Теодор Драйзер
Титан (29)

Глава XXIX
СЕМЕЙНА РАЗПРА

Стана така, че малко преди края на тази връзка Ейлийн научи някои тревожни неща, казани и съвсем невинно не от друг, а от майката на Стефани Плейтоу. Един ден мисис Плейтоу отиде на гости на мисис Каупъруд и й разказа, че дъщеря й жънела все по-големи успехи, че „Трупа Гарик“ имала големи трудности и че Стефани скоро щяла да се появи в нова роля — като китайка.

— Подарили сте й чудесен комплект от нефрит — съобщи тя много сърдечно. — Видях го за първи път едва онзи ден. Не ми беше споменавала за него. Толкова го харесва, че се чувствам длъжна да ви благодаря и аз за него.

Ейлийн разтвори широко очи.

— Нефрит ли? — възкликна изненадано тя. — Забравила съм. — Тя си спомни за миг наклонностите на Каупъруд и бе завладяна от подозрение и тревога. Върху лицето й се изписа смущение.

— Да, нефрит — възкликна мисис Плейтоу, обезпокоена от изненадата на Ейлийн. — Обици и гривна. Тя ми каза, че сте й ги подарили вие.

— Точно така — отвърна Ейлийн, като се престори, че току-що си е спомнила. — Бях забравила. Всъщност й ги подари Франк. Дано и харесват.

Ейлийн се усмихна мило.

— Намира ги за прекрасни и те много й отиват — продължи мисис Плейтоу любезно, решила, че всичко се е изяснило.

Истината беше, че един ден Стефани бе забравила кутията си за бижута отворена и майка й, дошла да търси нещо в стаята й, ги бе открила, а после бе поискала да разбере откъде ги има, тъй като знаеше колко струва нефритът. Смутена за миг, Стефани се разтрепери, но не се издаде и обясни, че една вечер, докато била у Каупъруд, украшенията й били подарени едва ли не насила в присъствието на Ейлийн.

За нещастие на Ейлийн въпросът не приключи с това — един следобед тя отиде на гости у Рийс Грайър, млад скулптор, който правеше светска кариера и които й беше представен от Тейлър Лорд, и почувствува какво е за обществото да бъдеш съпруга, пренебрегвана от мъжа си. Когато влизаше, дочу случайно две жени, които си говореха в ъгъла зад паравана, сложен да скрива горните дрехи.

— О, ето я и мисис Каупъруд — каза едната. — Съпруга е на трамвайния магнат. Миналата зима и пролет той ходеше с младата Плейтоу от „Трупа Гарик“.

Втората кимна и огледа завистливо великолепната кадифена зелена рокля на Ейлийн.

— Дали му е вярна? — попита тя, а Ейлийн наостри слух. — Изглежда доста решителна.

Ейлийн успя да зърне двете интригантки малко по-късно, когато те не я гледаха, и върху лицето й се изписа някаква смесица от раздразнение и неприязън, но каква полза? Тези отвратителни клюкарки я бяха ранили в самото сърце. Беше обидена, ядосана, смутена. Как само я излагаше Каупъруд, който със своето непостоянство даваше повод за сплетни!

Един ден, малко след разговора си с мисис Плейтоу, Ейлийн стоеше случайно на площадката пред своя будоар, откъдето се виждаше долният хол, и чу как две от прислужниците й обсъждаха живота в Чикаго изобщо и по-точно на Каупърудови. Едната — камериерка — беше висока и слаба на около двадесет и седем-двадесет и осем години, а другата, ниска и пълна, четиридесетгодишна, беше помощник-икономка. Преструваха се, че бършат прах, макар и да се бяха събрали да поклюкарстват тихо. Високото момиче бе работило доскоро у семейството на Еймър Кокрейн, бившия председател на Западночикагската железопътна компания, а сега — на новата Западночикагска трамвайна.

— Ама знаеш ли как се изненадах — чу Ейлийн момичето, — когато разбрах, че идвам тук? Просто не повярвах на ушите си, когато ми казаха. Та нали мисис Флорънс ходеше през ден да се среща с него. Чудя се как майка й не забеляза нищо.

— Ох — въздъхна другата. — Голям женкар е. — Ейлийн не успя да види жеста, който направи жената. — Тук често идваше едно девойче. Баща й живее малко по-нагоре по улицата. Казва се Хейгънин. Оня, сутрешният вестник „Прес“, е негов. Има чудна къща малко по-нататък. Скоро не съм я срещала, но съм го виждала често да я целува ей в тая стая. Жена му сигурно знае всичко. Слушай какво ти казвам. Казаха ми, че се сбила горе с някаква жена, с която той ходел и я водел тук, в къщата. Разправят, че я напердашила ужасно — писъци, трясъци, не е за говорене! Големи женкари са тия мъже.

Някакъв лек шум накара клюкарките да се разотидат, но Ейлийн бе чула достатъчно, за да разбере всичко. Какво да прави? Как да научава повече за тези нови жени, за конто нямаше и представа. Моментално заподозря Флорънс Кокрейн, защото знаеше, че преди прислужницата е работила у Кокрейнови. А после и Сесили Хейгънин, дъщерята на издателя, с когото имаха най-приятелски отношения. Каупъруд я целувал? Нямат ли край тези негови истории — тези негови изневери!

Тя влезе бясна и огорчена в стаята си, където потъна в безкрайни мисли — питаше се дали да го напусне, дали открито да го упрекне или да наеме отново детективи. Но каква полза? Веднъж бе прибягнала до детективи. Беше ли предотвратила връзката му със Стефани Плейтоу? Ни най-малко. Ще предотврати ли занапред другите му връзки? По всяка вероятност — не. Семейният й живот с Каупъруд явно свършваше ужасно. Не можеха да продължават вечно така. Може би бе сбъркала, като го бе отнела на първата мисис Каупъруд, макар и да не й се вярваше, тъй като Лилиан Каупъруд не беше жена за него, но защо е тази разплата? Ако беше суеверна или религиозна и четеше Библията, а тя изобщо не го правеше, можеше да си повтаря онова фаталистично твърдение от Новия завет: „С какъвто аршин мерите, с такъв ще ви се отмери.“

Истината беше, че неукротимото неограничено влечение на Каупъруд към нежния пол в крайна сметка не можеше да не доведе до неприятни последици. След като скъса със Стефани Плейтоу, той съвсем се развихри и сред многото злочести жертви бяха прелестната дъщеря на такъв почтен човек като издателя Хейгънин, негов най-искрен и отзивчив поддръжник във вестникарския свят, и дъщерята на Еймър Кокрейн. Всъщност в повечето случаи той беше и жертва на прелъстяването, и прелъстител, тъй като не само отправяше предизвикателства, но и ги получаваше.

Начинът, по който се сближи със Сесили Хейгънин, беше много прост. Като стар приятел на семейството и чест посетител в дома на баща й той установи, че дъщерята няма нищо против да стане лесна жертва. Тя беше едро русо момиче на двадесет години, позакръгленичка, изписана като кукла, с големи теменужени очи и много буден ум и на Каупъруд му хареса да се забавлява с нея. Каупъруд си бе играл с нея още но времето, когато Сесили ходеше на училище. а носле на колеж и си идваше за ваканциите. Напоследък се случваше той да обсъжда с журналиста и издателя Хейгънин в библиотеката някои начинания, които искаше да бъдат показани пред обществеността в добра светлина, и имаше възможност да вижда много по-често Сесили. Една вечер, когато баща й бе отишъл да види какво ще реши градският съвет за някакви концесии след няколко малко или повече многозначителни погледа между Сесили и Каупъруд тя замахна закачливо с новата си книга, която държеше, към лицето му, а в отговор той я хвана гальовно за ръцете.

— Не можете да ме спрете толкова лесно — подхвърли шеговито тя.

— Мога, мога — възрази той.

Последва леко боричкане и с полусериозната й съпротива Каупъруд успя да я привлече в обятията си и да притисне главата й към рамото си.

— Е — каза Сесили, вдигнала към него доста притеснен, но и предизвикателен поглед, — сега какво? Просто ще трябва да ме пуснете.

— Но не толкова бързо.

— Ще ме пуснете, разбира се, че ще ме пуснете. Ей сега ще си дойде баща ми.

— Добре, но дотогава няма да ви пусна. От ден на ден ставате все по-хубава.

Тя вече не се бранеше, но продължи да го гледа нервно и донейде замечтано, а той я погали по бузата и я целуна. Стъпките на баща й, който се прибираше, сложиха край на тази случка, но оттук нататък пътят към пълното разбирателство вече бе разчистен.

При Флорънс Кокрейн, дъщерята на Еймър Кокрейн, председател на Западночикагската трамвайна компания — втората любовна връзка за същия период, — подходът малко се различаваше, но резултатът беше същият. Тази девойка, за да си създадете поне бегла представа за нея, също беше блондинка, но по-друга от Сесили — тънка, своенравна и унесена. По това време тя доста се бе увлякла по интелектуалните занимания, четеше Марлоу и Джонсън и гледаше на Каупъруд, който, погълнат от Западночикагската трамвайна компания, се съветваше с баща й, като на велик герой от епохата на Елизабет. Тя се бунтуваше плахо срещу уредения начин на живот, който й налагаха. Каупъруд долови това й настроение, почна да й говори на разни възвишени теми, да я гледа в очите и най-сетне получи отклика, който очакваше. Нито старият Кокрейн, нито неговата почтена съпруга научиха за станалото.

После, докато мислеше за последните увлечения на мъжа си, Ейлийн всъщност се почувствува доволна и донякъде успокоена, много ли са, подобни връзки винаги вдъхват сигурност, тъй като Ейлийн чувстваше, че ако продължава по същия начин, Каупъруд няма да изпитва към никоя жена постоянна привързаност, тъй че, откъдето и да го погледнеш, бе малко вероятно да я напусне.

Но какъв удар, мислеше си все пак Ейлийн, за нейното честолюбие, какъв ужасен край на идеалния брачен съюз, сякаш предопределен да трае до края на живота им. Тя, Ейлийн Бътлър, която през своята младост едва ли бе имала равна по обаяние, сила, хубост, да бъде изместена толкова рано — та тя беше едва четиридесетгодишна — от по-младите! И то от такива глупачки като Стефани Плейтоу, Сесили Хейгънин и Флорънс Кокрейн, явно новата бледолика изгора. А ето тя — енергична, бляскава, с прекрасно лице и тяло, без бръчица по челото, страните, шията, около очите, със златисточервена лъскава коса, с хубава походка, само шестдесет килограма, напълно нормални за нейния среден ръст, с всичките предимства, които дават изисканите тоалети, скъпоценностите, вкусът, умението да се облича — е изместена от тези никаквици. Почти невероятно! Толкова нечестно! Животът бе толкова жесток, а Каупъруд толкова неуравновесен. Боже господи! Като си помисли само, че може да е вярно! Защо не я обича? От време на време тя се разглеждаше в огледалото и още повече побесняваше. Защо тялото й не го задоволяваше? Защо смяташе другите жени за по-красиви от нея? Защо я лъжеше и непрекъснато й се кълнеше, че я обича? Другите мъже бяха верни на жените си. Баща й нито веднъж не бе изменил на майка й. При мисълта за баща си и отношението му към поведението й тя трепна, но това не промени мнението й за сегашните й права. Защо Каупъруд не погледне косата й! Очите й! Гладките й великолепни ръце! Защо не я обича? Защо?

Една вечер малко след това тя седеше в своя будоар, четеше и чакаше мъжа си, когато телефонът иззвъня и той й съобщи, че е принуден да остане до късно в кантората си. После й каза, че може би ще замине за около ден и половина до Питсбърг, но че при всички положения ще се върне на третия ден, ако днешният се смята за първи., Ейлийн се натъжи. Личеше от гласа й Имаха уговорка да вечерят със семейство Хьоксемас, след което да отидат на театър. Каупъруд й предложи да отиде сама, но Ейлийн отказа доста рязко, окачи слушалката, без дори да му каже „довиждане“. В десет часа той отново й се обади да й каже, че е променил решението си и ако тя има желание да отидат някъде — на вечеря може би, — да се облече, ако ли не, той ще се прибере.

Ейлийн моментално се досети, че е смятал да се позабавлява, но планът му се е провалил. След като бе. развалил и нейната вечер, се прибираше поради липса на по-добро. Това я вбеси. Неговото непостоянство в чувствата й играеше по нервите. Бе надвиснала буря, която се разрази. След малко Каупъруд влезе като фурия, прегърна я още докато тя вървеше към него, и я целуна по устата. Погали я шеговито, но все пак нежно по ръцете, потупа я по раменете. Като видя, че тя се мръщи, я попита:

— Какво има, малкото ми?

— Нищо особено — отвърна раздразнено Ейлийн. — Да не говорим повече за това. Вечерял ли си?

— Да, поръчахме да ни я донесат в кантората, — Имаше предвид Маккенти, Адисън и себе си и казваше истината. Тъп като поне сега бе искрен, се почувствува задължен да се оправдае. — Тази вечер не можах да се освободя. Извинявай, че работата ми отнема толкова време, но скоро ще се отърва от нея. Нещата ще се оправят.

Ейлийн се отскубна от прегръдката му и отиде до тоалетката. Огледа се и видя, че косата й е поразрошена, затова я приглади. После огледа брадичката си и се зае отново с книгата — нацупи се, помисли Каупъруд.

— Какво се е случило, Ейлийн? — повтори той. — Не се ли радваш, че съм в къщи? Зная, че напоследък ти дойде много, но било каквото било, я по-добре гледай в бъдещето.

— Бъдещето! Бъдещето! Не ми говори за бъдещето. То не ми готви кой знае какви радости — отвърна тя.

Каупъруд разбра, че още малко и Ейлийн ще избухне, но вярваше, че ще я успокои и укроти с убедителността и любовта си.

— Не се дръж така, скъпа — продължи той. — Знаеш, че винаги съм те обичал. И ще те обичам. Признавам, че има дреболии, които ми пречат да си бъда у дома толкова, колкото ми се иска, това обаче не влияе ни най-малко на чувствата ми, които си остават същите. Мисля, че трябва да го разбереш.

— Чувствата! Чувствата! — каза присмехулно Ейлийн. — Да, знам колко силни са чувствата ти. Достатъчно чувства имаш да подаряваш на други жени накити от нефрит и скъпоценности и да тичаш след всяка фуста. Не е нужно да се прибираш в десет вечерта, когато няма къде другаде да отидеш, и да ми говориш за чувства. Зная колко силни са чувствата ти. Пфу!

Тя се облегна раздразнено на стола и разтвори отново книгата. Каупъруд я погледна напрегнато, защото намекът за Стефани бе съвсем неочакван. Тези истории с жени ставаха понякога направо отчайващи.

— За какво всъщност намекваш? — попита той предпазливо и уж много чистосърдечно. — Не съм подарявал на никого никакви нефрити и скъпоценности, нито пък, както се изрази, съм тичал след всяка фуста. Не разбирам за какво говориш, Ейлийн.

— О, Франк — отвърна уморено и недоверчиво Ейлийн, — какъв лъжец си! Защо ме лъжеш в очите? Уморих се от всичко това, до гуша ми дойде. Как прислужниците ще знаят толкова неща и ще ги обсъждат тук, ако те не бяха истина? Не съм канила мисис Плейтоу да идва и да ме пита защо си подарил на дъщеря л украшения от нефрит. Знам защо лъжеш, искаш да ми затвориш устата и да ме накараш да мълча. Страх те е, че ще отида у мистър Хейгънин, у мистър Кокрейн или мистър Плейтоу, а може и при тримата. Успокой се, няма да го направя. Омръзнахте ми и ти, и твоите лъжи. Стефани Плейтоу — тази суха върлина! Сесили Хейгънин — тази лепкава смола! И Флорънс Кокрейн — същински чироз! — Понякога Ейлийн проявяваше истинска дарба да обрисува хората. — Ако не бях постъпила така със семейството си във Филаделфия, ако нямаше да ни одумват, ако нямаше да навредя на финансовото ти положение, щях още утре да се махна, да си тръгна от теб — ето какво щях да направя. Като си помисля само как съм вярвала, че наистина ме обичаш, че си способен да обичаш вечно една жена. Глупости! Но вече ми е все едно. Продължавай! Но ще ти кажа едно. Недей да смяташ, че ще търпя и занапред, като съм търпяла досега. Било каквото било. Няма вечно да ме мамиш, Няма да ти позволя. Все още не съм толкова стара, Има толкова много мъже, които, след като ти не искаш, на драго сърце ще ми обърнат внимание. Веднъж ти казах, няма да ти бъда вярна, ако ти ми изневеряваш, и ще го направя. Ще ти докажа. Ще тръгна с други мъже. Ще тръгна! Ще тръгна! Заклевам ти се.

— Ейлийн — помоли я Каупъруд мило, осъзнал, че е безсмислено да лъже повече при тези обстоятелства, — няма ли да ми простиш и този път? Имай милост към мен. Понякога и аз не мога да се позная. Не съм като другите. Живеем отдавна заедно. Защо не почакаш малко? Дай ми възможност! Ще видиш, че ще стана друг. Аз мога да го направя.

— О, да, ще почакам! И ти ще станеш друг! Ти можеш! Малко ли чаках? Малко ли са ми безсънните нощи, когато те чаках да се прибереш? Да съм имала милост към него! А към мен кой ще има милост, когато сърцето ми ще се пръсне? О, божичко! — добави внезапно тя, силно развълнувана. — Злочестата аз! Злочестата аз! Боли ме сърцето! Боли ме!

Тя притисна ръце към гърдите си и излезе от стаята с енергичната походка, която толкова му бе харесвала навремето и още му харесваше. Но уви, тя го развълнува само като част от толкова променливия и жесток свят. Той се спусна бързо след нея и (както преди, при произшествието с Рита Солбърг) я прегърна през кръста, но тя се отскубна раздразнено.

— Не, не — задърпа се. — Остави ме на мира. До гуша ми дойде от всичко.

— Наистина не си справедлива с мен, Ейлийн — каза Каупъруд уж много прочувствено и искрено. — Позволяваш една стара история да те заслепи напълно. Давам ти честната си дума, че не съм ти изневерявал нито със Стефани Плейтоу, нито с която и да е жена. Може и да съм пофлиртувал с тях, но това наистина е нищо. Защо не погледнеш трезво на нещата? Не съм чак толкова лош, какъвто ме изкарваш. Заел съм се с големи начинания, които засягат теб и твоето бъдеще точно колкото и мен. Бъди благоразумна и снизходителна!

След дълга препирня — все същите обвинения и контраобвинения — накрая тя уморена, съсипана, безсилна да намери изход, се остави на милувките му и засега повярва, че все е останало нещичко от любовта им. Чувствуваше се потисната и обезсърчена. Дори Каупъруд, докато се мъчеше да я успокои, си даде сметка, че за да й вдъхне отново вяра в любовта си, трябва да положи много повече усилия, да я забавлява и утешава, и че при сегашното му настроение и склонността му към разгулен живот това е просто невъзможно. Засега щяха да се възцарят мир и сговор, но при онова, което тя очакваше от него, при нейната избухливост и егоизъм този мир нямаше да продължи дълго. Каупъруд щеше да кара, както досега, и ако се наложеше, тя щеше да го напусне, тъй като той не можеше нито да се промени, нито да се върне при нея. Беше твърде страстен, твърде жизнен, с твърде ярък и сложен характер, за да принадлежи само на един човек.