Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тhe Тitan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Партиздат, 1989

История

  1. — Добавяне

Глава V
СЪПРУГАТА И СЕМЕЙСТВОТО

Ако някой си въобразява дори и за миг, че тази стъпка на Каупъруд е била прибързана или недостатъчно обмислена, значи недооценява проницателната и схватлива психика на този човек. С разбиранията си за живота и властта (закалени и затвърдени от тринадесетмесечните размишления в Източния затвор) той си изгради твърда позиция. Можеше, трябваше и щеше да управлява. Никой нямаше да се разпорежда с него, най-много да изпълнеше някоя негова молба. Не искаше повече съдружия като това със Стенър, човека, заради когото бе изгубил толкова много във Филаделфия, както и с други. С интелекта си на финансист и смелостта си имаше право да е пръв и щеше да го докаже. Хората трябваше да се въртят около него така, както планетите около Слънцето.

Нещо повече, след като изпадна в немилост във Филаделфия, започна да мисли, че вероятно никога вече няма да може да се надява да стане приемлив за обществото в смисъла, в който така нареченото висше общество на един град тълкува този израз; като си мислеше от време на време за това, той разбираше, че хората, с които в бъдеще ще бъде свързан, явно няма да са от богатите, с влияние в обществото — от неговите кастови и снобски елементи, — а от начинаещите и финансово силните, издигнали се или издигащи се от самото дъно, без всякакви надежди да влязат в обществото. Имаше много такива. Ако е късмет и работа станеше достатъчно силен финансово, можеше да разчита, че ще се разпорежда в обществото. Макар и индивидуалист, дори анархист по характер, без капчица истински демократизъм, дълбоко в себе си той изпитваше повече симпатия към масите, отколкото към първенците, затуй и разбираше по-добре обикновените хора. Това може би донякъде обясняваше желанието му да се свърже с един толкова простодушен и странен човек като Питър Лохлин. Избра го така, както хирургът подбира определен скалпел или инструмент за една операция и колкото и хитър да беше старият Лохлин, той бе предопределен да стане в силните ръце на Каупъруд само маша, най-обикновен изпълнител, задоволяваш се да получава нареждания от този изключително гъвкав и пъргав ум. Засега Каупъруд нямаше нито против, всъщност предпочиташе да работи под името „Питър Лохлин и Ко“, тъй като по този начин оставаше достатъчно в сянка, за да не се набива излишно на очи и да подготви постепенно един-два блестящи удара, с които се надяваше да се утвърди във финансовото бъдеще на Чикаго.

Като най-важна първа стъпка за общественото и финансовото утвърждаване на Каупъруд и Ейлийн в Чикаго Харнър Стеджър, неговият адвокат, правеше всичко възможно, за да спечели доверието на мисис Каупъруд, която вярваше на адвокатите точно толкова, колкото и на непокорния си съпруг. Сега тя беше висока, строга и доста обикновена жена, все още запазила нещичко от предишния си донейде блед чар, привлякъл някога Каупъруд. Около носа, устата и очите и се появиха забележими бръчици. Във вида й имаше нещо самотно, злобно, покорно, самодоволно, Дори някаква обида.

Стеджър, който с изисканата си увереност приличаше на дебнещ котарак, беше най-подходящият човек, който да се справи с нея. Едва ли някога е съществувал по-изтънчено коварен и по-безпринципен човек. Негов девиз можеше спокойно да бъде „Говори тихо и стъпвай леко.“

— Скъпа мисис Каупъруд — убеждаваше я гой, седнал един пролетен следобед в скромния й салон в западнала част на Филаделфия. — Не е необходимо да ви изтъквам какъв прекрасен човек е вашият съпруг, нито колко е безполезно да се борите с него. При всичките му грешки, конто, можем да се съгласим, са много — мисис Каупъруд се раздвижи раздразнено, — няма смисъл все пак да се опитвате да му държите строга сметка. Вие знаете — и мистър Стеджър разтвори умолително изтънчените си ръце — какъв човек е мистър Каупъруд и дали може да бъде принуждаван. Той не е обикновен човек, мисис Каупъруд. Никой обикновен човек не е в състояние да преживее онова, през което премина съпругът ви, и да стигне дотам, докъдето е стигнал той днес. Послушайте съвета ми, оставете го да върви по пътя си. Дайте му развод. Той иска, и то много, да осигури добре вас и вашите деца. Убеден съм, че те се погрижи за тяхното бъдеще. Но започна да се дразни много от нежеланието ви да му дадете развод по законен път и ако не го направите, аз се страхувам, че ще се обърне към съда. Преди да се е стигнало дотам, ще съм много доволен, ако успея да постигна приемливо за вас споразумение. Както знаете, крайно съм огорчен от развоя на вашите отношения напоследък. Дълбоко съжалявам, че стана така.

Стеджър вдигна очи, огорчен, сякаш я молеше и съжаляваше, че този тревожен свят е толкова променлив и непостоянен.

Мисис Каупъруд го изслуша търпеливо до края, може би за петнадесети или двадесети път. Каупъруд нямаше да се върне. Стеджър й беше приятел колкото всеки друг адвокат. При това бе любезен с нея. Въпреки неговата макиавелистка професия тя почти му вярваше. Той се спря тактично и на някои други въпроси. Най-сетне, при двадесет и първото посещение, й съобщи, уж много натъжен, че съпругът й е решил да преустанови плащанията, да не покрива повече сметките й, въобще да не предприема нищо, докато съдът не определи издръжката, и че той, Стеджър, е намислил да се откаже от делото. Мисис Каупъруд почувствува, че трябва да отстъпи, и обяви своя ултиматум. Ако Каупъруд даде двеста хиляди долара на нея и децата (такова бе и предложението на Каупъруд) и по-късно се погрижи за единствения им син Франк-младши, тя ще му даде развод. Никак не й се искаше да го прави. Знаеше, че така признава победата на Ейлийн Бътлър. Но в края на краищата това долно същество се бе опозорило доста във Филаделфия. Вероятно никога вече нямаше да бъде прието в обществото. Мисис Каупъруд се съгласи да подаде молба за развод, която написа Стеджър, и с машинациите на този хитър джентълмен молбата беше разгледана от местния съд по възможно най-потайния начин. Единственото съобщение, което се появи в три от филаделфийските вестници след около шест седмици, гласеше, че разводът е даден. Когато прочете съобщението, мисис Каупъруд бе много учудена, че то е останало почти незабелязано. Бе се страхувала, че разводът ще вдигне много по-голям шум. Не си и представяше каква котешка хитрост бе проявил пред съдии и журналисти забавният адвокат на нейния мъж. Каупъруд прочете съобщението при едно от идванията си в Чикаго и въздъхна облекчено. Най-сетне е истина. Сега вече можеше да направи Ейлийн своя съпруга. Той й телеграфира едно загадъчно поздравително съобщение. Ейлийн го прочете и по тялото й се разля радостен трепет. Значи скоро щеше да стане законна съпруга на Франк Алджърнън Каупъруд, новия чикагски финансист, а след това…

— О! — възкликна тя в своя дом във Филаделфия, когато изчете съобщението. — Сега аз ще стана мисис Каупъруд. Боже господи!

Мисис Франк Алджърнън Каупъруд номер едно си мислеше за връзките на своя мъж, за неговия провал, за това, че бе осъден на затвор, за блестящите му действия по време на фалита на „Джей Кук и К°“ и за сегашното му финансово издигане и се удивляваше от загадките на живота. Сигурно имаше бог. И в Библията го пишеше. Съпругът й, колкото и зъл, не можеше да е чак толкова лош, след като я бе обезпечил така щедро, а и децата го обичаха. По време на следствието сигурно не е бил по-лош от някои други, които бяха пуснати на свобода. Въпреки всичко го осъдиха и тя съжаляваше за това. Той беше способен, но жесток. Тя не знаеше какво да мисли. Единственият човек, когото наистина обвиняваше, беше нищожната, суетна, празноглава, безбожна Ейлийн Бътлър, неговата прелъстителка, която вероятно щеше да му стане сега жена. Бог без съмнение щеше да я накаже. Непременно щеше да я накаже. Тя ходеше редовно в неделя на черква и се мъчеше да вярва, че каквото и да става, то е за добро.