Теодор Драйзер
Титан (58)

Глава LVIII
ГРАБИТЕЛ НА ОБЩЕСТВЕНИ БЛАГА

През пролетта и лятото на 1897 година и през късната есен на 1898 година се разигра решителната схватка между Франк Алджърнън Каупъруд и враждебните му сили в град Чикаго в щат Илинойс и в целите Съединени американски щати. Когато през 1896 година бяха избрани нов губернатор и неколцина нови представители на щата, Каупъруд реши, че е за предпочитане да продължи борбата без никакво отлагане. Новият законодателен орган щеше да се събере на първото си заседание почти подир година, след като губернаторът Суонсън бе наложил вето над първоначалния законопроект, за обществената комисия. Дотогава възбуденото от вестниците обществено мнение щеше да се успокои. Чрез някои добре настроени към него финансисти, особено чрез „Хекелхаймър, Готлеб и К°“ и всички подземни сили, които те представляваха, Каупъруд вече се бе опитал да повлияе на новия губернатор и отчасти беше успял.

Новият губернатор — някой си А. И. Арчър, ефрейтор, а също така бивш конгресмен, за разлика от Суонсън бе странна смесица от практичност и идеализъм, един от хитро преданите и предано хитрите политици, които си проправят път нагоре с не много почтени, но все пак некомпрометиращи ги средства. Беше дребен, набит, с кестенява коса, кафяви очи, енергичен, остроумен и подобно на много други политици смяташе, че понятия като обществен морал просто не съществуват. Барабанчик на четиринадесет години по време на Гражданската война между Севера и Юга, редник от шестнадесет до осемнадесетата си година, той по-късно се беше издигнал заради безупречната си военна служба. През последните години оглавяваше организацията на ветераните от войната и се беше прославил с участието си в различни благотворителни начинания в полза на престарелите ветерани, на техните вдовици и сираци. Този дребен човечец обичаше да се перчи със своя патриотизъм, дъвчеше тютюн, псуваше, смяташе се за достоен американец и имаше големи политически амбиции. Други ветерани от войната издигаха своите кандидатури за различни държавни постове. Защо и той да не бъде между тях? Прекрасен оратор, който говореше с фалцет, известен с дружелюбието си, самоувереността и силата си, по природа той си беше материалист и човек с търговски нюх, който, общо взето, не изпитва влечение към по-високите духовни стойности. В стремежа си към губернаторския пост Арчър направи обичайните сондажи и на свой ред беше изслушан от Хекелхаймър, Готлеб и други акционери, свързани с Каупъруд, които искаха да знаят становището му за предлаганата обществена комисия. Отначало отказа да се обвързва. По-късно, щом научи, че „С. У и И“ и „Чикаго— Пасифик“ (и двете железопътни компании бяха много могъщи) са заинтересовани и че и други кандидати проявяват подчертан интерес към губернаторското кресло, Арчър не издържа и в частен разговор заяви, че ако законодателните органи нямат нищо против идеята, а вестниците спрат злобните си нападки, и той сигурно ще да я подкрепи. И други кандидати изразиха подобно становище, но ефрейтор Арчър имаше повече поддръжници, така че в края на краищата беше издигната неговата кандидатура и той беше избран.

Скоро след свикването на новото законодателно събрание някой си А. С. Ротърхайт, издател на „Джърнъл“ от Южната страна на Чикаго, седна веднъж съвсем случайно като посетител в креслото на един от щатските представители на име Кларънс Мълиган. Както си седеше, по рамото най-приятелски го потупа някой си Ладриго, сенатор от Менард, който го покани да излязат в ротондата, където го представи като депутата Мълиган на някакъв непознат — Джерард. Последният започна направо, без заобикалки.

— Мистър Мълиган, искам да се договорим за законопроекта на Саутак, който ще бъде разгледан много скоро в Камарата. Осигурили сме седемдесет гласа, но ни трябват деветдесет. Това, че законопроектът е одобрен за второ четене в Сената, показва, че сме силни. Възложено ми е тази сутрин да се споразумеем с вас, стига, разбира се, да желаете. Вашият глас ще струва две хиляди долара в момента, в който бъде подписан законопроектът.

Мистър Ротърхайт, който току-що беше вербуван от опозиционния печат, се справи твърде умело с положението.

— Извинете — запъна се той, — не чух добре името ви.

— Джерард. Дже-рард. Хенри А. Джерард — отвърна другият.

— Благодаря. Ще обмисля вашето предложение — каза мнимият представител от щата Мълиган.

Колкото и да е странно, точно в този момент се появи истинският мистър Мълиган — поздравяван шумно от няколко свои колеги, навъртащи се из кулоарите. Тогава заблуденият мистър Джерард и хитрият сенатор Ладриго се оттеглиха тихомълком. От само себе си се разбира, че мистър Ротърхайт побърза да се обърне към силите на справедливостта. Печатът щеше да разгласи тази малка история. Случката беше много пикантна и отново измести целия въпрос върху повърхността на пагубните, злъчни вестникарски препирни.

Чикагските вестници начаса грабнаха оръжието. Разтръбиха, че старите зловещи сили на Каупъруд отново са се раздвижили. Членовете на Сената и Камарата бяха сериозно предупредени. Честното поведение на бившия губернатор Суонсън бе изтъкнато от сегашния губернатор Арчър като пример за подражание.

„Цялата тази идея — пишеше в уводната статия на «Инкуайърър» на Леели Макдоналд — намирисва на интригантство, хитрост и мошеничество. Гражданите на Чикаго и населението на Илинойс добре знаят кой и по-точно коя организация ще извлекат полза. Няма да позволим никоя обществена комисия да е под контрола на частно трамвайно акционерно дружество. Ще допуснем ли Франк А. Каупъруд да оплете в мрежата си новите законодателни органи, както направи с предишните?“

Тези нападки, както и атаките на другите вестници принудиха Каупъруд да си послужи с по-силни изрази.

— Да вървят по дяволите всички! — каза един ден той на Адисън, докато обядваха. — Имам право да получа продължение за концесиите си с петдесет години и ще го постигна. Я виж Ню Йорк и Филаделфия. Източните щати ни се смеят. Не могат да ни се начудят. В дъното на всичко е бандата на Ханд и Шрайхарт. Зная какво правят и кой дърпа конците. Вестниците веднага се разлайват по тяхна заповед. Хисъп се изправя на задни лапи, щом Арнийл мръдне и малкото си пръстче. Ханд използва онова пале Макдоналд за примамка. Паднаха толкова ниско, че са готови на всичко, само и само да унищожат Каупъруд. Но ще имат много здраве. Ще намеря изход. Законодателите ще одобрят законопроект, е, който ще ми дадат концесия за петдесет години и губернаторът ще го подпише. Лично аз ще имам грижата. Съществуват най-малко осемнадесет хиляди акционери, които се надяват на прилична лихва за парите си, и аз смятам да им я осигуря. Нима само, аз забогатявам? Не печелят ли и други акционерни дружества по десет и дванадесет процента? Защо тогава аз да не мога? Да не би Чикаго да стои по-долу? Не давам ли работа на двадесет хиляди души, не им ли плащам добре? Всички тези брътвежи за правата на човека и за дълга към обществото са празни приказки! Да не би мистър Ханд да признава някакъв дълг към обществото, когато са засегнати личните му интереси? Да вървят по дяволите всички вестници! Зная правата си. Честните законодатели ще ми дадат прилична концесия, за да ме спасят от местните политически акули.

По това време обаче вестниците бяха станали продажни и силни като политиците. Под огромния купол на Капитолия в Спрингфийлд, в кулоарите и заседателните зали на Сената и Камарата, в хотелите и окръзите, навсякъде, откъдето можеше да се получи и най-малката информация, се навъртаха техни хора, които непрекъснато слухтяха и си пъхаха носовете. От тази борба печелеха и престиж, и пари. Тъкмо те убедиха общинските съветници, склонни към промени, да свикат масови събрания в избирателните си окръзи. Пак те призоваваха собствениците да са единни, така беше сформиран комитет от сто видни граждани под ръководството на Ханд и Шрайхарт. Не след дълго кулоарите, заседателите и съвещателните зали на различните комисии в Капитолия на Спрингфийлд, коридорите на големите хотели почти всекидневно се изпълваха с войнствено настроени делегации от свещеници, добронамерени съветници и членове на граждански комитети, които пристигаха, говореха, заплашваха, държаха публични речи и си заминаваха, колкото за да направят място на следващите делегации.

— Какво мислите за тези делегации, сенаторе? — попита веднъж сутринта един депутат, някой си Грийнъф, сенатора Джордж Крисчън от Грънди, когато няколко чикагски свещеници, придружавани от кмета и шепа видни граждани, минаваха през ротондата, упътени към заседанието на железопътната комисия, която обсъждаше при закрити врати законопроекта. — Не смятате ли, че говорят добре за нашата гражданска гордост и за издигането на морала? — Той вдигна очи и най-смирено и почтително сплете пръсти върху жилетката си.

— Да, драги пасторе — отвърна не така почтително и без усмивка Крисчън. Беше дребен, блед и слаб, с очи на пор и лице, украсено с мустачки и козя брадичка. — Но не забравяйте, че бог ни е призовал да изпълняваме подобни задължения.

— Точно така — съгласи се Грийнъф. — Не бива да жалим сили, когато вършим добро. Жътвата е наистина богата, а жътварите не стигат.

— Е, е, пасторе! Не преувеличавайте. Ще ме разсмеете — каза Крисчън и двамата се разделиха с многозначителни, но унили усмивки.

Но колко ли примирителното поведение на тези господа можеше да укроти вестниците. Проклетите вестници! Те бяха навсякъде и съобщаваха и най-малката подробност за всеки слух, разговор или въображаема програма. Никога дотогава гражданите на Чикаго не бяха получавали такава ясна представа за политиката — за нейните коварности, превратности и тъмни кътчета. Председателят на Сената и говорителят на Камарата бяха удостоени със специално внимание и предупредени, че трябва да изпълняват дълга си. При така създалата се ситуация обичайно явление бяха всекидневните страници за работата на законодателите. Каупъруд се появи лично на сцената — нагъл, предизвикателен, логичен, с пламнал от увереност поглед, излъчващ онзи магнетизъм, с който той покоряваше хората. Захвърлил маската на безкористността — ако приемем, че изобщо я е носил някога, той замина за Спрингфийлд и отседна в най-луксозния хотел. Като генерал преди голямо сражение строи войските си. В топлите лунни юнски нощи, когато улиците на Спрингфийлд тънеха в тишина, а безкрайната равнина на Илинойс, разпростряла се на стотици мили от север на юг, се къпеше в сребристо сияние и селяните спяха дълбоко в скромните си къщи, Каупъруд водеше дълги съвещания със своите адвокати и юристи.

Тежко на бедния провинциален законодател, който при подобни кризи се разкъсва между желанието за справедлива и прилична печалба и страха да не бъде заклеймен като изменник на интересите на народа. Този проблем просто изтезаваше мнозина провинциални депутати от малките градове, които никога през живота си не бяха виждали двеста долара накуп. Те се събираха по къщите си и в хотелски стаи, за да обсъдят какво да правят. Нощем не мигваха и мислеха. Големият бизнес, който налагаше волята си на народа, а той се превръщаше в молител, ги разлагаше. Мнозина романтично настроени и преизпълнени с илюзии млади идеалисти — редактори, адвокати или държавници, се превръщаха в циници и рушветчии. Хората губеха вяра в идеалите, дори в състраданието, започваха да чувстват въпреки волята си, че важна е само способността да взимаш, а след това да го задържаш за себе си. На повърхността всичко изглеждаше спокойно — обикновените хора от щата Илинойс, фермерите и жителите на малките градове, избрани за сенатори и членове на Палатата на представителите, се съвещаваха, разсъждаваха и се питаха какво да правят, като че бяха попаднали в гъста страшна джунгла, където властваха ужас и алчност, живот, изпълнен със страх, в който всеки държи скрит в пазвата си нож.

Поради страхотния шум, който се вдигна, по-предпазливите законодатели се поуплашиха. Подстрекавани от вестниците, техни приятели започнаха да им пишат от родните си места. Политическите им врагове надигнаха глави. Това означаваше всеки да направи твърде големи жертви. Въпреки че стръвта изглеждаше съвсем наблизо, мнозина се разколебаха и смутиха. Когато някой си Спаркс, член на Палатата на представителите, предизвикателен и безочлив, стана със законопроекта в ръка и предложи той да бъде включен в дневния ред, се разрази буря. Най-малко сто души поискаха думата. Друг представител — Дисбак, на когото беше възложено да следи действията на противниците на Каупъруд, преброи гласовете и със задоволство видя, че въпреки продажността на врага за законопректа ще има най-малко сто и два гласа, тоест двете трети, достатъчни да сломят всякаква съпротива. Въпреки това поддръжниците на законопроекта от предпазливост гласуваха той да бъде внесен за второ и трето четене. Бяха направени най-различни поправки — пътната такса да бъде намалена на три цента в часовете на най-натоварено движение, двадесет на сто от общите приходи да бъдат отчислявани в полза на града. Законопроектът беше изпратен с всички поправки в Сената, където поправките бяха зачеркнати, след което той отново беше върнат в Камарата на представителите. Точно тогава за голямо огорчение на Каупъруд се появиха признаци, че той няма да бъде приет.

— Нищо не можем да направим, Франк — каза съдията Дикеншийтс. — Много е напечено. Всички местни вестници следят своите представители. Те няма да устоят.

Ето защо беше измислен нов ход, по-успокоителен и по-приемлив за вестниците, но много по-незадоволителен за Каупъруд. Той се базираше на един стар закон от 1865 година за градския транспорт, който даваше право на градския съвет на Чикаго да разреши концесии за петдесет вместо за двадесет години. Това означаваше, че Каупъруд трябва да се върне в Чикаго и да започне отново борбата си там. Ударът беше тежък, но все пак по-добър от нищо. Само да спечелеше битката в градския съвет на Чикаго за още една концесия, пак му стигаше. Но щеше ли да успее? Нали беше дошъл тук, в законодателните органи, само за да избегне подобен риск? Но тук неговите намерения бяха най-жестоко разобличени. И все пак, ако в края на краищата им платеше добре, чикагските градски съветници сигурно щяха да станат по-смели от законодателите, може би щяха да рискуват. Биха могли.

И така след безкрайно отчаяно шушукане, обсъждане, след като законодателите бяха убеждавани и насърчавани как ли не, се появи втори законопроект, който след провала на първия със 104 против 49 гласа беше прокаран по доста сложен път през юридическата комисия. Законопроектът беше приет, след тежки часове на размисъл и колебания губернаторът Арчър го подписа. Не особено умен, той не оцени колко голям е общественият гняв. До него се беше изправил с целия си ръст Каупъруд, той клатеше заканително пръст на своите неприятели и показваше с твърдия и весел блясък в очите си, че все още е господар на положението, даваше всички уверения, че ще успее да накара вестниците да му се подчиняват. Каупъруд беше обещал на Арчър да го направи богат и независим — да му плати петстотин хиляди долара, след като той подпише законопроекта.