Теодор Драйзер
Титан (3)

Глава III
ЕДНА ВЕЧЕР В ЧИКАГО

След първото си посещение в банката, ръководена от Адисън, и неофициалната вечеря в дома му Каупъруд реши, че няма смисъл да се представя пред него за такъв, какъвто не е. Адисън беше човек с голямо влияние и връзки. При това Каупъруд го хареса твърде много. Разбрал, че Адисън е привлечен силно от него, че той е очарован, Каупъруд го посети рано една сутрин, ден-два след като се завърна от Фарго, където бе отишъл по съвета на мистър Рамбо, преди да се прибере във Филаделфия, решен сам и в най-благоприятна форма да му разкаже за предишните си беди и изпълнен с надеждата, че Адисън ще прояви желание да погледне на цялата тази работа в по-добра светлина. Разказа му цялата история, как е бил осъден вън Филаделфия за финансови злоупотреби и е излежал присъдата си в Източния затвор. Спомена също и за развода си, и за своето намерение отново да се ожени.

Адисън, по-слабият от двамата, но все пак силен по свой начин, се възхити от смелостта на Каупъруд. Той самият не би могъл никога да постъпи така дръзко. Това допадна на чувството му за трагизъм. Пред него стоеше човек, спуснал се чак до дъното, с лице, натикано в калта, който сега отново се възправяше силен, обнадежден, настойчив. Банкерът познаваше мнозина дълбоко уважавани личности от Чикаго, чийто път, както той знаеше добре, не би издържал на едно твърде внимателно проучване, но от това никой не си правеше изводи. Някои от тях принадлежаха към светското общество, други не, но всички бяха могъщи. Защо Каупъруд да бъде лишаван от възможността да започне отново. Адисън го погледна внимателно в очите, в снажното му тяло, в гладкото, красиво лице с мустаци. После протегна ръка.

— Мистър Каупъруд — каза накрая, като подбираше старателно думите, — излишно е да изтъквам, че съм доволен от интересното ви признание. Хареса ми. Радвам се, че го направихте пред мен. Излишно е и вие да говорите повече за него. Още в деня, в който ви видях да влизате в преддверието, разбрах, че сте изключителен човек, сега вече съм убеден в това. Няма нужда да ми се извинявате. През тези петдесет, че и повече години, откакто живея на този свят, съм понатрупал известен опит. Вие сте добре дошъл в тази банка и в моя дом дотогава, докато желаете да ги посещавате. В бъдеще ще се простираме според чергата си и според обстоятелствата. Иска ми се да дойдете в Чикаго само защото ми харесвате като човек. Ако решите да се заселите тук, съм сигурен, че ще съм ви от полза така, както и вие на мен. Не мислете повече за миналото, аз няма да казвам на никого нищо под какъвто и да е предлог. Предстои ви да водите своя битка и ви пожелавам успех. Ще получите цялата помощ от мен, която мога да ви окажа по честен начин. Забравете онова, което ми казахте, и когато уредите семенните си въпроси, заповядайте у дома със съпругата си.

Като свърши и тази работа, Каупъруд взе обратния влак за Филаделфия.

— Ейлийн — каза той, когато се срещнаха отново — тя бе дошла да го посрещне на гарата, — мисля, че Западът дава отговор на всичко, което ни интересува. Бях чак във Фарго и го видях, но не мисля, че трябва да ходим толкова далеч. Там няма нищо друго освен обрасла с трева прерия и индианци. Би ли ти харесало да живееш в дъсчена колиба — запита я закачливо Каупъруд — и да нямаш за закуска нищо освен пържени гърмящи змии и северноамерикански гризачи? Смяташ ли, че ще го понесеш?

— Да — отвърна весело тя и стисна ръката му, тъй като бяха вече влезли в един закрит файтон. — Ще го понеса, стига да издържиш и ти. Бих отишла навсякъде с теб, Франк. Ще си ушия красива индианска дреха с мъниста, ще си сложа шапка с пера, от онези, които носят те, и…

— Значи си готова! Разбира се! Преди всичко красивите дрехи в рудокопаческата колиба. Точно така.

— Ти нямаше да ме обичаш дълго, ако преди всичко не се обличах добре — отвърна оживено Ейлийн. — Толкова се радвам, че се върна!

— Неприятното е — продължи Каупъруд, — че областта там не е толкова обещаваща, колкото Чикаго. Струва ми се, че ни е писано да живеем в Чикаго. Направих известни капиталовложения във Фарго, затова от време на време ще се налага да прескачаме дотам, ще се установим обаче в Чикаго. Не искам да ходя отново сам. Не ми е приятно. — Той стисна ръката й. — Ако не успеем да уредим въпроса с развода веднага, ще трябва сега-засега да те представям просто като моя съпруга.

— Не ти ли се е обаждал повече Стеджър? — запита тя. Имаше предвид опитите на Стеджър да убеди мисис Каупъруд да даде развод.

— Не.

— Много лошо, нали? — въздъхна Ейлийн.

Той, както и тя, мислеха за дните, които бе прекарал в затвора. След като обсъдиха що за град е Чикаго, двамата решиха да се преместят там, веднага щом стане възможно.

Ще е безсмислено да описваме в подробности тригодишния период, през който станаха различните промени, довели до това, че Каупъруд напусна окончателно Филаделфия и се засели в Чикаго. Известно време само ходеше и се връщаше, в началото до Чикаго, после и до Фарго, където специално изпратеният секретар Уолтър Уилпли уреждаше под негово ръководство строежа на търговски сгради, на една къса трамвайна линия и на пазарите. Това интересно и рисковано предприятие, на което Франк А. Каупъруд беше директор, се казваше Строително-транспортна компания „Фарго“. Адвокатът му от Филаделфия, мистър Харпър Стеджър, изпълняваше за момента длъжността главен юрисконсулт.

През друг кратък период Каупъруд можеше да бъде открит в „Тремънт“ в Чикаго; заради Ейлийн не поддържаше никакви връзки освен с важните личности, с които се беше запознал в началото и се ограничаваше само да им кимва, проучваше спокойно как да стане комисионер в града, как да се сдружи с някой утвърден посредник, който, без да има твърде големи лични амбиции, да го запознае с дейността на тукашната фондова борса, с главните й действащи лица и спекулациите в града. Веднъж взе Ейлийн със себе си във Фарго, където с високомерно и отегчено безразличие тя разгледа развиващия се град.

— О, Франк! — възкликна Ейлийн, когато видя обикновения дървен четириетажен хотел, дългата и отблъскваща търговска улица с пъстрия низ от тухлени магазинчета и бараки, паянтовите къщи по непавираните улици. Ейлийн, като извадена от кутийка с модния си костюм, излъчваща сила, самоувереност, суетност и склонност да се труфи, се открояваше необикновено до грубата безликост и равнодушието към външността, типични за повечето мъже и жени в този нов голям град. — Нали не мислиш сериозно да живееш тук?

Тя се питаше дали тук има изобщо светско общество, в което да блесне. Да допуснем, че нейният Франк стане много богат, да предположим, че спечели много пари — много повече, отколкото беше притежавал в миналото — за какво ще са й те тук? Във Филаделфия, преди фалита му, преди да я заподозрат в тайните й връзки с него, той бе започнал (поне) да дава приеми по много изискан начин. Ако тогава тя беше негова съпруга, бързо можеше да навлезе във филаделфийското общество. Но тук, боже господи! Ейлийн вирна с отвращение красивото си носле.

— Ужасен град! — беше единствената й забележка за този най-оживен от никнещите като гъби градове в западните щати.

Но виж, към Чикаго с неговия кипящ и процъфтяващ живот Ейлийн прояви много голям интерес. Докато уреждаше многобройните си финансови въпроси, Каупъруд се стараеше тя да не остава сама. Караше я да пазарува от местните магазини и да му разказва за тях и тя го правеше, обикаляше с открит файтон, облечена великолепно, с огромна кафява шапка, подчертаваща розово-белия цвят на лицето и златисточервената й коса. Понякога следобед той я извеждаше на разходка с файтон по главните улици. Когато Ейлийн видя за първи път просторните, богати и красиви къщи на Преъри авеню, Норт шор драйв, Мичиган авеню и новите представителни жилища по булевард Ашланд, издигнати сред обширни тревни площи, духът, желанията, надеждата, дъхът на бъдещия Чикаго започнаха да се просмукват в кръвта й така, както при Каупъруд. Всички тези красиви домове бяха съвсем нови. Знатните жители на Чикаго бяха забогатели наскоро като тях. Тя забрави, че все още не е съпруга на Каупъруд, всъщност се чувствуваше негова жена. Улиците, застлани в повечето случаи с приятен кафеникав плочник, с млади, наскоро посадени дръвчета отстрани, с ниско окосени зелени морави, с къщи с прозорци, украсени с ярки навеси и с пердета от пищна дантела, полюшваща се от юнския ветрец, пътищата със сива чакълеста настилка — всичко това разпалваше въображението й. При една от разходките си те заобиколиха езерото откъм северната му страна и докато съзерцаваше светлите му зеленикаво-сини води, платноходките в далечината, чайките, а после и новите прекрасни домове, Ейлийн си мислеше, че някой ден сигурно ще стане господарка на една от тези великолепни къщи. Колко важно щеше да се държи, как само щеше да се облича! Щяха да имат прекрасна къща, дума да няма — много по-красива от предишната къща на Франк във Филаделфия, — с огромна зала за танци и трапезария, в която тя щеше да дава приеми и вечери и те двамата с Франк щяха да посрещат като равни чикагските богаташи.

— Смяташ ли, че някога ще имаме къща, красива като тези, Франк? — запита го тя, изпълнена с копнеж.

— Ще ти кажа какво съм намислил — отвърна той. — Ако ти харесва тази част от Мичиган авеню, ще закупим още сега един парцел тук, но няма да го застрояваме. Веднага след като си създам добри връзки и реша с какво ще се занимавам, ще си направим къща — наистина хубава, не се безпокой. Искам да уредя въпроса с развода и ще започнем наново. Дотогава, ако се наложи да дойдем тук, по-добре да живеем без много шум. Не смяташ ли?

Беше между пет и шест часът, най хубавото време през летния ден. Беше много горещо, но сега се захлаждаше, сянката на сградите откъм западната страна падаше върху уличното платно, улицата се изпълваше от сладостен, опияняващ като вино въздух. Докъдето стигаше погледът, се виждаха файтони, единственото голямо забавление за светското общество в Чикаго, тъй като мнозина почти нямаха друга възможност да покажат, че са заможни. Обществените прослойки все още не се бяха избистрили, не бяха еднородни. В дрънчащите хамути — никелирани, сребърни, та дори позлатени, се долавяха надниците на хората, ако не и сполуката им. Тук, по тази бляскава южна улица, Виа Апия на южната страна на града, от кантори и фабрики бързаха към къщи всички нетърпеливи кандидати за голямо богатство. Тук си кимаха богаташи, срещали се само случайно по работа. Елегантно облечени дъщери, израсли сред светското общество синове и красиви съпруги идваха в деловата част на града с двуколки, леки двуместни карети, файтони и превозни средства най-нови модели, за да отведат у дома своите уморени от сделките бащи и братя, роднини или приятели. Въздухът бе изпълнен с надежди, обещания за младост и обич, с онова прекрасно опиянение от материалните блага, претворяващо се в наслада. Пъргави, красиви чистокръвни коне, сами или на двойки, се движеха по дългата, широка улица с тревисти площи отстрани, покрай прекрасните домове, които блестяха важно и самодоволно в сходството си.

— О! — възкликна неочаквано Ейлийн, като гледаше енергичните и силни мъже, красивите съпруги, девойките и младежите, киманията и поклоните, които я изпълваха с чувство за романтика и удивление. — Бих живяла в Чикаго. Мисля, че градът е по-хубав от Филаделфия.

Каупъруд, който бе паднал толкова ниско в онзи град въпреки огромните си способности, стисна равните си зъби. Красивите му мустаци в този миг сякаш, се извиха особено предизвикателно. Двата коня, които караше, бяха съвършени, стройни и плахи, с добре гледани муцуни. Нерасовите коне не бяха по вкуса му. Каупъруд ги караше така, както може да кара само човек, който обича конете, с изправено тяло, с енергия и темперамент, предаващи се и на животните. Ейлийн седеше до него много горда, нарочно изпъчена.

— Колко е прекрасна! — отбелязваха някои от жените, които минаваха край тях, упътени на север.

— Каква очарователна млада жена! — мислеха или казваха мъжете.

— Видя ли я? — попита един младеж сестра си.

— Не се безпокой, Ейлийн — каза Каупъруд с онази желязна решимост, която не търпеше поражение. — И ние ще станем част от всичко това. Не се вълнувай. Ще притежаваш всичко, което пожелаеш в Чикаго, дори повече.

От пръстите му се излъчваше някакъв плам, който по юздите се предаваше и на жребците, някакъв тайнствен и трепкащ ток, създаван дълбоко в него от заряда на душата му, който караше наетите коне да препускат като деца. Те тръскаха вдигнатите си глави и пръхтяха.

Ейлийн бе преизпълнена от надежда, суета и копнеж. О, веднъж да стане мисис Франк Алджърнън Каупъруд тук, в Чикаго, да има прекрасна къща и собствени покани, които щяха да са като заповеди и никой нямаше да посмее да ги пренебрегва!

„Ох, боже! — въздъхна тя наум. — Да можеше всичко тона да се сбъдне — и то още сега!“

Така животът в най-възвишените митове ни смущава и причинява болка. Оттам нататък са недостижимото, примамливата безкрайност с нейното безпределно страдание.