Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогия на желанието (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Тhe Тitan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Партиздат, 1989

История

  1. — Добавяне

Глава XXV
ПОЛЪХ ОТ ОРИЕНТА

Каупъруд получи първите си истински впечатления от Стефани в театъра на „Трупата Гарик“, когато веднъж отиде с Ейлийн на представлението на „Електра“. Стефани му хареса истински особено много в тази роли, и му се стори и красива. Малко след това той я вили едни вечер в къщата си да разглежда неговите нефрити, по-точно една колекция от гривни и обици. Допадна му ритмичното очертание на тялото й, напомнящо буквата „S“ в движение. Съвсем неочаквано му мина през ума, че тя е удивително — много удивително — момиче, предопределено може би за необикновено бъдеще. В същото време и Стефани мислеше за него.

— Харесват ли ви? — попита той и застана до нея.

— Прекрасни са! Тези, тъмнозелените, и онези, бледите, почти белите! Представям си колко са красиви с китайски костюми. Винаги съм искала да намерим някоя китайски или японски пиеса, която да поставим.

Никога дотогава не беше благоволявал да коментира външността й. Тя извърна тъмните си, кафеникавочерни очи към него — кадифени, с някакъв черен блясък в тях — и сега той забеляза колко прекрасни са те и колко красиви са ръцете й — мургави като на малайка.

Не каза нищо повече, но на другия ден Стефани получи у дома си кутия без името на подателя, в която имаше нефритови обици, гривна и брошка с гравирани върху тях китайски йероглифи. Стефани беше извън себе си от възторг. Тя ги взе, целуна ги, сложи си ги. Въпреки опита, който бе натрупала с приятелите и роднините си, с познатите от сцената и любовниците си, тя все още не познаваше добре живота. Дълбоко в себе си беше поетично настроена и невинна. Никой, дори родителите й, не й беше правил кой знае какви подаръци. Освен парите за облекло седмичната сума, която получаваше на ръка, възлизаше на някакви си жалки шест долара. Докато разглеждаше красивите украшения, уединена в стаята си, се питаше изненадана дали Каупъруд е започнал да я харесва. Възможно ли е един толкова силен и безкомпромисен предприемач да проявява интерес към нея? Беше чувала от баща си, че Каупъруд ставал много богат. Нима тя, както твърдяха някои, беше голяма актриса и нима от нея се интересуваха вече дори такива силни и способни мъже като Каупъруд? Чувала беше за актрисите Рашел, Нел Гуин, за божествената Сара Бернар и нейните любими. Свали скъпите накити и ги заключи в една черна желязна кутия, в която съхраняваше своите евтини бижута и своите тайни.

Самият факт, че бе приела мълчаливо тези подаръци, подсказа доста недвусмислено на Каупъруд, че е приятелски разположена към него. Той чакаше търпеливо, докато един ден в кантората, а не в дома му дойде писмо — адресирано до „Франк Алджърнън Каупъруд. Лично.“ Беше написано старателно с дребни, четливи, почти печатни букви.

 

„Не зная как да Ви благодаря за прекрасния подарък. Не исках да кажа, че трябва да ми ги дадете, но знам, че ги изпращате Вие. Ще ги запазя с удоволствие и ще ги нося с радост. Колко мило от Ваша страна.

Стефани Плейтоу.“

 

Каупъруд се вгледа в почерка, в хартията, в думите. За девойка, която съвсем наскоро бе навършила двадесет години, писмото беше умно, сдържано и тактично. Можеше да му пише и в къщи. Не я потърси една седмица и веднъж в неделя следобед я завари в дома си. Ейлийн беше отишла на гости и Стефани се престори, че я чака да се върне.

— Приятно е да ви гледа човек на фона на този прозорец — каза той. — Подхождате великолепно на обстановката.

— Наистина ли? — Тъмнокафявите й очи пламнаха замечтано. Тъмната дъбова рамка зад нея блестеше на лъчите на следобедното зимно слънце.

Стефани Плейтоу се беше облякла специално за този случай. Разкошната й гъста черна коса беше прихваната като на дете с кървавочервена панделка, която я придържаше над слепоочията и ушите. Гъвкавото й тяло, така съразмерно в своята изваяна закръгленост, беше в ябълковозелена блуза и черна пола с червени рюшчета отдолу, от лактите прекрасните й ръце бяха голи. На едната си китка носеше нефритовата гривна, която й бе подарил Каупъруд. Копринените й чорапи бяха ябълковозелени и въпреки мразовития ден тя беше с кокетни ниски обувки с месингови токи.

Каупъруд излезе в коридора, за да окачи връхното си палто, и се върна усмихнат.

— Мисис Каупъруд няма ли я?

— Икономът каза, че е отишла някъде на гости, но аз реших, че мога малко да я почакам. Сигурно ще се върне.

Тя извърна смуглото си усмихнато лице към него със замечтани и загадъчни очи и той най-сетне видя съвсем ясно актрисата у нея.

— Виждам, че сте харесали гривната ми.

— Прекрасна е — отвърна тя, сведе поглед и почна да я разглежда замечтано. — Не я слагам винаги. Нося я в маншона си. Току-що я сложих за малко. Нося всичките бижута у себе си. Толкова ги харесвам. Приятно ми е да ги докосвам.

Тя отвори малка кожена чантичка до нея с носните кърпички и скицника, който носеше винаги със себе си, и извади обиците и брошката.

Каупъруд засия от странното усещане на одобрение и възторг при тази проява на внимание. И той обичаше много нефрита, но още повече обичаше възхищението, което нефритът пробуждаше у другите. Общо взето, можем да кажем, че го трогваха младостта и надеждата у жените, особено ако младостта е съчетана у някоя девойка с красотата и амбицията. Той откликна на драго сърце на порива на Стефани да извърши или да стане нещо на този свят, независимо какво — гледаше снизходително, почти бащински на егоизма, суетността и безочливостта, присъщи на толкова много жени. Бедни малки създания, нацъфтели по дървото на живота — колко бързо щяха да погрознеят и увехнат. Не знаеше баладата за ланските рози, но ако я знаеше, тя щеше да му хареса. Не обичаше да покорява жените насила, но стига характерите и вкусовете им да ги тласкаха към него, той не ги оставяше да страдат дълго. Всъщност проявяваше към жените истинска щедрост.

— Колко мило от ваша страна — каза усмихнат той. — Приятно ми е да го чуя. — А щом видя до нея скицника и молива, я попита: — Какво рисувате?

— Само скици.

— Може ли да погледна?

— Не е хубаво — каза неодобрително тя. — Не рисувам много добре.

— Какво надарено момиче! — каза Каупъруд, след като взе скицника. — Рисуване, дърворезба, музика, пеене, театър.

— И правя лошо всичко — въздъхна Стефани, после извърна бавно глава и погледна встрани.

В скицника беше сложила най-сполучливите си рисунки; имаше скици на голи жени, танцьори, торсове, няколко бягащи фигури, тъжни, отпуснати и чувствени глави на заспали момичета с вирнати брадички и спуснати клепачи, етюди на братята и сестрите й, на баща й и майка й.

— Възхитително! — ахна Каупъруд, схванал бързо, че е открил ново съкровище. Боже господи, къде е гледал досега? Пред него стоеше скъпоценен камък — чист и недокоснат, — истински скъпоценен камък. В скицника имаше проникновение и плам — потаен, едва загатнат, който го изпълни с трепет.

— Тези рисунки са прекрасни, Стефани — каза просто той, завладян от някакво странно смътно чувство на истинска нежност. Най-голямата му любов беше изкуството. То просто го хипнотизираше. — Учили ли сте някога живопис? — попита я.

— Не.

— И никога не сте изучавали актьорско майсторство?

— Не.

Тя поклати бавно, тъжно и кокетно глава. Черната й коса, която скриваше ушите, го развълнува странно.

— Зная, че имате истински актьорски талант, а сега разбирам, че сте и роден човек на изкуството. Как досега не съм го видял?

— А, не — въздъхна тя. — Пък на мен ми се струва, че правя всичко като на игра. Понякога ми се доплаква, като си помисля как времето си минава.

— Но вие сте на двадесет години!

— Не са малко — усмихна се дяволито тя.

— Стефани — обърна се той предпазливо към нея, — на колко точно години сте?

— През април ще стана на двадесет и една — отговори Стефани.

— Родителите ви много строго ли ви държат?

Тя поклати унесено глава.

— Не, защо питате! Не ми обръщат кой знае какво внимание. Винаги са предпочитали Лусил, Гилбърт и Ормъпд, — Гласът й прозвуча жално, сякаш я бяха отрит нали. Ти използваше този глас в най-добрите си роли в театъра.

— Толкова ли не разбират, че сте много талантлива?

— Може би майка ми чувства, че притежавам никакви способности. А баща ми не, сигурна съм. Защо питате?

Тя вдигна унесените си натъжени очи.

— Защото, ако искате да знаете, Стефани, ви намирам за прекрасна. Помислих си го онази вечер, когато разглеждахте нефритите. Изведнъж го прозрях. Ние сте истински човек на изкуството, а аз бях толкова отрупан с робота, че просто не го забелязах. Кажете ми едно.

— Да?

Тя въздъхна тихо и дълбоко с гърди и го погледна изпод черната си коса. Ръцете бяха скръстени върху полата. След това сведе свенливо поглед.

— Погледнете ме, Стефани! Вдигнете глава. Искам да ви попитам нещо. Познавате ме малко повече от година. Харесвам ли ви?

— Вие сте прекрасен — промълви тя.

— И това ли е всичко?

— Малко ли е? — усмихна се Стефани и го стрелна с премрежен, черноопалов поглед.

— Днес сте с моята гривна. Зарадвахте ли се, когато я получихте?

— О, да — въздъхна тя тежко, сякаш се задушаваше.

— Колко красива сте наистина! — каза Каупъруд, изправи се и погледна надолу към нея.

Стефани поклати глава.

— Не съм.

— Красива сте!

— Не съм.

— Елате, Стефани! Застанете до мен и ме погледнете. Вие сте висока, стройна и грациозна. Вие сте като дъх от Ориента.

Тя въздъхна и изви плавно тяло, когато той плъзна ръце около нея.

— Според мен не бива да го правим, нали? — попита доверчиво тя след миг и се отдръпна.

— Стефани!

Сега е по-добре да си вървя, моля ви!