари. Щеше да е по-добре, ако не бе толкова млада и красива.

— Точно така мисля и аз — каза Бигърс. Всъщност той ни най-малко не мислеше така; не беше способен да стигне до такова правилно заключение. Сега обаче го вярваше, защото му го бе казал Братфорд Канда.

Бележки

[1] Божичко, за бога (фр). — Бел. прев.

[2] Адолф Жозеф Томас Монтичели (1824—1886) — френски художник. — Бел. прев.