Теодор Драйзер
Титан (8)

Глава VIII
ТОВА СЕ КАЗВА БИТКА

Когато, след като удари на камък в преговорите с трите градски компании за светилен газ, Каупъруд сподели с Адисън своя план да организира конкурентни компании в предградията, банкерът го погледна с възхищение.

— Умен сте! — възкликна накрая той. — Ще се справите! Обзалагам се, че ще излезете победител! — Той посъветва Каупъруд да си осигури помощта на някои влиятелни лица в съветите на различните предградия. — Всички са ужасни мошеници — продължи Адисън. — Има обаче един-двама, които са по-продажни и от тях, но от главите им никога не пада и косъм, те поръчват тук музиката. Взехте ли си адвокат?

— Още не, по ще взема. Сега търся най-подходящия човек.

— Излишно е, разбира се, да ви казвам колко е важно. Има един човек, старият генерал Ван Сикъл, който е врял и кипял в тези неща. На него може да се разчита.

Появата на генерал Джъдсън П. Сикъл даде още от самото начало повод за какви ли не предположения и съмнения за цялата ситуация. Стар войскар, надхвърлил вече петдесетте, той бе командвал дивизия по време на Гражданската война и беше започнал истинската си кариера с фалшифицирането на документи за собственост на недвижими имоти в Южен Илинойс, а после, за да узакони своите мошеничества, се обръщаше към съда със съдебни заседатели, които му бяха приятели и съдружници. Сега беше преуспяващ посредник и взимаше високи хонорари, без обаче да е сред най-богатите. Занимаваше се само с такива сделки — не особено чисти, и човек неволно го сравняваше с овена примамка в кланиците, обучен да се вмъква и да повежда спокойно възбудените уплашени стада, които се дърпат и не искат да отидат под ножа, а после се досеща кога точно да изостане малко от стадото и да офейка здрав и читав. Стар грохнал адвокат, който имаше зад гърба си дявол знае колко подправени завещания, неспазени обещания, подкупени съдебни заседатели, съдии, общински съветници и хора от законодателните органи, двусмислени споразумения и договори, както и цял океан от юридически капани и лъжливи искове, които се въртяха в главата му. Предполагаше се, че той има големи връзки сред политиците, съдиите и адвокатите заради полезните услуги, които им бе правил в миналото. Обичаше да го търсят по най-различни поводи, най-вече защото това означаваше, че ще има какво да прави и няма да се отегчава. Когато бе принуден да отиде на някоя среща през зимата, той навличаше стария си шинел от сиво сукно, вече съвсем износен, взимаше мека филцова шапка, измачкана и обезформена, нахлупваше я ниско над сивите си, помътнели очи и потегляше. През лятото дрехите му бяха толкова измачкани, сякаш седмици наред беше спал с тях. Беше пушач. На вид приличаше малко на генерал Грант — бе с къса сива брада и мустаци, които винаги изглеждаха не особено поддържани, и коса, увиснала на сив кичур над челото му. Бедният генерал! Нито много щастлив, нито много нещастен — един Тома Неверни без вяра и надежда в човечеството, без особена привързаност към когото и да е.

— Ще ви кажа какво представляват тези малки съвети, мистър Каупъруд — отбеляза важно Ван Сикъл, след като привърши с обичайните за всяка първа среща встъпителни думи. — По-лоши са и от градските съвети, а не знам да има по-голямо зло от тях. Нямаш ли пари, хич не ходи при тези дребни душици. Не обичам да съм твърде суров с хората, но тези типове… — Той поклати глава.

— Разбирам — каза Каупъруд. — Не са доволни, дори и да задоволиш всичките им искания.

— Повечето от тях — продължи генералът — не са почтени дори когато смяташ, че вече си ги спечелил. Продажни са. Способни са да изтичат до Северната газова компания и да разкажат всичко за вас още преди да сте се усетили. После ще трябва да им давате още пари, конкурентите и те ще им бутнат нещичко — върви, че се оправяй. — Върху лицето на стария генерал се изписа тъга. — Въпреки всичко един-двама като мистър Дъниуей и мистър Герехт са хора на място — добави той, — стига да успеете да ги заинтересувате.

— Не ме е толкова грижа какво трябва да се направи, генерале — каза любезно Каупъруд, — но искам да съм сигурен, че всичко ще бъде направено бързо и тихо. Не желая да ме занимавате с подробностите. Може ли да стане без много шум и колко смятате, че ще струва?

— Да-а, доста трудно е да кажа, преди да съм огледал внимателно всичко — отвърна замислено генералът. — Може да струва само четири, а може и четиридесет хиляди долара — че и повече. Не мога да ви кажа. Трябва ми малко време да проуча нещата.

Старият господин се питаше колко ли е готов да похарчи Каупъруд.

— Добре, нека засега не обсъждаме това. Ще дам колкото е необходимо. Изпратих да повикат мистър Сипънс, директора на Компанията за светилен газ и гориво в Лейк Вю, той ще дойде след малко. Ще се наложи да работите колкото е възможно по-тясно с него.

Енергичният Сипънс пристигна подир няколко минути и след като получиха с Ван Сикъл нареждания да си сътрудничат и да не споменават името на Каупъруд, те двамата си тръгнаха заедно. Бяха странна двойка: старият генерал, отпуснат, без каквито, и да било илюзии, кадърен, но нежелаещ да използва качествата си, и умният, жизнерадостен Сипънс, решен да нанесе своеобразно поетично отмъщение на някогашния си враг — Южната компания за светилен газ, чрез тази привидно скромна компания, която се създаваше в северните покрайнини. За десет минути двамата се сприятелиха, генералът описа на Сипънс какъв скъперник и мошеник е в работата си съветникът Дъниуей и колко приятелски е настроен, разбира се, не за едната хубост Джейкъб Герехт. Такъв е животът.

За създаването на компанията в Хайд Парк Каупъруд, който никога не залагаше всичко само на една карта, реши да си осигури втори адвокат и втори фиктивен директор, макар и да възнамеряваше да остави Де Сото Сипънс главен съветник и на трите или четирите компании. Тъкмо обмисляше въпроса, косато на сцената се появи един мъж, много по-млад от стария генерал, някой си Кент Бароус Маккибън, единствен син на Маршал Скамън Маккибън, бивш съдия от Върховния съд на щата. Кент Маккибън беше на тридесет и три години, бе висок, с атлетическо телосложение, донякъде красив. В работата си проявяваше остър ум, но това не му пречеше да е изискан и понякога надменен. Имаше кантора в една от най-хубавите сгради на Диърборн стрийт, в която отиваше, сдържан и умислен, всяка сутрин в девет, освен ако нещо важно не го принудеше да отскочи по-рано до деловата част на града. Стана така, че той оформи документите и договорите на компанията за недвижими имоти, продала на Каупъруд парцела на Тридесет и седма улица и Мичиган авеню, и когато бе готов, отиде в кантората на Каупъруд, за да го попита дали има някои допълнителни подробности, които той би искал да бъдат отразени. Когато въведоха Маккибън, Каупъруд обърна към него острия си проницателен поглед и веднага съзря човек, който му харесва. Маккибън беше достатъчно сдържан и изискан, за да му допадне. Каупъруд хареса дрехите му, непроницаемостта му, светския му вид. Маккибън от своя страна долови веднага по-издигнатата финансова среда. Той забеляза светлокафявия, напръскан с червено костюм на Каупъруд, кафявата вратовръзка, малките копчета за ръкавели във формата на камея. Покритото със стъкло писалище създаваше впечатление за чистота и деловитост. Всички мебели и дървени части в помещенията бяха от полирано черешово дърво, идеално лъснато, картините, интересни гравюри със сцени от американския живот, бяха с подходящи рамки. На видно място бе сложена пишеща машина — току-що появила се по това време, а борсовият телеграф, също новост, потракваше леко и съобщаваше промените в курсовете. Секретарката на Каупъруд, млада полякиня на име Антоанет Новак, беше сдържана, явно оправна, тъмнокоса и много привлекателна.

— С какво се занимавате, мистър Маккибън? — попита нехайно по време на разговора Каупъруд. След като чу отговора на Маккибън, добави бавно: — Наминете следващата седмица. Може би ще имам нещо но вашата част.

Ако бе чул от друг този неясен намек за помощ, Маккибън щеше да се обиди. Вместо това той остана много доволен. Човекът пред него завладя въображението му. Отчуждеността и хладнокръвието му изневериха. Когато дойде повторно и Каупъруд му посочи естеството на работата, която ще иска да му свърши, Маккибън се нахвърли на въдицата така, както риба на стръв.

— Възложете ми тази работа, мистър Каупъруд — каза той, доста ентусиазиран. — Никога не съм се занимавал с подобни неща, но съм убеден, че ще се справя. Живея в Хайд Парк и познавам повечето съветници. Мога да им повлияя значително във ваша полза.

Каупъруд се усмихна доволно.

Така беше създадена втора компания, ръководена от подбрани от Маккибън подставени лица. Без знанието на стария генерал ван Сикъл де Сото Сипънс беше определен за консултант. Написаха молба за концесия и Кент Бароус Маккибън започна да действува тихомълком, с много такт в Южната страна, като печелеше постепенно доверието на различните съветници.

Имаше и трети адвокат, Бъртън Стимсън, най-младият, но, дума да няма, не и най-некадърният от тримата — блед, тъмнокос младеж е пламтящи очи, с които приличаше на Ромео и когото Каупъруд срещна, докато той изпълняваше някои дребни поръчки за Лохлин, и нае да работи в Западната страна, където старият Лохлин уж ръководеше всичко, а чевръстият Де Сото Сипънс бе консултант. Стимсън обаче не се оказа романтичен Ромео, а енергичен и проницателен човек от много бедно семейство, решил да се издигне. Каупъруд долови у Стимсън оня гъвкав ум, от който някои се плашат, но който за него бе равнозначен на успех. Каупъруд имаше нужда от умни слуги. Готов беше да им плаща щедро, да им възлага много работа, да се отнася с тях изключително любезно, но при условие че те са му верни до гроб. И Стимсън, макар да запазваше спокойствие и сдържаност, бе готов да му слугува. Такива са тънкостите в човешките отношения.

И ето в Северната, Южната и Западната страна едновременно настанаха тайнствено оживление и суетня. Старият генерал ван Сикъл и де Сото Сипънс разговаряха в Лейк Вю с хитрия член на съвета, аптекаря Дъниуей, и с Джейкъб Герехт, господар на квартала и търговец на месо на едро — и двамата любезни, но придирчиви, те приемаха посетителите в задните стаички на магазините си и само дето не пресмятаха по ценоразпис какво губят и печелят. В Хайд Парк мистър Кент Бароус Маккибън, самодоволен и добре облечен, истински аристократ между адвокатите, и с него някой си Дж. Дж. Бъргдол, благороден дългокос наемник с пепеляво лице, уж председател на Компанията за светилен газ и гориво в Хайд Парк, говореха със съветника Алфред Б. Дейвис, фабрикант на изделия, плетени от камъш и палма, и с мистър Патрик Дилган, съдържател на пивница, с които уточняваха бъдещата подялба на акциите и на които предлагаха известни парични суми, парцели и други изгодни неща. В Дъглас и в Уест Парк в Западната страна досами града слабият и присмехулен Питър Лохлин и Бъртън Стимсън уреждаха горе-долу същите сделки.

Неприятелят — градските газови компании, разделени на три фракции, не бяха ни най-малко подготвени за онова, което бе надвиснало над главите им. Когато най-сетне се разнесе новината, че в съветите в няколко предградия са били подадени молби за концесии, всяка от съществуващите компании заподозря другите в посегателство, предателство и грабеж. В съветите на въпросните предградия компаниите изпратиха хитри адвокати, но нито една от тях все още нямаше и най-малката представа кой стои зад всичко това или зад общия план за действие. Преди някоя да е успяла да възрази обосновано, преди да се е решила да плати доста тлъст подкуп, та предградието до нейната територия да й бъде оставено, преди да е организирала борбата по съдебен ред, предложенията за предоставяне на концесия на компанията бяха внесени в съветите и още след първото им обсъждане и след едно открито заседание, както го изискваше законът, бяха приети почти единодушно. Малките вестници на предградията, кажи-речи, забравени при подялбата на възнагражденията, нададоха силен вой на възмущение. Големите градски вестници в началото не обърнаха особено внимание, тъй като виждаха, че се отнася за отдалечени райони, те просто отбелязаха, че предградията тръгват добре по стъпките на градския съвет, затънал в престъпления.

Каупъруд се усмихна, когато видя в сутрешните вестници съобщението, че всичките му молби за концесии са били утвърдени. След това дни наред слушаше с удоволствие Лохлин, Сипънс, Маккибън и ван Сикъл, които му съобщаваха, че са получили официални предложения за откупуване на контролния пакет акции или преотстъпване на концесиите. Той разработваше със Сипънс плановете за практическото въвеждане на газовите заводи. Предстоеше им да издадат облигации, да пуснат на пазара акции, да сключат договори за доставки, да построят резервоари и цистерни, да прокарат газопроводи. Трябваше да бъде успокоена и надигналата се обществена съпротива. Де Сото Сипънс се оказа незаменим. Заедно с ван Сикъл, Маккибън и Стимсън, негови съветници в различните части на града, той докладваше стегнато на Каупъруд, който трябваше чисто и просто да кимне утвърдително или да каже „не“, след което де Сото започваше да купува, да строи, да копае изкопи. Каупъруд беше толкова доволен, че реши да задържи де Сото при себе си. Де Сото си мислеше с удоволствие, че му се е отдал случай да разчисти старите си сметки и да извърши големи дела, наистина изпитваше благодарност.

— Още не сме приключили с тези мошеници — заяви един ден той тържествуващо на Каупъруд. — Те ще се борят против нас, като възбуждат дела. По-късно могат и да се съюзят. Вдигнаха във въздуха газовия ми завод. Сега могат да вдигнат и нашите.

— Само да посмеят — отвърна Каупъруд. — И ние можем да вдигаме във въздуха, както и да даваме под съд. Аз обичам процесите. Така ще ги притиснем до стената, че ще има да молят за пощада.

Очите му блестяха весело.